“Ралица” – “от живота ненадломена -
с несломено сърце”


Поемата “Ралица” е една от най-значимите психологически творби в българската литература. В нея Пенчо Славейков разкрива образа на своята героиня, която пленява не само с физическата си красота, но и със своите морални добродетели: трудолюбие, достойнство, честност, чиста любов.
Новаторството на Пенчо Славейков е проявено още в самия избор на заглавие. То е лаконично, изразително и конкретизиращо. Поемата започва с поетичният разказ за най-хубавата мома в селото. Тя е една единствена, няма равна на себе си по красота. И все пак поетът намира сравнение за нея: "Като оназ вечерница в небето, / една бе в село Ралица девойка”. Момичето е като птичка ”гърлица” - хвърката, игрива и жизнерадостна. Тя е непосредствена, открита. Външният й вид е представен чрез народната песен. Всички в селото гадаят бъдещето на духовно обаятелната девойка: “блазе й с хубост, блазе, комуто на честта се падне”. Красотата на Ралица е неземна, но тъкмо нейната “изключителност” предизвиква беда. Тя е обобщен образ на българската жена през вековете, потвърждение на вечните, непреходни ценности в българския национален характер.
Тя е бедно момиче, "сиротно чедо", но не се стреми към богатство -омъжва се не за заможния Стоичко Влаха, а за бедния, но с добро сърце Иво. Житейската и философия е проста, но мъдра, народностна, основана на вярата, че щастието се гради на обичта между хората. 0т образа й струи човешка доброта и простосърдечност; героинята е естествена, с открит характер, с всички споделя радостта си и "всички тя посрещаше засмяна...”. Възлов момент в сюжетното развитие на поемата е срещата между Стоичко Влаха и Ралица на Бешбунар. Героинята отстоява правото си на личен избор в любовта, свободата си да обича, убеждението в типично народностен дух ,че любовта е единствена и неповторима:
-Пусни!.. .Сърцето силом се не взема.
Не е то пита ,то не се ломи!
Осъзнатото достойнство и готовността на Ралица да брани чувствата и щастието си разкриват извисения и духовен облик, нравствената и сила. Художественият образ на Стоичко поставя съвременни проблеми от морално –етично естество: за разума и чувствата, за любовта като взаимно отношение, за греха и възмездието.





Битовите семейни сцени в поемата носят внушението за съпружеската нежност и вярност на Ралица. По психологически път е предадена здравата връзка, единството между Ралица и Иво - неясният ек, докоснал сърцето на героинята като ехо от предсмъртния стон на съпруга й. Изключително е умението на Славейков да прониква в сложните душевни състояния на героите и да разкрива психологическите им изживявания. Тревогата на Ралица и свекърва и е предадена чрез външните изяви на вътрешното напрежение - мълчанието, бездействието край огнището, разменените лаконични реплики.
Страданието се утвърждава като изпитание за силата на човешкия дух, като критерий за морално-етична извисеност. Победата на Ралица, която остава "ненадломена -с несломено сърце" и запазва хубавата си усмивка, е тържество на човешката индивидуалност над живота, над съдбата.
Финалът на творбата е силен, с богато идейно-художествено внушение - удивителната сила на героинята да се бори с нещастието, жизненият и дух, стоицизма, нравствената и красота - типични черти за българката и за българския национален характер.
Мотивът за преодоляната болка е свързан с нравствения максимализъм на Ралица. Тя се отказва от любов, радост, младост, за да се отдаде на майчиното си чувство и на своята единствена обич. Поведението й е равностойно на човешки подвиг. Затова тя според Славейков е прекрасна, т.е. нравственият максимализъм за него е критерий за значимостта на човешката личност, за нейната красота.
Поемата “Ралица” е поема за обич и вярност отвъд гроба. Ралица - това е тъжният лик на млада и почернена жена, която черпи сила от любовта.