Добре дошли! Регистрирането отнема няколко минути и е напълно безплатно, но ще ви даде повече възможности. Може да влезете направо с профила си от Фейсбук. Натиснете тук!

Теми по философия

Реферати, есета, доклади и всякакви документи свързани с философията.

Модератор: Модератори

Теми по философия

Мнениеот Mozo на Пет Юни 03, 2011 22:27

Тема №1 Философията в духовната култура на човечеството

Философията е най-древната наука. Всеки човек има определена представа за философията като наука. Желае или не, човекът постоянно се сблъсква с проблеми, които се обсъждат във Философията: 1Как е установен светът? И 2 Развива ли се светът по определени закони?
В още по голяма степен човек се интересува от проблемите, отнасящи се до неговото място в света: 1Смъртен ли е човек или безсмъртен? И 2Как може да разбере човешкото безсмъртие?
Тематиката на тези размишления е определена от потребностите на човека в общата му ориентация в света.Това е въпрос на неговото самоопределение, неговото чувство за познаване на философията.
От дълбока древност до смъртността философската мисъл се е стремяла компетентно да разработи в тези вечни въпроси светогледа, да разработи това, което вълнува хората и вън от философията.
Светогледът е сложно, синтетическо, интегрално,формиране на обществото и индивидуалното съзнание. В структурата на светогледа могат да се различат четири основни компонента: 1.познавателен, 2.ценностно-нормативен, 3.морално-волеви и 4.практически.
Светогледът е съвкупност от възгледи, оценки, норми и знания, определяща отношението на човека към света и представящата ориентир и регулатор на неговото поведение.
Светогледът е необходима съставяща част на човешкото съзнание. Разнообразни знания, убеждения, мисли, чувства, стремежи, надежди, съединявайки се в светогледа, представляват повече или по-малко цялостно разбиране на света от страна на хората.
Раждането на философията е една от съставните части на великият културен преврат на Древна Гърция (VІІІ-V в.пр.Хр.), в контекста на който е възникнала науката. Думата „философия” и синоним на зараждащата се теоретическа мисъл.
Кога започва началото на философстването? Отговор дава Аристотел (384 – 322 г.пр.Хр.) в своята „Метафизика”, в която той пише, че хората сега, както и в миналото, са започвали да философстват поради учудването. Във връзка с този отговор на Аристотел са следните въпроси:
1.Защо философстваме?-за да направим свой свят и за да направим свой свето.
2.Как се прави свят във Философията?- териотично. Философията е теория. Тя е идеално произвеждане на Универсума.
3.Как се прави философия?-с категории. Философията показва света цял , подреден, осмислен и аксеологичен.
4.Кой прави философията? – геният, школата, традицията, направлението.
Имануел Кант счита, че основната задача на философското знание е синтезът на разнообразните човешки знания. Оттук като важна дейност на философията, той определя две неща: 1.овладяване обширния запас на традиционните знания и 2.съединяването им в идеята за цялото. Така Кант стига до извода, че философията е наука за отношението на всяко познание към съществуващите цели на човешкия разум.
Методът е съществителна форма на човешкото мнение, която има строго определено съдържание и знание и е винаги обществено-исторически детерминирана.
Метафизичния метод е ограничен, едностранчив, неправилно разбиращ връзките между нещата, движението и развитието.
Диалектическия метод е съвкупност от изисквания, от които трябва да се ръководи човекът познавателната си дейност.
Езикът на философията е категоричен. В своето произведение „Категории” Аристотел наброява десет основни категории: същност, колко, каква, по отношение но какво, къде, кога, намира се в какво положение, приложение, действа, претърпява. Стиловите норми на философските текстове в зоната на мислене са свързани с гномите, пословиците, басните, трактатите, описанията, доклатите, наблюденията, диалозите, систематичните съчинения.


Тема №2 Основни идеи в развитието на античната философия

Постиженията на древногръцките мислители представляват цяла епоха в историята на цивилизацията. От тях най-голямо значение имат философските идеи, които са най-плодоносните етапи в световната философска мисъл.
Античната философия е историческа реалност, очертаваща основните направления на философската мисъл, засягащи фундаменталните проблеми на битието и познанието.
Каква е насочеността йонийската философска мисъл през този период?
По своята основна насоченост философската мисъл от периода на формирането на робовладелското общество представлява натурфилософия. Нейните основни положения имат за формален предмет реалните неща и явления.
Главният проблем на първите философски учения е въпрос на единно начало и неговото многообразие. В гениалното прозрение на първият античен философ Талес, един от седемте мъдреци на света, се съдържа определението, че водата е източник и основа на всичко съществуващо.
Анаксимадър е взел участие в основаването на милетската колония Аполония (Созопол). Приписва ме се създаването на географска карта, слънчевият човек.
Според Анаксимен слънцето, луната, звездите водят началото си от земята, а въздухът е обща среда за тяхното съществуване. Въздухът ги обгръща и съхранява, благодарение на което образуват едно цяло, наречено Вселена.
Основното понятие на Хераклит е огънят. Логосът се свързва със сетивната природа на огъня, но като противоречив процес.
Италийската философия с нейните две школи-питагорейската и елейската – утвърждават традициите на йонийската философия.
Идеята за числото е централен проблем в питагорейството. Питагорейците разглеждат числото като специфична онтологическа реалност.
Представителите на елейската школа /Ксенофон, Парменит, Зенон/ подчиняват своите усилия за преодоляване на ограничеността на сетивността, за да могат античните хора да схванат абстрактно-логическите определения на битието.
Ксенофан предлага възгледа за единното като единствено съществуващо.
Парменит, ученик на Ксенофан, излага възгледите си в стихове. Той схваща философията като наука за общото.
Зенон подставя под съмнение истинността на движението.
Натуралистическата тенденция е една от доминиращите тенденции на философската мисъл на Vв.пр.Хр.
Основните проблеми на натурфилософията през класическия период за проблемите на началата, движението, познанието. Очертаните насоки в натурфилософията намират място в ученията на Емпедокъл, Анаксагор и Демокрит.
Емпедокъл издига идеята за т.нар. корени на нещата-огъня, въздуха, водата и земята.
Анаксагор въвежда идеята за т.нар. семена на нещата, наречени по-късно от Аристотел хомеомери.
Демокрит защитава монизма на научната философия. Той приема материята за същност, „истинска природа” на нещата. Обосновава хипотезата за неделимите и неизменните елементи на природата, наречени атоми.
В антропологията на античната философия се обобщават две основни направления:
-Софистика /Протагор, 480-410 г.пр.Хр./
- Сократизъм /Сократ, 469-399 г.пр.Хр./
Един от най-видните представители на софистиката е Протагор.За него човекът е мярка на всички вещи: съществуващите, че съществуват, или несъществуващите, че не съществуват.
Сократ е известен в историята на философията с това, не признава боговете, а въвежда други, развращаващи младежта. Затова той е осъден на смърт през 399 г.пр.Хр. от Сената и изпива чашата с отрова.

