Поезията на Ботев е символ на българския юнашки дух. Не е случаен фактът, че централен образ в нея е борецът за свобода, съчетал в себе си възвишена нравственост и готовност за саможертва.
Пътят на борбата е страшен. Това е път на риска, на страданието и може би на смъртта в името на най-великия човешки идеал – свободата. Но този път е и славен, защото води към всенародна любов и признателност, към безсмъртие. В своята молитвена изповед, синът-бунтовник разяснява пред майката основните мотиви, тласнали го да вземе такова съдбоносно решение, а именно – това че е син на майка “юнашка”, потомък на непокорни деди, закърмен от люлката с обич към род и родина и изпълнен с безгранична омраза към поробителите.
Двигателите на поведението на лирическия герой са двете основни чувства – любов и омраза. Неговата пламенна душа е обсебена от свещен гняв и непримиримост с робството – най-важния мотив за избора на бунтовника. В жилите му тече буйна кръв, а в гърдите му тупти юнашко сърце, което не може да търпи своеволията на тираните:
“но кажи какво да правя
кат си ма, майко, родила
с сърце мъжко, юнашко
та сърце,майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище”
Макар и бегло нарисувана картината на робството е достатъчно показателна. Сред използваните от поета форми с особена изразителност се откроява глаголът “бесней”, внушаващ ярка представа за произвола и жестокостта на поробителите. С особена сила звучат думите “черни чернеят”, които допълват представата за робската участ на българския народ, за мъката на близките на бунтовника. Именно с тази робска съдба младия, юначен българин не може да се примири и затова посвещава живота си на свободата. Изборът е направен и той е готов да се хвърли в битката, да загине в нея, опиянен от светлите си идеали. Непреклонен, непоколебим е героят:
“Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни”
Направения категоричен избор е осмислен и осъзнат от лирическия герой. В този смисъл той е доброволен, направен в името на всеотдайната му любов към род и родина, които красноречиво са обобщени с думите “бащино ми огнище”. Борецът доброволно е напуснал родния дом, защото е прозрял, че робството безмилостно унищожава всички ценности и животът няма стойност. В страданията на своите близки той осъзнава жестоката участ на народа си и чувства необходимостта да слее личната си съдба с народната.
“Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя –
за него ща са залова,
пък... каквото сабя покаже
и честта,майко, юнашка!”
За да бъде извоювана мечтаната свобода, заради бедния страдащ народ, бунтовникът е избрал страшния, но славен път на борбата. Времето повелява той да забрави личното щастие в името на общонародното, да замени топлината на бащиния дом и тихата усмивка на либето с рискования път на бореца за “правда и за свобода” народна. В този смисъл мотивът за родното бащино огнище излиза от тесните рамки на родния дом и прераства в мотив за всеобща свобода.
Бунтовникът приема участието си в борбата като дълг, убеден, че пада в битка за свято и достойно дело. За него саможертвата е неизбежно условие за постигане на жадуваната цел - освобождението. Защото избраният път към свободата минава през смъртта. В този смисъл пътят е страшен, но този път е и славен, защото саможертвата води до безсмъртие в паметта на потомците. Слава откриваме в песента юнашка запята от народа, която възвеличава подвига и го предава като свещен завет на бъдещите поколения.
“ти излез,майко,послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружина.....”
Именно мисълта за тази песен-предание дава сили и увереност на бунтовника, че е избрал верния път. Защото докато има робство ще се раждат и юнаци, които да поемат страшния път на борбата, докато поробителите газят родната земя ще има борци, които да развяват знамето с надпис: “Свобода или смърт юнашка”.
“ и дето срещнат душманин,
с куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...”
Поетът вярва, че ако загине в боя заветите му ще останат живи и делото ще бъде продължено. Тази вяра и дълбоко убеждение са залегнали в думите:
“ и те като брата си ще станат -
силно да любят и мразят...”
В този смисъл героичната смърт не може да бъде окончателна. Тя носи в себе си началото на духовното безсмъртие и затова пътят на бореца е “страшен , но славен”. В края на Ботевата творба се разкрива дълбокия смисъл и същинския мотив на безкористната саможертва – смърт в името на народната свобода и независимост. За бунтовника, дал и най-свидното за човека – живота си, няма по-ценна награда от признанието на народа.
“Но... стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода..”
Стихотворението “На прощаване” ни потапя в свят на силни чувства – превърнали се в основни мотиви за избора на бунтовника. В творбата се преплитат любов и омраза, драматизъм и трагизъм, радост и оптимизъм. И в това единство на страшното и героичното откриваме смисъла на човешката саможертва, смисъла на антитезата “Пътят е страшен, но славен”.