Проучвания
Пръв проявява интерес към Мелник немският класически филолог Мартин Крузиус, професор по класичека филология в Тюбингенския университет. Той си кореспондирал със Стефан Герлах – негов възптаник, свещеник в дипломатическата мисия в Цариград. През 1584 г. е издаден енциклопедичният му труд “Туркогреция”, в VІІ книга на който са проследени някои моменти от историята на България. М. Крузиус се позовава на византийските хронисти Зонара и Кедрин, както и на писмата на Ст. Герлах. Имал информатор и от самия Мелник – той отбелязва съобщение от март 1581 г., че там починал някой си Мануил Малакс. Ученият публикува и свое писмо до мелнишкия митрополит Методий от 15 април 1579 г., от което личи желанието му да узнае повече за историята на града и на неговата църква. Той оценява митрополита като начетен и обнародва неговия подпис върху акта на църковния събор през януари 1565 г. за свалянето от светия престол на цариградския патриарх Йоасаф. Интересно е, че този подпис е на български език, с характерните съкращения и се чете: “Смиренаго епископу Меленику подписах” (Николов 1977, 83 – 84). Това е много важен факт, защото показва, че не всички мелнишки митрополити през епохата на турското владичество са били гърци, както обикновено се смята (Дуйчев 1989, 31). Методий бил митрополит през 1575 – 1581 г. За него се знае, че бил много образован и участвал като съавтор в отговор на писмо на теолозите в Тюбинген (Σπανδονιδου 1930, 47).
Минават почти две столетия, докато закътаният в полите на Пирин град привлича вече на место първите си изследователи. Това са емисари на двата водещи през ХІХ – началото на ХХ в. европейски научни центрове – Руската Петербургска Императорска Академия и Френската Академия, с техните иинститути на Балканите Руския Археологически институт в Константинопол и Френската школа в Атина.
Виктор Григорович най-рано дошъл в Мелник, през 1845 г. (Въжарова 1994, 119). Той посетил и огледал Митрополията (при църквата “Св. Николай Чудотворец” – бел. В. Н.), описвайки я като почти вглъбена в земята и непритежаваща нищо интересно. Разгледал и трите действащи по това време манастира на платото над града, в които имало само по един игумен и нито един монах. За храма “Св. Никола” (старата Митрополия – В. Н.) пише, че е “построен като че ли от Йоан Владимир и изрисуван, както казват, от Панселин…” Очевидно, Григорович се основава на стенописния надпис, който тогава още бил на мястото си в църквата, и на една легенда за изписване на църквата от прочутия византийски зограф от края на ХІІІ – началото на ХІV в. Мануил Панселинос. Григорович се срещнал и с митрополит Дионисий. Според списък, публикуван от Тапинос-Спандониду (вж. по-долу) този мелнишки йерей, отбелязан като Дионисий ІІІ, участвал в Синода в Цариград през 1846 – 1848 г. От 1848 г. да 1865 г. живял в Мелник. Извикан по-късно за трети път в Цариград, останал там едно десетилетие (1855 – 1865). През 1857 г. бил сред седемте клирици от Народното събрание в Цариград (Σπανδονιδου 1930, 48).
След още половин век почти по едно време в Мелник се озовали французинът Пол Пердризе, придружен от арх. Шесне, и руският славист Пьотр Милюков. Заслуга на Пердризе е едно много сериозно проучване на мелнишките църкви и манастири (Perdrizet 1907), което и до днес не е изгубило актуалност, още повече, че някои от описаните от него църкви и особено стенописи, напълно запазени при посещението му, в наши дни са или напълно изчезнали и дори не са ясни местата им, или са оцеляли в много обезличено състояние. На това проучване се позовават всички сетнешни изследователи на църковното богатство на града. Пердризе подчертава, че Мелник е голям и традиционен църковен център, и жителите му се гордеели със своите 64 църкви. Той публикува списък на действащите и на изчезнали църкви, за които споменът още се пазел, даден му от епитропа на църквата “Св. Стефан” П. Теофану. Според него, 5 действащи и 1 заличена вече църква са поставени под защитата на Св. Никола от Мира. Пердризе пръв поставя въпроса за мелнишкия светец-покровител (вж. Нешева 2006а).