Тема №3 Метафизически и гносеологически схващания във Философията на Платон….

Един от най-крупните мислители в историята на философията е Платон /427-347 г.пр.Хр./ В нито един друг мислител не личи толкова отчетливо и ясно античността.
Платонизма обединява и синтезира натурфилософското антропологическото направление в античната философска мисъл. Във философската система на Платон се открояват четири основни части на философските знания: онтология, космология, гносеология и етика.
Онтология. Основното понятие във философията на Платон е понятието „идея”. В онтологически план идеята е истинско абсолютно битие, характеризирано като обективна същност на всичко съществуващо. В логически план идеята е видима не чрез сетивата, а чрез мисленето. В гносеологически план тя е истинския обект на познанието. В телеологически план е образецът, „даден” на конкретното като негова обективна цел за подражание.
Теорията за познанието и космология. Неговата теория за познанието е изградена върху принципа на гносеологическия реализъм, за който теоретически определения отразяват онтологическите реалисти.
Платон ориентира решително философската мисъл към гносеологическите принципи на рационализма. Освен това той възприема представата за безсмъртието на душата и съгласно общите принципи на своята онтология отрича познавателна способност на усещането. Той достига до заключението, че познанието е спомняне, а познавателната дейност е способността на душата да възстановява „наблюденията”, които е имала душата в света на идеите, преди да се всели в човешкото тяло.
Платоновата етика е ориентирана към усъвършенстване на личността. Държавното начало той поставя над индивидуалното, личното. Затова етиката на Платон органически се съчетава с концепцията за държавата. Теорията си за държавата Платон противопоставя на античната демокрация. Неговите класификации на държавните форми са следните:
- Идеална държава е аристокрацията с двете разновидности – аристократическа република и аристократическа монархия.
- Низходяща йерархия на държавните форми: тимокрация, олигархия, демокрация, тирания.

Тема № 4 Философията на Аристотел….

Аристотел (384 – 322 г.пр.Хр.) е философът, който синтезира в творчеството си цялата духовна мощ от античността.
Сравнен с Платон, аристотелизмът е изключително сложен и противоречиво явление на духовния живот на античното общество. В основата но което стои целокупния опит на древния свят. Не случайно Хегел смята, че ако делото на Платон в историята се появява идеята на философията, то след Аристотел вече се оформя понятието за научна философия.
Аристотел прави първи по-цялостен опит за систематизиране относително голямо богатство на античния свят. Той предлага една обща система на науките, включваща всички известни тогава клонове но знанието: теоретически, практически, творчески.
Онтология. В стремежа си да предложи понятие за материята, Аристотел и отрежда място на субстрат на всичко съществуващо. В качеството си на първа материя, на вечна и неунищожима природа, субстратът е проста лишеност, възможност, а не действителност. Той отделя материята на движението, в резултат на което материята дефинира като пасивна природа.
Съществена страна на гносеологията на Аристотел е идеята за степените и формите на познанието. Той изгражда и логиката като научна система, което представлява коренен прелом в историята на античната философска мисъл. Аристотел е авторът на формалната логика.
Аристотел формулира и двата закона за формалната логика, а именно: 1.Закон за непротиворечието; 2. Закон за изключението трето .
Социална философия и етика. Аристотел поставя личността в служба на държавата. В политическата философия той характеризира значението и целите на държавата, насочени към реализирането на добродетелите на човека като граждани.
Формите на гражданското общество според Аристотел са: монархия; аристокрация; полития. Отклоненията от тези форми съответно той определя като тирания, олигархия, демокрация.


Тема № 5 Етиката на Епикур….