Той ни съобщава и че през 1896 г. пожар е изпепелил по-голяма част от запазените предмети в скевофилакиона на Митрополията, като спасените, по-забележителните от които описва, били разпределени между Митрополията и църквата “Св. Стефан”.
За интересуващата ни повече църква “Св. Никола” френският учен изтъква, че е главната от църквите, посветена на мирликийския епископ. Разположена била извън града, върху височините, които доминират Мелник от юг. Описва я като просторна църква, разделена на три кораба с две колонади, завършващи с апсиди. Една от колоните имала за основа византийски капител (срв. по-долу, П. Милюков). Църквата била поправяна в ХІХ в. Вътрешността й била боядисана в бяло, с изключение на темплона, където имало още няколко стари фрески с фигури на светци. Темплонът имал синтрон с три стъпала, като по средата му се издигал каменният трон на митрополията. По страничните стени на стъпалата имало украса, подобна на декоративен мотив от църквата “Св. Богородица Пантанаса”. Пердризе е разчел надпис на задната част на олтара, който гласи: “…BναξЯως εrς τ{ τ\ς Bρχιερωσύνης διB τ\ς πολλ\ς καp Bφάτου μακροθυμЯας Σου. ΝαЯ, Κэριε, Tλέησον καp συγχţρησον”, в превод: “…Недостоен в архиерейството чрез многото и неизказаното Твое великодушие. Да, Господи, помилуй и прости!” Това е част от архиерейска молитва, която се чете по време на литургията (Мавродинова 1975, 51 сл.). Чрез този надпис, от една страна се подчертава решаващата роля на църковната власт в подбора и разпределението на стенописната украса, и в общото антиеретическо съдържание на апсидната композиция, а от друга – че църквата е митрополитска.
През 1903 г. е публикувана една рисунка на олтара на църквата “Св. Никола”, със синтрона (Monumnts 1903, 125), който е представен като тристъпален, така, както го описва Пердризе (обр. 3) Автентичните останки и до днес са свидетелство за четиристъпален синтрон с петстъпален епископски трон (катедра). Т. Влахос правилно изтъква, че с това рисунката не отговаря на истината (Vlachos 1969, 623). Не е ясно откъде идва това противоречие, но не е изключено по времето, когато е правена рисунката (най-вероятно през 1901 г., от арх. Шесне, придружавал Пердризе) подът на олтара да е бил повдигнат така, че само трите стъпала на синтрона да са се виждали, а по-късно, след ремонт, отново да е бил показан по-големият синтрон (вж. по-долу, Б. Филов).
Кратко описание на църквата прави П. Милюков през 1900 г.: “Третият манастир – у Eγ?ος Νικόλαος – е голяма съборна църква с три кораба, разделени от мраморни колони: една от тези колони е обърната надолу с канелирания си капител. Че местното население е обръщало внимание на тази колона като на нещо особено, е видно от свързаната с нея легенда. Някакъв паша преди 60 – 70 години искал да вземе колоната за своя конак и умрял, наказан от Бога. Стара живопис, освен в олтара, не се е запазила. На каменните страници на олтара и около него има изображения на различни лица и духовни сцени. Привличат вниманието смелите и свободни очертания на контурите, свидетелстващи за съдържанието и не даващи датировка.” Изключително полезна е фотографията, направена на църквата от Милюков (обр. 4) (Въжарова 1994, 121, обр. 4).