Елинистическата философия осъществява своите първи стъпки под благотворното влияние на големите философски системи на Демокрит, Платон и Аристотел. Най-типичния представител на този период в античната мисъл е Епикур (341-270 г.пр.Хр.).
Той дели философията на три части: физика, логика и етика.
Физика. Епикур е привърженик на атомистическия възглед за природата. Той признава материалния свят като единствена и първоначална реалност. Космосът е продукт на материалните частици, наречени атоми в празното пространство. Атомите са вечни, неразрушими, неизменни и неделими. Те се движат цяла вечност и тези движения нямат начало.
Логика. Епикур приема, че душата е най-тънко тяло, пръснато из целия организъм. Тя не е особена духовна субстанция; с разложението на тялото се разсейва и душата. Източник на нашите усещания е обективната реалност.
Етика. Основен закон в етиката на Епикур е принципа за единството на природата и човека. Моралните норми са справидливи, ако човека живее в съгласие с природата, а който не спазва законите на природата, изпада в затруднение. Според него ценностите на природата са онези, които човек придобива на земята. Ценностите са естествен резултат от справедливите постъпки и действия на човека.
Удоволствието и страданието са главни душевни страдания. Удоволствието е нещо естествено, а страданието е противоестествено чувство.
Нещастието произтича от прекомерните желания, които завладяват духовният свят на човека и предизвикват чувството за неудовлетвореност.
Обществото според Епикур е съвкупност от индивиди. Всеки индивид извършва постъпки, които не са разрез с обществените интереси, защото добродетелите се намират в неразривна връзка с приятния живот.
Философията в Рим.
Сенека (4г.пр.Хр.-65 г.сл.Хр.) е римски философ, син на ритор. Той се интересува от проблема на човешката добродетел. Според него тя е свързана с подчинение на съдбата. Щастието зависи от самият човек, въз основа на правилното разбиране на природата. Човек се самоусъвършенства като се подчинява на божествената необходимост. Човекът според Сенека, стои най-близко до бога и съдържа в себе си частици от него, а именно Логоса. Човекът е най-висшето звено в редицата на природните явления.
Епиктет (ок.50-138), античен философ, доведен в Рим като един телохранителите на Нерон. В последствие добива свобода и се посвещава изцяло на философската дейност. Заедно с други философи Епиктет е изгонен от Рим от императорът Дометиан. Заселва се в Албания и продължава философската си дейност, като основава философска школа. Самият той разглежда философията като практическа дисциплина, притежаваща възпитателна роля.
За Епиктет господарят е роб на живота и на собствените си страсти.
Марк Аврелий (121-180) царува като римски император от 161 до 180 г. От младини се занимава с философия и оставя написан на гръцки език своя знаменит дневник „Към себе си”, в който са изложени основните черти на философията: покорност към съдбата и повик към нравствено усъвършенстване и пречистване. Той изповядва човеколюбие, доброта, нравствена възвишеност, стоическо понасяне на превратностите на съдбата, самоутешение и задълбочаване в себе си.


Тема № 6 Богът, човекът и природата в средновековната европейска философия……..

В термина средновековие се означава онази историческа епоха на Европа, ограничена между античността и новото време, епохата между падането на Западната Римска империя и на източната Римска империя.
Философията на Филон Александрийски (ок.25 г.пр. Хр. – 50 г.сл.Хл.) се изгражда върху представата за бога като висше същество, стоящо вън от времето и пространството. По селата на своята трансцендентност Бог не може да влезе в непосредствен контакт със света и затова е необходим посредник.
Характеризирането на бога като личност е съществена крачка напред в процеса на формирането на християнски светоглед. Но той не дава пълно разбиране за преодоляване на пропастта между Бога и Света.
Характерни черти на Християнския светоглед са теоцентризмът и антропоцентризъм.
Теоцентризмът е най-характерната черта на християнския светоглед. Той пронизва всички части на философската теория: 1) учение за битието-онтология, 2) учение за човека-антропология, 3) учение за познанието-гносеология и 4) учение за историческото развитие-есхатология(край на света).
Антропоцентризмът е втора черта на християнския светоглед и е съвкупност от възгледи, утвърждаващи изключителната роля на човека сред творенията на Бога. Съгласно християнското учение Бог е сътворил човека не заедно с другите същества, а отделно. За човека е бил отделен специален ден за сътворението му. Човекът е венец на творението на Бога.
Християнският философ Аврелий Августин (354-430) изтъква, че Бог е висше битие, висша субстанция, висше благо. Августин отъждествява Бога с битието.
Централен проблем в средновековната философия се явява борбата между реализма и номинализма. Реализъм в неговото средновековно разбиране няма нищо общо със съвременното разбиране но този термин. Под реализъм се разбира учението, съгласно което истинска реалност притежават само общите понятия, а не единичните предмети, съществуващи в емпиричния свят.
Номинализмът подчертава приоритета на волята над разума. Общите понятия са само имена, те не притежават никакво самостоятелно съществуване вън и покрай единичните вещи и се образуват от нашият ум по пътя на абстрахиране на признаците, общи за церия ред емпирични вещи и явления.
В средновековната християнска философия е известен опитът на Тома Аквински (1222-1274) да обоснове принципите на християнската теология, опирайки се на учението на Аристотел. За Аквински висше начало е самото битие. Под битие той разбира християнския бог, сътворил света, както това се разказва в старият завет . Различавайки битие и същност, Аквински не ги противопоставя, а подчертава техния общ корен.
Главната отличителна особеност на схоластиката се състои в това, че тя съзнателно разглежда себе си като наука, поставена в служба на теологията. От ХІ век в средновековните университети нараства интересът към проблемите на логиката, която през тази епоха носи названието диалектика и чийто предмет е свързан с работата над понятието.

Тема № 7 Философията на европейското възраждане…….