Самия Мелник руският учен характеризира като главно съсредоточие на множество църковни ценности, митрополия, в която имало надежда да се намерят интересни в археологическо отношение предмети, но е изгоряла през 1896 г. заедно със зданието, от което останали само долните части на стените. Изгоряли са и ценни вещи като митра, скиптър и икони (Пак там, 120), дървеният иконостас, от който били спасени само долните части, катедрата, тронът, метални рипиди. Иконостасът, според Милюков, бил един от най-добрите образци на местната дърворезба, често срещана на иконостасите на българските църкви в Македония и датираща не по-рано от ХVІІ – ХVІІІ в. Той отбелязва няколко по-интересни сред запазените предмети, сред които бил позлатен сребърен обков на дървен кръст със славянски надпис, преписан и от Пердризе. Това е паметник на българската епиграфика от ХV – ХVІ в., който свидетелства за запазена българска писмена традиция сред населението на Мелник въпреки византийското влияние, и то във време, когато литературният език е бил гръцки, а мелнишката Митрополия била на пълно подинение на Цариградската патриаршия. Надписът потвърждава връзките на града с атонските манастири (вж. Медынцева 1994). Милюков се опасява, че тази ценност може да изчезне, защото “съществуването на славянските древности в Македония става опасно за гръцката национална етнографска теория и за политическите стремежи на гърците”.
Руският учен съобщава за три пергаментни “Евангелия на Априсос”, сред които особено интересно било едното, с дата (на приписка – В. Н. ) 6715 г.=1206 г., с миниатюри на евангелистите и Спасителя. Като соd. 2645, № 34 днес ръкописът фигурира в Каталога на илюстрованите византийски ръкописи от фондовете на Националната библиотека на Гърция в Атина (Marava-Chatzinicolaou, Toufexi-Paschou 1978, 139 – 149, figs. 314 – 324; Нешева 2006b). Това е Изборно евангелие, датиращо от втората половина на ХІ в., с великолепна начална заставка, с образи на евангелистите и на Христос, със заставки пред отделните части, Константинополска школа (обр. 5). Било е собственост на мелнишкиия манастир “Св. Архангели-Св. Харалампий” и има 3 приписки, важни за историята на града, от които най-ранната е с посочената от Милюков дата и е свързана с неизвестна от друго място историческа личност севаст Василий Вамбулинос, вероятен основател на манастира. Във втората приписка, от ХVІ в., в горното поле на fol. 218 е отбелязано името Софрониос (митрополит) на Мелник, който се идентифицира с известния от списък Тапитос-Спандониду Σωφρόνιοσ Α΄ (1589 – 1593), за който се знае само, че умира в Мелник.
В митрополитската църква се пазели още митра със златотъкани изображения, три пергаментни евангелия, риза с бродирани изображения на пророците и апостолите, Спасителя на престол и Благовещение, с гръцки надпис, в превод на български език: “На митрополита на град Мелник Йоаникий. Извеза се от йеродякона Христофор Жефа[рович]”. Пак според списъка на Тапинос-Спандониду, Йоаникий (Ιωανν?κιος) е бил йерей през 1746 – 1753 г. и починал в Мелник. Христофор Жефарович е известен писател, художник, гравьор, духовен деец, роден в Дойран, работил в Белград и Виена, завършил живота си в Богоявленския манастир в Москва също през 1753 г. Негови творби – везани църковни одежди и плащеници, има в Будапеща, Сремска Карловица, Джуру в Унгария, а вероятно и в Русия. Името му се свързва и с първата българска творба със светско съдържание “Стематография” (Герасимова-Томова 1994, 125 и цит. лит.). С митрополитската власт е свързана и споменатата от Милюков платнена митра с със златовезани изображения.
Е. Тапинос публикува в Цариград между 1882/3 г. и 1891 г. в «Църковна истина» църковната история на епархията Мелник, със списък на мелнишките митрополити и исторически бележки за дейността на всеки един от тях (Ταπειν|ς 1882/3). Той прави това въз основа на запазен кодекс на Мелник до 1895 г, в който са записани имената на служилите в града митрополити от 1434 г., с годините на тяхното управление и подробности за делата им. През 1930 г. П. Спандониду актуализира този списък и го препубликува в монографията си за Мелник (Σπανδονίδου 1930, 45 – 48). Той допуска, че Мелник в началото бил управляван административно от епископа към Митрополията в Серес и вероятно е въведен в ранг на отделна митрополия през ХІІІ в. Подчертава, че в «Неа ектесис» на Андроник ІІ Палеолог (1282 – 1328), където се описват църковните промени, станали при този император, се споменава, че Мелник е поставен на 52 място сред митрополиите. Но същевременно цитира мнение на Крумбахер, че подобни каталози дават несигурни сведения. Според него е сигурно, че при завладяването на Константинопол от латините (1204 г.) митрополитът на Мелник носи титлата “пречестит” (υπİρτιμος) и 52 място, а след превземането му от турците – 34 място. Във византийски времена към митрополията на града принадлежала епископията Феремон в района на Неврокоп.
Интересът на българите към Мелник за пръв се изявил по-определено чрез публикуваните през 1894 г. впечатления на големия родолюбец Васил Кънчов от пътуванито му в Македония – по долините на Струма, Места и Брегалница (Кънчов 1894). Сред бележките му има лаконични данни за манастирите “Св. Никола”, “Св. Харалампий” и “Св. Богородица Спилеотиса”, за някои църкви и т. н. В Мелник той намерил две стари икони със славянски надписи, в които ставало дума от кого са подарени. Може би едната е тази, за която съобщава Милюков – стара икона със славянски надпис от манастира “Харалампий”, навярно патронна (Въжарова 1994, 121).
Едва по време на войните на Балканите (1912 – 1918 г.) българските учени получили широк достъп до новоосвободените земи в Добруджа, Тракия и Македония (вж. Нешева, 1993). В увлекателно написаните си след посещение в Мелник пътни бележки от 1914 г. Л. Милетич съобщава любопитен факт. Гръцкият крал Константин по време на Междусъюзническата война бил на стан в близкото до Мелник с. Левуново и жителите на града често ходели там да се съветват с него. Те му поднесли особен подарък – “старовремски украси и един жезъл, пазени дотогава в скривалището на катедралната черква “Св. Никола”, останали уж от старите елини. Кралят с благодарност приел подаръка”. Най-вероятно жезълът е същият, за който се знае, че бил подарен през ХІV в. от сръбския крал на мелнишкия митрополит. От Милетич разбираме, че към края на ХІХ в. в града имало български параклис, българско училище и прогимназия с пансион с до 160 ученика от околните села, които били български. Параклисът “Св. Св. Кирил и Методий” бил от 1895 г. и се помещавал в една стара къща, “приспособена криво-ляво за черквица”, защото, въпреки толкова многото църкви в града, гърците не искали да отстъпят на българите нито една. Днес този параклис е в руини, намира се срещу Менчевия ансамбъл. Запазена е мраморна плоча с възпоменателен надпис (в РИМ-Благоевград), която според Милетич била монтирана в стената: “В дните на Негово Величество Султанъ Мехмедъ ІІ-й и на Негово Блаженство Българския Екзарх Йосиф І-й откри се въ градъ Мелникъ българска черква св. св. Кирил и Методи. Първата служба на свещеникъ Стоянъ Гайгуровъ на 19 Мартъ 1895 год.” Ученият подчертава, че голямата църква-базилика “Св. Николай” (1756 г.), се отличава между изобщо малките църкви в града и че тя била построена на мястото на друга, по-стара църква (Милетич 1924, 94, бел. 1) – нещо, което се потвърди при археологиските проучвания на Новата митрополия - църквата “Св. Николай Чудотворец”
Той посетил и старата митрополия, тогава манастир “Св. Никола”. С възмущение отбелязва, че стените на стаите били надрасканаи от гръцки войници, квартирували в манастира, с оскърбително за българите съдържание, което, според него, “свидетелства за още много ниска култура и изобщо за огрубели нрави и жестокост, а особено и за голяма надменност спрямо българите изобщо” (Милетич 1924, 95-96).