В началото на ХV век се осъществяват редица изменения в социално-икономическата и духовната форма на живот в Западна Европа. Тези изменения ознаменуват началото на нова епоха, която влиза в историята под името Възраждане.
Социално-икономическите изменения се съпровождат със съществени изменения в духовния живот: освобождаване от религията и църковните институти, промени във всички области на културния и обществения живот.
Тази нова епоха се осъзнава като „Възраждане” на античната култура и на античния стил на живот, на начина на мислене и усещане, откъдето идва и самото название „ренесанс”.
Хуманиста от ХV век Джовани Пико делла Мирандола (1463-1494) отстоява идеята, че характерът на човека е неговата съдба, чийто светоглед се определя от естествената необходимост. В своя „Реч за достойнствата на човека”, написана за несъстоял се диспут, Мирандола е убеден, че свободния човек съединява в себе си трите части на космоса: земен, небесен и божествен. Човекът е създател на своето щастие.
В епохата на Възраждането философията отново се обръща към изучаването на природата.
Засиленият интерес към натурфилософията намира свои интерпретация в лицето на Николай Кузански (1401 – 1464).
Кузански формулира своята теза, че „единното е всичко”, чрез която се появява новият възрожденски подход към онтологията. От тезата, че единното е всичко, Кузански прави изводи, че единното е тъждествено с безкрайното. Безкрайното е това, което нищо повече не може да бъде. Затова го нарича „максимум”, а едното – „минимум”. По такъв начин Кузански открива принципа за съвпадението и противоположностите – максимума и минимума.
Николай Кузански разрушава крайният космос на античната и средновековната наука, в центъра на която се намира неподвижната Земя. Заедно с това той подготвя коперниканския преврат в астрономията, отстраняващ геоцентризма на Аристотелово – Плотомеевската картина на света. Така след Николай Кузански, Николай Коперник (1473-1543), като се позовава на принципа относителността, обосновава нова астрономическа система, в която слънцето се появява център на Вселената. По този начин се осъществява преходът от геоцентризма към хелиоцентризма.
Характерната за Николай Кузански тенденция – да се мисли за висшето начало на битието като тъждество на противоположности – е резултат от пантеистичното осъщественото сближаване на Бога със света, на твореца с творението. Джордано Бруно (1548 – 1600), създавайки последователно пантеистическо учение, враждебно на средновековния теизъм. Джордано Бруно се опира не само на Никола Кузански, но и на хелиоцентричната астрономия на Николай Коперник.
Премахвайки границата между твореца и сътвореното, Бруно разрушава традиционната противоположност на формата и материята. По такъв начин той придава на природата активен творчески импулс, което в средните векове се преписва на Бога.
Ученик на Коперник и гениален продължител на научните търсения на Леонардо, Бруно и Кеплер е великият учен и естествоизпитател Галилео Галилей (1564 – 1642). Той завършва научното развитие на Ренесанса. Той открива далекогледната тръба (телескоп).
В астрономическите си изследвания Галилей подлага на критика Аристотеловата космология и доразвива идеята на Коперник, превръщайки се в един от основателите на механистическия материализъм.
Той развива динамиката като най-важен дял на механиката. Той формулира Закона за свободното падане на телата. Галилей формулира и понятието скорост и ускорение, законите на инерцията и основателността на движението.

Тема № 8 Специфика на новоевропейското тип мислене…….

Седемнадесети век е началото на развитието на философията на новото време. Започвайки още в епохата на Възраждането, процесът на разлагането на феодалното общество се разширява и се задълбочава през този век.
Развитието на новото, буржоазно общество поражда изменения не само в икономиката, политиката и социалните отношения, но и изменение в съзнанието на хората.
Френсис Бейкън – родоначалник на емпиризма
Френсис Бейкър (1561 – 1626), лорд Верумански, е английски философ, родоначалник на цялата съвременна експериментална наука. По негово време се подготвя буржоазната революция във Великобритания. Бейкън е убеден, че философията не трябва да стои настрани от практическите стремежи на своето време. Задача на философията е да създаде нов метод на научно познание, прокарващ пътят към открития, до достигане на нови истини.
Според Бейкън съвременната наука и философия не са способни да достигнат до нови истини и открития, защото са изградени върху изживели времето си дедуктивен метод. В този смисъл той подлага на критика силогистиката на Аристотел, неспособна да подпомага откриването на нови истини. В този аспект Бейкън счита, че създаването на нова философия предполага създаването на нов начин на мислене, противоположен на дедуктивния.
В историята на философията приносът на Бейкън във връзка с формулирането на индукцията е забележително.
Индукцията е описана в епохата на античността от Аристотел. Но той не и придава такова универсално значение както Бейкън. Според него по-често се налага да се използва непълната индукция, от колкото пълната. При първата се прави общ извод за целия клас явления въз основа на наблюдението на краен брой факти.
Безспорен факт е, че човешкия разум е в състояние да познае битието. Достигането на истинското знание е невъзможно, ако не се намерят средства за отстраняването на тези субективни пречки, които Бейкън нарича „идоли” или „призраци”.
Съгласно него идолите са присъщи на човешкия ум по природа, отчасти възниква в хода на индивидуалното развитие на човека. Призраците постоянно преследват човека, създават в него лъжовни предпоставки и идеи, изопачават истинското лице на природата, пречат на човека в неговото проникване „в природата в дълбочина и ширина”.
Съществуват четири разновидности на идолите: идоли на рода, идоли на пещерата, идоли на площада и идоли на театъра.



Тема № 9 Гносеологическите идеи на Декарт……

Рене Декарт (1593-1650) е френски философ, математик и физик, създател на европейския рационализъм. Въпреки, че не е академичен учен и университетски преподавател, той категорично отстоява идеята, че цялото битие може да бъде познато чрез рационалните средства на науките от класически тип.
Съгласно Декарт сме длъжни да получаваме истинското знание, за да се ръководим от него в практическия живот.
Човекът е длъжен да контролира историята във всичките и форми, в това число и науката. Новата наука, според Декарт, е длъжна да се създава с помощта на единен метод. Този метод създава Декарт, убеден, че предлага на човечеството неизвестни преди това възможности. Съдържанието му той свежда до четири правила:
„Първо – никога да не приемам за вярно, за което не знам с очевидност, че то е такова”
Второ – да разделям всяка една от проучваните трудности на толкова части, на колкото е възможно и необходимо, за да я разреша по-добре.
Трето – да спазвам винаги ред в мислите си, като започвам от най-простите и най-лесните за познаване предмети, за да се изкача малко по малко, като по стъпала, до познанието на най сложните, и като приемам, че има ред дори и между ония, които естествено не се предхождат един друг.
И последното – да правя навсякъде толкова пълни изброявания и такива общи прегледи, че да бъда уверен, че нищо не съм пропуснал.”
Създаването на новият метод на мислене изисква трайно и непоклатимо основание, което за Декарт е разумът. Истината „Аз мисля, следователно съществувам” е така „здрава и сигурна”, че и най-причудливите предложения на скептиците не са в състояние да разклатят; Декарт я приема за първото начало на философията. Съждението „Мисля, следователно съществувам” е най-достоверното съждение, защото единственото нещо, в което не можем да се съмняваме, е самото съмнение.
Субстанцията е централно понятие в рационалистическата метафизика на Декарт. Той я определя като вещ, която не се нуждае за своето съществуване от нищо друго, освен от самата себе си. Изхождайки от това определение, субстанция се явява само Бог.
Р.Декарт дели сътвореният свят на два рода субстанция: 1) духовна и 2) материална. Духовната субстанция е неделима, а материалната – делима до безкрайност.
Основен атрибут на духовната субстанция е мисленето, а на материалната – протяжността. Освен атрибут, Декарт различава и модусите на субстанциите. Модули на мисленето са: 1) въображение; 2) чувства и 3) желания. Модуси на протяжнстта са : 1)фигура; 2) положение и 3) движение.