Директорът на Народния археологически музей в София Б. Филов посетил Мелник два пъти – през 1915 г. и през 1916 г., вторият път заедно с Васил Златарски и с Й. Иванов. В дневника си Б. Филов е оставил ценни данни за града – главно за неговите църкви и манастири, но и за крепостта, за името му, за демографските промени и т. н. Доста подробно е обаче описанието на църквата, направено от Б. Филов от 1915 г. (Петров 1994, 114-115). То има важно значение, защото паметникът все още е бил цялостно запазен. Привеждаме го без коментар: “Разгледахме църквите, като почнахме от манастира “Св. Никола” над града…. Църквата с олтара е дълга 16,30 м (с централната апсида – В. Н.), широка 13,30 м., обикновена базилика с два реда колони по 3 в ред и притвор, който не влиза в дължината. Стара постройка изглежда само олтарът, всичко друго е сега ново, нови дървени тавани и иконостас; стените наскоро измазани, обаче в притвора има запазени две фрески: вляво от входа Кръщение Христово, вдясно – Христос в Чистилището.
Олтарът е с 3 апсиди и е цял изографисан… (следва описание на стенописите - В. Н.). В кривината на апсидата има 4 стъпала-пейки, а в средата им катедра с 5 стъпала, под 3-те прозореца. Стъпалата тоже изписани с орнаменти. Фреските в долния регистър вдясно са унищожени.
Престолът е зидан и на трите му страни са изписани ангели само с черни контури; на задната страна има надпис, началото на който е замазано; гръцки надпис, 5 реда, височина на буквите 8 см. Светиите са с бели наметки с черни кръстове.” Следва описание на стенописите в двете странични апсиди. Важно е сведението и за 2 стари икони на иконостаса: 1) Св. Николай, 102 х 70 см, подарена от х. Иван през 1683 г.; 2) Петър и Павел, държащи Христовата църква, 106 х 65 см, подарена от Тома през 1681 г. Отстрани на Св. Николай имало малки половини фигури на Исус Христос и св. Богородица.
Църквата била вече порутена, когато чешкият учен А. Странски извършил през 1929 г. проучвания на останките от нейната живопис. Той подробно описал заварените от него стенописи в източната й част в монография и в два доклада на византоложки конгреси (Strбnskэ 1929; Strбnskэ 1935; Strбnskэ 1940). Що се отнася до архитектурата, Странски вижда сходни черти в плана на църквата “Св. Никола” в Старата митрополия в Несебър (Strбnskэ 1940, 422).
През 1930 г. екип от сътрудници на Народния археологически музей предприели проучвания в Югозападна България. Н. Мавродинов, тогава уредник на Художествения отдел и В. Иванова, уредник на Средновековния отдел заминали на обиколка по долината на Струма с цел да “проверят плановете на старите църкви”. С тях бил и фотографът Г. Трайчев, който и през 1931 г. продължил работата си в града по направа на “снимки на стари църкви и новооткрити паметници”. Резултатите за Мелник са отразени в студията на Н. Мавродинов “Църкви и манастири в Мелник и Рожен (Мавродинов 1933), в кратка статия на В. Иванова за столнината на деспот Алексий Слав (Иванова 1938-1939), а Г. Трайчев включва някои данни от проучването в книгата си “Манастирите в Македония” (Трайчев 1933). Най-голям принос има публикацията на Н. Мавродинов. Заедно с тази на П. Пердризе, тя има фундаментално значение за изучаването на мелнишката църковна архитектура и живопис. Двете публикации в известна степен се допълват взаимно, като и до днес не са загубили своята актуалност, особено като се има предвид, че значителна част от това богато културно наследство сега е или в по-лошо състояние, или безвъзвратно изгубено. Мавродинов тръгва по стъпките на Пердризе, като изтъква, че по негово време градът бил “в съвършено друго положение”. Докато при Пердризе здравите църкви били 40, а разрушените 24, при него вече почти всички