Тема № 10 Философията на Спиноза и Лайбниц за субстанцията. Етиката на Спиноза и учението на Лайбниц за ……….

Бенедикт Спиноза (1632 – 1677) е холандски философ, евреин. Получава религиозно образование, но не се интересува от еврейското богословие, а от математиката и природознанието. Отказва да стане професор по философия в Хайделберг, защото не може да се съобразява с религията. Издържа се от шлифоване на стъкла за очила, телескопи и микроскопи.
Основното универсално понятие във Философията на Спиноза е понятието субстанция.
Той е един от първите и най-последователни критици на декартовият дуализъм с оглед последователното провеждане на самата картезианска дефиниция за субстанцията. Защото тази дефиниция преди всичко ни задължава да разглеждаме субстанцията като причина сама по себе си, което отрича всеки дуализъм.
Етиката и социалната философия на Спиноза може да бъдат разглеждани в светлината на съпоставянето на човешките страсти и активни емоции. Разумът не предявява претенции, които са в разрез с природата.
Спиноза определя добродетелта най-общо като сила; нейният връх, най-висшата сила на човека, трябва да е съвършената рационалност.
Нашата добродетел, реализираната сила на разум, също така е проява и на нашата висшата висша удовлетвореност и щастие. Самата тази добродетел е блаженството на мъдреца. „Най-висшето благо на душата е познанието за Бога, и най-висшата добродетел на душата е да познае Бога.”
Пантеистична етика, съответстваща на метафизиката на единствената безпределна субстанция, Бог или Природа. Най-висшето добро е „знанието за съюза на ума с цялата природа”. Изразът „любов към Бога”, дори и към интелектуален контекст, не може да е случаен във философията на Спиноза.
Готфрит Вилхелм Лайбниц (1646 – 1716) е немски философ, един от най-великите умове в човешката цивилизация. Неговият напредък в учението и мисълта се дължат на собственият му безграничен стремеж към умствена дейност.
За Лайбниц „Всяко отделна субстанция изразява цялата вселена по свой собствен начин и в своята цялостна същност включва всичките си преживявания заедно съпровождащи ги обстоятелства и цялата последователност от външни събития.”
„Има – пише Лайбниц – също два вида истини: истина на разума и истина на факта. Истините на разума са необходими и тяхната противоположност е невъзможна. Истината на факта са случайни и тяхната противоположност е възможна. Ако истината е необходима нейното основание може да се намери чрез анализ, като се разлага на по прости идеи и истини, докато накрая се достигне до първоначалните основни истини.”


Тема № 12 Имануел Кант и философията на разума. Разсъдък и разум. Категорически императив.

Имануел Кант (1724 – 1804) осъществява своего рода преврат във философията, носещ името коперникански преврат.
В творчеството на Кант се оформят два периода:
1) „Докритически период”
2) „Критически период”
Докритическият период обхваща периода приблизително до 1770г, в който период на първо место е въпросът за природознанието. Той изказва хипотезата за произхода на слънчевата система, лансирайки и хипотезата за забавеното въртене на земята. Кантовата космогонична хипотеза е първият изглед за света и отстранява твърденията за „първия тласък”. „Дайте ми материя – заявява Кант след Декарт, и аз ще ви покажа как трябва да произлезе света от нея”
Вторият – критическият период, е свързано с написването на трите произведения: „Критиката на чистия разум”, „Критика на практическия разум”, „Критика на способността за съжаление”. Това са трите критики на Кант, в която е изложена философската му система.
Кант анализира структурата на субекта с цел да разреши въпроса – какво е това истинното знание? С други думи пред Кант възниква задачата да се установи разликата между субективните и обективни елементи на знанието, изхождайки от самия субект и неговата структура. В самия субект Кант различава две нива на знанието: емпирично ниво и трансцендентално ниво.
Емпиричното ниво е несъвършено ограничено знание, което се опира на опита и не може да бъде безусловно достоверно, всеобщо и необходимо.
Интелектуалният наглед е истинно научно знание, то притежава свойството на безусловна достоверност, всеобщност и необходимост.

Тема № 13 Философската система на Хегел……..

Немската класическа философия намира своето най-пълно самоосъществяване в лицето на Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770 – 1831). Във всички свои произведения Хегел се старае да намери и да изтъкне преминаващият през тях принцип на развитие.
Разработването на диалектиката намира своя относително завършен вид в системно изложение на философията на Хегел. Той по най-дълбокия и ярък начин изразява идейно политически компромис на немската буржоазия с феодална аристокрация. Неговите философски възгледи са противоречиви и като класик на обективния идеализъм, той става представител на консервативната сила в обществото. Създател на диалектическия метод, Хегел оказва огромно влияние на подготовката и извършването на буржоазната революция в Германия и революционното движение след нея.
В своята философска система Хегел от положението за тъждество на мисленето и битието – тъждество, изразяващо се в това, че духовното, „абсолютната идея” като основа на света създава цялото негово богатство, твори и се проявява във всичко съществуващо. Така той стига до извода, че съществуващото не е нищо друго, освен съвкупност от различни форми на проявление на абсолютната идея.
Според Хегел, всяко развитие протича по определена схема, наречена хегелова триада:
1.Твърдение или полагане- тезис
2. Отрицание на това твърдение – антитеза
3. Отрицание на отрицанието, т.е. снемане на противоположностите – синтеза.
Абсолютната идея е:
1. Идея „в-себе-си” и „зе-себе-си”(предмет на логиката)
2. Идея в нейното инобитие (природата)
3. Идея, която се връща от своето инобитие обратно в себе си („дух”)





Тема № 16 Философска антропология (Макс Шелер). Философията на живота.

Една от водещите теми на философията на ХХ век е темата за човека, разглеждана като изходен пункт и централен предмет на всяко философстване. Най-общо философската антропология е учение за същността на човека, за неговото място в света и жизненото ме признание.
Философското течение за природата и същността на човека води началото си от Макс Шелер (1874 – 1928).
Същността на антропологическия подход в съвременната философия се свежда до опита да се определят основите и сферите на собственото човешко битие, на човешката индивидуалност, на творческите възможности на човека.
Макс Шелер като неин осноположник приема, че всички централни проблеми на философията могат да се свеждат до въпроса „Какво е човекът?”. Според него философската антропология трябва да съедини изучаването на различните сфери и страни на човешкото битие с неговото цялостно философско постигане. В тази връзка Шелер характеризира философската антропология като наука за: 1) метафизическия произход на човека, 2) за неговите физически, психически и духовни начала в света и 3) за силите и възможностите, които той привежда в движение.
За Шелер личността е носител на ценности, които се постигат благодарение на любовта.
Класическата философия внесе съществен принос в познанието и обяснението на духовния опит на човека.
Исторически факт е, че философията на ХХ век започва да отделя все по-голямо внимание на целостността на човешкия духовен опит.
Един от източниците на „философията на живота” представлява учението на немския философ Артур Шопенхауер (1788 – 1860). Той започва да отстоява приоритета на волята по отношение на разума, подлагайки на рязка критика традиционния рационализъм. Волята според него, трябва да бъде разбиране като независима от могъществото на разума. Така Шопенхауер я превръща в „абсолютно свободно искане”, което като че ли няма нито причина, нито основание. Според него цялата досегашна философия страда от един основе порок, а именно, че материализма се излиза от обекта, за да се утвърди субектът, а при идеализма се излиза от субекта и след това се формира обекта.
Шопенхауер оказва силно влияние на немския философ Фридрих Ницше (1844 – 1900). Той поставя в центъра на своята философията, но взета в качеството на „воля за властта”. Волята е не само първоначално и същност на битието. Само където има живот, там има и воля: само че не само воля за живот, а воля за власт. Но в дълбоката си същност волята за власт е тъждествена с творческото начало – „волята за власт” е неизчерпаема творческа „воля за живот”
Волята за власт като основен принцип на битието Ницше свързва с основният постулат на етиката – преоценка на всички ценности. Според Ницше желанието, оценката и творението стават една могъща триада, зад която може само да се види истинската същност на човека като създаващ и самосъздаващ се.
Основател на психоанализата през ХХ век е австрийския психолог, невропатолог и психиатър Зигмунт Фройд (1856 – 1939). Той разработва т.нар. метод за катарзиса за терапии на неврозите, който се основава върху концепцията за психотравматичната невроза. Според тази концепция неврозите са защитна реакция на психиката спрямо травмиращата и непоносима идея.
Основни теоретични достижения в изследователската работа на Фройд е концепцията му за психоневрозата и учението за психическия апарат, които се основават върху идеята за безсъзнанието. Той разглежда психичния апарат в два аспекта: топографичен и динамичен. В топографичния подход в психиката се отделят три области – съзнанието, предсъзнателното и безсъзнателното.
В динамичния подход той включва желанията на безсъзнателното, които се стремят към разтоварване чрез действия.

Тема № 17 Идеи и традиции във философията на екзистенциализма…….

Като направление екзистенциализмът включва в себе си програма, имаща за цел да замени класическата „философска същност” с „философия на човешкото съществуване”.
Един от основните проблеми на екзистенциалната философия е проблемът за отчуждението. Отчуждението и понятие, което характеризира: 1.процеса и резултатите на превръщането на продуктите на човешката дейност, а също и свойствата и способностите на човека в нещо, независимо от хората, и господстващо над тях; 2.превръщането на дадени явления и отношения в нещо по-друго от това, което те са сами по себе си, изкривяването и изопачаването в съзнанието на хората на техните реални отношения в живота.
Според екзистенциалистите отчуждението се явява обща характеристика на живота на човека в обществото. Те стигат до извода, че то е свързано с особеностите на предходните етапи на историята, когато чувството за страх се поражда от опасността за унищожаването на човечеството.
Екзистенциалната философия формира у читателите идеята за индивидуалните отговорност на човека за всичко, което става със самият него и другите хора. Човека е своего рода 1) „проект”, който живее, развива се, реализира се или не се реализира и 2) „процес”, при който продължителността на човешкия живот се изразява чрез понятията „човешка същност”, не загубвайки своята индивидуална острота, напрежение и драматизъм.
За екзистенциалистите светът на екзистенциалното ориентирания индивид, това е светът на свободата, на която човек е обречен. За Сартр човекът създава самият себе си, човекът е това, което се направи, човекът създава човека. Свободата е неотнемаем атрибут на човека и никой не може да го лиши от нея. Човекът е свободен, той е свобода. Свободният избор на индивида, това е неговата съдба, отговорност и трагедия. Тревогата е естественото състояние на човека преди осъществяването на неговият избор, дотолкова, съзнавайки, че няма предустановени норми, които да го ръководят, той се безпокои заради отговорността, която поема чрез избора си. Проектът е онази трансцедентна по отношение на битието същност, която човек създава в съзнанието си и се стреми да осъществи като битие. За него човека изобщо е най-напред един проект, който се преживява субективно, той не е нищо друго, освен реализация на своя проект. Изборът е средство, чрез което човек достига до своя проект. Изборът е средство, чрез което човек достига до своя проект, предпочитайки един от много възможни. Изборът е сърцевината на сартровата концепция за свободата.
Свободата е обективно отношение, но тя не може да зависи единствено от съзнанието и волята на субекта. Не съществува тотална и безкрайна свобода. Човек не може да бъде абсолютно свободен и да прави каквото си пожелае, тъй като има и свобода на другите, която свобода също е ценност. Така че идеал в обществото може да бъде само свободата, основана на равноправие.