били разрушени и само няколко изцяло запазени. Имало църкви така разрушени, че било невъзможно да им се направят планове. Екипът на Народния археологически музей успял да прегледа 30 църкви, за които са направени заключения, а на някои – и планове. Най-голямо внимание е отделил Мавродинов на старата митрополитска църква “Св. Никола”. Тя се откроявала с плана си на трикорабна триапсидна базилика, с великолепните си стенописи, голяма част от които все още красяли стените на олтарната част, с ктиторския си надпис, открит от Мавродинов. Ученият не само описва църквата, но и прави първият й по-подробен анализ, определя строителната хронология, архитектурния облик (обр. 6 1, 2). Той датира първия й строителен период, а с това и стенописите в кр. на ХІІ – началото на ХІІІ в., а втория – в ХІХ в. Негова заслуга е първото архитектурно заснемане на църквата, което служи и до днес за основа на архитектурната документация, правена от различни специалисти (обр. 7). Наред с това той се заема със спасяването на стенописите. Заедно с художника К. Цонев свалят повечето от тях – някои огромни пана, и ги прибират в НАМ в София. Днес те, реставрирани повечето във ВИИИ “Н. Павлович” под ръководството на проф. Л. Прашков, са изложени в галерията на НАМ и в Криптата на храм-паметника “Св.Александър Невски”. По описания от Странски и от Мавродинов, и по снимки години по-късно дъщеря му, видната българска изкуствоведка проф. Л. Мавродинова направи най-доброто засега монографично изследване на стенописите (Мавродинова 1975). По-късно тя публикува още няколко работи и за тези, и за други стенописи от мелнишки църкви (Мавродинова…..).
Те са предмет на изследване и от И. Акрабова-Жандова (Акрабова-Жандова 1946), А. Василиев (Василиев 1964), В. Пандурски (Пандурски 1964, 11 сл.), Кръстев (Кръстев 1971, 176-177). На процеса на реставрацията и на вече реставрираните стенописи от тази църква са посветени статии на проф. Л. Прашков (Прашков…) и д-р И. Ванев (Ванев 2004).
По Н. Мавродинов К. Миятев и др. учени разглеждат архитектурата на църквата “Св. Никола” в обобщаващи трудове (Миятев 1965, 146, 156, 157; ИБИИ 1976, 179, обр. 50 и др.).
Интересно сведение за митрополията се съдържат в изследването на френската изкуствоведка проф. Сюзи Дюфрен, която публикува една икона на Богородица с Младенеца Христос от ХІІІ – ХІV в. от същата църква (Dufrenne 1968). На иконния обков се чете откъслечно написаното с гръцки букви име “архиерей Прокопий”. Надписът е с няколко правописни грешки, което показва, че писачът не е познавал добре книжовния гръцки език (вж. Дуйчев 1989, 31).
Акад. И. Дуйчев засега е написал първата и единствена в България история на град Мелник през средновековието (Дуйчев 1989). Той има сериозна заслуга за изследването на църковния живот в града. Той е превел на български език и публикувал прочутия сигилий на деспот Алексий Слав от 1220 г., издаден от този владетел на построения под негово ктиторство мелнишки манастир “Св. Богородица Спилеотиса”, в който се съдържат и данни за устройството на мелнишката Църква (Дуйчев 1944, ХV, 30-35, 311-314; Нешева 1994, 18-19, 22-27). Едно ново изследване напоследък показа, че за съжаление този документ не е запазен в оригинал във Ватопедския манастир на Атон, както считаха първоиздателите Ж. Пападопулос и отец А. Ватопединос, а в преписи (Papadopoulos, Vatopйdinos 1933; Actеs de Vatopйdi 2001, № 13, 124; Божилов 2005, 81-82).
Сред гръцките учени, занимали се с църковната уредба на Мелник и с неговите църкви най-значителен принос имат П. Спандониду, Т. Влахос и арх. А. Препис.
П. Спандониду е автор на първото монографично изседване за историята на Мелник. Освен вече посочения списък на митрополитите, той публикува