Тема № 20 Проблемът за съзнанието на философията……..

Познанието е централен въпрос във философията. Цялостното му обяснение е свързано с решението на основния философски въпросът за отношението на битието към съзнанието.
Особеното място на съзнанието в историята на културата се обяснява най-малко с две обстоятелства:
А) Съзнанието е пределно общо понятие на философията.
Б) Като пределно общо понятие на философията, то е особено странно явление, което съществува и в същото време не може да се представи като вещ.
Съзнанието е най-висшата форма на субективно отражение на обективната действителност.
Отражението е свойство на цялата материя. То е нейно атрибутивно свойство, валидно и за другите параметри на слънчевата система.
„Всяко отражение е процес на възпроизвеждане на структурата, на една система в друга, в резултат на тяхното причинно следствено взаимодействие.”
На всяко отражение може да бъде квалифицирано като информационно. „Информацията е онова отражение, което води до запазване на динамичната цялост на системата, до нейното развитие, усъвършенстване и възпроизвеждане.
Формиране на отражение могат да бъдат систематизирани в следния вид: а) отражение на неживата природа и б)отражение в живата природа.
Възникването на съзнанието означава преход от биографична форма на отражението на действителността към социална форма на отражението. Това е свързано с прехода от животинското стадно съществуване към колективна, обществено-трудова дейност.
Съзнанието съществува само в неразделно единство с езика. Езикът е непосредствена действителност на мисълта и самата мисъл, изказва с думи, е реална мисъл” (Маркс)
Съзнанието е: 1)вторично по отношение на материята, 2)идеално и 3) субективно, имащо значение за субекта, свързано е със субекта.
Природата на съзнанието включва три основни момента:1)съзнанието-образ е вид отношение, 2) образът-отношение е лишен от собствено държание, 3) именно в тази лишеност се състои от неговата индивидуалност.
Съзнанието и сложна структурирано образувание, всички елементи на което се намират в определена взаимовръзка. Централно място в съзнанието заема значение.



Тема № 21 Философия и теория на познанието. …….

Познанието функционира като предмет на гносеологията в рамките на взаимоотношенията на три основни елемента: 1) субкт на познанието; 2) обект на познанието; 3) познавателен образ
Обектът на съзнанието , това е онази част външната действителност, която човек отразява на основана на пряко или косвено практическо въздействие и преобразуване.
Познавателният образ е идеален. Той не може да съществува извън човека и човечеството, и е присъщ на определен практически действащ субект. Идеалният познавателен образ възпроизвежда външния предмет, без да включва нито частица от неговото физическо обществено битие.
Степен на познанието.
Познавателният процес се осъществява като двустепенен процес: 1)сетивно познание и 2) рационално познание
Сетивното познание се осъществява чрез непосредствена връзка между субекта и обекта на познанието. Без въздействието на обективната действителност върху субекта на познанието е невъзможен изобщо процесът на познанието.
Формите на сетивната степен на познанието са усещането, възприятието и представите.
Рационалната степен на познанието е резултат на абстракцията и обобщението на натрупания от сетивното познание фактически познавателен материал. Познанието е процес на редица абстракции, образуване на понятията, законите и други.
Основните форми на рационалното са понятие, съждение и умозаключение.
Равнища на познанието.
Докато сетивното и рационалното са степени на научно познание, то емпиричното и теоретичното са равнища на това познание. Емпиричното равнище интегрира в себе си сетивната и рационалната степен на познанието.
Теоретичното равнище синтезира емпиричния материал, разкривайки неговото вътрешно единство, достигайки до ново знание. Синтезиращата функция на теорията придава конкретното теоретично знание, тъй като разкрива вътрешното единство на дадените в емпиричното знание едностранни и абстрактни определения.
Цикъл на познавателния процес.
Понятието „цикъл на познанието” изразява момента на прекъснатост и непрекъснатост на процеса на познанието.

Тема № 22 Теория за истината и критерии за истинност…..

Една от най-старите теории за истината, датираща още от времето на античността, е свързана с името на Аристотел. Неговата теория за истината е известна като кореспондентна теория. Възможните опити за рафиниране на този теория могат да бъдат разделени в три големи групи: 1) съществува действителност; 2) съществува познанието за нея и 3)възможно е между действителността и възпроизвеждащото я познание за нея а има съответствие. Ако сме в състояние да демонстрираме очакваната корелация, говорим за истина. Щом неможем да осъществим предприетото начинание, намира ме се в заблуждение.
Истината е адекватна информация за обекта, получавана посредством сетивната и логическата степен на познанието. По този начин истината е духовна реалност в нейният информационен и ценностен аспект. Истинните знания дават възможност на хората разумно да организират своите практически действия в настоящият момент и да се предвиди бъдещето.
Как можем да дефинираме истината? Истината изразява съответствието между познавателния образ и обективно съществуващият предмет. Връзката между истина и действителност не може да бъде оспорвана, тя не подлежи на съмнение. Според Михалчев истината възниква върху почвата на теорията на образите. Съгласно тази теория действителният предмет „се проявява” чрез своето действие в човека.
Обективната истина се нарича такова съдържание на човешките представи, което не зависи от субекта, нито от човека, нито от човечеството. Тя не зависи от човека и човечеството в смисъл, че определящото в истината е обектът; съдържанието на нашето знание е вярно отражение на обективната действителност и поради това истината не зависи от субекта, от човека и човечеството.
Обективната истина може да бъде: 1) конкретна, 2) относителна, 3) абсолютна. Конкретната истина се определя от конкретността на обектите, които познаваме.
Относителната истина е непълна, променлива, с течение на времето се усъвършенства, показва, че познанието на човека е сложен процес, верига от истини, всяка от които представлява момент от непрекъснатото все по-дълбоко познание за обективната реалност.
Абсолютната истина е пълно и изчерпващо знание за света в цяло. Тя принадлежи към числото на онези истини, за които не се срещат доказателствени възражения.

Тема № 23 Човекът като философски проблем…..

Философският анализ за човека се отнася към гръцката епоха от времето на Сократ. Научният подход към човека е невъзможен без отчитането на същността на човешкия живот.
Понятието „живот” играе значителна роля във философията на Анри Бергсон. Главното в неговата концепция е стремежът да построи картината на света, която по новому би обяснила еволюцията на природата и развитието на човека в тяхното единство. Бергсон отдава палмата на първенството но „живота”, разбирайки под „живот” непрекъснатото творческо развитие.
Човекът обединява в себе си биологичното и социалното начало. Още Аристотел обръща внимание на този въпрос, като определя човека като „политическо животно”, подчертавайки със самото това наличието на две начала на човека: животинското и политическото.
„Човекът се оказва същество, което постоянно търси себе си, което във всеки момент на своето съществуване подлага на изпитание наново и наново условията но своето съществуване” (Ернст Касирер)
Според Хегел „човекът се издига над единичността на чувството, стига до всеобщността на мисълта, до значението на самият себе си, до схващането на своята субективност, на своя „аз”.
В историята на философията съществуват различни концепции относно същността на човека:
1.В античната философия човекът е разглеждан преимуществено като част от космоса, като микрокосмос; в своите човешки прояви човекът е подчинен на висшето начало – съдбата.
2. В системата на християнския светоглед човекът е разглеждан като противоречиво единство на две начала – дух и тяло, които са качествено противоположни едно на друго, като възвишено и ниско.
3. Философията на новото време вижда в човека преди всичко неговата духовна същност. Още по-голяма е заслугата на новото време по отношение на признаването на автономния човешкия разум и неговата дейност.
4.Философията на ХІХ-ХХ век свежда в един случай същността на човека към рационалното начало, а в друг случай – към ирационалното начало. Научното разбиране за човека е един недовършен процес.
Всяко родено същество, след биологичната си амортизация естествено отпада от живота, настъпва смъртта в определени времеви граници. Индивидуалният биологичен часовник на всеки човек е построен само за определени времеви интервали. Хегел има право да отбележи, че властта на природата е тиранична. Всеки човек умира и затова естествената смърт е абсолютно право, което природата упражнява върху човека.
„Смъртта – според Гьоте – е художествен начин за възпроизвеждане на живота”
Близостта към смъртта повишава ценността на живота, прави чувството ни за живот много изострено.
Въпросът за инстинктивната жажда за живот, може да се тълкува като жажда за безсмъртие. Нещо повече, жаждата за безсмъртие става съзнателен и определен вектор на човешкото битие.
„Няма смърт – заявява Достоевски – има среща с Бога.
За Сократ, Галилей, Бруно и други смисълът на смъртта се състои в утвърждаването на ценности, които никога няма да бъдат отхвърлени от живота.
За Сенека най-жалкото – това е загубването на мъжеството да умреш…..
Тема № 26 Тезата на А. Бергсон и К. Попър за ………

Едно от съвременните схващания за развитието на обществото е свързано с името на Ерик Фром (1900 – 1980). Като неофройдист и неомарксист, той счита, че основна роля в диалектиката „индивид-общество” играе „социалният характер”. Социалният характер се поражда от „динамическата адаптация” на специфичните свойства на човешката природа към определяне на социалните условия, при които възникват различни форми на отчуждение. В този процес на отчуждение се подтискат основните потребности на личността, а именно: любов, творчество, сигурност, идентичност, познание на света и себе си.
За Ортега-и-Гасет (1883-1955) съвременната епоха е белязана от една от най-острите кризи в историята на човечеството и това е кризата на европейската култура и социалност, която се поражда от „бунта на масите”. В резултат от развитието на благосъстоянието и либерализацията, масите притежават властта в обществото, и европейската история зависи от „масовият човек”. Но този масов човек не е работник, а безличният, бездуховен и конформиран индивид, който преобладава във всички класи.
А.Бергсон и К.Попър различават два основни типа общества: закрито и открито общество.
Първият тип общество, за което говори Анри Бергсон, е т.нар. „затворено общество”. В него господства „затворената религия”,ориентирана към неизменните ценности на традицията и „затворен морал”, който внушава жертването на индивидуалното в полза на обществото. Това общество осигурява своята стабилност чрез потисничество, свеждайки всички индивидуални воли до една цел. Неговите форми могат да се видят в историята от най-примитивните същества до съвременните. В тези форми на социален живот общественото и индивидуалното се отъждествяват, и самата душа на човека става затворена.
Вторият тип общество е „откритото общество”, наречено от него елитарно общество. То е идеал за общественото устройство. „Откритото общество” се характеризира с „открита религия”, даваща възможност за свободно и творческо отношение към сферата на духовното, и „открит морал”, който освобождава човека от националните предразсъдъци и възпитава у човека духа на космополитизма.
К.Потър изхожда от реалното противоборство между „отвореното общество” и „затвореното общество”. Разочарован от идеите на социализма, той доказва, че марксизмът на отговаря на принципът на „демокрацията”, защото не подлежи на „фалшификация” и следователно е „псевдонаука”.
Сигнатура:
ИзображениеИзображение
Аватар
Mozo
Lame forum support
Lame forum support
Репутация: 7026
Mozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутация
 
Мнения: 143828
Регистриран: 01 Юни 2007
Наличност: 1,307,415.80
Банка: 5,487,936.26
Местоположение: Somewhere In Time
Най-високи резултати: 43
Статистика на победите: 0





Назад към Философия

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта