Тема 1
Предмет и периодизация на Стопанската история

Ключови изрази и имена:
- Стопански системи и формации, светове-икономики, Германска историческа
школа, формационни теории, теории за цивилизациите, европоцентрични теории,
циклични теории, пространство и време…
- Адам Смит, Дейвид Рикардо, Густав Шмолер, Вернер Зомбарт, Карл Бюхер, Карл
Маркс, Бруно Хилдебранд, Фридрих Лист, Освалд Шпенглер, Арнълд Тойнби, Иван
Кинкел, Уолт Ростоу, Сергей Демостенов, Бен Селигмън, Самюъл Хънгтингтън…
1. Предмет и обособяване на Стопанската история като обществена наука.
Стопанската история се оформя като самостоятелна наука през първата
половина на 19-ти век, когато се утвърждават и редица други теории за общественото
развитие. От една страна, тя е част от общата икономическа теория, занимаваща се, в
частност, с икономическото развитие на човечеството във времето и пространството.
От друга страна, Стопанската история е част от общата история, доколкото разглежда
икономическото развитие в отделните периоди и епохи на общочовешкото развитие.
Стопанската история изследва специфичните особености в отделните епохи на
историческото развитие на стопанствата и различните стопански системи. Това ѝ дава
възможност да анализира историческото развитие на отделните стопански системи, да
установява специфичните условия и тенденции в това развитие. В своите анализи
Стопанската история се основава на категориите време и пространство. От гледна
точка на категорията време, тя разделя времето на стопанското развитие на
човечеството на периоди и епохи, във всяка от които, се проявяват различни
закономерности. От гледна точка на пространствената категория, Стопанската история,
в анализите си, определя параметрите на отделните стопански системи. Тя изследва
особеностите на отделните райони, които оказват влияние върху характера,
структурата и начина на управление на съответната стопанска система.
На базата на сравнителния исторически анализ, Стопанската история дава
възможност да се проследят предпоставките и причините за формирането на различни типове стопански системи във времето и пространството. Така например, в епохата на
Древността, могат да се установят два основни типа стопански системи:
централизираните фискални земеделски системи на т. нар. Древен изток и отворената
пазарна икономика на Гръко-Римския свят… Могат да се установят и разликите между
класическото феодално стопанство в Западна Европа и имперските стопански системи
на Изтока в епохата на Средновековието. Пак на базата на сравнителния исторически
анализ на стопанското развитие, може да се изследват и особеностите в развитието на
българското стопанство в различните епохи. По този начин може да се установи
неговото място сред другите икономически системи и ролята му в стопанските
отношения на Балканите, в Европа и Света в миналото и сега.
Стопанската история се обособява като отделна наука в един своеобразен задочен
теоретичен спор, възникнал през 19-ти век, между класическите английски икономисти
Адам Смит и Дейвид Рикардо и някои германски икономисти, изследващи миналото в
стопанското развитие. Докато англичаните защитават тезата за универсални
икономически закони, действащи във всички епохи, т. нар. „Германска историческа
школа“ в икономическото познание, се задълбочава в детайлни изследвания на
стопанските епохи и стопанските формации. Така, докато Адам Смит извежда основни
и универсални закони на икономическото развитие, германски икономисти-историци
като Густав Шмолер, Карл Бюхер, Вернер Зомбарт, Фридрих Лист, Карл Маркс и
други, изследват спецификата на отделните стопански системи във времето и
пространството. Именно те правят първите сравнителни анализи на икономическите
системи и поставят началото на периодизацията на Стопанската история.
2. Периодизация на Стопанската история – основни теории.
Периодизацията на човешката история и в частност – на Стопанската история, е
нещо твърде сложно, противоречиво и субективно. Затова не може да се налага една
абсолютна, универсална периодизация, която да се отнася за всички части на
света. Всяка периодизация на историята е твърде условна, отворена за известни
корекции, защото винаги могат да се явят нови факти, които да внесат някакви
промени. Субективността в периодизациите идва от различните подходи в
изследването на историческото развитие на отделните изследователи.
В европейската наука се е обособила една глобална периодизация на времето в
човешкото развитие, която доста условно се приема в останалия свят. Според нея, най-
напред се откроява една огромна, продължила повече от 2 млн. години,
Праисторическа епоха, продължила до появата на първите цивилизации и
организирани стопански системи през 4-то хилядолетие пр. Хр. Следва една най-дълга
историческа епоха – определяна като Древност, обхващаща близо 4 500 години, между
4-то хилядолетие пр. Хр. и 5-ти век. Епоха на Средновековие, между 5-ти век от Хр. и
15-ти век. Епоха на Новото време – от 15-ти до началото на 20-ти век. Епоха на Най-
новото време от началото на 20-ти век насам. Пак в западноевропейската историография, са се обособили две основни групи теории за периодизацията на
човешката история:
Формационни теории
Тези теории се развиват главно през първата половина на 19-ти век, когато много
западноевропейски изследователи определят епохите и периодите в историческото
развитие на човечеството, от гледна точка на вече добре позната им Европейска
история. Оттук те се опитват да периодизират цялата история на света според
европейските стандарти и закономерности, без да се съобразяват с особеностите в
развитието на човешките цивилизации в останалия свят. В този смисъл тези теории
могат да се определят и като европоцентрични.
Една такава теория беше наложена, като едва ли не единствено вярна, в държавите
от т. нар. Социалистически лагер – теорията за периодите в човешката история на
теоретика на социализма Карл Маркс. Маркс изхожда от своето субективно гледище, че
цялата човешка история се основава на борбата между антагонистични класи. Оттук
той определя историческите периоди като поредица от класови обществено-
икономически формации, които започват и завършват със социални революции. К.
Маркс също изхожда от познатите му периоди в историята на Западна Европа и
определя доста категорично границите на формациите: след епохата на Праисторията,
която е определена като време на безкласово общество „първобитен комунизъм“;
следват класовите обществено-икономически формации – Робовладелска, Феодална,
Капиталистическа; след тях победата на социалистическата революция, води до
Социалистическа формация, в която победилата класа на пролетариата „сломява
съпротивата“ на последната експлоататорска класа – буржоазията и установява
„безкласовото общество“ на Комунистическата формация, основана на обществено
самоуправление. При това К. Маркс определя доста точни дати на своите периоди:
робовладелският завършва точно през 476 г. от Хр., годината в която рухва Западната
част на Римската империя; феодалният завършва през 1642 г., когато е започва
Английската буржоазна революция; капиталистическият – последователите на Маркс
пък, определяха точно на 7 ноември 1917 г., когато е осъществена т. нар. Велика
октомврийска социалистическа революция! Концепцията на Маркс безспорно има
някакви основания да определя такива периоди и дори формации в историята на
Западна Европа. В същото време, тя явно не е приложима за историческото развитие на
останалия огромен свят, разположен на 5 континента, значително по-големи от Европа.
Дори историята на Източна Европа, чувствително се различава от западноевропейската
и периодите и формациите на Маркс не могат да се нагодят към нея: ако в 476 г.
рухването на Западната римска империя, действително влече след себе си радикални
промени и довежда до формирането на класическата западноевропейска феодална
система, Източната римска империя (Византия) остава да съществува още близо 10 века
и в нея се развиват много по-различни стопански и обществени отношения. В
останалия огромен свят пък, стопанските и обществените отношения са съвсем
различни от европейските и се подчиняват на други условия и закономерности. Подобни европоцентрични концепции, макар и изхождащи от други изходни
позиции, развиват и други представители на европейската стопанска историография.
Карл Бюхер например, изхожда не от класи и класова борба, а от начина на
производство и производствени отношения: от най-далечното време, на първите
стопански дейности – земеделие и скотовъдство, започнали всъщност още в последните
периоди на Праисторията (Неолит, Енеолит), чак до 16-ти век от Хр. господстват
аграрните отношения, т. е. – тази безкрайно дълга, започнала вероятно още през 8-то –
7-то хилядолетие епоха и завършила към 16-ти век, Бюхер определя като аграрна епоха;
времето от 16-ти до края на 18-ти век – като епоха на господство на търговията и
търговския капитал; времето на 19-ти век – като епоха на фабричната индустрия…
Бруно Хилдебранд пък, разделя времето на стопанското развитие на три епохи: епоха
на натурално стопанство, епоха на парична размяна и епоха на господство на
кредитната дейност… Могат да се посочат и други подобни периодизации на
германски икономисти. Всички те обаче, изхождат от това, което е характерно за
западноевропейското стопанско и обществено развитие и не се съобразяват с онова
огромно разнообразие на икономически и обществени системи, които в действителност
се развиват в различните части на света. Не се съобразяват и с простия факт, че
огромните цивилизации, които се развиват в другите части на света, извън Европа,
имат свои собствени периодизации. Така огромната „Поднебесна империя“ на
китайците периодизира своята история съобразно собствени, специфични само за нея
събития и епохи. Японската „империя на изгряващото слънце“ също има своите епохи,
които са само и единствено японски: епоха „Хеан“, епоха „Камакура“, епоха
„Токугава“, епоха „Мейджи“…
С други думи, европоцентричните теории на европейските историци и
икономисти от 19-ти век опитващи се да създадат теории за универсална, глобална
периодизация на Стопанската история, са доста относителни. Те, в значителна степен,
отговарят на епохите в европейското развитие, но в останалия свят просто не могат да
се поместят. Всъщност, тези европоцентрични теории от 19-ти век, напълно съвпадат
със самочувствието и арогантността на тогавашните европейци – завладели или
подчинили огромни територии в света, господстващи в Световното стопанство.
Самочувствието им, идва и от факта, че именно Западна Европа формира и развива
модерния капиталистически и технологичен свят, наложил се повсеместно в
последните векове. От тези позиции, те налагат и своите концепции за световното
развитие! Когато обаче същите тези теории се свързват с развитието на останалите
цивилизации и светове-икономики в останалия свят, става ясно, че те не отговарят на
реалните факти и епохи от това развитие. Затова и от края на 19-ти и началото на 20-
ти век, когато европейските изследователи на човешката история вече знаят достатъчно
за историята на останалите континенти, където се развиват големи и малки
цивилизации, държави, народи, племена…,вече се появяват много по-реалистични
теории.
Теории за цивилизациите Сред новите теории за историческото развитие и стопанското развитие в частност,
най-популярни са т. нар. теории за цивилизациите. Тези теории, вече не се опитват да
определят универсални закони или сходни формации в развитието на стопанските и
обществените отношения на човечеството. Те разглеждат отделни човешки
цивилизации, развивали се в различно време, при различни географски,
природни, стопански, климатични и обществени условия. Тези различни условия са
наложили и различни форми на стопанска организация и стопански отношения, които
не могат да се обясняват с универсални закони и периоди. Някои икономисти
определят, от стопанска гледна точка, цивилизациите като обособени светове-
икономики, със свое икономическо пространство, център, периферии…
Едно от най-известните имена сред представителите на теориите за
цивилизациите е това на Освалд Шпенглер, писал в началото на 20-ти век своя основен
труд – „Залезът на Европа“. Според Шпенглер, в света са се развивали осем основни
човешки цивилизации, които са предходници на съвременните: Древно-египетска,
Вавилонска, Индийска, Китайска, Гръко-римска (Антична), Арабска, Руска и
Западноевропейска. О. Шпенглер посочва, че тези цивилизации са се развивали в
своеобразен цикъл от три основни фази: предкултурна – разцвет – стареене и залез.
Оттук идва и определението за някои от теориите за цивилизациите като циклични
теории.
Сред най-известните имена в цивилизационните теории е и Арнълд Тойнби – един
от най-големите и оригинални умове на 20-ти век. В огромният си изследователски
труд, наречен по-късно с основание „Изследване на историята“ писан между 1939 и
1961 г., големият изследовател описва около 30 „локални цивилизации“, сред които
подобно на Шпенглер, откроява „осем висши култури“. Тойнби определя всяка от
тези цивилизации като максимално различна от другите, със свои специфични закони и
организация, с различни стопански отношения, религия, култура, обществени
отношения. А. Тойнби проявява една изключителна способност за всеобхватно
обобщение и сравнителен анализ на разглежданите цивилизации, с неповторим език и
дори със свои собствени определения: „Китаична, Сириакска, Индична…
цивилизации!“ Тойнби също е привърженик на цикличното схващане за
цивилизациите. Всяка една от тях преминава през цикъл на зараждане – растеж –
пречупване и деградация.
Близък до подобни анализи, свързани с цикличността в развитието на стопанските
системи, е и един от най-известните икономически анализатори на 20-ти век – Уолт
Уитмън Ростоу. В своето изследване „Стадии на икономическия растеж“, той
разглежда няколко фази на развитие на човешките цивилизации: традиционно
стопанство, стадий на създаване на предпоставки за подем, стадий на подем, стадий на
придвижване към зрелост и стадий на високо равнище на масово потребление… Ростоу
също базира своите анализи на базата на западното капиталистическо развитие, но
посочва, че в различните части на света тези стадии настъпват в различно време и с
различни особености. Тези особености се коренят във вековните традиции на отделните
светове-икономики и повече или по-малко се отразяват върху тяхното модерно съвременно развитие. Същевременно те могат да се модернизират и индустриализират
по различен път от този на Западна Европа и САЩ. В съвременния глобализиращ се
свят, взаимната икономическа зависимост между отделните системи, взаимния обмен
на технологии и организационен опит, осигуряват по-бърза адаптация на много
изостанали икономики в света и по-бързото им навлизане в стадия на икономически
растеж. Показателни за това са т. нар. „икономически тигри на Изтока“ (Япония,
Южна Корея, Тайван, Сингапур, Тайланд), но в последните две десетилетия и Китай, и
Индия… Те бързо възприемат западния опит в технологиите, в икономическата
организация, в маркетинга и съчетавайки ги със своите традиции, показват
впечатляваща бърз икономически подем, който вече ги доближава до западните
икономики.
Интересни сравнителни анализи на стопанското развитие от епохите на
формирането и развитието на модерното пазарно и капиталистическо стопанство (13-ти
– 20-ти в.), прави и съвременният американски изследовател Пол Кенеди в известната
си книга „Възход и падение на Великите сили“. Основните му анализи и изводи са
насочени към времето от 19-ти и 20-ти век, когато модерният капитализъм е вече
утвърден, когато колонизацията на света от развитите европейски държави е подчинила
пазарите и ресурсите на света на Запада и се е осъществила индустриализацията. Това е
довело до сблъсък между т. нар. „велики сили“ за разпределение и преразпределение на
световното икономическо пространство и големи войни за това. В същото време обаче,
Кенеди (в първия том на книгата си) прави сравнителен анализ между развиващите се
западни капиталистически държави и източните империи, изтъквайки специфичните
условия и организация на отделните икономически системи.
Значителен интерес предизвиква и едно солидно и изчерпателно изследване върху
основните течения в съвременната икономическа мисъл на друг американски
икономист – Бен Селигмън. Макар че основно разглежда икономическите теории,
Селигмън обръща внимание и на основните концепции на представителите на
спомената по-горе „Германска историческа школа“, както и другите основни теории за
периодизацията на Стопанската история.
След разпадането на Двуполюсната световна система, в края на 80-те години на 20-
ти век, се появиха редица концепции за настоящето и бъдещото развитие на света и
Световната икономика. Така например, американският анализатор от японски произход
Френсис Фокуяма, обяви „края на историята“ в книга със същото заглавие. Това беше
отражение на настъпилата тотална глобализация, засилила се след разпадането на
Двуполюсния свят – сега Светът става едно глобално цяло и противоречията
постепенно ще се избегнат! Други двама известни изследователи на новите процеси от
края на 20-ти и началото на 21 век – Самюъл Хънтигтън и Фелипе Фернандес
Арместо, издадоха книги, превърнали се в бестселъри на прага на двете хилядолетия.
Хънгтингтън прогнозира един нов многополюсен свят, в който старите големи
цивилизации и светове-икономики все повече ще изравняват възможностите си и ще се
стигне до нов „сблъсък на цивилизациите“ за разпределение на световните ресурси и
пазари, подобно на онова – от 17-ти, 18-ти, 19-ти и първата половина на 20-ти век. Арместо също прогнозира чувствителни промени в световните икономически и
политически отношения, но не говори толкова за сблъсък, колкото за една нарастваща
роля на т. нар. „периферийни зони“ в контактите между съвременните светове-
икономики.
В България, след Първата световна война, руският емигрант професор Иван
Кинкел въвежда изучаването на Стопанска история в Университета. Повече от 20
години той чете един чудесен курс по „Сравнителна стопанска история“, издаден в
книга със същото заглавие през 1947 г. Кинкел прави един задълбочен исторически
анализ на развитието и особеностите на различните икономически системи във времето
и пространството. Известни идеи за периодите в стопанското развитие на човечеството,
изказва в лекциите и трудовете си по обща икономическа теория у нас и друг един
университетски професор от руски произход – Сергей Демостенов. За съжаление,
книгите на тези двама учени, както и много други, потънаха в забрава в десетилетията
на тоталитарната държава, за да се наложи една едностранчива идеологическа
концепция за историческото развитие…
Тема 2
Формиране и развитие на стопанските системи в епохата на
Древността (4-то хилядолетие пр. Хр. – 5-ти век сл. Хр.) – сравнителна
характеристика.

Ключови изрази и имена:
Стопански системи, пазарни отношения, фискална икономика, иригационна
система, централизъм, полис (град-държава), Месопотамия, Вавилон, Асиро-
вавилонска империя, Древен Египет, Хетско царство, Древна Индия, Древен Китай,
Древна Персия, Древна Финикия, Антична Гърция, Античен Рим, Гръко-римска
цивилизация, римско частно право, робовладелски отношения, колонатна система,
кастова система, Хамурапи, Ашока, Съма Цян, Солон, Клистен, Марк Катон…
Най-ранните епохи на стопанското развитие на човечеството, може да се търсят
още в последните периоди на т. нар. Праистория - Неолита и Енеолита. В тези
периоди, когато още не са се появили най-ранните човешки цивилизации, започват
първите същински стопански дейности: земеделие, скотовъдство, занаяти, размяна.
Праисторическите хора постепенно се отделят от лова и събирателството на готови
храни от природата и започват сами да ги отглеждат: засяват и култивират диви
растения; опитомяват диви животни и създават стада; изработват си сечива за работа и
оръжия; разменят земеделски произведения срещу животински и занаятчийски…
Така се появява истинската икономика. Заедно с това тогавашните хора се събират
в големи общности: племена, племенни обединения, създават се етноси (народи) с
общ език, религия, бит и култура, започват да се формират държави и цивилизации.
* Имперските системи на Древния изток Най-значителни маси от хора, в залеза на Праисторията, се съсредоточават в по-
топлите зони на планетата, но и в най-плодородните и богати на флора и фауна.
Такива са поречията на големите реки Нил, Тигър и Ефрат, Инд, Ганг и Брахмапутра,
Хун-хъ и Ян-цзъ, Меконг… Именно тук възникват и първите големи човешки
цивилизации и светове-икономики – т. нар. „цивилизации на Древния изток“:
Месопотамия, Египет, Индия, Китай. Смеем да твърдим, че най-голяма роля във
формирането на тези държави и цивилизации имат стопанските отношения. Именно
обуздаването на реките и създаването на големи иригационни (напоителни) системи,
изискват висока организация и управление на тези големи маси хора. Като
икономически системи, тези цивилизации основно се развиват на базата на
напояваното земеделие и мощна иригационна система. Такава система обаче, изисква
задължително строго централизирано управление. За такова управление говорят и
множеството исторически извори, останали от тези цивилизации: папироси,
клинописни таблички, надписи върху пирамиди, гробници, храмове, дворци… от
Египет до Китай. Така се създават огромните имперски цивилизации на Древния
изток, управлявани от владетели-полубогове и огромни имперски бюрокрации,
подчинени на владетелите.
Древна Месопотамия
Тук възниква и се развива една от най-ранните древни цивилизации на Изтока.
Първоначално това са градове-държави в долното течение на реките Тигър и Ефрат на
т. нар. „Шумерска цивилизация“, създадени още през 4-то хилядолетие пр. Хр. Около
тези градове се формират първите царства, с бюрокрация и данъчна система. През 3-то
хилядолетие пр. Хр. по-мощни градове се налагат и формират големи държави и
империи. Най-значителна държава създава акадският владетел Саргон I, който
завладява цялото поречие на двете големи реки и значителни пространства около тях –
от Индия до Средиземноморието. Образува се огромна централизирана империя, в
основата на която е напояваното земеделие около реките. В края на 3-то хилядолетие,
тя е вече известна като Вавилонска империя, с мощни военни сили и развита
икономика, в основата на която остава напояваното земеделие. При цар Хамурапи, тя
вече има писано законодателство, произтичащо от владетеля и прилагано от мощна
имперска бюрокрация. След известен упадък през 2-то хилядолетие пр. Хр.,
Месопотамия отново се въздига като могъща държава в лицето на Асирийската
империя, с център град Ниневия. Нов голям подем Империята добива през 7-ми в. пр.
Хр. - при цар Новуходоносор II. След това Месопотамия е завладяна от персите и
включена в тяхната огромна империя. Вавилонската икономика и култура обаче,
оставят неотразимо влияние върху новата империя!
Характерни черти на икономиката на Месопотамия:
- Високо организирана фискална напоявана земеделска икономика, основана на
мощна иригационна система, развивана и поддържана от държавата;- Централизирана (фискална) икономическа система, управлявана от владетеля,
жреческото съсловие и огромна имперска бюрокрация; законите се пишат под
диктата на царя – той всъщност, олицетворява закона;
- Силно развита вътрешна и външна търговия, контролирана в значителна степен от
държавата (фиска), която взема голяма част от търговската печалба, но в същото
време защитава търговските интереси, дори с военна сила;
- Относително използване на робски труд: робите са предимно военнопленници,
само част от тях са свободни – заробени за дългове; робите не са основната част от
работещите; те могат да отработват заробването си за 5 – 6 години…
- Основното работещо население са селяни-арендатори, ангажирани с ангарии и
данъци към фиска.
Древен Египет
Древноегипетското царство се формира приблизително по същото време, когато в
Месопотамия се развиват първите градски центрове, свързани с напоявано земеделие.
Това е вероятно най-централизираната политическа и стопанска система на Древността.
И тук, подобно на Вавилон, владетелите, наричани фараони, се издигат от жреческото
съсловие и се свързват с основните богове на египетската религия: Хор, Сет, Озирис,
Изида, Анубис… Тук, дори по-ярко, личи абсолютната власт на фараона над цялата
система. На фараони се приписва изграждането на канали, благоприятни за реколтата
години, приток на животворна вода… Реколтите и добитъкът се описват от хиляди
имперски писари, а хиляди други държавни чиновници контролират всички стопански
дейности в голямата империя.
Древния Египет съществува повече от 3 000 години – от създаването си през 4-то
хилядолетие пр. Хр., до края на миналата ера, когато е завладян окончателно от
римляните. Историята му преминава през три големи периода, свързани с управлението
на десетки фараони, групирани в няколко династии: Старо царство – между 2 700 и
2 400 г. пр. Хр.; Средно царство – от края на 3-то хилядолетие до 18-ти век пр. Хр.;
Ново царство – от 17-ти до 10-ти в. пр. Хр. След това запада и е владян от асирийци,
перси, гърци, римляни.
Характерни черти на древноегипетската икономика:
- Земеделска икономика, подчинена изцяло на фиска и основаваща се на огромна
иригационна система, простираща се върху 900 километрова плодородна зона
около р. Нил;
- Стопанското пространство е разделено на „номи“ (области), управлявани от висши
държавни служители, подчинени на Фараона;
- Цялото стопанство се контролира от фиска и мощна държавна бюрокрация;
- Местните управители не владеят, а само управляват областите от името на
върховния собственик на земята – Фараона;
- Цялата земеделска реколта, добитъкът и търговските стоки се описват от държавни
писари, което осигурява на държавата огромната част от благата;- Робството е условно и временно както в Месопотамия, а робите не са основна част
от работещите;
- Основното работещо население са селяни-арендатори, занаятчии и работници,
подчинени в максимална степен на фиска.
Древна Индия
Ранните центрове на древноиндийската цивилизация и икономика се формират
през 3-то хилядолетие пр. Хр. с северозападните части на Индустанския полуостров,
около реката Инд, днес изцяло в държавата Пакистан. Това са известните от
археологическите и културоложките изследвания култури Мохенджо Даро и Харапа.
Това са били многохилядни градове, с големи обществени и жилищни сгради, с развити
икономически отношения, оставили впечатляващи останки за историята. Тези останки
показват една типична земеделска икономика, свързана и тук с напоителна система.
Значителни влияния при формирането си Древноиндийската цивилизация и икономика
черпи от Месопотамия. След 18-ти век пр. Хр. т. нар. Харапска цивилизация запада и
става жертва на нахлулите малко по-късно от север конни народи, известни като
„арии“. Те променят съществено развитието на Индустанския полуостров.
Постепенно през първото хилядолетие пр. Хр. ариите изместват центъра на
държавата и икономиката към другите големи и пълноводни реки Ганг и
Брахмапутра. Тук, между 7-ми и 6-ти в. пр. Хр. се развиват няколко значителни
царства: Магатха, Кошала, Анга, Таксила… Постепенно царството Магатха налага
волята си и слага началото на голяма империя, станала известна по-късно като Маурска
империя, начело с цар Чандрагупта. Империята достига най-голямо могъщество и
стопанско развитие при внука на Чандрагупта – цар Ашока. Към края на миналата ера
Маурската империя запада, но все пак се съхранява като държава и по-късно преживява
нови епохи на подем през епохата на Средновековието.
Характер и структура на Древноиндийската икономика:
- Развива се като преобладаващо централизирана фискална икономика,
управлявана от владетеля и огромна имперска бюрокрация;
- Индийското древно общество се диференцира в доста обособени касти („джайти“,
„варни“), които в следващите епохи се запазват и дори продължават да се
диференцират, основно по общественойерархичен или професионален принцип.
Запазват и в съвременната епоха своето значение. В древността обаче, кастите са
четири: брамини (свещеници), кшатрии (войни), вайши (селяни-арендатори) и
шудра (нищи, роби). От кшатриите произхождат и владетелите: раджи,
махараджи; селяните-арендатори са основното работещо население; шудра не се
смятат за пълноценни хора и са със статут на роби;
- Стопанската система, в основата си, е напоявано от хиляди канали земеделие;
- Земята е разделена на области, управлявани от аристокрация (кшатрии),
подчинени на фиска и владетеля;- И тук робството е доста относително и не е основата на производството, което
се осъществява от селяните-арендатори, занаятчиите и други производителни
касти.
Древният Китай и неговата стопанска система
Това е четвъртата от ранните големи цивилизации и светове-икономики система.
Началото ѝ е в легендарен период от края на 4-то – началото на 3-то хилядолетие пр.
Хр. Пак в една полулегендарна епоха от началото на 2-то хилядолетие пр. Хр. до към
12-ти век пр. Хр., китайската историография говори за „Империята Шан (Шан-ин)“,
чийто основател е също легендарният „Жълт император“. Древнокитайската
държавност и стопанска система също се формират около големи реки: Хуан-хъ, Вей-
хъ, Хуай-хъ и е свързана с напоявано земеделие. И тук поддържането и разширяването
на иригационната система налага централизирана форма на управление.
През 2-то хилядолетие край големите реки вече са създадени няколко значителни
царства, които си съперничат за обединението в по-голяма държава. Постепенно
надделява царството Чжоу и то започва централизацията на голяма част от територията
на Китай. Между 5-ти и 3-ти век вече съществува огромна империя, с големи
територии, които включват долините на северната, „Жълтата река“ Хуан-хъ и други
големи северни реки, както и другата огромна и най-пълноводна река на юг – Ян-дзъ. В
Империята е обединено население от десетки милиони, предимно от монголоидната
раса. Всичко това дава основание тя да се нарича „Поднебесна империя“, а
императорите си присвояват титлата „Син на небето“! Апогеят в развитието на
огромната империя е по време на династиите Цин (5-ти-3-ти в. пр. Хр.) и Хан (2-ри в.
пр. Хр. – 1-ви в. сл. Хр.). Именно тогава е изградена най-голямата иригационна
система в света: стотици големи и малки канали, сред които се откроява „Великият
канал“. За китайците каналите са и основна транспортна мрежа за превоз на зърно и
стоки.
Характер и структура на Китайската икономическа система:
- Централизирано имперско фискално стопанство, управлявано от владетеля и
огромна фискална бюрокрация;
- Напоявано земеделие, основано на грамадна напоителна система от стотици
канали, които се използват широко и за корабоплаване и превоз на стоки. Каналите
се копаят главно по инициатива на държавата, под ръководството но държавни
сановници, които събират десетки хиляди работници и селяни-арендатори;
- Имперската власт контролира не само иригационната система и земеделското
производство, но и занаятите и търговията;
- Държавата има пълен монопол върху сеченето на монети – още преди повече от
2 000 години Китай сече традиционни монети с кръгла форма и квадратен отвор в
средата;
- Държавата има пълен монопол и в производството на желязо и стомана, явно с цел
простолюдието да не произвежда оръжия;- Пълен монопол има държавата и в производството на сол – основна стока, от която
фискът прибира значителни приходи;
- В отделни периоди държавата налага монопол и върху производството на най-
търсената китайска стока – коприната. Нейното значение за Империята е толкова
голямо, че тя векове наред, ревностно пази тайната за нейното производство.
Китай води периодични войни и за контрол над първия световен търговски път,
наречен, не случайно, „Пътят на коприната“.
Общите тенденции в развитието на икономическите системи на Древния изток:
Не само тези четири големи имперски системи се развиват в епохата на
Древността в т. нар. Древен изток. В един не много дълъг исторически период, от края
на 3-то хилядолетие и края на 2-то хилядолетие пр. Хр. м района на Мала Азия и
Предния изток, се развива мощното царство на хетите, което съперничи с Египет и
Месопотамия. Макар, че данните за Хетското царство са оскъдни, от египетски и
вавилонски документи може да се съди, че и тук преобладава имперският и фискален
централизъм. Що се отнася до могъщата Персийска империя, наложила се в Средния и
Близкия изток от 5-ти век пр. Хр., тя е една от най-централизираните държави, както в
древността, така и в Средновековието.
Източният, азиатският централизъм има и друг източник. Това са формиралите се
за кратки исторически периоди в Древността и Средновековието, големи империи на
номадски народи в огромните степи на Централна Азия. Такива са империите на
хуните и тюрките в Древността, на аварите, хазарите, тюрките и монголите в
Средновековието. Тези империи, оставили за историята имената на могъщи и
страховити владетели, като Атила, Чингис хан, Батий, Кубилай хан, Тимур Ленг,
Саладин, се изграждат като централизирани имперски системи. Причините за това са
постоянните борби между номадските народи за пасища и пространства на огромните
им стада. В тези борби отделни племена се налагат и издигат своя вожд за хан на
огромни племенни съюзи. Тези империи, както беше посочено, имат временен
характер. Техният централизъм е по-скоро военен, отколкото стопански, макар че с
разрастването си, те осъзнават и ролята на икономиката. Именно тогава владетелите им
слагат под контрол стадата, занаятите и търговията. Хуните и тюрките, а по-късно и
монголите непрекъснато водят войни с Китай и Персия за контрол над „Пътя на
коприната“. В тези войни понякога те успяват да завладеят големите земеделски
империи и да наложат свои династии. Така става при Кубилай хан, когато той
подчинява основната част от Китай. Така „великите моголи“ на Бабур хан завладяват
Индия и налагат дълга епоха на мюсюлмански династии. Номадските завоеватели
обаче, бързо се приспособяват към стопанската и бюрократичната система на старите
деспотични империи и не променят техния характер на централизирани империи и
фискални светове-икономики. Така източните имперски системи съхраняват през
хилядолетията характерните си черти:
- На централизирани деспотични системи, управлявани от обожествявани
владетели и огромна чиновническа и фискална бюрокрация;- На централизирани фискални икономики, в които определяща роля има
имперската власт, а държавните чиновници контролират цялата икономическа
система;
- Централизираната фискална система не гарантира трайна частна собственост и
индивидуална икономическа инициатива на отделните хора и те слабо
проявяват някакви лични стопански инициативи, които да развият истински пазар
с конкуренция и истински пазарни отношения;
- Робският труд не играе съществена роля в производството, а робите не са
основна стока на азиатските пазари. Те са използвани главно за домашна и груба
работа в градската инфраструктура.
• Стопанските особености на Финикия и Гръко-римския свят.
Доста по-различна картина на стопански и политически отношения, от тези в
централизираните деспотични империи на Изтока, се разкриват в по-късните
средиземноморски цивилизации и стопански системи. Те се формират в много
различни условия. Най-рано се развива Критската (Критско-микенската)
цивилизация – от 3-то хилядолетие до първата половина на 2-то хилядолетие пр. Хр.
Тази цивилизация е съсредоточена основно на остров Крит (градовете Кносос и
Фестос) и отчасти на полуостров Пелопонес (градът Микена). Тук няма големи реки, с
разливи и обширни плодородни земи. Тук районите са планински и полупланински,
доста безводни и неплодородни. Не е възможно да се развива голяма земеделска
система, с напоявано земеделие. Развива се по-отворена икономика, основана
повече на занаятчийско производство и широка морска търговия. Критските
градове търгуват с Египет, Двуречието, Хетското царство, с Финикия и Палестина…
Тук не управляват владетели-богове, избират се по двама царе, които нямат абсолютна
власт. Хората са по-свободни и разполагат със своята собственост. Търговията и
занаятчийското производство им дават голяма мобилност и възможности за лична
икономическа реализация. Създават се същински пазарни отношения и конкуренция.
Критската цивилизация загива, вероятно от вулканична катастрофа, но оставя своите
стопански и обществени традиции, които по-късно ще възприемат древните гърци.
Друга цивилизация, свързана с морска търговия и занаяти и с отворено пазарно
стопанство е Финикийската. Това са самостоятелни градове-държави по източното
крайбрежие на Средиземно море, на територията на днешния Ливан: Тир, Сидон,
Библос, Угарит… Те осъществяват обширна морска търговия в Средиземноморието,
достигат Атлантическия океан, а се предполага, че са обиколили и Африканския
континент. Търговската дейност на финикийците развива в техните отношения
лихварство и конкуренция. Именно при тях и малко по-късно при древните гърци, се
появяват и първите истински пари – монетите.
Античното гръцко стопанство Антична Гърция (Елада) възниква и се развива като цивилизация от края на 2-то
хилядолетие пр. Хр. до 2-ри век пр. Хр., когато е завладяна от римляните. Антична
Елада се простира на територии, подобни на тези на Крит, впрочем самият Крит става
част от Елада. Тук, в Южната част на Балканите и по островите на Егейско море, на
Крит и Кипър, полупланинските и слабо плодородни земи преобладават, а водите са
крайно оскъдни. Така, подобно на Критската цивилизация, Древна Елада се развива, в
икономическо отношение, като една отворена пазарна система, в която преобладава
занаятчийското производство и морската търговия. Античните гърци дори не създават
единна държава, а остават през цялото време система от градове-държави (полиси),
всеки от които води относително самостоятелен стопански и политически живот. В
градовете-държави постепенно се налага по-отворено граждански общество, което се
основава на гарантираната частна собственост и индивидуална икономическа
инициатива. След 5-ти век пр. Хр. тази отворена пазарна система, утвърдена най-
напред в полиса Атина, се налага в повечето гръцки градове-държави. По това в Атина
държавниците Солон и Клистен, създават закони, които гарантират частната
собственост и икономическата инициатива на свободните граждани на полиса
(града-държава). При Перикъл тези закони се утвърждават, а Атина става водещ град, в
който на базата на богатствата на гражданското общество, се развива неповторимата
атинска култура: архитектура, скулптура, изкусна керамика, литература, поезия,
философия, които ще станат основа на съвременната Европейска цивилизация!
Същевременно гръцкото стопанство залага основно на робски труд: стотици и
хиляди роби работят във всички сфери на стопанството – в земеделието, в мините, в
работилниците (ергастериите), като гребци в стотиците търговски кораби, които
кръстосват всички околни морета. Това е същинско робовладелско стопанство. Самите
роби са стока и се търгуват на десетки робски пазари. Античната гръцка цивилизация
и икономическите отношения, основани на частна собственост и пазарни принципи,
гърците разпространяват чрез обширната си крайморска колонизация, по бреговете
и островите на Егея, по южните острови на Адриатика, по цялото Черноморско
крайбрежие, по северните брегове на Средиземно море, на Крит, Кипър и Сицилия…
Характерни особености на античната гръцка икономика:
- Отворена пазарна система, основана на гарантирана частна собственост и
индивидуална икономическа инициатива;
- Конкурентна икономика, търсеща търговска печалба, включително на базата на
лихвата и сложната лихва;
- Развитие на класически стоково-парични отношения, достигнали до лихва и
сложна лихва;
- Индивидуално стопанство, със законово гарантирана частна собственост, без
ограничения на частната печалба;
- Интензивно занаятчийско производство, свързано с широката морска търговия;
- Кабодажна (крайбрежна) търговия по бреговете на всички съседни морета –
Егейско, Мраморно, Черно, Адриатическо, Средиземно…- Робовладелска икономика: робите работят навсякъде – в аграрното стопанство, в
мините и ергастериите, като гребци в многобройните търговски кораби;
- Робите сами по себе си са стока и се купуват на десетки робски пазари, подобно
на добитъка и инвентара;
- Икономика, свързана максимално с международната търговия;
- Истинска пазарна икономика, която действително поставя основите на
съвременната модерна пазарна икономика…
Стопанската система на античния Рим
Началото на Римската държава и общество започват, както при повечето народи,
от легендарен период. Той обхваща времето от 8-ми до 7-ми век пр. Хр., когато вече
има достоверни писмени източници. Древните римляни извеждат потеклото си от три
основни предшественици: местните племена латини и сабини, населяващи долината
на р. Тибър, в централната част на Апенинския полуостров; етруските, чиято
цивилизация се развива по това време в северните територии на Апенините; и
бегълците от опожарената Троя, начело с героя Еней – станал родоначалник на първата
царска династия. Същевременно с разрастването на Римската държава в южната част на
Апенините, римляните попадат и под силното културно влияние на древните гърци
чрез колониите им в тази част на полуострова и на остров Сицилия.
След легендарните и полулегендарни 7 царе, управлявали Рим между 8-ми и 6-ти
век, през 5-ти век се формира Римската робовладелска република. Първоначално
властта е съсредоточена в ръцете на старата поземлена аристокрация – патрициите,
които образуват сената и основните органи на изпълнителната власт. В същото време
по-бедните слоеве (плебеите) са в подчиненото положение на „клиенти“ на определени
„патрони“ – патриции. Едва след упорити борби, плебсът успява да си извоюва
политически права и прокарва в сената свои органи – народните трибуни, които
защитават правата на по-бедните слоеве. Сдобивайки се с права, основната част от
римското население вече има право на собственост и лична икономическа реализация.
Това засилва развитието на частното пазарно стопанство и конкуренцията между
собствениците: производители, търговци, банкери, предприемачи… Докато патрициите
и забогатели плебеи – „конници“, съсредоточават в ръцете си огромни поземлени
владения (латифундии), основната част от свободното население са ориентира към
занаяти, търговия, лихварство, търговия с роби и други стопански дейности. На базата
на тази развиваща се пазарна икономика, римски юристи разработват „римското
частно право“ – първото класическо гражданско право, създадено не от владетели-
богове, както е в Древния изток, а от колективни граждански органи: сенат, комиции
(народно събрание). Така, античният Рим, макар и да се разраства като голяма държава,
развива частна пазарна икономика и гражданско общество и колективни органи
на управление.
Характерни особености на древноримската стопанска система:
- Развита пазарна икономика, основана на законово гарантирана частна
собственост и индивидуална икономическа инициатива в конкурентна среда;- Римското частно право регламентира отношения между частни собственици,
между граждани и институции;
- Аграрното стопанство се развива в три основни форми: огромни латифундии на
крупни римски магнати – патриции, конници, бивши висши магистрати (консули,
претори, едили); вилни имоти на богати римляни, със земи около 2 000 дка;
множество дребни частни стопанства на плебеи…;
- Силно развито промишлено и занаятчийско производство от всички отрасли,
добивна промишленост, металургия, корабостроене, производство на стъкло,
задоволяващи местното потребление, а също и интензивната външна търговия;
- Търговски връзки в Европа и Северна Африка, в цялото Средиземноморие, но и в
много по-широки мащаби по „пътя на коприната“ – към Персия, Индия и Китай…;
- Развити стоково-парични отношения, включително банкерство, наличие на
лихва и сложна лихва;
- Робовладелско стопанство в много по-големи мащаби отколкото гръцкото:
стотици хиляди роби обработват огромните латифундии и вилни имоти, десетки
хиляди работят в мините, работилниците, като гребци на стотици търговски и
военни кораби, като домашни работници (включително учители и възпитатели), в
гладиаторските школи…
- Робите се търгуват като основна стока на десетки големи пазари във всички
части на огромната държава.
Общото за Гръко-римската и Финикийската стопански системи:
- Същински пазарни икономики, основани на законово гарантирана частна
собственост, индивидуална икономическа инициатива и конкуренция;
- Робовладелска икономика – основана на масово използване на роби във всички
сфери на стопанството;
- Робите са стока и се търгуват на робски пазари, подобно на добитъка и инвентара;
- Развити стоково-парични отношения, банкерство, лихва и сложна лихва, умения
за проучване на пазарите и инвестиране;
Гръко-римските стопански отношения са истински предшественик на
съвременната пазарна и капиталистическа икономика. Не случайно много
изследователи говорят за гръцки и римски капитализъм. Тази икономика оказва
известни влияния при формирането на Западноевропейската феодална система, особено
по отношение на една от основните ѝ структури – крепостното право. В първите векове
на Новата ера, робството в Римската империя изчерпва възможностите си: става
непродуктивно, следствие на липсата на мотивация; големите робски въстания през
втори и първи век пр. Хр. разтърсват системата – робската маса става критична. Всичко
това води до постепенно освобождаване на основната част от робите между 2-ри и 4-ти
век от Хр. Те получават нов статут – на т. нар. „колони“, които имат известни човешки
и стопански права: да създават семейства и да си правят жилища; да се ползват от част
от произведената продукция; дори някои стават управители на именията на
господарите си, със значителни права; нямат право да напускат именията (закрепостени
са към тях). Тази „колонатна система“, заедно с много други традиции, възприемат новите европейски народи, завладели от края на 5-ти век, пространствата на Западната
Римска империя. Западните вождове на основните племена, възприемат и принципите
на законово гарантирана частна собственост върху именията и ги развиват в принципа
на т. нар. „феодален имунитет“ (икономическа независимост на феодалните
владетели).


Тема 3
Стопанските системи в епохата на Средновековието (5-ти – 15-ти век)

Ключови думи, термини и имена:
- Феодален имунитет, сюзеренитет, васални отношения, майорат, съсловия,
феодална разпокъсаност, крепостно право, цехове, гилдии, Византия,
византийска икономическа система, източни деспотични империи, азиатски
централизъм, фискална система, Арабски халифат, Османска империя, османска
тимарска система, тимари, зиамети, хасове, вакъфски земи, ангария, Карл
Велики, Людовик Немски, Шарл Плешивия, цезаропапизъм…
Западноевропейската средновековна феодална система:
Средновековието е епоха от човешката история, определена най-вече от
европейски историци и изследователи. Те влагат в понятието „Средновековие“
известен смисъл на упадък и стагнация на цивилизацията на Античността. Говори се
дори за „тъмни векове“. И действително, с разрушаването на Западната Римска
империя, т. нар. „варварски народи“ – келти, германци, готи, вандали, лангобарди и
други, действително разрушават римски градове, вили, черкви… И трябва наистина да
минат векове, за да може Западна Европа да навлезе в нова епоха на културен,
стопански и обществен подем – епохата на Ренесанса (13-ти – 16-ти век). Именно
времето между 5-ти и 15-ти век, европейските изследователи определят като
„Средновековие“ – време на известен упадък между две велики европейски
цивилизации: Гръко-римската и Ренесансовата.
Тук отново ще направим сравнителна характеристика между класическата
Западноевропейска феодална система и големите средновековни империи на Изтока,
без подробни описания на отделни държави и стопански системи. Тази сравнителна
характеристика ще даде възможност да се разбере защо именно в Западна Европа в
последните векове на Средновековието се зараждат и утвърждават модерни пазарни
отношения. Ще даде възможност, също така да се установят основните причини, които
в същото време задържат рационалното развитие на Азиатския изток и го правят
жертва на колонизацията на формиращите се западни капиталистически държави в
следващата епоха на Генералната трансформация.
Основни характерни особености на Западноевропейската феодална система:- На цялата територия на Западна и Централна Европа, където се установява
влиянието на Римокатолическото християнство, се налагат класическите
феодални отношения, основани на феодалния имунитет (икономическата
независимост на отделните феодални владетели);
- Феодалните владения са частни и наследствени за вечни времена, поради което
западноевропейските аристократи носят като фамилни имена названията на своите
владения: херцог фон Люксембург, дюк дьо Норман, дюк дьо Навар, граф фон
Лихтенщайн, конт дьо Фландър, барон фон Мюнхаузен…
- Именията се унаследяват от първородния син по системата на „майората“, а
останалите синове търсят възможности на църковното поприще или в династични
бракове с аристократи, които нямат мъжки наследници;
- Феодалните владетели са във сюзеренни и васални отношения помежду си:
херцозите – номинални васали на кралете; графовете – васали на своя сюзерен
някой от херцозите; бароните – васали на някой от графовете и т. н. – това е
системата на васалитета; всеки по-малък феодал е васал само на своя пряк сюзерен
– оттук и принципът „васалът на моя васал, не е мой васал“;
- Само в Западна (Католическа) Европа и никъде в останалия свят няма такова
пълно разделение на държавна (светска) власт и църковна – на държава и
църква. Нещо повече, между папи и големи светски владетели, между местни
епископи и графове, постоянно възникват конфликти, борби за земи, за влияние…
- Самата Католическа църква, във всичките ѝ структури по места, е крупен
феодален собственик на земи и крепостни селяни. Оттук идват и конфликтите
със светските владетели. Папската власт е един от най-големите собственици.
Амбициозни папи се стремят да доминират в целия Католически свят, да бъдат над
кралете и херцозите – това се определя като „папо-цезаризъм“;
- Феодалният имунитет е основен фактор и за политическата разпокъсаност на
Западна Европа: десетките големи и стотиците малки феодални владетели са в
постоянна борба помежду си. Всеки опит на някой по-мощен владетел да завладее
голяма част от континента, среща отпора на останалите, както и на Църквата;
- Западноевропейската феодална система разделя категорично обществото на три
основни съсловия – две аристократични и едно подчинено: светско (военно,
рицарско) съсловие, духовно (висше католическо духовенство) и трето съсловие
(крепостни селяни, занаятчии, търговци, нищи).
Източните имперски системи през Средновековието:
Изтокът, основно Азиатския изток, но и Източна Европа, се развиват в
Средновековието по друга система – системата на имперския деспотизъм. Продължава
традицията от Древността – големи империи, простиращи се на грамадни територии,
еднолична деспотична власт на обожествявани владетели и огромна имперска
бюрокрация, тотален фискален контрол на имперската власт върху икономиката и
населението. „Поднебесната“ Китайска империя, с известни кратки периоди на анархия
и разпокъсване, се запазва като една от най-големите империи на Изтока през цялото
Средновековие, а и в Новото и Най-новото време. В Индия през първата половина на първото хилядолетие на Новата ера, отново се възражда империята на Гуптите. От
началото на второто хилядолетие пък, т. нар. „велики моголи“ – нахлули от степите на
Централна Азия, установяват трайни мюсюлмански династии, чак до идването на
британските колонизатори. Възражда се и древната Персийска империя, възприела след
8-ми век исляма. Тя ще бъде векове наред една от мощните империи, съперник на
Китай, на Византия, на Арабския халифат, на османлиите. Самият Арабски халифат,
зародил се заедно с новата религия Ислям, само за десетилетия овладява огромни
пространства на три континента и става една от най-големите империи в историята.
Източната Римска империя, известна повече с названието Византийска, след
разпадането на старата Римска империя и загиването на западната ѝ част, се обособява
и съществува още почти 10 века – чак до 1453 г. Още в края на 5-ти и началото на 6-ти
век, тя се превръща в силно централизирана империя, с абсолютна власт на Василевса
(императора) и огромна държавна бюрокрация. Тя все повече заприличва на източна
деспотична империя. Под влиянието на Византия, чрез Източното православно
християнство, се развиват още две големи държави, които историците определят като
империи: Българското царство на Балканите и Киевска Русия. Те също се развиват като
централизирани държави. От края на 15-ти век, отхвърляйки татарската хегемония,
Великото Московско княжество обединява другите руски княжества и се превръща в
голямо царство, а от началото на 18-ти век в най-голямата империя. Руската империя се
формира и развива изцяло в духа на азиатския деспотичен централизъм и тази традиция
ще стане предпоставка и за тоталитарния централизъм през 20-ти век, както впрочем и
в Китай!
Характерни черти на източните деспотични империи:
- Централизирани фискални икономически системи, с преобладаваща роля на
държавата в стопанското управление;
- Контролират се от огромна имперска бюрокрация, подчинена пряко на
владетеля, който обикновено се смята за божи наместник на земята;
- Основната част от поземления фонд принадлежи на владетеля и той се
разпорежда с него – разпределя го по своя воля между поданиците си;
- Местните аристократи управляват областите по благоволение на владетеля и той
може да ги размества, когато поиска. Те нямат гарантирана наследствена
собственост като западноевропейските феодали, не съществува траен
феодален имунитет. Това се отнася и за владенията на духовенството;
- На изток няма разделение между светска и духовна власт (между държава и
църква). Тук религия и държава са слети в едно. Владетелят е върховната фигура
на само в политически, но и религиозен смисъл: той е представителя на бога на
земята, първосвещеникът е само негов подчинен – това се определя като „цезаро-
папизъм“; държава и религия са в едно единно цяло;
- Преобладаващата част от работещото население са селяни-арендатори,
подчинени пряко на фиска (държавата). Те първо плащат данъци и работят ангарии на държавата и след това на местния управител. Ако има закрепостяване, то е
временно и засяга малка част от селското население;
- Източните имперски системи са единни светове-икономики, чийто център е
столицата. Там са съсредоточени основните финансови, фискални, търговски и
дори човешки ресурси. Там е съсредоточена и основната част от висшата
бюрокрация, начело с владетеля.
* Феодалната система в Западна Европа, основана на икономическия имунитет,
разпокъсва земите на множество феодални имения. Създава се особен стопански и
политически плурализъм, който не позволява почти през цялото Средновековие
в Европа да се формира голяма империя, подобна на източните. Правно
гарантираната частна собственост създава условия на конкуренция между
отделните феодали; между светската и духовната аристокрация. В тези условия,
след 10-ти век, се създава възможност на много места в Западна Европа да
възникнат значителни градски центрове, свързани с интензивно занаятчийско
производство, търговия и финансови отношения. Тези градове отхвърлят
феодалната зависимост и се развиват като мощни свободни търговски и
промишлени републики, със свое олигархично управление и собствени войски.
Тези републики стават предшественици на модерните пазарни и
капиталистически отношения и люлка на т. нар. „Генерална трансформация“,
която утвърждава модерния капитализъм.
В големите източни деспотични империи пък, се запазва традиционния
политически и фискален централизъм. Определяща остава абсолютната власт на
владетеля (император, цар, хан, халиф, султан, шах…) и огромната имперска
бюрокрация, които управляват и контролират цялата система. Държавата владее
основната част от земите и не допуска някакъв траен стопански имунитет.
Така в Изтока не се създават традиции на трайна наследствена частна собственост,
не се развива по-свободен пазар и стоково-парични отношения, не се развива
силен икономически индивидуализъм. Държавата (фискът) определят
стопанските отношения, а основната част от хората остават техни поданици и
прости изпълнители. Това задържа рационалното развитие на стопанските
системи на Изтока, сковава личната инициатива на огромната част от хората,
пречи на развитието на нови и модерни форми на пазарни отношения. Така, в
началото на Новото време, огромните империи на Изтока стават обект на
подчиняване и колонизация от развитите европейски капиталистически държави,
които с малки военни ресурси, но с превъзхождащи оръжия и организация, ги
превръщат в свои колонии или в подчинени икономики.


Тема 4
Генералната трансформация (преходът към модерно пазарно
стопанство) в Западна Европа (13-ти – 17-ти век)

Ключови термини и имена:
- Генерална трансформация, Ренесанс, Велики географски открития,
манифактура, търговски и промишлени републики (Венеция, Генуа, Лисабон,
Севиля, Кадис, Любек, Бремен, Кьолн, Хамбург, Амстердам, Антверпен,
Ротердам, Лондон…), „градският въздух прави човека свободен“, търговска
революция, меркантилизъм, протекционизъм, Реформация, Протестантство,
протестантска етика, Контрареформация, религиозни войни…
- Енрик Мореплавателя, Бартоломео Диаш, Вашку да Гама, Фернандо Магелан,
Себастиан дел Кано, Христофор Колумб, Джейм Кабот, Френсис Дрейк, Мартин
Лутер, Томас Мюнцер, Улрих Цвингли, Жан Калвен (Калвин), Макс Вебер…
Понятието „Генерална трансформация“, не е твърде популярно в Източна
Европа, където почти половин век господството на Социалистическата тоталитарна
система наложи Марксовото схващане за историята като поредица от класови
обществено-икономически формации. Това схващане определяше прехода от
феодализъм към капитализъм във времето от Английската буржоазна революция,
започнала през 1642 г. – до Индустриалния преврат от края на 18-ти и началото на 19-
ти век. Задълбочените исторически изследвания на много икономисти и историци
обаче, сочат началото на решителните икономически и социални промени, сложили
началото на този епохален преход на Западна Европа, още през 12-13-ти век, когато
ролята на градовете-републики в Северна Италия става основна в икономиката:
Венеция и Генуа стават основни търговски пристанища на Европа, свързващи я с
първия световен търговски път „Пътят на коприната“! Флоренция, през 13-ти век, е
големият финансов център на Средновековна Европа, съсредоточил близо 4/5 от парите
на Западна Европа. Милано, Парма, Пиза, Торино…, стават символи на модерно
производство, на истински пазарни отношения – предшественик на капиталистическото
стопанство. С други думи, Генералната трансформация явно започва тогава – през 12-
ти – 13-ти век!
Крайната граница на Генералната трансформация също е спорна. Според някои
изследователи, тя е в началото на 19-ти век, когато индустриализацията обхваща Западна Европа и САЩ. Други обаче, смятат че трансформацията завършва още към
края на 17-ти век, когато модерните пазарни отношения вече са напълно утвърдени в
Западна Европа. Всъщност, именно в края на 17-ти век в Западна Европа са направени
епохални научни открития, включително тези на Исак Нютон. Тези открития са явно
истинската завършваща фаза на Генералната трансформация. Те показват онази
свобода и размах на мисълта на европееца, освободен от съсловните ограничения и
скованите догми на Католицизма. Духът на европееца е вече освободен за
индивидуална пазарна мотивация и предприемачески нагон, за овладяване на света, на
световните пазари и ресурси.
Основните фактори на Генералната трансформация:
1. Европейският ренесанс – начало на Генералната трансформация: Ренесансът е
повече познат като всеобхватен културен процес, който създава новата буржоазна
култура в Западна Европа. Познат е от хилядите репродукции на ренесансови
картини, черковни фрески, скулптури, архитектурни и пластични шедьоври на
всеизвестни майстори: Джото, Чимабуе, Микеланджело Буонароти, Рафаело
Санти, Леонардо да Винчи, Тициано Вечелио, Ботичели…, или Ван Дайк, Рубенс,
Рембранд, или Албрехт Дюрер, или Търнър… Познат е от техните шедьоври,
останали за вековете в стотици черкви, обществени сгради, площади, богати
домове в Рим, Верона, Парма, Пиза, Милано, Амстердам, Лондон…
Всъщност обаче, преди шедьоврите на изкуството и литературата, идват
икономиката, търговията и парите. Те са резултат от дълбоки обществени и
социални промени, настъпили от 12-ти век нататък, най-напред в градовете на
Северна Италия, а след това в Лисабон, Севиля и Кадис, в градовете по
Балтийското крайбрежие – от Бремен и Хамбург, до Рига, Талин и руския
Новгород, в нидерландските Брюге, Амстердам, Антверпен и Ротердам, в Лондон
и Бристол…, които развиват интензивна международна търговия и многостранни
занаяти. Градовете се разрастват и стават основни икономически центрове. В тях
предимно предприемчиви хора от Третото съсловие натрупват богатства и
влияние. Те формират новата градска класа – буржоазията. Тази класа вече държи
икономиката, парите в свои ръце и се налага в управлението на градовете. Тези
градове отхвърлят феодалната зависимост и стават свободни промишлени и
търговски републики. Избягалите в тях крепостни селяни получават автоматично
свобода: „градският въздух, прави човека свободен“ е лайтмотивът на градовете! И
именно тази нова класа – буржоазията става двигателя на Генералната
трансформация. Забогатяла от местната и световната търговия, от производство,
банкерство и свободно предприемачество, тя отделя големи средства и за изкуство
и култура, строи импозантни черкви и обществени сгради, дори стопанските
постройки са шедьоври на ренесансовата архитектура!
Европейският ренесанс променя манталитета и мотивацията на хората в тези
нови градове: тук съсловията се смесват и вече не произходът, а богатството и
професионалните успехи издигат хората в обществото. Човекът и неговата
същност (неговите способности, неговия талант, професионалната му реализация) са в основата на новото изкуство и литература – Хуманизмът (човеколюбието)
става основна идея на Ренесанса. Хората са еднакви в произхода си, различни са
само по способностите и ориентацията си и всеки има право на равен старт в
живота!
2. Другият основен фактор на Генералната трансформация са Великите
географски открития, извършени от предприемчиви европейци от средата на 15-
ти, до първата половина на 16-ти век. Тези открития променят съществено
стопанското и политическо развитие не само на Западна Европа, но и на целия
свят. Те водят до формирането на световната търговия и Световното стопанство в
планетарен мащаб. И ако търсим корените на съвременната глобална икономика,
то те са именно в географските открития на дръзките западноевропейски капитани
и конквистадори. Те „откриват“ огромния планетарен свят и го свързват с морски
търговски пътища. Те превръщат Западна Европа в център на световната търговия,
на създаденото от нея Световното стопанство, а огромните територии на
континентите и островните архипелази – в свой източник на суровини и ресурси,
както и в огромен пазар за стоките си. Те разпространяват своя стопански
рационализъм в света и правят капиталистическите отношения световни.
- Причините и предпоставките за Великите географски открития са много и от
различен характер: от една страна това е арабската търговия, която по това време
внася в Западна Европа екзотичните стоки на Изтока (подправки, памучни тъкани,
китайска коприна, благородни метали, редки дървесини…) и така провокира
предприемчивите европейци сами да търсят пътища към богатствата на света; от
друга страна самите радикални промени в Западна Европа, предизвикани от
Генералната трансформация, засилват интересите на производители и търговци
към световната търговия и ресурсите на света; от трета страна
западноевропейската търговия по суша и през Средиземно море с Изтока, е
блокирана от османските завоевания в Югоизточна Европа, Източното
Средиземноморие и Северна Африка.
- Началото на Великите географски открития поставя португалският принц
Енрик Лисабонски, наричан „мореплавателя“. Той поставя пред португалските
капитани амбициозната задача да открият път край Африка към богатите райони
на Изтока. И така капитан Бартоломео Диаш заобикаля нос „Добра надежда“ –
най-южната брегова точка на Африка и влиза в Индийския океан; Вашку да Гама
достига остров Мадагаскар и самата Индия. Португалците откриват пътя към
източните богатства и очертават първите презокеански търговски пътища.
Същевременно те формират първата световна колониална империя по бреговете на
Африка, Индия, Малая, Китай, достигат Япония… В самия край на 15-тия век,
испански мореплаватели също навлизат в Световния океан – през 1492 г.
испанските владетели Фернандо II и Изабела де Кастиля организират първата
испанска презморска експедиция начело с капитан Христофор Колумб. Целта ѝ е
да плава право на запад за да достигне източните брегове на „Индия“. И Колумб
достига бреговете, но не на Индия, а на Нов свят – наречен малко по-късно с името
друг испански капитан – Америго Веспучи: Америка. През 16-ти век испанските
конквистадори завладяват с огън и меч по-голямата част от Новия свят. Те унищожават цветущите империи на ацтеките в Мексико и Централна Америка, на
инките в Южна Америка и превръщат грамадни територии в свои колонии,
променяйки основно стопанското и демографското им развитие. Испанците и
португалците създават Латиноамериканския свят (португалци овладяват към
средата на 16-ти век долното течение на Амазонка и създават единствената си
колония в Америка – Бразилия). Испанският капитан Фернандо Магелан прави
първото околосветско пътешествие: той тръгва с 4 кораба и 265 души екипаж през
Атлантика и Тихия океан, където загива, но един от корабите му с 18 души, начело
със Себастиан дел Кано завършва плаването през Индийския океан и край Африка
се връща в Севиля!
- Последиците от Великите географски открития: очертани са световните
океански пътища на търговията; Западна Европа става център на Световното
стопанство, център на световните финанси и търговия; в Европа нахлуват
благородни метали, които превръщат стоково-паричните отношения в основа на
икономиката; нахлува огромно количество суровини, които дават тласък на новото
манифактурно производство и създават непосредствени предпоставки за
Индустриален преврат; Западна Европа преживява истинска революция на цените;
тя превръща световните пространства в източник на неизчерпаеми суровини и в
огромен пазар за своите стоки; създават се колониалните империи на развитите
европейски капиталистически държави: португалската – простираща се предимно
по крайбрежията – от Африка до Китай и острови от Тихия океан; испанската – в
Латинска Америка; британската – най-голямата в света – от основните територии
на Северна Америка през 1/3 от африканските територии, през цяла Индия, до
югоизточните брегове на Азия (Сингапур, Хонконг) и островите на Тихия океан;
френската – от Северна Америка, през Западна Африка, Югоизточна Азия и
някои острови в Пацифика; нидерландската – в Южна Африка и Индонезия…
3. Развитието на манифактурното производство (протоиндустриализацията) в
Западна Европа. Това е един от най-съществените резултати. Следствие на
нахлуването на огромни суровини; колосалното увеличаване на богатствата от
световната търговия; на освобождаването на значителна маса от крепостни
селяни, съсредоточена в градовете; на формирането на обширни национални
пазари и Европейски пазар, се освобождава производството. Разпадат се
затворените цехове и гилдии, произвеждащи основно по поръчка на феодалните
владетели и бързо се развива свободно манифактурно производство за
огромните пазари, открили се за европейците. Самите европейски държави
преодоляват феодалния сепаратизъм и се образуват съвременните големи
национални държави: Испания, Франция, Великобритания, в Централна Европа
се формира голяма многонационална империя – Австрийската. Кралската власт
нараства и създава свои наемни армии, които оборудва и въоръжава чрез големи
предприятия (кралски манифактури). Манифактурното производство колосално се
увеличава и става главен фактор в производството на стоки за световните
пазари.
4. Осъществява се мощна търговска революция, формира се световната търговия,
в която Западна Европа е безспорен център. Тя измества на заден план аграрното стопанство и феодалните имения западат. Огромните търговски капитали
пораждат натрупване и създават условия за истински финансов капитал.
Създават се големи банки, появяват се държавните банки – резултат от
целенасочената меркантилна политика на новите големи държави. Развива се
широка кредитна дейност, създават се първите фирмени обединения, основно в
търговията. Възникват големи търговски компании на водещите колониални
империи: британски, холандски, френски „остиндийски“ и „вестиндийски“
търговски компании. Те са насърчавани и защитавани от самата държавна власт
дори с военни средства. Така възниква и модерната политика на държавен
протекционизъм – държавно покровителство и подпомагане на националното
производство, капитали и търговия.
5. Реформацията и „духът на капитализма“. Реформацията и разпространението
на Протестантското християнство, са едновременно резултат и фактор на
Генералната трансформация. От една страна новото християнство идва като
резултат от раздвижването на Третото съсловие и борбата му за равни права. В
този смисъл Протестантството е рефлексия на ренесансовия хуманизъм и
съвпада със стремежите на Третото съсловие, атакувайки основния принцип на
феодалната система – принципът на съсловията. Основателите и проповедниците
на Протестантството Мартин Лутер, Мюнцер, Цвингли, Калвин, Хус и други,
атакуват самата религиозно-етическа същност на феодалната съсловна
система, прокламирана от Римокатолическата църква. Католическото висше
духовенство само по себе си е едно от двете господстващи аристократични
съсловия и с всичките мощни средства на църковната проповед защитава
съсловното деление на обществото, пледирайки че то е божествено
„регламентирано“. Лутер и последователите му отхвърлят материалните изрази на
величие на Католическата църква: огромните катедрали, импозантният и пищен
интериор на черквите, стенописите и иконите, пищните одежди на висшето
духовенство, целия пищен църковен аксесоар, причастието, опрощаването на
грехове… Най-силно те атакуват съсловната система, подчертавайки, че всеки
има право на равен старт в живота и неговата реализация не зависи от произхода, а
от способностите му. От друга страна, като нов вариант на Християнството,
свързан с движението на Третото съсловие срещу феодалната система и
съсловията, Протестантството оказва силно въздействие и върху развитието на
капиталистическия дух! Именно на това обръща специално внимание големият
социолог и изследовател на формирането на модерния капитализъм Макс Вебер в
задълбоченото си и аргументирано изследване „Протестантската етика и
духът на капитализма“. В него Вебер анализира едно особено религиозно-
етическо внушение на Протестантството – това, че всеки човек се ражда на този
свят с божествено предопределение. Във всеки човек – Бог влага някакво умение,
някакъв талант, който той е длъжен да реализира лично, максимално и
всеотдайно през целия си живот, с всички сили, без да търси непременно печалба
или възнаграждение! Това внушение, подчертава Вебер, е всъщност категоричен
императив за пълна професионална реализация и, превърнат в масова
религиозно-етическа мотивация, в морал в протестантските райони на Европа и Северна Америка, дава мощен тласък на индивидуалната мотивация, на личното
предприемачество, на „капиталистическия дух“! Така Лутер и последователите му
дават религиозна регламентация на протестантската мотивация за
индивидуална реализация на всеки човек, без значение на произхода му. И
действително, там където Протестантството се налага като основна религиозно-
етическа мотивация на повечето хора, модерният капитализъм тръгва бързо напред
към рационално и технологично развитие. Такива са северните германски райони,
Нидерландите, скандинавските държави, Англия и Шотландия, североизточните
американски щати… Там пък, където надделява католицизмът, държавите и
регионите, чувствително изостават в модерното си развитие. Такива са Франция,
южните германски райони и значителна част от Австрийската империя, Южна
Италия, южните американски щати и особено бастионите на Католицизма -
Португалия и Испания.
Генералната трансформация формира и утвърждава модерния
капитализъм. Утвърждава икономическия и обществения индивидуализъм, личната
стопанска мотивация, конкуренцията, свободния пазар. Отхвърля съсловните
ограничения и дава равен старт на всички за индивидуална професионална
реализация. Генералната трансформация създава нова икономическа мотивация –
мотивация на неограниченото предприемачество. Тя завършва процеса на
трансформацията от средновековната феодална система към модерния
съвременен капитализъм.


Тема 5
Индустриалният преврат и индустриализацията (18-ти – 19-ти век)

Ключови изрази и имена:
- Научна революция, наличие на суровини и ресурси, наличие на свободна наемна
работна ръка, индустриален преврат и индустриализация, фабрично
производство, индустриален капитал, „пролетариат“, синдикати…;
- Лавоазие, Исак Нютон, Джон Кей, Картрайт, Аркрайт, Харгрийвс, Кромптън,
Джеймс Уат, Робърт Фултън, Робърт Стивънсън, Пиер Мартен, Уолт Ростоу…
Индустриалният преврат от последните десетилетия на 18-ти и началото на 19-ти
и последвалата през целия 19-ти век индустриализация на Западна Европа и Северна
Америка, променят коренно не само развитието на Европейския свят и неговата
производна – САЩ, но и на целия свят. Те слагат началото на все по-бърз
икономически подем, основан на непрекъснато развиващи се и обновяващи се
технологии. Големият изследовател на формирането и развитието на модерния
капитализъм Уолт Уитман Ростоу, разделя развитието на Световното стопанство на две
основни епохи: „Епоха на традиционно стопанство“ и „Стадии на икономически
растеж“. Първата епоха е много продължителна (от 7-то хилядолетие пр. Хр. чак до 16-
ти – 17-ти век) и се характеризира главно с преобладаващо аграрно стопанство и
ограничени енергийни и технологични възможности. Втората Ростоу разделя на
няколко стадия на икономически растеж, които се ускоряват и скъсяват във времето:
стадий на подготовка за растеж 15-ти – 17-ти век, стадий на растеж 18-ти – 19-ти век,
стадий на високо потребление 20-ти век… Индустриалният преврат и
индустриализацията общо взето съвпадат със стадия на растеж, затова и 19-ти век често
е наричан „индустриалният век“.
1. Предпоставките и условията за Индустриалния преврат:
- Общо взето цялата епоха на Генералната трансформация, с дълбоките социални и
икономически промени, наложили модерните пазарни отношения и буржоазното
гражданско общество; откриването и колонизацията на света и подчиняването на
ресурсите и пазарите от западноевропейците правят Западна Европа безспорен
център на световната търговия, на световните финанси, на световното манифактурно производство… Формира се и новата индивидуална пазарна
мотивация на европейците, стимулирана и от Протестантството…
- Премахването на крепостното право в западноевропейските държави през 17-ти
век, освобождава огромна наемна работна ръка за бъдещите фабрики;
- Мощният приток на суровини в Западна Европа от най-богатите райони на света,
колонизирани или подчинени от западноевропейците;
- Разпадането на феодалната система: премахване на феодалната разпокъсаност и
формиране на големи национални пазари; освобождаване на крепостните селяни;
освобождаване на занаятчийското производство от ограничаващите задръжки
на цеховете и гилдиите;
- Възникването на свободно манифактурно производство за пазарите; появата на
централизирани манифактури;
- Научното обезпечаване на техническите открития на Първия индустриален
преврат: научните открития в областта на физиката и химията на Бойл, Кавендиш,
Лавоазие, Исак Нютон… От чисти теории, те стават основа за практически
технически решения, а оттам и към технически открития;
- Финансовото обезпечаване на техническите открития на Първия индустриален
преврат: натрупването на големи парични средства от европейската и световната
търговия в Западна Европа; политиката на меркантилизъм и протекционизъм на
новите буржоазни правителства.
2. Индустриалният преврат в Англия през последните десетилетия на 18-ти
век:
Може да се твърди, с основание, че Англия е истинската родина на Първия
индустриален преврат. Почти всички най-значителни технически открития са
направени там. Англия първа завършва индустриализацията си и още към средата на
19-ти век, я наричат „фабриката на света“. До 80-те години на 19-ти век, тя дава почти
1/3 от промишленото производство на света и още дълго ще господства в световната
търговия. Основните предимства на Англия, осигурили по-ранната ѝ
индустриализация:
- Англия още в началото на 18-ти век си осигурява господство в световната
търговия чрез мощните си „остиндийски“ и „вестиндийски“ компании. От една
страна тя изнася огромно количество промишлени стоки и това стимулира
предприемачите да инвестират в нови технологии за бързо увеличаване на
промишленото производство. От друга страна големият износ съсредоточава в
страната огромни финансови средства и значителна част от тях също се
инвестират в нови технологии;
- Англия вече владее огромни колонии в най-богатите на суровини и ресурси
райони на света. Към нейните предприятия се съсредоточават най-големи
суровини, които изискват нови средства за по-бърза преработка. И това е
непосредствен стимул за изобретателите;- Притокът на капитали в Англия превишава значително останалите развити
държави. Британската империя вече е не само търговски, но и финансов център
на света, а британският паунд е определяща световна валута. В страната има
достатъчно „излишни капитали“ за да се инвестират в технологични изобретения;
- Англия има и най-значителната маса свободна работна ръка. Още през 16-ти
век в страната започва процес на „ограждания“ на земите на аристократите.
Английските лендлордове прогонват крепостните селяни и превръщат земите си в
огромни пасища за милиони овци. Така те стават основни доставчици за вълнените
манифактури, а британското производство на вълнен текстил се налага на
международните пазари. Бившите крепостни селяни пък, стават все по-
нарастваща маса от наемни работници за манифактурите и бъдещите фабрики;
- С Английската буржоазна революция, започнала през 1642 г., се решават
основните социални и политически проблеми на Генералната трансформация:
отпада съсловното деление на обществото и т. нар. трето съсловие е освободено за
предприемаческа дейност във всички сфери на икономиката; в политически
смисъл – революцията налага властта на буржоазния парламент, а той прокарва
закони в интерес на новата класа, обезпечава и икономическа политика, която
стимулира технологичните открития;
- Англия има и изключително геополитическо предимство на островна държава,
което предотвратява военни инвазии на чужди държави. Доминиращият ѝ военен
флот, не позволява подобна инвазия. Това ѝ дава възможност през 18-ти и 19-ти
век спокойно да засилва икономическото и технологичното си развитие, докато
континенталните държави Франция, Германия, Испания, Австрийската империя
точно тогава преживяват продължителни военни и революционни проблеми;
- Държавната политика на меркантилизъм и натрупване на богатства, както и
модерната политика на протекционизъм, чието начало поставя още Елизабет I
през втората половина на 16 век, а Оливър Кромуел утвърждава през 17-ти,
продължава и през 18-ти век. Тя осигурява и държавна защита, и държавни
стимули, които дават тласък не само на икономиката изобщо, но и на
технологичните открития в частност…
Индустриалният преврат в Англия:
Първите технически открития са извършени в относително новото
памукотекстилно производство. Стремежът на новото производство да пробие на
пазарите, принуждава неговите организатори да търсят нови технически средства и
инвестират в изобретения:
- Още през 1733 г. Джон Кей изобретява т. нар. „летяща совалка“. Тя дава
възможност за сериозно ускоряване на тъкането на памучни платове;
- През 1769 г. Ричард Аркрайт създава т. нар. „ватермашина“ (воден стан) за
предене на памучни нишки за тъкачните станове;
- Много по-значителни възможности за памукотекстилното производство дава
изобретената през 1770 г. от Джеймс Харгрийвс предачна машина;- В 1799 г. Самюъл Кромптън комбинира машините на Аркрайт и Харгрийвс и
създава предачна машина, която увеличава 24 пъти производството на памучна
прежда;
- През 1787 г. Едмънд Картрайт завършва създаването на тъкачен стан с големи
възможности в ускоряването на тъкането на памучен текстил;
- Парният двигател – най-значителното изобретение на Първия индустриален
преврат и първият изкуствен двигател в историята на човечеството, е създаден
през 1774 г. от англичанинът Джеймс Уат. Откритието има епохално значение за
цялото човечество. Двигателят прави възможностите за ускоряване на
производството на практика неограничено! На същия принцип – на вътрешното
налягане, са създадени век по-късно, двигателите с вътрешно горене. Още към
1850 г. в Англия вече работят парни двигатели с мощност над 71 000 конски сили!
- През първите десетилетия на 19-ти век парният двигател навлиза и в транспорта:
през 1807 г. американецът Робърт Фултън създава кораб с парен двигател;
през 1814 г. отново англичанин – Стивънсън създава първият парен локомотив;
през 1825 г. в Англия е открита първата ж. п. линия – от Дарлингтън до Стоктън;
до 1838 г. железниците достигат 800 км., а до 1848 г. – над 8 000 км.;
- Към средата на 19-ти век, Великобритания (Англия и Шотландия) е наричана
„фабриката на света“. Фабричното (машинното) производство напълно се
налагат, а британската фабрична промишленост дава около 1/3 от световното
индустриално производство. Това огромно производство е обезпечено от
грамадните колонии на Британската колониална империя, обхващащи близо 1/6
част от земната суша. Същевременно Империята контролира основните пазари на
света и е финансов център на света.
3. Индустриалният преврат в другите развити капиталистически държави.
- Франция – чувствително закъснява в индустриализацията си след Англия. В края
на 18-ти век и тук се правят първите стъпки към създаване на фабрики. Този
процес обаче, е блокиран от избухналата през 1789 г. Френска буржоазна
революция и последвалите я продължителни войни и нови социални революции.
Тази революция също чувствително закъснява след Английската и ролята на
френската буржоазия и френският парламент в икономиката идва доста по-късно.
Във Франция съсловията запазват своята диференциация до самата революция.
Не се извършва онази социална трансформация, до която довеждат огражданията
на земите в Англия. Френското трето съсловие остава подтиснато чак до
революцията и не развива основните процеси на свободните пазарни отношения.
Франция остава предимно аграрна страна, в която аристокрацията запазва
собствеността и привилегиите си и това става причина за кървава вендета на
третото съсловие срещу нея по време на революцията. М. Вебер прибавя, като
задържащ фактор и смазването на Протестантството и хегемонията на
Католицизма, съхранил съсловните условности и затруднил свободното пазарно и
гражданско развитие. У. Ростоу подчертава, пак в този смисъл: „Французите са
били твърде груби към своите протестанти. Те не са били достатъчно
политически и социално гъвкави и са били здраво впримчени не само от класовото, но и от кастовото общество… Най-добрите умове на Франция от 18-
ти век е трябвало да мислят повече за политически, социални и религиозни
революции, отколкото за икономическа революция.“ През 19-ти век фревинските
банки предпочитат да изнасят огромни капитали в колониите и в развиващи се
държави, вместо да ги влагат в индустриално производство и технологично
обновление. Във Франция липсват свободни капитали, които да се инвестират в
технологични изобретения. Така индустриализацията на Франция сериозно
закъснява и както смятат някои изследователи, тя не завършва напълно дори до
началото на 20-ти век!
- Германия – също закъснява. При германците основната причина е силната
разпокъсаност на техните територии, чак до втората половина на 19-ти век. Това са
близо 100 големи, малки и дори миниатюрни феодални владения, които само
формално са в рамките на т. нар. „Свещена Римска империя“. Тази империя обаче,
в по-голямата част от времето на Средновековието и началото на Новото време, е
доста фиктивно образование. Началото ѝ е сложено от германския крал Отон I в
края на десети век, когато той се обявява за император на всички германци.
Повечето владения обаче, запазват своя имунитет и политическата си
самостоятелност.
Феодалната разпокъсаност значително ограничава търговията и
производството. Развитите търговски републики по Балтийското крайбрежие не
оказват сериозно влияние в икономиката на големите и малките феодални имения.
Фридрих Лист подчертава, че упадъкът на самите тези републики от 17-ти век
нататък, се дължи на липсата на дълбока и трайна връзка с хинтерланда
(вътрешността) на германските територии. Лист обръща внимание и на факта, че
липсата на голяма национална държава с голяма територия, която да осигурява
значителна аграрна продукция, суровини и работна ръка, също пречи на
развитието на промишленото производство, търговията и икономическия растеж.
Следствие на всичко това, истинската индустриализация на Германия се развива
паралелно с нейното териториално и национално обединение от средата на 19-ти
век, макар че отделни германски държави започват да се индустриализират още в
първите десетилетия на век. Основно това са някои малки германски владения в
района на Рейн, а също и голямото и силно Пруско кралство. Прусия, от края на
17-ти век, е управлявана от амбициозни владетели от династията на
Хохенцолерните. Те, в стремежа си да създадат силна армия и да разширят
влиянието на кралството в Централна Европа, стимулират производството и
модернизацията му за да осигурят значително производство на оръжия и военни
материали. Тази последователна политика на държавна подкрепа на индустрията,
която Хохенцолерните продължават през 18-ти, 19-ти и първите десетилетия на 20-
ти век, остава в историята на модерна Германия с името „модерен германски
милитаризъм“. Нарасналата военна, политическа и икономическа сила на Прусия,
я прави през 19-ти век обединителен център на германските провинции в голяма
национална държава. Началото на стопанското обединение поставя Митническия
съюз (“Zollferein”) на 18 германски държави, начело с Прусия и Саксония през
1834 г. Цялостното обединение на Германия започва от 60-те години на 19-ти век около кралство Прусия с последователната политика на големия военен и
политически деец херцог Ото фон Бисмарк. Прусия печели три войни по пътя на
обединението: с Дания, Австрийската империя и Франция и към 1871 г. се
обединява в единна голяма Германска империя (Втори райх) под егидата на Кайзер
Вилхелм II Хохенцолерн.
Бисмарк продължава с пълна сила политиката на „модерен милитаризъм“ и
след обединението. Тази политика е свързана в края на 19-ти век с амбициите на
Втория Германски райх да се намеси решително в разпределението на световните
колонии, ресурси и пазари. Отказът на най-големите колониални империи
Великобритания и Франция да преразпределят световните територии и богатства,
ще накара обединената Германска империя да търси военно решаване на проблема.
Така се създават предпоставките за Първата световна война. Тази целенасочена
държавна политика на повсеместна защита и подкрепа на германската индустрия,
ускорява процеса на индустриализацията на обединената държава. През
последните десетилетия на 19-ти век германската индустриализация завършва.
Наблюдава се не само създаването на големи фабрики и заводи, но и концентрация
на производството и капиталите в гигантски промишлени и финансови
обединения, които установяват монопол в редица производства, особено в
структуроопределящите: добивна промишленост, металургия, машиностроене,
тежка химия, но и корабостроене, военно производство… Тази мощна и
концентрирана индустриализация е свързана и с нова вълна от технически
изобретения, този път в Германия и отчасти в САЩ. Изобретени са двигателите с
вътрешно горене на Дизел и Ото. Даймлер и Бенц създават първия автомобил,
малко по-късно първата автомобилна фабрика. Германци правят важни открития в
областта на тежката химия, на металургията…
- САЩ закъсняват в индустриализацията си след Англия най-напред, защото по
времето, когато започва Британската индустриализация, те още не съществуват
като държава, а още са британски колонии в източната част на Северна Америка.
Точно, когато Джеймс Уат създава парния двигател през 1774 г., жителите на тези
колонии поставят началото на борбата си за независимост. Две години по-късно,
водачите на тази своеобразна американска буржоазна революция – Джордж
Уошингтън, Бенджамин Франклин, Томас Джеферсън и други, на 4 юли 1776 г.
обявяват чрез „Декларацията за независимостта на нацията“ началото на нова
държава в Северна Америка, получила по-късно названието Съединени
американски щати! След продължителна война с Великобритания, през 1787 г., във
Филаделфия Конгресът изработва Американската конституция, ратифицирана през
1789 г.
Новата държава първоначално изпитва икономически затруднения, но към 20-
те години на 19-ти век вече се стабилизират и на базата на огромните си
материални ресурси, започват своята индустриализация. През 1823 г. президентът
Джордж Монро прокарва идеи за ненамеса на европейските държави в работите на
двете Америки (Северна и Южна). Тези идеи, формулирани в т. нар. „Доктрина
Монро“, обявяват „Америка за американците“, отхвърляйки всякаква намеса на
европейски държави в цялото пространство на Америките! САЩ подкрепят освободителните войни на латиноамериканците начело със Симон Боливар, срещу
Испания и Португалия. В последствие Щатите слагат ръка върху ресурсите и
пазарите на цяла Латинска Америка и, без да я колонизират, я подчиняват задълго
на своите интереси. Огромните ресурси дават възможности за ускорена
индустриализация, главно на североизточните щати, където се изграждат най-
големите промишлени предприятия. От 50-те години на 19-ти век в тях бързо се
развива и железопътното строителство. Южните щати изостават в това отношение.
По-големи по територия, те остават предимно земеделски, с масово използване на
труда на стотици хиляди роби-негри в огромните плантации за зърно, захарна
тръстика, памук, индиго… М. Вебер прибавя към причините за конфликта и
фактът, че в северните щати са съсредоточени предимно протестантски
преселници от Европа. Амбициозни и мотивирани, те бързо развиват модерното
пазарно стопанство и индустрията. В южните щати преобладават католиците и
това според Вебер, е задържащ фактор в развитието им. Така в началото на 60-те
години, между Севера и Юга избухва тежка и кръвопролитна война. Поводът е
декрет на президента Ейбрахам Линкълн за премахване на робството, но
дълбоките причини са главно икономически. Югът се опитва да запази аграрния си
характер, докато северните щати, малки по територия и с ограничени ресурси, се
стремят към огромните ресурси и пазари на юг. Войната завършва с победа на
Севера и оттук нататък индустриализацията тръгва с много бързи темпове. Към
края на 19-ти век САЩ вече са мощна индустриална държава, която произвежда
близо 1/3 от промишленото производство на света, изпреварвайки значително
Великобритания и многократно Франция. Само мощната и концентрирана
германска индустрия е истински съперник на Щатите!
- В Централна и Източна Европа, индустриализацията се развива доста
неравномерно и противоречиво през 19-ти век, а в някои държави продължава и
през 20-ти. В голямата Австро-Унгарска империя по-значителни индустриални
предприятия се създават в чешките земи на Бохемия и Моравия, както и в по-
големите австрийски градове. В земите на Унгария, в тези с полско, словашко,
словенско, хърватско, сръбско и босненско население, индустриализацията е
частична – предимно в Хърватско и Словения и донякъде в Унгария. Останалите
земи остават предимно аграрни. В европейските земи на Османската империя
предимно българите проявяват известни инициативи за създаване на фабрики
(Добри Желязков, братята Гюмюшгердан, братя Калпазанови…). Това обаче, са
откъслечни опити, които не развиват истинска индустриализация, поради
консервативната азиатска политика на Империята.
В Русия, индустриализацията е последица от целенасочената политика на
първия Руски император Петър Велики, започнала от началото на 18-ти век. Тази
специфична политика на Руското самодържавие, е продължена при Екатерина
Велика и други императори през 18-ти и 19-ти век. След доста закъснялото
премахване на крепостното право (едва през 1862 г.), в Русия е освободена
значителна работна ръка. Същевременно сблъсъкът на огромната Империя със
западните Велики сили, както и грамадните ѝ територии, прострели се от Полша
до Аляска и от Северния океан до Средна Азия, изискват поддържането на огромна и добре въоръжена армия. Това кара Самодържавието да насърчава
изграждането на големи предприятия на металургията, корабостроенето,
добивната промишленост, да привлича западни специалисти… Така от последните
десетилетия на 19-ти век до Първата световна война Руската империя извършва
една недовършена индустриализация.
Подобно на германската и руската индустриализации се развива и тази на
Япония. Изолирана повече от 250 години при управлението на шогуните от
династията Токугава от останалия свят, Империята на изгряващото слънце се
отваря за международна търговия и икономически връзки едва от 60-те години на
19-ти век. Едновременно с отварянето към света, се извършва и своеобразна
буржоазна революция – „Мейджи“, която съсредоточава властта в ръцете на
смесена олигархична върхушка от военни, едри земевладелци, търговци и
манифактуристи, макар и в името на Императора. Новата власт залага на военното
решаване на икономическите проблеми на страната и хвърля огромни средства за
създаването на големи предприятия на металургия, машиностроене,
корабостроене, тежка химия… В последните десетилетия на 19-ти век, японските
армии нахлуват в Корея, а в 1905 г. Япония се сблъсква с огромната Руска
империя. Младата индустриална държава разгромява Самодържавната империя и
твърдо стъпва на континента, осигурявайки си суровини и пазари!
Епохата на индустриализацията променя радикално не само развитието на
Западна Европа и САЩ, но и на целия свят. Големите индустриални държави се
изправят пред тежките проблеми на подялбата на световното икономическо
пространство, на ресурсите, пазарите и колониите. Така 20-ти век става век на
гигантски сблъсъци и световни войни, предизвикани от тези проблеми. Настъпва
времето на глобализацията, обхванала цялото пространство на планетата, на
Двуполюсната система от втората половина на века, на сблъсъка на цивилизациите след
нейното разпадане, на съвременния глобален сблъсък между транснационални
корпорации…
световния ред


Тема 6
Формирането и развитието на модерни пазарни отношения сред
българското общество в епохата на Възраждането (18-ти – 19-ти век)

Ключови изрази и имена:
- Възраждане, тимарска система, „капитулации“, еснафски организации,
еснафски каси, земеделски каси, епоха на „Танзимата“, „Закон за земята“,
„Гюлхански хаттишериф“, „Хаттихумаюн“, задруга, совати…
- Стефан Богориди, Никола Тъпчилещов, Хаджипенчович, Чомакови, Евлоги и
Христо Георгиеви, братя Палаузови, Васил Априлов, братя Тошкович, Мидхат
паша, Добри Желязков-фабрикаджията, братя Гюмюшгердан…
Формирането на модерни пазарни отношения сред българското общество, идва в
условията на господството на Османската азиатска деспотична система. Процесът на
проникването на западноевропейските пазарни отношения започва още в края на 17-ти
век, но се развива основно през 18-ти и 19-ти век. Този процес е силно затруднен от
неспособността на азиатската империя да се адаптира към модерните западни пазарни
отношения и производство. В същото време Империята не може да предотврати
тяхното проникване в своите предели, тъй като преживява непреодолим упадък и все
по-силен икономически и политически натиск от Запад и от Изток. Както посочва
Арнълд Тойнби, османлиите идват от степите на Централна Азия като номади, пастири
и завладяват развити земеделски цивилизации. Но те си остават пастири по манталитет,
а приетият от тях Ислям, утвърждава тази пастирска психология – на пастирът-
господар на стадото (раята), която е призвана да работи за него и да го обслужва! И
всякакво модерно влияние от Християнския запад, се посреща враждебно от основната
част от консервативните османлии и османската бюрокрация. И в тези условия, не
господстващата османска маса, а поробените народи, които произвеждат, работят и
търгуват, стават проводник и двигател на европейските пазарни отношения.
Османската управляваща върхушка и бюрокрация пък, стагнират и задържат
развитието на Империята чак до годините след Първата световна война. Едва тогава, големият реформатор Мустафа Кемал – Ататюрк извършва, подобно на Петър Велики в
Русия, една силова революционна реформа. Със средствата на диктатурата, той смазва
османската султанска върхушка и премахва консервативните традиции на Шериата, за
да създаде една светска република и модерна капиталистическа система.
• Предпоставките за проникването на модерните пазарни отношения в
българските земи през 18-ти век: От края на 17-ти век Османската империя
търпи тежки военни загуби, които водят до бърз упадък на Империята, основана
върху принципите на Шериата и военната експанзия. Те мотивират гаази
войните на султана към постоянна военна експанзия. След разгрома на
османлиите под Виена през 1683 г., следват нови загуби от Австрийската
империя, която през първата половина на 18-ти век изтласква турците към
Балканите и те загубват завладените земи в средното течение на Дунав. Към
края на 18-ти век и Руската империя нанася решителни поражения на
османлиите и района на Кавказ, Северното Причерноморие и долния Дунав.
Загубите на територии и военното превъзходство на западните християнски
държави и Русия демотивират спахиите – основната част от османската войска.
Хазната се изпразва и секва военната плячка. Липсата на гарантирана
наследствена собственост на големите областни владетели – аяните ги настройва
срещу централната власт и техният сепаратизъм разкъсва териториите на
Империята. Отслабнала икономически и военно, тя е принудена на компромиси
към новите големи капиталистически държави. През 18-ти век султанската власт
подписва унизителни договори – „капитулации“ с тях и открива пазарите си за
безпрепятствено нахлуване на техните промишлени стоки. Империята губи
контрола над Източното Средиземноморие, както и търговското корабоплаване
по Дунава. Икономическото влияние на Запада става непреодолимо, а
нарастващият руски военен натиск върху нея от Североизток, я принуждава на
нови отстъпки пред западните велики сили за да я покровителстват срещу
руските амбиции да я изтласкат от Балканите. Западното икономическо влияние
неминуемо внася сред поробеното население на европейската територия на
Османската империя новите пазарни отношения. И докато османлиите са
враждебни или индиферентни към тези отношения, поробените народи се
възползват от тях за да вземат в ръцете си стопанското развитие на своите земи.
След гърците, които не само че държат цялото търговско корабоплаване, но и
значителна част от занаятчийското производство, българите се оказват най-
адаптивни към новите пазарни отношения. Така още през 18-ти век, те дават
основната част от аграрната продукция на Империята и бързо вземат в ръцете си
съществена част от занаятчийското производство.
• Икономическото проникване и влияние на западно-капиталистическите
държави в Османската империя през 18-ти и 19-ти век: Проникването на
западноевропейските стоки и пазарни отношения в Империята я превръща
постепенно в полуколония на развитите западни държави. Същевременно те
слагат ръка и върху значителна част от суровините и ресурсите на Османска
Турция, както и върху вътрешния ѝ пазар. Империята изпада в пълна икономическа зависимост след Кримската война (1856 г.), а в началото на 70-те
години изпада във финансов банкрут.
• Стопанското значение на българите в Империята през 18-ти и 19-ти век:
Стопанското значение на българите е сериозно и в първите векове на
османското господство, но през 18-ти и 19-ти век то става решаващо! Освен, че
произвеждат основната част от аграрното производство, те постепенно стават и
основен промишлен фактор, развивайки близо 70 занаята. Особено място заемат
вълненотекстилното производство, производството на хранителна продукция,
кожарското производство. Българите буквално обличат и изхранват османската
армия, както и значителна част от градското население. Постепенно те вземат в
ръцете си и голяма част от вътрешната търговия, а към средата на 19-ти век се
намесват и във външната търговия. Формират се цели фамилии от тежки
търговци и предприемачи, повечето съсредоточени в столицата Истамбул, но и
Румъния (Букурещ, Галац, Браила, Плоещ…), в Русия (Одеса, Болград,
Кишиньов…). В планинските райони на българските земи се развива интензивно
скотовъдство и се създават истински предприятия за месна продукция –
„совати“. В българските земи се обособяват три основни района на силно
развита занаятчийско производство: в крайдунавските градове; в
подбалканските селища; в Македония. През 19-ти век се появяват първите
значителни манифактури, а още през 1834 г., когато Германия току що започва
индустриализацията си, Добри Желязков – фабрикаджията внаса машини и
двигатели и създава първата фабрика в Османската империя в родния си град
Сливен. Самата Османска държава постоянно дава големи поръчки за различни
занаятчийски произведения на стотици български майстори и еснафски
организации. Българското общество се разслоява на стопанска и социална
основа: формира се слой от много богати българи – търговци и предприемачи,
съсредоточени в Цариград, Букурещ, Одеса и др.; значителна маса от заможни
български занаятчии, търговци, прекупвачи на данъци, соватчии…, вероятно не
по-малко от 1/3 от българите; останалата част са предимно селяни-арендатори,
изполичари, притежатели на земи с тапии, дребни селски занаятчии…
• Опитите за реформи в Османската империя от 30-те години на 19-ти век:
Такива опити Високата порта прави или по-скоро демонстрира, от края на 30-те
години на 19-ти век, когато с т. нар. „Гюлхански хаттишериф“ (султански
ферман) обявява „Епоха на Танзимата“ (епоха на реформите). След Кримската
война, в която западните Велики сили помагат на османците срещу Русия,
Империята е принудена под техен натиск отново да демонстрира реформи –
публикуван е нов реформен документ – „Хаттихумаюнът“, който обявява равни
права за всички поданици на султана. И този документ обаче, няма реална сила и
империята преживява все по-тежка икономическа и финансова криза.
Декларираните документи все пак имат някои положителни последици за
българите, защото макар и частната собственост да не е регламентирана
законово, все пак се отварят пътища за реално владеене на земи, манифактури и
др.
• Епохата на реформите дава възможност и на отделни образовани османски
висши чиновници да правят, макар и редки опити за модернизация в Империята. Такива опити през 60-те години прави валията на Туна вилает (Дунавската
област) Ахмед Митхад паша. Той стимулира дейността на еснафските каси и
съдейства за създаването на земеделски каси, които поставят началото на
бъдещата спестовна и кредитна дейност сред българите. Митхад организира и
построяването на първите железници в Османска Тучциа – в българските земи:
железницата Черна Вода – Кюстенджа, и линията Русчук – Варна през първата
половина на 60-те години. В началото на 70-те, като Велик везир, Митхад
организира и изграждането на южната железница, Истамбул – Одрин – Пловдив,
която до Освобождението е завършена до гара Белово и остава в историята с
името „Хиршовата железница“. Така Митхад паша слага основита на модерната
инфраструктура в българските земи…
Проникването и развитието на пазарни и предкапиталистически отношения в
българските земи през 18-ти и 19-ти век, дават възможност на българското население
да започне приобщаването си към модерното западноевропейско капиталистическо
стопанство. През последните два века на робството, българите засилват
икономическите си позиции в Империята и стават основен стопански фактор. Това
повдига националното им самосъзнание и те започват и своето културно и политическо
Възраждане. Развиват се основните процеси на Националното възраждане: движението
за национална просвета – формирало новата българска интелигенция; движението за
българска национална църква – довело до еманципация на българската нация;
революционното движение, издигнало политическото съзнание на българите и
подготвило ги за възстановяване на тяхната държава!


Тема 7
Световната икономика от края на 19-ти и през първите десетилетия
на 20-ти век – основни тенденции

Ключови термини и имена:
- Индустриален преврат, технически открития, двигатели с вътрешно горене,
открития в областта на електротехниката, концентрация на производството и
капиталите, монополни обединения, корпорации, картели, синдикати, тръстове,
концерни, акционерни дружества, кооперации, модерен милитаризъм…
- Ото фон Бисмарк, Ото, Дизел, Едисон, Круп, Тисен, Стинес, Борзиг, АЕГ, Сименс,
Морган, Мелън, Дюпон, Рокфелер, Форд, Дженерал мотърс…
През последните десетилетия на 19-ти век развитието на модерния капитализъм в
Западна Европа и САЩ достига завършващата си фаза. Това се изразява в мощно
окрупняване на производството и капиталите, известно като процес на концентрация.
Този процес се проявява по-ограничено в старите индустриални държави
Великобритания и Франция и много ускорено, и в големи мащаби в новите
индустриални гиганти Германия и САЩ. Процесът на концентрация се проявява и в
Япония, Русия и Италия, макар и с доста особености. Процесът на концентрация засяга
и по-малки, но високо развити държави особено Белгия, Холандия, Швеция… Мощната
концентрация на производството и натрупването на значителни капитали, особено в
Германия и САЩ. Това дава възможност да се инвестират значителни средства в
изобретяването и внедряването на нови технологии, които увеличават многократно
възможностите на производството и същевременно ускоряват процеса на икономически
растеж в развитите държави. Същевременно диспропорциите в разпределението на
световните ресурси и пазари, изострят отношенията между старите колониални
империи Великобритания и Франция, владеещи основните колонии и пазари, и младите
но бурно развиващи се индустриални държави Германия, САЩ и Италия. Но докато
северно-американците намират изход в огромните предели, ресурси и пазари на
Америките, двете големи централно-европейски държави се задъхват от липса на
достатъчно суровини и пазари. Така, още в края на 19-ти век, се създават условия за
военен конфликт между колониалните империи Великобритания и Франция и новите
индустриални гиганти – Германия и Италия. Започва формирането на военни коалиции: „Антанта“ („Тройно съглашение“), включваща Великобритания, Франция и Русия, и
„Централни сили“ („Троен съюз“) – Германия, Италия и Австро-Унгарската империя.
Пътищата на концентрация на производството и капиталите са различни: от
просто договаряне между отделни предприятия и банки за подялба на пазарите и
цените (картели, синдикати), до пълно сливане на предприятия, на фирми и банки в
мощни корпорации, установяващи монопол в редица производства. Наблюдават се и
първите стъпки на сливане на промишлен и банков капитал и формиране на мощни
транснационални финансови гиганти. Така се появяват, в началото на 20-ти век, по-
пълните форми на концентрация: тръстовете и концерните. Такива са най-големият
гигант в металургията – германският „Стоманен тръст“, обединил заводите на Круп,
Тисен, Стинес и Флик; концернът „Фарбен индустриен“, американските „Стандарт ойл
къмпани“, „Дженерал Мотърс“, „Морган“, „Дюпон“, „Форд“, „Крайслер“, британският
„Шел“, френският „Шнайдер-Крюзо“, италианският „Фиат“ и др.
Концентрацията се проявява и в други форми: акционерни дружества или
кооперации на по-дребни производители, търговски и кредитни фирми, които се
обединяват в големи дружества за да оцеляват в конкуренцията с монополните гиганти.
Тези форми на концентрация, заедно с картелите и синдикатите, са характерни повече
за старите индустриални държави Великобритания и Франция, както и за по-малките
развити икономики на Белгия, Нидерландия, Дания, Швеция… В новите индустриални
гиганти Германия, САЩ, Италия, концентрацията се осъществява в големите мащаби
на тръстовете и концерните.
В обединената голяма Германия концентрацията се стимулира от самата държава.
Политиката на „модерен милитаризъм“, наложена от Бисмарк в процеса на
обединението, продължава и в края на 19-ти век. Закъсняла за подялбата на световните
колонии, ресурси и пазари, мощната Германска държава търси своите възможности, но
среща отпора на големите колониални империи Великобритания и Франция. Това
принуждава едрия германски капитал да потърси помощта на Кайзера и германските
генерали за решаване въпроса с недостига на ресурси и пазари. Така „модерният
милитаризъм“ отново става основа на германската външна политика и Вторият райх
започва да се готви за война за преразпределение на колониите и пазарите! В тази
насока икономическата политика на Райха се насочва към пълно покровителстване и
подпомагане на големите германски корпорации, които осигуряват военното
производство. Така германската концентрация получава силен тласък от самата
държава. За разлика от Великобритания, Франция и Белгия, които изнасят голяма част
от капиталите си към колониите или в по-слабо развити държави, под формата на
заеми, Германската държава не само не изнася капитали, но и тегли големи заеми и
хвърля огромни средства в гигантите на структуроопределящите отрасли: добивна
промишленост, металургия, машиностроене, които осигуряват и мощното военно
производство. Към началото на 20-ти век Германия вече е втората индустриална сила в
света след САЩ, а първата индустриална държава Великобритания остава назад. Що се
отнася до Франция, нейното изоставане и много по-голямо.
В САЩ пък, политиката на държавата, в края на 19-ти и началото на 20-ти век, е
доминирана от Републиканската партия, която издига като свой основен принцип максимата: „бизнесът си е бизнес“. Този принцип изключва намесата на държавата в
частния бизнес и обявява свободната конкуренция за свещена. Така формиращите се
огромни корпорации, експлоатиращи безмерно грамадните ресурси на голямата
държава, както и на цялото пространство на двете Америки, се развиват
безпрепятствено и смазват по-малките фирми и предприятия. В началото на 20-ти век
няколко огромни корпорации монополизират основните производства в страната.
Финансово-индустриалните корпорации започват да диктуват политиката на
американските правителства. В 1896 г. политикът Албърт Бевъридж заявява, че
основата на американската икономическа политика трябва да бъде завоюване на
световните пазари, тъй като американската индустрия произвежда много повече от
нуждите на вътрешния пазар! И действително, в края на 19-ти век Щатите вече
произвеждат близо 1/3 от общия обем на световното промишлено производство, а към
1914 г. надхвърлят 38% от световното производство. Още тогава САЩ заявяват
претенцията си за нов лидер в Световната икономика.
Италия, макар и в по-малка степен, също се развива в края на 19-ти и първите
десетилетия на 20-ти век като силна индустриална държава и осъществява значителна
концентрация на производството и капиталите. В началото на 20-ти век вече има
няколко големи монополни обединения, на металургията, корабостроенето,
машиностроенето, между които е и автомобилния гигант „Фиат“. Италианската
държава също подкрепя концентрацията. Обединила се, подобно на Германия, едва към
началото на 70-те години на 19-ти век, Италия също има претенциите да се намеси в
разпределението на колониите и пазарите в света. В последните години на 19-ти век
италиански войски окупират Еритрея и Сомалия, нахлуват и в Етиопия. В 1911-1912 г.
завладява Либия и окупира Додеканезите. Но това са малки територии, в сравнение с
огромните британски и френски колонии. Този факт сближава Италия с Германия и те
формират, заедно с Австро-Унгария, блока на Централните сили, макар че когато
войната вече се води с пълна сила, Италия постепенно се ориентира към противната
коалиция.
Трябва да се отбележи обаче, че Италия и тогава, и до днес, е крайно неравномерно
развита държава. Основната част от най-големите корпорации, предприятия и банки, са
съсредоточени в Италианския север, в големите промишлени центрове Милано,
Болоня, Торино, Генуа, Флоренция… В северната зона е и едно от най-развитите
аграрни стопанства в света. На юг от столицата Рим, икономиката е много по-слабо
развита във всичките ѝ разновидности. Индустрията е предимно преработвателна, с
малки предприятия, аграрното стопанство дълго време запазва полуфеодални арендни
отношения. Тук процъфтяват и клановете на прословутите италиански мафии: Коза
ностра, Камора, Ндрангета!
Руската империя също преживява известна концентрация на основни производства.
Тук, подобно на Германия, Самодържавното управление инвестира огромни средства в
структуроопределящи отрасли и военното производство. Огромната империя,
простираща се на повече от 1/6 част от земната суша от Полша до Аляска и от
Северния океан до Средна Азия, е принудена да поддържа големи армии. От времето
на Петър Велики, който превръща Руското царство в мощна империя – една от великите сили, които определят световните отношения, Руското самодържавие
покровителства промишлеността, осигуряваща военното производство. В същото време
огромната част от земята остава собственост на старата болярска аристокрация и
новите помешчици, а селското население, в огромната си част, остава в крепостна
зависимост чак до 1861 г. През тази година император Александър II ги освобождава
юридически, но не им осигурява земя и аграрният въпрос остава неразрешен чак до
революциите от 1917 г. Всичко това създава дълбоки аномалии в социалната структура
и икономиката, които ще предизвикат кървавите събития от времето на революциите и
гражданската война 1917 -1921 г. Първата световна война изостря руските
противоречия и резонно довежда до тези кървави събития, променили коренно съдбата
на най-голямата държава в света.
Япония е една от най-оригиналните държави и икономики в света. По своята
структура и организация в Новото и Най-новото време, тя донякъде наподобява
Германия и Русия. И тук концентрацията на производството и капиталите става с
покровителството, нещо повече, със силното участие на държавата. След прословутата
„революция Мейджи“ от средата на 60-те години на 19-ти век, управлението е поето от
представители на едрия капитал, със силно присъствие на военните. Намираща се на не
много големи острови, без ресурси, Япония много по-силно от Германия и Италия
залага на „модерния милитаризъм“ – военно решаване на икономическите си нужди. И
още в края на 19-ти век, японските войски окупират Корея, нахлуват в китайска и руска
Манджурия. През 1905 г. японският флот разгромява руския в Тихия океан, а японските
войски изтласкват русите от Манджурия. За да поддържа силна и технически
обезпечена армия, Японската държава хвърля огромни средства и пряко участва в
изграждането на първите големи корпорации: Митсуи и Митсубиши, а по-късно и на
други големи компании – Акихита, Сумитомо, Фуджита, Кавазаки и др. С основание
може да се твърди, че японският феномен на модерен корпоративен капитализъм са
резултат от целенасочената държавна организация на икономиката, използваща
рационално традиционната самодисциплина и корпоративното мислене на японците, и
много по-малко на частната инициатива.
В последните десетилетия на 19-ти век завършва епохата на т. нар. „класически
капитализъм“, започнал формирането си с Генералната трансформация. Той се
характеризира с преобладаващо либерална икономика, основана на свободната
конкуренция и индивидуалната икономическа мотивация. От края на 19-ти век,
капитализмът навлиза в своята корпоративна фаза, когато концентрацията на
производството и капиталите формира големи монополни обединения и финансово-
индустриални корпорации. Те постепенно блокират свободната конкуренция и налагат
монопола се върху основни производства, в националната и световната търговия, в
националните и световните финансови отношения. Корпорациите все повече влияят
върху политиката на държавите и тя вече се определя от техните интереси. Това
създава предпоставки за големи войни за подялба и преразпределение на световните
ресурси и пазари.



Тема 8
Развитие на модерната икономика в България от Освобождението до
военния период (1879-1912 г.)

Ключови термини и имена:
- Санстефански договор, Берлински договор, аграрен преврат, Временно руско
управление, „Железопътен въпрос“, Търновска конституция, държавни заеми,
политика на протекционизъм, Закон за защита на националната промишленост,
търговско-индустриални камари, Пловдивско промишлено изложение, търговски
закони, търговски договори…
- Княз Александър Дондуков-Корсаков, Тодор Бурмов, Петко Каравелов, Григор
Начович, Драган Цанков, Константин Стоилов, Стефан Стамболов, Иван
Евстратиев Гешов, Лазар Паяков…
Стопанското развитие на възстановената Българска държава започва в новите
условия, които се създават след Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. От
една страна войната създава условия за свободно развитие на пазарните отношения и
модерния капитализъм в свободната буржоазна държава. От друга страна, възникват
сериозни затруднения за нормалното развитие на българската икономика. Те са
предизвикани от разпокъсването на българските територии и българското население
след Берлинския конгрес. Свободното Българско княжество е ограничено само в земите
между Дунав и Стара планина, със Софийско и част от Кюстендилско, но без Северна
Добруджа, която е дадена на Румъния. В Княжеството остава по-малко от 1/3 от
българското население. Така вътрешният пазар се стеснява многократно. Извън
Княжеството остават богатите равнини на Тракия, развитите промишлени и търговски
центрове Пловдив, Пазарджик, Сливен, Ямбол, Хасково, Бургас – с важното си
пристанище, подбалканските занаятчийски центрове… Всички те остават в изкуствено
обособената от Берлинския конгрес област Източна Румелия, област на Османската
империя. Област, с номинално вътрешно самоуправление и генерал-губернатор,
назначаван от Султана. Македония, Южна и Одринска Тракия остават в границите на
Османска Турция, а Нишко и Пиротско са дадени на Сърбия. Младата държава е
обявена за „трибутарно княжество“ (плащащо данък на султана). Освен това, то трябва
да поеме значителна част от огромните османски финансови задължения към западните
държави. Стесненият вътрешен пазар на малкото Княжество, загубените големи пазари на Османската империя, ниската покупателна способност на населението, силната
икономическа зависимост от развитите държави, дълговете и ограниченията, с които го
натоварва Берлинския договор, намаляват до минимум стопанските възможности.
Основни икономически промени:
- Аграрният преврат и оземляването на основната част от българското население
е една от първите значителни стопански промени. Всъщност аграрният преврат
започва още преди да приключи войната, под формата на заграбване на земите на
турците от българските селяни. Това става доста стихийно и едва Временното
руско управление и първите български правителства внасят някакъв ред в този
процес. Селяните вземат малки парчета земи на различни места. Освен всичко
друго, Берлинският конгрес ги задължава да върнат или заплатят земите на старите
им притежатели. Всичко това довежда до формирането на едно преобладаващо
дребни и доста разпокъсано аграрно стопанство. Същевременно нуждата от
пари принуждава селяните да вземат пари от лихвари и значителна част от тях
изпадат в тежки задължения. За съжаление българските правителства и тогава, и в
следващите десетилетия, не правят опити за комасация (събиране на земите на
отделните стопани) и селското стопанство на страната остава все така разпокъсано,
дребно и нископроизводително. Изключение правят големите чифлици в Южна
Добруджа и отчасти в Лудогорието. Аграрният преврат приключва към 1882 г.
След Съединението на Княжество България с Източна Румелия, към страната са
присъединени най-богатите земи на Балканите – земите на Тракия. Това донякъде
подобрява аграрните възможности на стопанството, но то си остава отново
разпокъсано и нископродуктивно.
- Временното Руско управление и стопанската му политика в Княжеството,
слагат първите стъпки на самостоятелната политика на младата държава.
Временното управление регламентира протичането на аграрния преврат и
ограничава максимално връщането на турските бежанци, с което подпомага
повечето български селяни да се снабдят със земя. Управлението създава финансов
отдел – първообраз на бъдещото финансово министерство на страната. Създава
митнически отдел и слага началото на митническата политика. През май 1879 г.
Временното управление учредява и Българската народна банка, макар че нейната
реална дейност започва доста по-късно. Управлението разделя страната на
административни области (губернии) и подготвя десетки образовани българи за
самостоятелно управление на страната и икономиката.
- Началото на самостоятелното индустриално развитие също е силно
затормозено след Освобождението. Стеснението на вътрешния пазар и намалялата
покупателна способност на населението, загубените османски пазари и османски
държавни поръчки, засиленият внос на западни фабрични стоки, нанасят тежък
удар върху много традиционни занаяти и те западат. Освобождението заварва само
една оцеляла фабрика – одържавената от османците фабрика на Добри Желязков в
Сливен. Още в първите няколко следосвобожденски години обаче, се създават
няколко малки фабрики за вълнен текстил, спиртове, за преработка на тютюн и
кожи… Някои от първите фабрики се създават с чужд капитал. След Съединението
през 1885 г., заедно с нарастването на стопанските и търговските възможности на
страната, бързо се увеличава и броят на фабриките. Към 1887 г. в страната вече има повече от 90 фабрики, в самия край на 19-ти век фабриките са повече от 300,
като по-едрите предприятия от т. нар. „насърчавана индустрия“ са 103. Голям
стимул за строеж на нови фабрики, дава приетият през януари 1895 г. Закон за
защита на местната индустрия, който дава редица облекчения и стимули за
перспективни отрасли на индустрията.
- До края на 19-ти век се формират и основите на модерната транспортна система
на България. Управлението на Стефан Стамболов тегли първите държавни заеми и
успява да изпълни изискванията на Берлинския договор да откупи железниците,
строени от Османската империя в българските земи. Също така, това управление,
както и управлението на д-р Константин Стоилов, развиват железопътната мрежа
на страната и до края на века тя вече има над 1 300 км. ж. п. линии, които свързват
всички големи промишлени центрове и трите основни пристанища Варна, Бургас и
Русе. Развива се и модерна шосейна система, която до крея на века достига над
5 000 км.
- Сериозно развитие на края на 19-ти век, показва и българската търговия. Към
края на века, наред с традиционните ежегодни пазари и панаири, се формира и
модерна магазинна търговия. Успехи има и външната търговия на страната.
Основно място в българския износ заемат зърнените храни – над 70%, живите
животни и животинската продукция – 10%, текстила – над 5%, кожите и кожените
изделия – 4%... Вносът, както следва, включва около 25% текстилни стоки, над
16% промишлени стоки, 12% храни, 9% метални изделия…
- Модерният кредит също получава възможности. Всъщност, прави първите си
стъпки той прави още при Митхад паша – в лицето на еснафските и земеделските
каси. Към края на 19-ти век се засилват възможностите на Българската народна
банка (БНБ). Създават се и първите по-големи частни банки, както и по-малки
кредитни дружества. Продължава и дейността на земеделските каси. В страната
започва навлизането на чужди капитали и инвестиции.
- През 90-те години на 19-ти век е поставено началото и но свободното
кооперативно сдружаване. През 1891 г. в с. Мирково, Пирдопско е създадена
първата земеделска кооперация в България. Да края на века вече има няколко
десетки кооперации.
- Стопанската политика на България до края на 19-ти век започва с първите
български правителства. Още първото правителство на Тодор Бурмов, от 1879 г.
показва, че българските политици са наясно с интересите на своята държава.
Правителството отхвърля категорично руския проект за развитието на българските
железници към Русия, осъзнавайки че това откъсва страната от развитите западни
държави. Общо взето обаче, до втората половина на 80-те години на 19-ти век,
правителствата са ангажирани повече с политически въпроси и вътрешнопартийни
борби, както и с основния въпрос: възстановяването на териториалната и
национална цялост! Само в областта на финансите, правителството на Петко
Каравелов прокарва важни решения. Едва от 1887 г., когато се установява по-
трайното управление на Стефан Стамболов, може да се говори за цялостна и
последователна икономическа политика. Именно управлението на Стамболов
категорично насочва икономическите връзки на страната към развитите
западноевропейски държави, дори с цената на разрив с освободителката Русия!
Стамболовото управление взема първите държавни заеми и съсредоточава основните средства от тях за откупуване и разширяване на железопътната мрежа
на страната и свързването ѝ с Европа. Значителна част от средствата отиват и за
развитието на модерните фабрики и инфраструктурата. Управлението привлича
хиляди западни специалисти и квалифицирани работници за развитието на
фабричната индустрия и инфраструктурата. Същевременно провежда
последователна образователна политика за подготовка на български специалисти
за всички области на производството и икономиката. Самият Стамболов, няма
икономическо образование, но интуитивно долавя нуждите на страната от модерно
стопанско развитие и привлича в своите правителства най-образованите и
способни български мъже, дори когато са му политически противници! В
правителствата му участват и консерваторите д-р Стоилов, Димитър Греков и д-р
Георги Вълкович, и крайният му противник Григор Начович, и русофилът Иван
Евстратиев Гешов… Но, Стамболов осъзнава, че Стоилов, Начович и Вълкович са
високообразовани западни възпитаници, че Гешов е най-високообразованият
български икономист и именно те могат да провеждат необходимата модерна
стопанска политика. И действително, Начович укрепва българската финансова
система, Гешов създава първите модерни стопански институции – търговско-
индустриалните камари, а през 1892 г. организира Първото търговско-
промишлено изложение в Пловдив, Стоилов укрепва международните
икономически връзки на България, а Вълкович провежда умела политика със
Сюзерена – Османската империя. По-късно бившият консерватор Д. Греков пък,
ще стане ревностен последовател на Стамболов и след убийството му, ще оглави
Стамболовата Народно-либерална партия!
Политиката на Стамболовото управление е продължена от правителството на
д-р Константин Стоилов (1894 – 1899 г.). В стопанската политика на новото
правителство отново най-важна роля играе икономистът и богат капиталист Иван
Евстр. Гешов. Правителството на д-р Стоилов, макар и общо взето съставено от
русофили, продължава напълно прозападната икономическа политика. То
привлича западни капитали и инвестиции и успява да развие търговските връзки с
Европа. Разширява се железопътната мрежа, развива се модерната
инфраструктура. Още в първите месеци на управлението си, правителството на
Стоилов прокарва Закона за насърчаване на местната промишленост, който
стимулира създаването на нови фабрики.
Стопанският подем на България през първото десетилетие на 20-ти век:
През първото десетилетие на 20-ти век българската икономика преживява
впечатляващ растеж, който предизвика учудване у западните политици. Дори оттатък
океана, в САЩ, тогавашният президент Теодор Рузвелт през 1907 г., споменава
България като „икономически феномен“, който в някои отношения засенчва дори
фамозните японци! Този подем се проявява във всички области на българското
стопанство.
- В аграрното стопанство, макар и да се увеличава броя на дребните и средните
стопанства, следствие разпадането на последните патриархални задруги, едрите
стопанства в Южна Добруджа и Лудогорието увеличават производството си. Там е
съсредоточена и голямата част от селскостопанската техника, която нараства близо 10 пъти към 1910 г., в сравнение с края на 19-ти век. Държавата стимулира
създаването на земеделски училища и провежда просветни инициативи за
популяризиране на западното модерно аграрно стопанство. Аграрното
производство през първото десетилетие на 20-ти век нараства повече от 2 пъти.
Въпреки това в преобладаващата си част, стопанствата остават дребни и средни и
малка част от тяхната продукция отива за пазарите.
- Впечатляващ е ръста на промишлеността, чието производство също нараства
повече от 2 пъти. По-големите предприятия от т. нар. насърчавана индустрия,
нараства повече от 3 пъти, в сравнение с края на 19-ти век (от 103 на 345), а общо
фабриките надхвърлят 700. Отрасловата структура общо взето не се променя:
основно място отново заема хранителната промишленост, следвана от текстилната,
кожарската, химическата, дървообработваща, добивната… Основната част от
предприятията са на леката и преработвателната промишленост. За тежка
промишленост се смята само въгледобивната. Фабричното производство отново е
стимулирано от Закона за насърчаване на местната промишленост, подновяван
и разширяван през 1905 и 1909 г.
- В началото на второто десетилетие на 20-ти век, железопътната мрежа в страната
почти се удвоява и достига 2 200 км. Почти два пъти нарастват и модерните
пътища – над 9 000 км. През 1906 г. са открити разширените и обновени морски
пристанища Варна и Бургас, както и Русенското пристанище на Дунав. Закупени
са и 5 средно големи търговски кораби, които засилват външнотърговските
възможности на страната.
- Търговията на страната също бележи успехи. През първото десетилетие на 20-ти
век обемът на вътрешната търговия, според статистиката, нараства близо 3,5
пъти. Това се обяснява с чувствителното нарастване на населението на страната, с
бързата урбанизация от началото на века, както и с нарасналата покупателна
способност. Нарасналото градско население променя бързо и вкусовете си,
доближавайки ги до европейските. Това дава силен тласък на появата и бързото
развитие на модерната магазинна търговия, която напълно се налага в градовете и
по-големите селища. Външната търговия също се развива значително и
увеличава общия си обем повече от два пъти. В нея навлизат значителни чужди
капитали. Общо взето се запазва номенклатурата на износа и вноса: изнасят се
предимно зърнени храни, животинска продукция, кожи, текстил, селскостопанска
суровина… Внасят се машини и съоръжения, текстил, метални произведения,
стоки за градския бит… Основните търговски партньори остават същите:
Австро-Унгария, Великобритания, Франция, Османската империя, в която отива
повече от 1/3 от износа, Белгия, по-малко Русия…
- През първото десетилетие на 20-ти век, нарастват значително възможностите на
модерния кредит. Нарастват чувствително възможностите на БНБ. През 1903 г. се
създава голямата Българска земеделска банка (БЗБ), обединила в себе си
капиталите на земеделските каси. В същата година статистиката отчита наличието
на 9 големи частни банки, с български, чужд и смесен капитал. В страната
действат и повече от 100 по-малки кредитни институти, особено т. нар.
„популярни банки“. През 1910 г., на базата на силно нарасналото кооперативно
движение, в страната се създава трета обществена банка – Българската централна
кооперативна банка (БЦКБ).Стопанският растеж България от първото десетилетие на 20-ти век, както беше
посочено, прави голямо впечатление на запад и там го определят като феномен.
Всъщност няма нища феноменално, защото основите на този растеж са изграждани
още в последните два века на робството, когато българите са основен стопански
фактор в западащата Османска империя. Още тогава те възприемат модерните
пазарни отношения и ги развиват в огромния османски пазар. След
Освобождението, макар и да изпитва големи трудности, българската икономика се
съвзема, а след Съединението стопанските възможности нарастват.
Последователната политика на правителствата на Ст. Стамболов и д-р К. Стоилов,
насочена към задълбочаване на икономическите връзки с развитите европейски
държави, развиват българската икономика и поставят стопанската политика на
модерни основи. И макар България да не достига най-развитите западни държави,
на Балканите и изобщо в Източна Европа, тогава – в края на 19-ти и първите
десетилетия на 20-ти век, тя стои най-стабилно не само като икономика. България
се стабилизира и политически, особено след обявяването на независимостта на 22
септември 1908 г. Тогава страната отхвърля сюзеренитета към Османската
империя и се освобождава напълно от ангажиментите към нея за свободни
икономически и политически връзки. През първите десетилетия на 20-ти век
България преживява и културен разцвет. Утвърждава се една значителна
хуманитарна, икономическа, техническа интелигенция на европейско ниво.
Страната вече има престижен университет, а много български интелектуалци,
поети, художници добиват известност в Европа. И във военно отношение България
е изявява чувствително по време на последвалия тежък военен период между 1912
и 1918 г.


Тема 9
Световното стопанство след Първата световна война – основни
тенденции


Ключови изрази и имена:
- Версайски договор, Версайска система, „Антанта“, репарации, контрибуции,
Общество на народите (ОН), либерални системи, тоталитарни системи,
Болшевишка система, японски феномен, План „Дауес“ (“Дуъс“), План „Йънг“…
- Удро Уилсън, Ленин, Уолт Ростоу, Пол Кенеди, Ататюрк, Мусолини, Хитлер…
Първата световна война предизвиква дълбоки промени в Световното
стопанство и международните икономически отношения. Променя се съществено
съотношението на силите в световните стопански и финансови отношения. Що се
отнася до Европа, тя преживява дълбок прелом в своето развитие. Променя се
самата карта на континента. Разпадат се четирите големи империи в Източна Европа
(Австро-Унгарската, Германската, Руската и Османската). На мястото на Австро-
Унгария се формират няколко държави; Османската империя губи балканските си
територии и там окончателно се утвърждават отделни национални балкански държави,
а Кемал Ататюрк извършва дълбоки радикални реформи, които унищожават
имперската система и превръщат Турция в буржоазна република и пазарна икономика;
Вторият Германски райх също рухва под ударите на победителите и губи 17% от
териториите си, преминали към Франция, Полша, Чехословашката република…;
бившата Руска империя също губи територии в Източна Европа, рухва и самата
империя, за да бъде заменена с новата власт на болшевиките (комунистите) на Ленин.
Наблюдава се и съществена промяна в съотношението на силите в
Световното стопанство. Нараства ролята на САЩ, които не преживяват някакви
сериозни загуби от войната. Напротив, Щатите акумулират огромни печалби и
получават значителни предимства: те подпомагат съюзниците си от Антантата по
принципа „заем – наем“ и след войната и Великобритания, и Франция, и Италия, и
Белгия, от кредитори на американската икономика, се превръщат в длъжници на
огромната държава; САЩ напълно изместват Великобритания от икономиката на най-
големия ѝ доминион – Канада, навлизат с капитали и инвестиции в икономиките на
Австралийския съюз, Нова Зеландия, Южна Африка, макар тези огромни територии да
остават в рамките на Британската колониална империя; САЩ все по-осезателно изместват двете големи колониални империи от световната търговия, навлизат дори
в колониите им;

нарастват и финансовите възможности на Щатите в света, следствие на
изтичането на огромни европейски капитали в трезорите на Манхатън, и въпреки
усилията на Великобритания да задържа Стерлинговия стандарт в световните валутни
отношения, това ѝ се отдава все по-трудно… Наред със САЩ, в международните
отношения все по-осезателно се намесва и новият икономически гигант от Далечния
изток – Япония. Тя също има огромни облаги от войната и увеличава няколко пъти
индустриалния и икономическия си потенциал.
Победителите от Антантата установяват нов международен ред декларирайки, че
ще преодолеят противоречията и ще се основават на преговори и разбирателство. За
целта е създадена първата световна организация – Обществото на народите (ОН),
известна и като „Лига на нациите“. Този „нов ред“ обаче, отново е несправедлив,
защото изключва победените държави (Германия, Австрия, Унгария, България и
Турция), както и новата държава, възникнала на мястото на Руската империя - Съветска
Русия (по-късно СССР). Нещо повече, тези държави са поставени в крайно тежки
условия: победените са принудени да подпишат „договори“ (всъщност диктати),
останали известни като „Версайска система“, по силата на които, са обложени с
огромни парични репарации и материални контрибуции, които съсипват икономиката
им и ги обричат на продължителна криза и мизерия; Съветска Русия пък, години наред
е подложена на икономическо ембарго и изолирана от Световното стопанство! От тези
държави са откъснати и големи територии и население. Американският президент Удро
Уилсън предупреждава държавите от Антантата, че така ще предизвикат опасни
реакции у унизените и ограбени държави, които ще доведат до по-страшна война (както
и става само след 20 години)! Действително реакциите не закъсняват. Първо
Болшевишкото правителство на Владимир Улянов (Ленин), създава международна
комунистическа организация Трети комунистически интернационал (Коминтерн),
подчинен изцяло на външната политика на Съветската държава. Чрез него, тя прокарва
основната си външнополитическа линия за „световна социалистическа революция“ и
веднага опитва да я осъществи чрез комунистическите партии в европейските държави
– секции на Коминтерна: избухват комунистически метежи в Берлин, Бавария, Унгария
(1918-1919 г.), въстание, ръководено от българските комунисти (1923 г.)… През 1919 г.
в Италия възниква движение с националистическа насоченост и против Версайската
система, под ръководството на бившия социалдемократ и ловък демагог Бенито
Мусолини, получило по-късно названието Фашистко движение. В края на 1922 г.
фашистите вземат властта в Италия и постепенно формират втората еднопартийна
тоталитарна държава в Европа, начело с дуче Бенито Мусолини. През 1924 г. в
Германия се появява движението на националсоциалистите на Адолф Хитлер, което за
няколко години се разраства и, използвайки тежката ситуация по време на Световната
криза, през 1933 г. взема политическата власт, установявайки третата еднопартийна
тоталитарна държава на Национал-социалистическата работническа партия начело с
фюрера Хитлер! Либералният капитализъм и либералната демокрация са в своя залез.
Напред излизат все повече корпоративният капитализъм, консервативното
управление и тоталитаризмът! От гледна точка на икономическите възможности и мястото в Световното
стопанство, държавите могат да се диференцират в следните групи:
- Водещи големи икономики, с определяща роля в Световното стопанство:
САЩ – държава с големи ресурси, развити технологии, стабилен икономически
растеж и нарастващо влияние в Световното стопанство и международните
икономически отношения. Както бе посочено, Щатите акумулират огромна част от
златото и валутните резерви на света след Първата световна война, което ги прави
основен финансов фактор, постепенно изместващ водещата до войната държава –
Великобритания. Мощните американски корпорации, след разгрома на Германия,
се налагат като най-големите в света. САЩ вече произвеждат повече от 1/3 от
световното промишлено производство и много отрасли изпреварват най-развитите
европейски държави. Те проникват все по-настойчиво на световните пазари и си
поставят за цел да се наложат там. Огромни американски капитали и инвестиции
нахлуват след 1924 г., чрез плановете „Дауес“ и „Йънг“, в германската икономика,
но и в икономиките на Италия и други европейски държави. Аграрното стопанство
на Щатите също е на високо ниво – предимно фермерско, с висока технологизация
и висока продуктивност, то работи главно за националните и световните пазари.
Великобритания след войната е загубила много от престижа си на световна
колониална империя, център на световните финанси, търговия, индустрия, макар
че продължава да се изживява като такъв. Огромните човешки и материални
загуби (743 000 убити и 1,6 млн. ранени, както и 8,5 млрд. фунта военни разходи),
особено загубата на половината от търговските кораби, тежката финансова криза и
зависимост от САЩ, остарелите технологии, настъпващата криза в колониалната
система, свиването на производството и търговските възможности, проблемите в
аграрното стопанство…, намаляват чувствително стопанските възможности на
Империята. Към 1929 г. (10 години след войната), Великобритания едва достига
довоенното си промишлено производство. Тя се опитва да съхрани определящата
си роля в световните валутни отношения, но това вече е доста трудно…
Франция, макар и победител, който ревностно изисква компенсации от
победените държави, също преживява тежка следвоенна криза. Нейните човешки и
материални загуби са по-големи от британските (1,4 млн. убити и 740 ранени, на
близо 200 млрд. франка се изчисляват материалните загуби). Същевременно
големи територии в Североизточна Франция са разорени от военните действия и
отровени от бойни отровни газове. От друга страна обаче, Франция взема, заедно с
Белгия, най-голяма част от репарациите и материалните контрибуции, с които са
облажени Германия и другите победени държави. Това ѝ дава възможност да се
възстанови сравнително бързо и от средата на 20-те години на 20-ти век, да
осъществи истински промишлен бум, който най-после нарежда страната до най-
развитите индустриални държави.
Германия преживява тежка икономическа катастрофа. Макар и да не преживява
разрушения, защото фактически на нейна територия не се водят военни действия, а
възможностите на авиацията праз Първата световна война са доста ограничени,
страната е обложена с такива огромни парични и материални задължения, че
рухва икономически. Във войната Германия дава близо 1,8 млн. убити и повече от 1,5 млн. ранени и осакатени. Военните разходи достигат 150 млрд. марки.
Държавният дълг на страната нараства повече от 30 пъти! Към всичко това се
прибавят и огромните парични репарации, които (макар и намалени след 1924 г.)
са огромна сума – 132 млрд. златни марки. Материалните контрибуции, които ѝ
налага Версайския договор, също са съсипващи: 5 000 локомотива, 150 000 вагона,
всички търговски кораби с водоизместимост над 1 600 тона, 140 000 млечни крави
и още хиляди глави добитък, значителни количества метали, каменни въглища,
зърнени храни и др. Отнетите 17% от териториите на страната включват развити
добивни и индустриални райони около Рейн, Судетската област, Силезия…
Страната преживява, в началото на 20-те години, хиперинфлация чиито измерения
са потресаващи: печатат се книжни марки с астрономически цифри – от
2 000 000 000, които всъщност нямат никаква реална стойност!
Германските финансови магнати обаче, изнасят огромната част от златните
и валутните си авоари в чужди банки и корпорации като „Филипс“. Изнасят се
и цели производства, например автомобилното производство на заводите
(наречени по-късно от Хитлер „Фолксваген“) изнасят производството си чак в Сао
Паоло, в Бразилия. Самата държава („Ваймарската република“, както се нарича
Германия след войната), насърчава износа на капитали и производства, за да
покаже, че страната няма да плати огромните репарации. През 1924 г. САЩ
предлагат план за възстановяване на германските финанси и икономика, Планът
„Дауес“ („Дуъс“), който Германия подписва същата година. Планът предвижда
опрощаване на част от германския дълг и разсрочване на плащанията за по-дълъг
срок, както и големи заеми и инвестиции, които да стабилизират финансовата
система и индустриалното производство. Резултатите са впечатляващи: само за 5
години Германия достига довоенното си икономическо равнище и дори надвишава
довоенното си промишлено производство с 20 пункта! Към 1929 г. Германия е
отново една от най-мощните индустриални държави. Световната стопанска криза
обаче, се отразява силно върху германската икономика и Щатите, макар и самите
те да са в криза, предлагат нов план за Германия – Планът „Йънг“ – 1931 г.
Планът обаче, няма резултатите на „Дуъс“ и кризата довежда до огромна
безработица и социално напрежение, което засилва позициите на партията на
Адолф Хитлер и не след дълго, тя взема властта в страната.
Италия, с известни уговорки, може да се причисли към големите водещи държави
в Световното стопанство. Все пак тя е родината на модерното пазарно стопанство,
а след обединението, е една от големите и бързо развиващи се индустриални
държави. Но, както бе посочено по-горе, икономическите ѝ ресурси и мощности са
разположени неравномерно: основната част от големите индустриални
предприятия, големите банки, основната част от големите търговски фирми, дори
развитото аграрно стопанство, са съсредоточени в северната част на страната.
Италия не се намесва в първите две години от началото на Първата световна война
и влиза едва в края на 1916 г. и то на страната на Антантата, изменяйки на
съюзниците си от Централните сили. С други думи, Италия се нарежда до
победителите, с надеждата че ще се сдобие с колонии и по-големи икономически
възможности. Но, въпреки значителните загуби, които претърпява, тя не получава почти нищо. В същото време, участието във войната предизвиква пълна
икономическа разруха, социално и политическо напрежение, миграция на десетки
хиляди хора от бедния и бедстващ Юг към индустриалния Север, с надеждата за
работа и хляб! Северът обаче, също се намира в разруха и тежка криза, десетки
фирми и предприятия фалират, безработицата е невиждана дотогава. В тази
ситуация, старите политически партии губят престиж и влияние. На преден план
излизат социалдемократите и деклариралата се през 1919 г. Комунистическа
партия. Тогава се появяват и фашистите на Бенито Мусолини. След войната, в
Италия, подобно на Германия, навлизат огромни американски капитали и
инвестиции. Тежката стопанска и социална криза, в крайна сметка дават път на
Фашистката партия към властта.
Япония е новият икономически гигант, използвал и войната за бързия си
икономически и технологичен подем. След войната, тя не само че не преживява
криза, но подобно на САЩ, излиза с огромни печалби и значително засилва своите
възможности. След войната, тя вече осезателно се намесва в международните
икономически отношения като бързо развиваща се индустриална държава. В
началото на 20-те години, Япония все пак чувства някаква криза, но тя е следствие
на секналия огромен износ на военни материали, кораби и други за воюващите
държави от Антантата. Силното участие на държавата в управлението на
икономиката обаче, дава възможност на големите корпорации да засилят
възможностите си, за сметка на тотално обедняване на основната част от
населението. Военно-олигархическата върхушка обаче, си поставя за цел да
превърне бързо Империята на изгряващото слънце в основна индустриална сила с
света, залагайки на стратегическите отрасли и мощно военно производство.
Последното трябва да укрепва възможностите на огромна армия, която в най-скоро
време да завладее обширни територии, пазари и ресурси в Далечния изток и да
обезпечи суровини, евтина работна ръка и големи пазари за японската индустрия!
И още през 1931 г. японските войски ще овладеят отново Корея и значителни
части от Китай.
- Втората група – това са по-малки, но силно развити икономически
европейски държави: Белгия, Нидерландия, Дания, Швейцария и Швеция.
Петте държави, още през предишните векове, бързо развиват модерната
капиталистическа икономика и модерните технологии. Това се отнася особено за
Белгия и Нидерландия. Нидерландите (ниските земи), на северозападния бряг на
Европа, още в късното средновековие, се включват в първите стъпки на
Генералната трансформация – там се създават значителни градове – търговски и
промишлени републики. Тези градове първоначално се включват в т. нар. „Велика
търговска ханза“, обединила повече от 150 града по Балтийското крайбрежие през
15-ти – 16-ти век. Малко по-късно, Амстердам, Антверпен, Ротердам, Брюге – ще
станат световни търговски центрове. През 19-ти век Белгия става една от най-
високо развитите индустриални държави в света! През 1830 г. страната се отделя
от Нидерландите и се обявява за самостоятелно Кралство Белгия. В началото на
20-ти век, за кратко, малката държава излиза на 4-то място в света по добив на
стомана! Но и в другите основни отрасли – машиностроене, корабостроене, тежка химия, както и в отраслите на хранителната промишленост, текстила,
медицинската апаратура и още много престижни отрасли, Белгия е сред водещите
държави. Не случайно в първите години на формирането на Европейската общност
от средата на 20-ти век, Белгия ще стане център на обединението, а Брюксел ще се
определя като столица на Европейския съюз! От началото на 20-ти век, когато
завладява значителни територии в Централна Африка, Белгия става и колониална
държава: владее т. нар. Белгийско Конго, територия многократно по-голяма от
самата метрополия!
Нидерландия (Холандия) също е стара капиталистическа, морска и колониална
държава. Малко неправилно названието на една от провинциите ѝ, действително
най-развитата – Холандия, се отъждествява с официалното название на държавата
Нидерландия. През 17-ти и началото на 18-ти век, холандският флот господство в
Световния океан от Америките до островите на Пацифика. Холандците първи
стъпват на брега на Хъдзъновия залив и създават селището Нов Амстердам,
наречено по-късно от англичаните Ню Йорк (Нов Йорк). Те изтласкват
португалците от Южна Африка, от техните колониални центрове по бреговете на
Индия, завладяват островите на Индонезия, достигат до Япония… И, макар да
загубват морското си надмощие към средата на 18-ти век, както и колониите си в
Америка, в Индия, по-късно и Южна Африка, те запазват Индонезия чак до
Втората световна война. Нидерландия също е високо индустриална държава, с
развити основни отрасли на индустрията, с високопродуктивно аграрно
стопанство, работещо основни за износ. През 1948 г., заедно с Белгия и
Люксембург, създават икономическото обединение БЕНИЛЮКС, което ще стане
един от основните фактори, създали Европейската икономическа общност(ЕИО)!
Дания също е сред рано развилите се капиталистически икономики. Дълго
време през Средновековието, тя е силно кралство, с голямо влияние в Балтийско
море и Западна Европа. Развива се като значителна морска сила. Завладява най-
големия остров на планетата – Гренландия. Развива основни отрасли на
индустрията. Сериозно място заема корабостроенето. Дания играе ключова роля в
търговията между Балтийско море и Западна Европа, контролира проливите
Скагерак и Категат, свързващи Балтика и Атлантическия океан. Дания има от
векове едно от най-високоразвитите и високопродуктивни аграрни стопанства в
света. Трите развити държави, след Първата световна война, имат важна роля в
европейската и световната икономика и търговия.
Швейцария е една от значителните икономики след войната, при това тя една
от най-оригиналните политически системи. Създала се още в Средновековието,
като съюз на три планински кантона (области) – Швиц, Ури и Унтервалден, в
борба с австрийските Хабсбурги, тя се изгражда, през вековете като
конфедеративна република. Кантоните имат максимална самостоятелност във
вътрешното си самоуправление. В страната векове наред живеят в консенсус
представители на три основни европейски народи: германци, французи и
италианци, докато държавите на тези народи са в постоянни войни помежду си. От
икономическа гледна точка, Швейцарската конфедерация е една от най-добре
структурираните и организирани пазарни икономики. Кантоните и тук имат максимална самостоятелност в избора на икономически решения. Така, в
основните отрасли на стопанството се развиват такива производства и стопански
дейности, които са оптимално съобразени с природните и климатични дадености
на страната. В конфедерацията не се набляга на структуроопределящи отрасли на
промишлеността, а повече на изработката на прецизна техника: медицинска
апаратура, часовници, различни други произведения на леката промишленост.
През 19-ти век Швейцария създава една от най-добрите банкови системи и
нейните дискретни банки са предпочитани от много европейски и други магнати.
Интересът към тях е особено голям във времето на войните, тъй като страната
остава неутрална в големите европейски конфликти и остава най-сигурното място
за авоарите и богатствата им. Високопродуктивното планинско животновъдство на
Швейцария я прави и един от най-значимите производители на храни, търсени
навсякъде. След Първата световна война значението на швейцарските банки и
изобщо на швейцарската икономика, нараства много и тя заема сериозно място в
европейската и световната икономика.
Швеция – най-голямата скандинавска държава, притежава големи ресурси, които
са използвани рационално в нейната добре развита и структурирана икономика. Те
заемат основно място и в износа на страната. Желязна руда и други метали,
каменни въглища, висококачествена дървесина и други суровини, са търсени от
развитите индустриални държави. Това се отнася особено за мощната индустрия
на Германия – без шведската желязна руда, нейните огромни металургични заводи
едва ли биха давали такова огромни производство в годините на световните войни.
На тази база, запазила неутралитет по време на войните, Швеция акумулира
значителни капитали, които инвестира в нови авангардни технологии и бързо
развива корабостроенето, машиностроенето, основните отрасли на
промишлеността. Швеция се слави, след Първата световна война и с една
продължителна и често коментирана социална политика, която също се основава
на големия износ на ресурси и промишлена продукция, както и на
висококачествени храни. На тази основа държавата си осигурява стабилен бюджет,
върху който се крепи и социалната политика. Швеция, с основание се приобщава
след войната към най-развитите икономики.
- Третата група - са предимно обособилите се след разпадането на големите
източни империи, държави в Централна и Източна Европа.
Чехословашката република стои най-добре икономически сред тези държави.
Още като част от голямата Австрийска (Австро-Унгарска) империя, чехите са
населението, което най-добре се адаптира в модерните пазарни отношения и
развива силно и качествено занаятчийство, а след това и манифактурна индустрия.
Бохемската стомана е най-търсената от европейските рицари. Бохемското стъкло,
чешкия порцелан, чешката бира…, също са сред най-търсените стоки на
Европейския пазар и не само на него. Когато започва индустриализацията в
Австрийската империя, най-големите предприятия на металургията,
машиностроенето, първият автомобилен завод в Империята, както и фабрики за
стъкло, порцелан, текстил, пивоварни фабрики и други, са изградени именно в земите на чехите – Бохемия и Моравия. Общо взето близо 70% от по-едрите
предприятия са чешките земи и след обособяването на Чехословашката република
след войната, тя става най-индустриализираната държава в Централна Европа. Към
края на 30-те години на 20-ти век, тя би могло да бъде причислена към втората
група на развитите държави. В навечерието на Втората световна война, чешката
индустрия изнася значителни стоки не само на европейските пазари. Чешките
военни заводи произвеждат едни от най-добрите оръжия и те също са съществена
част от износа на Чехословакия. Много от тях влизат на въоръжение и в
българската армия.
Австрия – държава останала в номиналните граници на немскоговорещото
население на бившата империя, остава сравнително малка европейска държава.
След Чехословакия, тя е втората по стопански възможности държава в Централна
Европа. Австрия наследява стабилните виенски банки, значителни фабрики във
Виена, Грац и други градове, както и едно добре структурирано аграрно
стопанство, с висока производителност и качество. Държавата бързо се
стабилизира от следвоенната криза и към края на 20-те години, икономиката ѝ
достига довоенното си състояние.
Унгария е другата държава, обособила се след разпадането на голямата империя.
Като съставна част от бившата дуалистична монархия, тя поема значителна част от
огромните задължения, с които Антантата облага победените държави. Освен, че
плаща огромни репарации и контрибуции, от нея са откъснати и големи територии:
Трансилвания – дадена на Румъния, значителни части на югоизток, отишли в
новата държава Югославия, територии предадени на Чехословакия… Държавата
остава относително малка, с ограничени стопански възможности. Предимно
аграрна страна, Унгария произвежда и изнася значително количество животинска
и земеделска продукция, вина, зърно… Страната наследява от голямата империя и
някои фабрики, сред които по-значителни са заводите за селскостопанска техника
„Чепел“. Макар и с по-малки възможности, Унгария е една от оформените пазарни
икономики на Централна Европа.
Полша, четвъртата от тази група държави, е в най-сложна ситуация след войната.
Тя буквално възкръсва, след три поделби между източните империи: Русия,
Германия и Австрийската империя през втората половина на 18 век. Почти
половината от страната, заедно с днешната столица Варшава, е повече от 150
години в Руската империя. Западната част е в териториите на Германия, а малка
част е в границите на Австрийската империя. След войната Полската държава се
възстановява, но значителни територии остават в чужди държави. Икономиката на
страната е неравномерно развита: по-големите предприятия са съсредоточени в
западната част, в градове като Гданск, Гдиня, Шчечин. Източната част е предимно
аграрна, със запазени полуфеодални арендни отношения и влияние на полската
шляхта (старата полска феодална аристокрация).
- Четвъртата група държави, обикновено е наричана периферията на
индустриална Европа. Тези държави и географски са периферийни – намират се
на двата крайни полуострова: на запад – Пиренейският, на изток Балканският.Испания е най-голямата от тези периферийни държави. Всъщност, това е една от
първите колониални империи. Завладяла е огромните пространства от Мексико до
Чили и Огнена земя на юг. Цяла Латинска Америка без Бразилия, е нейна
колониална територия. След 17-ти век обаче, тя остава в сянката на модерните
колониални империи Великобритания, Франция, Холандия. Те почти унищожават
остарелия испански флот и Испания губи възможностите си в световната търговия.
Затруднени са и връзките между метрополията – Испания и американските
колонии. Загубила предимствата си, страната изостава значително, а заедно с нея и
колониите ѝ. Не се развиват основни отрасли на тежката индустрия, фабриките са
предимно от сферата на добивната промишленост, при това силно зависими от
британски капитали. Икономиката остава предимно аграрна, а самото аграрно
стопанство запазва традиции на полуфеодални и арендни отношения. От 20-те
години на 19-ти век в американските колонии на Испания започва движение за
независимост начело с легендарния освободител на Латинска Америка Симон
Боливар. Една след друга, до края на 19-ти век, се формират самостоятелните
латиноамерикански държави. Испанската колониална империя се разпада. Заедно с
това стопанския и политическия упадък на страната продължава чак до 60-те
години на 20-ти век, съпътстват от дълбоки политически кризи, кървава
гражданска война през втората половина на 30-те години на 20-ти век, тежка и
продължителна диктатура та генерал Франсиско Франко, силна зависимост от
британски, а по-късно от американски капитали… Едва от края на управлението на
Франко – втората половина на 60-те години, започва икономически подем – т. нар.
„испанско икономическо чудо“. След режима на Франко, политическата
демокрация е възстановена, икономическият подем издига стопанското състояние
на страната и през 1986 г., тя става член на Европейската икономическа общност.
Португалия е другата западна периферийна държава. Тя, подобно на Испания, е
от първите колониални империи, но загубата на морските предимства,
изтласкването ѝ от повечето ѝ колонии,води до силно изоставане на страната.
Малките и размери и оскъдни ресурси, за разлика от Испания, я правят една от
най-изостаналите държави през 19-ти и 20-ти век. Не се развиват основни отрасли
на индустрията, предприятията са малки, предимно преработвателни. В аграрното
стопанство се запазват също полуфеодални отношения и собственост. Страната
преживява също политически сътресения и продължителна диктатура. Едва от
края на 70-те години на 20-ти век се забелязва известен икономически подем, но
едва от края на 80-те години, след влизането ѝ в Европейската общност, тя бележи
някакъв по-осезателен растеж.
Румъния пък, е най-голямата държава от югоизточните балкански територии на
Европа. След Първата световна война, като сателит на победителите от Антантата,
тя получава значителни територии от победените държави: цяла Трансилвания и
Седмоградско от Австро-Унгария; Бесарабия от бившата Руска империя; Южна
Добруджа от България. Разширена почти два пъти по територия и почти три пъти
по население, тя получава значителни икономически предимства. Богата на
ресурси, включително петролни находища, страната има големи възможности да
развие модерната си индустрия. Тя обаче, се развива доста едностранчиво и недостатъчно, на базата на общата стопанска изостаналост но страната, след
дългото господство на Османската империя. Аграрното стопанство е съхранило
полуфеодални отношения: основната част от земите са притежание на едри
земевладелци – чокои, които не развиват модерно стоково производство за пазара,
а огромната част от селското население е без земя, в полукрепостно положение.
Югославското (Сърбо-хърватско-словенското) кралство е другата голяма
държава на Балканите, създадена като федерация, под егидата на победителите.
Към съюзника си Сърбия, те прибавят отпадналите от Австро-Унгарската империя
Хърватско, Словения, Войводина; от бившата Османска империя – Черна гора,
Косово и Метохия, Босна и Македония; от България са откъснати нови западни
територии: Босилеградско и Царибродско. Антантата налага сръбските династии
като управляващи новата държава. Сръбската управляваща върхушка бързо налага
груб полицейски режим в новите територии на кралството и потиска хърватите,
словенците, босненците, българите в Македония… Това ще доведе не след дълго,
до възникване на съпротивителни движения на хървати, словенци, македонски
българи… Икономическите възможности на Югославия нарастват главно поради
развитото пазарно стопанство на Хърватско и Словения, които дават почти 70% от
промишленото производство. Сърбия има само около 20%, а останалите територии
са крайно изостанали. В планинските области са се съхранили патриархалните
традиции на селската родова задруга, които спъват развитието на индивидуалните
пазарни отношения, конкуренцията и производството за пазара.
Гърция също печели облаги и икономически предимства от победителите като
техен съюзник. И тя се разширява на север като поделя с Югославското кралство
9/10 от Македония, завладява Беломорска Тракия и се опитва с помощта на
западните си покровители, да окупира и присъедини малоазийското крайбрежие на
Средиземно море. Това предизвиква война с Турция в началото на 20-те години,
която Гърция губи. Това довежда до етническо прочистване на малоазийските
крайбрежни градове. Подложени на репресии, повече от милион гърци от тези
градове бягат към Гърция. Това създава допълнителни социални и икономически
проблеми, които се прибавят към тежката следвоенна криза. Гръцката икономика
след войната е една от най-изостаналите, въпреки значителните териториални
придобивки в Македония и Южна Тракия, за сметка на България!
Албания всъщност, се възстановява като държава след Първата световна война.
Предимно планинска страна, тя е в перифериите на Османската империя. След 17-
ти век, често е обект на нахлуване на западни войски. Така тя остава една от най-
слабите икономики в Европа, без никаква модерна индустрия, с примитивно
аграрно стопанство и земи, владени от кланове. Страната е обявена за кралство, но
в правителството ѝ участват италианци. Икономиката на страната изцяло зависи от
Италия. Основната част от добиваните суровини отиват в италианските
предприятия.
Турция след войната, коренно променя своето развитие. След войната с Гърция,
авторитетът на Мустафа Кемал Ататюрк, го прави всепризнат държавен глава. Той
извършва радикални реформи в страната, които я правят светска държава от
европейски буржоазен тип и истинска пазарна икономика. Ататюрк налага военна диктатура, отделя Шериата (религията) от властта, прокарва нова конституция,
основана на гражданска основа, налага парламентарно управление. Меджлисът
(парламентът), прокарва закони, които осигуряват гражданското общество,
основано на многопартийна основа. Ататюрк търси всички възможности за
развитие на модерна индустрия. При враждебната позиция на Антантата към
победената държава, Ататюрк се опира на материална и финансова подкрепа на
Ленин и болшевишкото правителство, макар да не допуска никакво влияние на
комунизма. Ленин пък, търси съюзници за развитие на съветското влияние в Азия,
при икономическото ембарго, което му налага Запада и икономическите връзки с
новата Турска държава са добре дошли. Така за две десетилетия, макар и с доста
тежка диктатура, големият турски държавник създава модерна буржоазна държава
и просперираща капиталистическа икономика. Разбира се това не става веднага, но
се чувства десетилетия след това.


Тема 10
Българското стопанство след Първата световна война – особености

Ключови изрази и имена:
- Ньойски мирен договор, репарации, контрибуции, „Бежански проблем“, загуба на
територии, национална катастрофа, икономическа катастрофа, инфлация,
преструктуриране на производството, управление на БЗНС, Закон за поземлената
собственост, аграрна реформа, Закон за консорциума, управление на
Демократическия сговор…
- Александър Стамболийски, Александър Цанков, Андрей Ляпчев, цар Борис III…
България преживява тежък военен период между 1912 и 1918 г. Загубите в жива
сила, огромното военно напрежение, съсипаната икономика, обезсилват онези
значителни успехи през първото десетилетие на 20-ти век, които правят огромно
впечатление в развитите държави. Близо 414 000 са убитите и ранените войници.
Повече от 100 000 пленени войници са държани с години от съседните държави. Това
е основна част от работната ръка на страната! Към всичко това се прибавят и
убийствените клаузи на Ньойския мирен договор, който е наложен на страната от
победителите. Само паричните репарации са в размер от 2, 25 млрд. златни франка,
което е близо 20% от общото национално богатство на страната, изчислено в пари!
Материалните контрибуции, които трябва да е предадат на Румъния, Югославия е
Гърция, също са разоряващи: близо 38 000 глави едър добитък, 33 000 глави овци,
250 000 т. каменни въглища, зърнени храни и други материали, а аграрното
стопанство е основата на българската икономика! Отнети са и значителни и важни за
икономиката български територии. Това се отнася особено за Южна Добруджа, която
дава 20% от зърнените храни на страната. Тук са и най-големите и развити чифлици,
произвеждащи за пазара.
Размерите на националната катастрофа и икономическата криза са чудовищни и
изглеждат непреодолими за българите. И въпреки всичко, неизчерпаемата
работоспособност и упоритост на този народ, оцелял в петвековно робство, умението
му за самоорганизация още от Възраждането, отново се проявяват. Те дават
възможност кризата да се преодолее за едно десетилетие, макар и с цената на огромно напрежение и оскъдица, на социално напрежение, преврати и гражданско
противостояние!
В основата на възстановяването отново е аграрното стопанство. Българският
селянин – собственик на земята си, знае какво да прави с нея. Отнемането на Южна
Добруджа и силното намаляване на възможностите за зърнопроизводство, карат
селяните да преструктурират аграрното производство. Увеличава се многократно
производството на технически култури, на зеленчуци, на грозде… Производството на
слънчоглед, който до войните е доста рядко срещан, нараства повече от 100 пъти; на
тютюн и памук няколко пъти… Това голямо увеличаване на техническите култури
автоматично се отразява върху индустриалното производство на страната: появяват се
десетки нови фабрики за преработка на тютюн, за добив на слънчогледово масло,
памукотекстилни фабрики; увеличават се фабриките за производство на растителни и
животински масла, на спиртове; нараства чувствително производството на вина…
Статистиката отчита, че към 1925 г. броят на българските фабрики достига 1 544,
повече от два пъти в сравнение с навечерието на войните (1912 г.).
Стабилизирането на българското производство засилва и търговските
възможности на страната. Намалелият относително износ на зърно, е компенсиран от
значителен износ на тютюни, грозде, зеленчуци, храни, износът на вино, какъвто
преди войните почти липсва, сега вече има своето място на европейския пазар… През
втората половина на 20-те години на 20-ти век, търговския обем достига и надминава
довоенното ниво. Стабилизира се и търговският баланс на страната.
Един от най-тежките проблеми на България, който допълнително усложнява
стопанското и социалното положение на страната, е „бежанският“. Стотици хиляди
българи от Македония, Южна и Одринска Тракия, Южна Добруджа, западните
покрайнини, са принудени да се преселят в България: най-напред през 1879 г., когато
по-голямата част от българските земи и българското население остават в чужди
държави; след това голяма маса бежанци-българи нахлува след Илинденско-
Преображенското въстание (1903 г.); друга значителна маса бежанци навлиза в
страната след т. нар. Междусъюзническа война; последната е след Първата световна
война, когато Сърбия и Гърция окончателно утвърждават властта си върху 9/10 от
Македония, западните покрайнини остават в новата държава Югославия; Южна
Добруджа остава в Румъния, а Одринска и Южна Тракия – в териториите на Турция и
Гърция. През 1926 г. западните държави отпускат на България т. нар. „Бежански
заем“, с който трябва да се уреди живота на бежанците. През 1928 г. е отпуснат нов
заем на страната – „Стабилизационен заем“, който трябва да укрепи финансовата ѝ
система.
Що се отнася до икономическата политика на правителствата след войната, тя
има две различни измерения. Най-напред това е управлението на БЗНС, начело с
Александър Стамболийски, от 1920 до 1923 г. Според идеологията си за народно,
селско управление, която Стамболийски прокарва в политиката си, България с
преобладаващото си селско население, следва да залага на политика, свързана основно
с аграрното стопанство. Правителството прокарва закони, които трябва да укрепи средната земеделска собственост и аграрното производство. Законът за поземлената
собственост ограничава владеенето на земя до 200 дка, за основната част от страната.
Законът предвижда аграрна реформа, която да отнеме земята на едрите собственици
срещу известно заплащане по държавни цени. Прокаран е и Закон за консорциума,
според който държавна организация, наречена Консорциум, чрез земеделските
кооперации ще изкупува зърнени и само тя ще може да изнася зърно и основни храни.
В същото време правителството на Стамболийски загърбва другите основни отрасли
на икономиката, оставяйки ги сами на себе си. Правителството изостря отношенията
си с останалите политически партии и създадената от тях организация
Конституционен блок, заедно с Военната лига и ВМРО, организират преврат и свалят
земеделците. Новото правителство – коалиция от няколко партии, под името
Демократичен сговор начело с професора по икономика Александър Цанков, променя
политиката на БЗНС и връща земята на едрите собственици. Репресиите срещу
селяните, въстанали срещу преврата, зверското убийство на Стамболийски и
последвалия геноцид срещу свободната интелигенция след комунистическите
атентати през 1925 г., компрометират правителството на Цанков. Новият кабинет на
Сговора, начело с Андрей Ляпчев, успокоява ситуацията и обръща основно внимание
на икономическото възстановяване. Тази политика е свързана основно с дейността на
големия български банкер и финансист Атанас Буров, който е министър на финансите.
До 1929 г. икономиката достига довоенното си състояние.

Тема 11
Тоталитарните икономически системи между двете световни войни –
сравнителна характеристика

Ключови термини и имена:
- Тоталитарна система, болшевишка система, тоталитарен контрол, партия-
държава, корпоративна система, военен комунизъм, нова икономическа
политика, държавно-планова икономика, система „Гулаг“, комунизъм, фашизъм,
националсоциализъм…
- Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер…
Тоталитарните държави се появяват в десетилетията между двете световни
войни. В известен смисъл, те са резултат от несправедливата Версайска система от
договори-диктати, наложени на победените държави от държавите на Антантата.
Главно в победените държави се зараждат националистически и радикални движения,
които се стремят към реванш и анулиране на договорите от Версайската система.
Същевременно те са резултат от упадъка на либералната буржоазна система и новия
възход на консерватизма, свързан и с концентрацията на капиталите и навлизането на
класическия капитализъм в епохата на големите финансови корпорации.
Тоталитарните идеологии се зараждат и се налагат именно в държави, които
най-тежко резултатите от войната. Тук те са предизвикани от тежката икономическа
криза, огромната безработица, безизходицата и крайното социално разслоение. Именно
те пораждат идеи и движения с крайно радикален характер: реваншистки,
националистически, социални, комунистически. Такива идеологии се появяват в
Италия, в Германия, Унгария и др. По време на войната окончателно се разделя и
марксисткото социалдемократическо движение. Отделят се левите социалдемократи и
през март 1919 г. в новата съветска столица Москва, под ръководството на Ленин –
вече държавен глава и вожд на Съветската партия-държава, се създава Трети
комунистически интернационал. Левите социалдемократи в европейските държави,
които участват в създаването на Коминтерна, се преименуват в комунистически –
секции на Коминтерна. Така лявата революционно комунистическа идеология,
доминирана от Ленин, се обособява и противопоставя на старата, вече еволюционна социалдемокрация, която остава около Втория интернационал и изоставя идеите за
социалистическа революция. В Италия, Германия, Испания, Унгария, Полша и други
европейски държави се възражда специфичният европейски национализъм, който става
основа на радикални националистически идеологии. Те залагат на силни национални
партии, които да обединят нациите в името на силна и единна национална държава, без
партиен плурализъм и противоречия, които отслабват силата на нацията и държавата. В
Италия на тази основа възниква фашистката идеология на Бенито Мусолини, в
Германия – национал-социалистическата идеология на Адолф Хитлер, в Унгария –
националистическите възгледи и последвалия режим на адмирал Хорти, в Полша –
национализмът и режимът на генерал Пилсудски, по-късно фалангистката
националистическа идеология и режимът на генерал Франсиско Франко в Испания…
Истинските тоталитарни държави между двете световни войни обаче, са три:
Съветска Русия, Фашистка Италия и Национал-социалистическа Германия.
По-особено е положението в Русия, където не са решени основни проблеми от
прехода към буржоазно-капиталистическа система. Тук, все още не е решен аграрния
въпрос: огромна част от обработваемите земи са все още собственост на стари
аристократични фамилии или на т. нар. помешчици (служебна аристокрация,
назначавана от царете и императорите). В същото време основната част от селското
население са безимотни и са в арендни отношения, не много различни от
крепостничеството, макар и формално да са освободени през 1862 г. В годините на
войната голяма част от селяните са мобилизирани във войската и там попадат под
влиянието на агитатори на социални революционери, социалдемократи, болшевики…
Те им внушават да търсят правата си за собственост върху земята. По-късно голяма
част от тези безимотни селяни ще формират основната част от войските на т. нар.
„червена армия“ на Болшевишкото правителство на Ленин, докато казаците
(военизирано население в няколко района на огромната империя, с привилегии и земя,
давани от царете) формират войските на „бялата армия“. Друг проблем на Руската
империя е нарастващата борба на десетки народи, включени в огромните ѝ територии,
за самоопределение. Огромните загуби във военните сражения, които към 1917 г.
достигат 2 млн., предизвикват големи демонстрации срещу войната, които са
ръководени от радикалните партии на есери, меншевики, болшевики… В тази ситуация
започват кървавите руски революции и гражданската война, започнали от края на
Световната война и приключили през 1921 г., с налагането на първата тоталитарна
държава Болшевишка (Съветска) Русия.
Съветската тоталитарна държава и система се формира от края на 1917 и през
1918 г., когато революционната криза в страната достига своя връх. Още през февруари
1917 г., току що формираните руски политически партии – Конституционни демократи
(кадети), Социални революционери (есери), социалдемократи (меншевики) извършват
преврат, определян като Февруарска буржоазна революция и свалят Самодържавието,
арестуват последния император Николай II и обявяват Русия за буржоазна република.
Създадено е временно коалиционно правителство, което трябва да подготви избори за
парламент и конституция на новата република. През лятото на 1917 г. обаче, избухват големи демонстрации на безработни и бедни в големите градове, които са оглавени от
болшевиките на Владимир Улянов Ленин. Най-голяма е демонстрацията в столицата
Петербург. Временното правителство нарежда брутални мерки срещу демонстрантите,
загиват стотици хора. Болшевишката партия използва ситуацията и в нощта на 25
срещу 26 октомври (7 ноември) 1917 г. извършва преврат с близки до болшевиките
военни части, определян по-късно, като Велика октомврийска социалистическа
революция. Новото правителство начело с Ленин, до края на 1918 г. налага
еднопартийно управление на Болшевишката (Комунистическата) партия.
Болшевишкото правителство още през 1918 г. започва промени, които налагат
Съветския тоталитарен модел: партия-държава и държавно-планова икономическа
система. Еднопартийното управление налага тежък репресивен режим върху всички
други политически и обществени групи и установява тотален контрол върху
стопанския и обществения живот чрез репресивните си органи: армия, ЧК
(Чрезвичайна комисия - политическа милиция), държавна бюрокрация. Още през 1918
г. Болшевишкото правителство извършва национализация на големите предприятия и
банки, на всички природни ресурси и полезни изкопаеми, на земята. Тежката
икономическа катастрофа от Първата световна война, революциите и гражданската
война, продължили от 1914 до 1921 г., предизвиква страшна мизерия и глад, особено в
пренаселените градове. Ленин въвежда т. нар. „военен комунизъм“, при който
реквизационни комисии, отнемат насила „излишъците“ на селското население и
дребните производители. Репресиите добиват чудовищни размери, които не само не
подобряват ситуацията, но довеждат до крайно социално напрежение. Ленин е
принуден да замени военния комунизъм с т. нар. „нова икономическа политика“
(новая экономическая политика – НЭП). Съветското правителство сега дава известна
възможност на дребните производители (селяни и занаятчии), дребни търговци, да
произвеждат и търгуват, но под контрола на партията-държава и нейните контролни
органи. НЕП продължава до втората половина на 20-те години на 20-ти век и е
премахната от новия вожд на комунистическата държава Йосиф Сталин. Между 1929 и
1933 г. Сталин ликвидира всякаква собственост и окончателно налага държавно-
плановата система.
Основни характерни черти на Съветската тоталитарна система:
- Партия-държава – Болшевишката (Комунистическата) партия е единствената
управляваща сила. Всички останали обществени организации са унищожени;
- На чело на държавата е по правило лидера на партията, заедно с най-
високопоставените партийни функционери, които ръководят отделните части на
икономическия и обществения живот. Към лидера на партията и същевременно
държавен глава, се внушава култ – преклонение и възвеличаване над човешките
възможности;
- Огромната партийна бюрокрация (номенклатура) контролира всички сфери на
стопанския и обществен живот чрез своите структури: полиция (+ политическа
полиция – ЧК, НКВД, КГБ), армия, държавна бюрокрация, партийни структури,
комсомолски структури, детски (пионерски) структури;- Партийната идеология се налага повсеместно – от детските заведения, до
университетите, обществените, културните организации, профсъюзите… Тя се
обявява за „единствено научна и вярна“, а всякаква друга наука и култура се
обявяват за антинаучни и декаденски (упадъчни). Внушава се и се толерира
повсеместното доносничество;
- Външната политика се основава на идеята за „световна социалистическа
революция“, която методично се подготвя чрез Коминтерна и неговите секции –
комунистическите партии в европейските държави, които са напълно подчинени
на Съветската държава и прокарват външната ѝ политика за „износ на революция“;
- Икономиката е само държавно-планова: цялата собственост върху природните
богатства, предприятията, финансите, валутните резерви, е съсредоточена в ръцете
на партията-държава. Земята също е изцяло под контрола на държавата: след 1933
г. няма частни стопанства, а само държавни стопанства („совхози“ – советские
хозяйства) и кооперативни стопанства („колхози“ – кооперативные хозяйства).
Т. нар. кооперативни стопанства всъщност, нямат нищо общо със свободните
кооперации, известни още от 18-ти век в Западна Европа. Колхозите са изцяло
контролирани от държавата – тя определя какво ще произвеждат, тя изкупува
продукцията им по определени от нея цени, защото пазар на практика няма. Пак
държавата определя възнагражденията на колхозниците.
- Цялата финансова система е съсредоточена в ръцете на партията-държава.
Има само една държавна банка, с клонове. Цялата чужда валута принадлежи на
държавата и само тя осъществява външната търговия;
- Отделните хора нямат никаква възможност за каквато и да е лична стопанска
реализация. Унищожена е всякаква индивидуална икономическа мотивация
при липсата на реален пазар, който да определя търсенето и предлагането.
Магазините са държавни. Само партията-държава определя цените и заплатите;
- Самите хора стават нещо като собственост на партията-държава: тя определя
къде могат да живеят – чрез задължително жителство; тя определя и къде ще
работят чрез насочване на работната ръка или чрез разпределение на завършилите
държавните училища и вузове от държавни комисии;
- Липсата на реален пазар и конкуренция, на индивидуална икономическа
инициатива, блокира всякаква инициатива и стремеж към собствена
реализация. Това ограничава и спира развитието, за щото липсата на интерес за
лична реализация обезсилва всички усилия на хората да правят нещо за себе си,
освен, разбира се да се внедрят в номенклатурата!
Ако трябва да се даде някаква обща характеристика на Съветската тоталитарна
система, то може да се каже, че тя е най-завършената, най-пълната, абсолютната
тоталитарна система, именно защото е и икономическа! Тук партията-държава не
само контролира всички сфери на стопанския и обществения живот, но тя е
собственик на всичко, частната собственост не съществува. Тя не само контролира,
но и определя производството, търговията, финансовите отношения, а ги управлява
защото ги притежава и не допуска никаква индивидуална стопанска дейност. Италианската фашистка тоталитарна система възниква на базата на идеология,
основана на италианския национализъм, проповядван от философи, политици, поети с
крайно националистически възгледи от рода на Папини, Коррадини, Прецолини,
Габриеле д’ Анунцио… Бенито Мусолини – бивш социалдемократ и ловък демагог,
използва националистическите идеи и ги съчетава със социална демагогия. На тази база
Мусолини развива своята корпоративна идеология, разглеждаща обществото като
единна нация, която няма социални различия, а се диференцира само на професионален
(корпоративен) принцип. Корпорациите не са противопоставени, а напротив –
обединяват усилията си за една обща национална кауза: просперираща икономика и
благоденстваща нация. За целта е необходимо да се скъса с либералната демокрация и
парламентарната система, с многопартийността и да се наложи господството на една
общонационална партия, която да обедини усилията на нацията за силна, велика
Италия, с независима и просперираща национална икономика. Тази идеология ражда
Фашистката държава и система. Мусолини успява да създаде движение, получило
названието фашистко. В тежката икономическа и социална ситуация, в която старите
партии са обезсилени, а комунистите търсят революционна промяна, фашисткото
движение набира сили и в края на 1922 г. крал Виторио Емануеле III назначава
Мусолини за министър-председател. Страхът от силните позиции на
социалдемокрацията и нарастващата роля на комунистите, кара големите италиански
финансови магнати, както и едрите земевладелци и Католическата църква, предпочитат
Мусолини като по-малкото зло, пред една социалистическа, още по-малко
комунистическа алтернатива. До втората половина на 20-те години, Мусолини
елиминира всички останали партии и налага еднопартийна тоталитарна диктатура на
фашистката партия, а до края на 20-те години и корпоративната система.
Основни характерни черти на Фашистката тоталитарна система:
- Еднопартийна тоталитарна система, която ликвидира останалите политически
структури и налага управлението на Фашистката партия, начело с лидера ѝ Бенито
Мусолини;
- Възвеличаване на лидера – „Дуче“ (водач на нацията), на когото се приписват
свръхчовешки качества и способност да създаде велика империя, подобна на
Римската. Не случайно емблемата на партията е снопът пръчки с брадва – атрибут
от Древния Рим, олицетворяващ огромната империя, събрала стотици народи в
един здрав сноп и брадвата – символ на непобедимата военна сила на империята.
Атрибутът е наричан в Рим – „фасцио“ в италианския транскрибира като
„фашио“, откъдето идва и названието на движението и партията;
- Тотален контрол на партията-държава чрез нейните бюрократични, партийни,
професионални, младежки и обществени структури, ръководени от фашисти;
- Контрол върху икономиката и финансите, чрез държавни институти и
фашистки професионални организации, както и чрез останалите структури на
партията-държава;
- Същевременно във Фашистка Италия не е извършена национализация, а
напротив – частната собственост е укрепена и защитена от държавата. Мусолини непрекъснато подчертава, че ще защити частната собственост срещу
социалистическа или комунистическа национализация;
- Запазени са и възможностите на едрия капитал, като партията-държава само
регулира и насочва производството и финансите към изпълнение на
военностратегическите си цели да създаде Велика Италия, която да завоюва своите
колонии и влияние в Световното стопанство;
- Корпоративна система, основана на професионален принцип: 22 корпорации,
обособени на професионална основа – корпорация на металурзите, корпорация
на машиностроителите, корпорация на свободните професии, корпорация на
земеделците… Системата се управлява от Висш корпоративен съвет, начело със
самия Мусолини, а по места от членове на фашистката партия;
- Професионалните съюзи не са свободно образувани, а са част от корпорациите
и също се ръководят от членове на фашистката партия;
- Агресивна експанзионистична външна политика, стигаща до амбиции за
възстановяване на величието и териториите на Римската империя, а също и към
създаване на собствена колониална империя.
Германската национал-социалистическа тоталитарна система и нейната
структура, се формират на базата на идеологията и движението на Адолф Хитлер,
проявили се в началото на 20-те години на 20-ти век. Първата демонстрация на
движението е в Мюнхен, през 1924 г. Тогава демонстрацията е разгонена от полицията
на Ваймарската република, а Хитлер е ранен и затворен. В затвора той дописва
известната си книга „Mein Kampf” („Моята борба“), в която излага основните си идеи.
Те, подобно на тези на Мусолини, са пропити от традиционния германски
национализъм, съпътстващ обединението на страната през 19-ти век и ловка социална
демагогия, импонираща на бедстващите германци в условията на националната
катастрофа и тежката икономическа криза от първата половина на 20-те години на 20-
ти век. Хитлер има голямо влияние и сред бившите военни, демобилизирани след
войната, у които желанието за реванш срещу Версайската система е много силно.
Самото название на партията: Национал-социалистическа работническа партия, е
измислено перфектно. Най-напред се провокира смачканото национално самочувствие
на германците; след това се набляга на тежкото социално състояние и се изтъква, че
именно партията на Хитлер, а не социалдемократите, ще подобри социалното
положение; и не на последно място се подчертава работническия характер на партията.
Знамето на партията също не случайно е червено, а свастиката (пречупеният кръст)
внушава арийското превъзходство на германската нация. Още в „Моята борба“ Хитлер
декларира крайно шовинистичните, ксенофобски и расистки идеи на своята доктрина:
превъзходството и призванието на германската нация да ръководи и управлява света;
непълноценността на келтите, славяните, азиатците, непотребността на циганите,
негрите и особено на евреите; войнственият дух на германците – наследници на
древните римляни, тяхното надмощие в Европа; ролята на Германия и германците в
изграждането на съвременна Европа; самодисциплината и техническият гений на
германците… Всъщност, повечето от тези максими не са измислени от Хитлер,
Химлер, Розенберг или Гьобелс. Те са прокарвани още в германската философия от 19 век (Ницше, Шопенхауер…), в литературата, дори в музиката на Вагнер – любимият
композитор на Хитлер и дори един от създателите на Комунистическия манифест и
съратник на Маркс – Фридрих Енгелс, има статии, в които засяга непълноценността на
славяните! Национал-социалистите просто довеждат тези идеи до крайност, прокарват
ги в политиката и експанзионистичната си външна политика, довеждат ги до масово
унищожаване на народи, на Холокост, на лагери и газови камери…
Национал-социалистите (нацистите) идват на власт официално, подобно на
фашистите в Италия. Хитлер печели значителна част от гласовете на изборите през
1932 г. и в началото на 1933 г., канцлерът на Германската република фелдмаршал
Хинтенбург, го назначава за министър председател. Малко по-късно, след смъртта на
Хинтенбург, Хитлер е провъзгласен за „Фюрер“ – водач на германската нация и
държавен глава на Третия германски райх (Третата германска империя). За разлика от
Мусолини, той не протака, а още през 1933 г. унищожава политическите си
противници, премахва многопартийната система и установява еднопартийна
тоталитарна диктатура на Национал-социалистическата партия.
Основни характерни черти и структура на германската тоталитарна система:
- Партия-държава на нацистите, начело с фюрера Адолф Хитлер, обявен за
безусловен водач, идеолог, държавен глава и разпоредител със съдбата на нацията,
главнокомандващ на германската армия…;
- Пълно сливане на законодателна, изпълнителна и съдебна власт в ръцете на
Фюрера и нацистката върхушка – Гьоринг, Гьобелс, Химлер, Борман…;
- Тотален контрол на Нацистката партия върху всички сфери на стопанския и
обществения живот, чрез огромна бюрократична, партийна и репресивна машина,
управлявана от нацистката върхушка;
- Агресивна експанзионистична външна политика, подчинена на
идеологическата концепция на нацистите, че са призвани да установят „нов ред“ в
света. Оттук, по-късно, когато се създава т. нар. „Тристранен пакт“, заедно с
Италия и Япония, ескалира и стратегическата цел на нацистите: овладяване на
основната част от територията на Европа, Предна и част от Централна Азия, заедно
с Персийския залив, господство в Атлантическия океан и подялба на британските
и френските колонии със съюзниците…;
- Пълен контрол върху икономиката: привличане на големите германски
финансови магнати към нацистката кауза за овладяване на световните ресурси и
пазари; пълен контрол върху работническата маса чрез партийните, профсъюзните
и младежките структури на партията-държава; контрол върху финансовата система
и спестяванията…;
- В същото време, подобно на Мусолини, Хитлер не засяга частната собственост,
а се опира както на големите финансови магнати, така и на голямата маса от
средни собственици, типични за Германия;
- Нацистката стопанска система доста наподобява тази на фашистите в Италия.
Хитлер не веднъж е споменавал, че се е учил от Мусолини, особено в областта на
контрола и управлението на икономиката. И както Мусолини, не провежда национализация, а само внедрява членове на нацистката партия в различните
отрасли и управителни съвети на корпорации.
Двете централноевропейски тоталитарни системи – Фашистка Италия и Нацистка
Германия, са почти идентични както в управлението, така и в политическата и
стопанската си структура. И едната, и другата са еднопартийни тоталитарни диктатури
начело с водачи, към които се натрапва култ за непогрешимост, всесилие и призвание
да управляват еднолично. И в двете системи е наложен тотален контрол върху всички
сфери на стопанския и обществения живот.
Сравнени с Болшевишката (Съветската) тоталитарна система, двете
централноевропейски системи обаче, чувствително се различават именно в
отношението към икономиката. Докато Италия и Германия партията-държава
запазва частната собственост, не извършва национализация, запазва напълно
пазарната икономика. Едрите корпорации съхраняват възможностите си на
световните пазари и връзките си с международните финансови корпорации до
развитието на Втората световна война, когато тези възможности са ограничени от
самата война. Не е нарушена индивидуалната пазарна мотивация на италианците и
германците. Партията-държава само контролира икономиката и финансите, регулира
вътрешните цени, но не се намесва в управлението на частните предприятия и банки,
освен когато в тях са внедрени членове на партията. Като цяла обаче,
капиталистическата пазарна икономика се запазва и развива. И, когато
тоталитарните системи падат, а „дучето“ и „фюрерът“ изчезват, тази икономика, а с нея
и буржоазното общество, бързо влизат в нормалния си ход, защото не са напълно
унищожени.
Съветската тоталитарна държава напълно променя икономическата система.
Тя ликвидира всякаква частна собственост и въвежда държавно-планова
икономика. Природните ресурси и по-големите предприятия са собственост на
държавата и работят по държавни планове. По-дребните собственици са обединени в
т. нар. трудово-производителни кооперации, совхози и колхози. Те обаче, всъщност не
са свободни кооперации, а изцяло се контролират и управляват от държавата.
Също произвеждат според държавните планове, а продукцията им изцяло се изкупува
от държавата по определени от нея цени. Държавата реализира продукцията в
държавните магазини в страната и само тя може да осъществява външнотърговски и
финансови връзки. Обикновените хора са поставени под пълния контрол на
държавната бюрокрация, работят в държавни предприятия, получават заплати
определени от държавата, пазаруват в държавни магазини, по държавни цени.
Вътрешната валута няма отношение към международните валутни отношения, а
чуждата валута е собственост само на партията-държава. Хората зависят изцяло от
държавата: тя решава къде ще работят, къде ще живеят, кой къде ще се образова…
Напълно са унищожени всякакви пазарни механизми, конкуренция, лична
икономическа мотивация. Хората са прости изпълнители на държавни решения. Всичко
това идва да обясни, защо преходът от подобна система е изключително бавен и
труден. Самата психика на хората е откъсната от нагласата за лична, индивидуална мотивация и професионална реализация, за личен просперитет в конкуренция с
другите…
Тема 12
Световното стопанство след Втората световна война – промени,
основни тенденции

Ключови термини и имена:
- Двуполюсен модел, Западен блок, Социалистически лагер, Студена война, ядрен
паритет, японски феномен, Северноатлантически пакт (НАТО), Варшавски
договор, партия-държава, държавно-планова икономика, План „Маршал),
БЕНИЛЮКС, Европейска интеграция, Европейска икономическа общност (ЕИО),
Европейски съюз (ЕС), Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ), Карибска
криза…
- Уинстън Чърчил, Шарл дьо Гол, Конрад Аденауер, Алчиде де Гаспери, Йосиф
Сталин, Франклин Делано Рузвелт, Никита Хрушчов, Георги Димитров…
Втората световна война, подобно на Първата, довежда до дълбоки радикални
промени света. Отново победителите определят международните отношения,
включително и икономическите. Разрушителната сила на тази втора глобална война на
човечеството, е многократно по-голяма от предишната. Значителна част от
европейските градове са разрушени а обширни територии разорени. Загубите в жива
сила са повече от 5 пъти по-големи в сравнение с Първата световна война – над 52 млн.
убити и неизброимо много ранени, осакатени, останали без покрив и имущество хора.
Основната част от тях пак са европейци – вероятно над 45 млн. Само СССР дава близо
20 млн. убити, Германия над 5 млн., Югославия и Полша по 4 млн. и т. н. Икономиките
на основните европейски държави са съсипани. Огромни са сега обаче и жертвите в
други държави на света: убитите японци също се изчисляват на няколко милиона. При
това именно в Япония са хвърлени първите две атомни бомби, с което се слага
началото и на ядреното въоръжаване на основните държави в света. САЩ също дават в
тази война значителни жертви, макар че икономиката им бележи бум с огромното
нарастване на военното производство, което дава силен тласък на големите
индустриални корпорации. Устройството на следвоенния свят се решава от три главни велики сили: САЩ,
СССР и Великобритания. Победените държави са поставени под контрола на
съюзниците от т. нар. антифашистки сили. Германия за 5 години е разделена на 4
окупационни зони: американска, британска, френска и съветска. Едва към 1949-50 г.
западните окупационни войски се изтеглят, в голямата си част и от техните три зони се
формира Федералната република Германия. СССР обаче, не освобождава своята зона и
малко по-късно под съветски диктат там се образува друга германска държава –
Германска демократична република. Полша получава значителни германски територии
в Прусия и Силезия, за сметка на източни земи, отнети от СССР. Възстановява се
изкуствената федерация Югославия, под управлението на комунистическия диктатор
Йсип Броз Тито. На последните конференции на държавните глави на трите основни
антифашистки сили Йосиф Сталин, Франклин Делано Рузвелт (Хари Труман) и
Уинстън Чърчил, в Ялта (1944 г.) и Потсдам (1945 г.) си поделят сферите на влияние в
Европа: СССР доминира изцяло в Източна и част от Централна Европа. В неговата
сфера на влияние попадат ГДР, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, България,
Албания. Естония, Латвия и Литва отново са присъединени към Съюза, както и района
на Кьонингсберг (Калининград). Югославия първоначално гравитира към СССР,
докато той помага на комунистите на Тито да укрепят властта си. Малко по-късно
обаче, Тито обявява самостоятелна политика извън съветското влияние. СССР
разширява влиянието си и в Китай, подпомагайки комунистическото управление на
Мао Цзе Дун, който след смъртта на Сталин също тръгва по самостоятелен път.
Установяването на комунистически режим в Северна Корея пък, предизвиква война
между Севера и Юга и обособяването на две корейски държави, подобно на
Германиите…
Съветската експанзия в Източна Европа и Азия предизвиква реакция в западните
държави и те се групират около САЩ, с тяхната ядрена мощ, за да се защитят от
разширяването на съветската експанзия на запад. Така те създават в края на 40-те
години на 20-ти век военно-политическата организация „Северноатлантически пакт“
(НАТО), в който влизат САЩ, Канада и няколко западноевропейски държави,
създавайки обща отбранителна система. СССР пък, налага до края на 40-те години
своята система в сателитните си държави в Източна Европа. Комунистически режими
се установяват до началото на 50-те години и в Китай, Северна Корея, Северен
Виетнам. Монголия още от 1921 г. е с комунистически режим, доминиран от СССР и
след войната остава също в сферата на съветското влияние. През 1946 г. премиер-
министъра на Великобритания Уинстън Чърчил произнася в една своя реч в колежа във
Флтън, че трябва да се спусне „желязна завеса“ пред разпростирането на съветското
влияние на запад. Оттук, смята се, започва т. нар. „епоха на студената война“, която
периодично има и горещи изблици в различни части на света. Така в края на 40-те и
началото на 50-те години се оформя Двуполюсният модел, господствал почти половин
век в световните отношения след Втората световна война: Западен блок на развитите
капиталистически държави в Западна Европа и Северна Америка, начело със САЩ и
източен, Социалистически лагер на източно-европейски и азиатски социалистически
държави, под егидата на СССР. Двете свръхдържави – САЩ и СССР започват надпревара в ядреното въоръжение и в началото на 60-те години светът е на прага на
ядрен конфликт по повод установяването на режима на Фидел Кастро в Куба.
* Западният блок се организира за по-бързо излизане от следвоенната разруха и
криза. След Втората световна война западноевропейските държави се отказват от
претенции към победените държави, имайки пред себе си примерът с Версайската
система и последиците от нея, довели до много по-страшна война. От друга страна
обособяването на Социалистическия блок, начело с огромната ядрена сила СССР, ги
кара по-бързо да се организират и излязат от кризата. Така се стига до установяване на
френско-германско икономическо сътрудничество, което ще сложи началото на
продължителен процес на икономическа интеграция в Западна Европа и формиране на
единна европейска икономическа система. САЩ осигуряват финансовите средства
за бързото възстановяване на Запада, чрез новия си възстановителен план – Планът
„Маршал“, публикуван през 1948 г. На базата на огромните безвъзмездни помощи,
инвестиции и дългосрочни заеми, те дават възможност 16-те европейски държави,
подписали плана, да възстановят икономиките си и да преживеят от втората половина
на 50-те години на 20-ти век икономически растеж.
САЩ установяват водещата си роля в Световното стопанство след войната, а
американският долар измества напълно британският паунд като определяща валута в
световните финансови отношения. Щатите поемат ролята и на защитник на
демокрацията в света и се намесват с огромната си военна мощ на много горещи места
на сблъсъци в бързо променящият се свят.
Великобритания и Франция губят определящото си влияние в Световното
стопанство. Постепенно от края на 40-те до втората половина на 60-те години на 20-ти
век, те губят и колониите си. Всъщност цялата колониална система се разпада и се
появяват десетки нови държави, образуващи един условно наричан „Трети свят“.
Двете държави обаче, се възстановяват и заемат място в групата на 7-те най-развити
държави в света. Докато Великобритания още две десетилетия още се изживява като
една от трите световни сили, определящи световната икономика и политика, Франция
тръгва към икономическо сътрудничество и интеграция с други европейски държави и
става една от основателките на Европейската икономическа общност. Голяма роля за
това има големият френски държавен деец генерал Шарл дьо Гол.
Новата Федерална република Германия (ФРГ) до средата на 50-те години се
възстановява и достига довоенното си икономическо равнище. Това се дължи на
няколко фактора: новата политика на отказ от традиционния милитаризъм и
залагането на технологичния просперитет с помощта на Франция и други европейски
държави, която налага големият следвоенен германски политик Конрад Аденауер;
липсата на военен бюджет; големите американски финансови помощи и инвестиции;
сътрудничеството с Франция, а от 1952 г. и с Италия и БЕНИЛЮКС в организацията
ЕОВС и, разбира се на базата на прословутата самодисциплина, организираност и
технологични традиции на германците. Италия също се възстановява на базата на американските финансови инжекции,
както и на сътрудничеството с ФРГ, Франция и БЕНИЛЮКС. Това се дължи и на
новата политика на правителството на Алчиде де Гаспери, заложил на
сътрудничеството и икономическата интеграция с други европейски държави. Към края
на 50-те години италианската икономика, макар и неравномерно разположена в
териториите на страната, достига и надминава довоенното си състояние. Италия заема
място сред 7-те най-развити държави в света, а в някои отношения изпреварва други
развити държави.
Япония също се възстановява, отчасти пак с американска финансова подкрепа,
отчасти на базата на пословичната упоритост и работоспособност на японците, при
изключително нисък жизнен стандарт. Към началото на 60-те години на 20-ти век,
страната вече проявява впечатляващ технологичен и икономически подем, който кара
Запада да заговори отново за „японски икономически феномен“. През 70-те и 80-те
години „феноменът“ е вече на втора място по износ на промишлена продукция в света,
а мощните му корпорации налагат конкуренция на Запада на собствените му пазари!
Налага се САЩ и западноевропейските държави да наложат ограничения за японската
търговска и промишлена експанзия! Япония също заема място сред 7-те най-развити
държави в света, а японската йена става третата валута след долара и германската
марка.
По-малките развити западноевропейски държави като Белгия, Нидерландия,
Дания, Швеция, също се възстановяват на базата на плана „Маршал“, но и на своите
промишлени и пазарни традиции. Освен това те също активно се включват в
европейската икономическа интеграция, започнала в началото на 50-те години. Нещо
повече, именно Белгия, Нидерландия и Люксембург дават примера за единна
икономическа система в Европа, създавайки икономическото обединение
БЕНИЛЮКС! Обединението ще е в основата на бъдещата Европейска икономическа
общност.
* Източният (комунистическият) блок също се организира политически и
икономически. В политическо отношение е наложена, често с жестоки репресии срещу
старата политическа и имотна класа, както и срещу основната част от интелигенцията,
съветската тоталитарна система. Това става чрез налагането на комунистическите
партии или хибридни псевдосоциалистически коалиции с военната помощ на СССР.
Съпротивата в Полша, Унгария, Чехословакия, ГДР е сломена с брутална жестокост. В
стопанско отношение е наложена съветската държавно-планова икономика. До
втората половина на 50-те години системата се налага, макар и с някои особености в
отделните страни. Извършва се национализация на едрата собственост, банките и
ресурсите, средната и дребната собственост се подлага на колективизация, подобна на
съветската колхозна система. Именно тази колективизация на средните и дребните
собственици, особено в селото, предизвиква реакция и съпротива на основната част от
населението. В отделните социалистически държави тази съпротива се проявява по
различен начин. Не всички държави, в които се налага комунизма, се приобщават към
социалистическата система от държави, подчинени на СССР. Най-ярък пример в това
отношение е Югославската федерация. Там водачът на комунистическото
партизанско движение Йсип Броз Тито, се проявява като ловък политик. Още по време
на войната, той води двойна игра: опира се едновременно и на помощта на Сталин и
СССР, и на западните държави – Великобритания и САЩ. След войната, когато СССР
брутално налага своята система в Източна Европа, Тито отново лавира между Изтока и
Запада и успява да прокара една доста самостоятелна политика. Това вбесява Сталин
и той обявява Тито за „слуга на империализма“, за марионетка на американската
политика, дори за „фашист“ (макар, че Тито ръководи една от най-големите въоръжени
съпротиви срещу фашизма)! Албания първоначално следва съветската политика, но
след смъртта на Сталин през 1953 г., се откъсва от Социалистическия блок и, за
известно време, се сближава с Китай. После диктаторът Енвер Ходжа обявява страната
за „единствената истинска комунистическа държава“, а другите за изменници на
истинския комунизъм. Китай също скъсва със Социалистическия блок и тръгва по
собствен комунистически път. Северна Корея се опира ту на СССР, ту на Китай, но
постепенно става най-крайната форма на комунистически тоталитаризъм. Северен
Виетнам става типична комунистическа държава и след като Китай се конфронтира с
СССР през втората половина на 60-те години, се свързва напълно със съветската
политика и дори стига до военен сблъсък с китайската армия! Куба се декларира като
комунистическа държава след Карибската криза от началото на 60-те години.
Установява се един от най-продължителните диктаторски режими на Фидел Кастро.
Съветският съюз налага на сателитните си държави създаването на обща
икономическа система. Тя е създадена през януари 1947 г. В системата освен СССР,
Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, България. През 1949 г. в СИВ влиза Албания,
но през 1961 г. напуска. През 1950 г. влиза ГДР, през 1962 г. – Монголия, а през 1972 г.
– Куба. Системата е назована Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ).
Отделните социалистически държави в СИВ трябва да се специализират в определени
области от производството и взаимно да се допълват. Основната стратегическа цел е да
се създаде единна самозадоволяваща се във всичко – автаркична стопанска система,
която да не зависи от Световното стопанство и външни икономически и финансови
фактори! И тук, именно се крият предпоставките за рухването на Социалистическата
система. Защото през 20-ти век Световното стопанство вече навлиза в една нарастваща
и неизбежна глобализация и не е възможно обособяването на една държава или група
държави, които да се развиват напълно независимо. Светът вече е обвързан в
неразривни търговски, финансови, технологични, информационни, културни връзки и
не е възможно изолирано съществуване.
Не всички социалистически държави възприемат еднакво съветския
икономически модел. В Полша например, индустрията и финансовата система са
национализирани, но основната част от земята остава частна собственост и съветският
колхозен модел не проработва. В Унгария, когато се опитват да го наложат, избухва
истинско въстание на селяните-собственици, подкрепени от градската интелигенция. И трябва да влезе огромна съветска армия с танкове, за да потуши унгарската съпротива и
да задържи Унгария в Социалистическата система. В ГДР също има съпротива, макар
че тя няма големи шансове. В Чехословакия също се запазват някакви полупазарни
отношения, а през 1968 г. е т. нар. „Чешка пролет“, когато чехите и словаците с цената
на много жертви, се противопоставят на инвазията на войските на 4 социалистически
държави, начело с тези на СССР. „Чешката пролет“ открива пътя към разпадането на
системата.
В същото време България, Румъния и Албания прилагат напълно съветския
модел, както в тоталитарната политическа система, така и в държавно-плановата
икономика. В България още през 1947 г. са национализирани едрите предприятия,
банките и ресурсите, а между 1952 и 1957 г. е извършена „колективизацията“ на
селското стопанство и са формирани т. нар. ТКЗС-та – напълно в стила на съветските
колхози. По-късно те са уедрени в аграрно-промишлени комплекси и изцяло стават
държавни предприятия. В Румъния и Албания подходът е сходен. Тук могат да се
търсят и причините за трудния преход на тези три държави към нормална пазарна
икономика и буржоазна демокрация от края на 80-те години на 20-ти век.
Социалистическата система през 50-те и 60-те години има сериозни
икономически успехи. Те се дължат предимно на уедряването на производството, на
земята, на държавното подпомагане. От края на 70-те години обаче, стагнацията на
системата се проявява с пълна сила. Икономиката буксува, технологиите са остарели с
десетилетия (с изключение на военните технологии на СССР), огромният отлив на хора
от аграрното стопанство срива и него. Системата отива към неминуема разруха,
съпътствана от нарастваща корупция сред комунистическата номенклатура. От средата
на 80-те години, когато в СССР новият екип на Михаил Горбачов обявява нова
политика на „перестройка“ (преустройство) на Социалистическата система, висшата
номенклатура на социалистическите държави започва да присвоява и изнася парите на
държавите. Така номенклатурата, разграбвайки държавата, се опитва да се превърне в
нова капиталистическа класа!
* Що се отнася до т. нар. Трети свят, той, както стана ясно, се формира предимно
от освобождаващите се колониални народи. Те създават различни типове държави,
съобразно с традициите си и с икономическите си възможности. Големи държави, с
ресурси и известни икономически възможности като Индия, Египет, Ирак, Пакистан,
Индонезия, Иран - в Азия и Африка, или големите латиноамерикански държави
Бразилия, Мексико, Аржентина, Чили, с различен успех развиват икономиките си
между нормалния капитализъм и олигархични и диктаторски режими. В десетилетията
след войната се формира и групата на т. нар. държави от групата ОПЕК
(производителите на петрол): Иран, Ирак, държавите от Персийския залив, Саудитска
Египет, Либия, Нигерия и други – в Азия и Африка; Венецуела, Мексико… - в
Латинска Америка. Те също развиват икономики на ръба между капитализъм и
олигархични системи, но печалбите от петрола ги правят изкуствено богати.
Останалите по-големи, малки и дори миниатюрни държавици, гравитират между
капитализма и различни други форми на икономическа организация, включително подражания на социализма. Впрочем, в конфронтацията си, двете свръхдържави САЩ
и СССР, експериментират с всички възможни средства в тези държави – финансират
режими, често кървави, изпробват военните си технологии в локални конфликти и
усложняват още повече развитието на тези държави към нормална пазарна икономика и
политика.
Някои големи държави имат амбициите да станат трети полюс – център на Третия
свят, равностоен на САЩ и СССР. Такива амбиции имат Китай (след конфронтацията с
СССР), Индия, Титова Югославия, но и някои от големите мюсюлмански държави –
Египет, Иран, Ирак, Пакистан…




Тема 13
Световната икономика след разпадането на Двуполюсната система в
края на 20-ти век

Ключови термини и имена:
- Двуполюсен свят, перестройка, преход към пазарна икономика, преход към
парламентарна система, европейска интеграция, ЕИО, ЕС, Общ пазар, политики
на ЕИО и ЕС, глобализация, транснационални корпорации, асоциирани държави,
присъединяване към ЕС, програма ФАР, програма ТАСИС…
- Михаил Горбачов, Жан Моне, Робер Шуман, Шарл дьо Гол, Конрад Аденауер,
Алчиде де Гаспери…
1. Основните промени в Европа и света от края на 80-те години на 20-ти век:
От края на 80-те години на 20-ти век, светът преживява нова радикална промяна.
Настъпва края на Двуполюсния свят – неговият Източен полюс, Социалистическия
блок се разпада. Нещо повече, разпада се самият Съветски съюз! На пръв поглед, това
е неочаквано явление за края на 20-ти век. За Запада е ясно, че разпадането на
социализма е въпрос на време, но това става по-бързо отколкото са очакванията.
Всъщност, стагнацията на Социалистическия лагер, както го наричаха (и то се оказа
самата истина), започва още през 70-те години. Има известни надежди за
демократизация и подобряване на международните отношения с идването на
управлението на Никита Хрушов от средата на 50-те години на 20-ти век. Тогава, след
смъртта на Сталин, Хрушчов заявява, че ще се върви към известна демократизация на
социалистическата система и към международно разведряване, но в началото на 60-те
и системата, и международните отношения отново се втвърдяват. При Брежнев,
стагнацията вече се чувства и за да изнесе напрежението навън, новото съветско
ръководство извършва военна инвазия в Афганистан през 1979 г. Това обаче, не
спасява социализма, а напротив СССР се компрометира окончателно сред държавите
от Третия свят.
Същевременно икономическата стагнация на Социалистическия блок става все
по-очевидна. Докато развитите западни държави засилват икономическите си позиции в Световното стопанство и Европейската икономическа общност укрепва и се
разширява; докато САЩ преодоляват тежкото впечатление от непопулярната война
във Виетнам, СССР и социалистическите държави все по-безнадеждно изостават в
основните икономически показатели и жизнения стандарт. Докато Западът се отказва
от големи военни разходи и свежда военната си стратегия да изграждане на модерни
технологии, а в същото време засилва производството за масово потребление и издига
жизнения стандарт, Съветският блок все още хвърля огромни средства във
въоръжение и загърбва масовото производство. Разликата в стандартите става
фрапираща. Вътрешната криза в блока също се засилва. След събитията в
Чехословакия и бруталната намеса на военните сили на СССР и три други
социалистически държави, кризата вече е необратима. В началото на 80-те години
започва движението на полските работници „Солидарност“. Посещението на папа
Йоан-Павел II (поляк па произход) в Полша, събира милиони, които вече открито
заявяват нежеланието си повече да живеят в социалистически условия. През 1985 г.,
след смъртта на последния престарял генсек (генерален секретар) и държавен глава, в
СССР начело на партията-държава застава относително млад и интелигентен
партократ – Михаил Горбачов. С неговото име се свързва и началото на радикалния
преход, който преживява света в края на 80-те години: рухването на
Социалистическия блок и Двуполюсния модел, както и преходът на бевшите
социалистически държави в Източна Европа към пазарна икономическа система и
политическа демокрация.
Още с идването си на власт, Горбачов започва широка международна кампания, с
която от една страна убеждава Запада, че СССР променя своята политика на
конфронтация и Студена война. Че ще се стреми към консенсусни решения,
сближаване и премахване на военното напрежение между двата блока, чрез
постепенно премахване на ядреното оръжие и намаляване на конвенционалното.
Възобновени са преговорите „Салт“ между СССР и САЩ за премахване на ядрените
оръжия. От друга страна, Горбачов декларира, че СССР няма да се налага брутално в
политиката на съюзните си държави и ще им даде право на по-голяма
самостоятелност. Същевременно новият съветски ръководител обявява т. нар.
„перестройка“ (преустройство) на съветската система към известна политическа
демокрация и икономическа свобода. И още през 1988 г. Унгария сключва първия
двустранен търговски договор с ЕИО, а през 1989 г. я последва и Полша. Самият
Съветски съюз развива търговските и финансовите си отношения със Запада.
Към края на 1989 г. една след друга социалистическите държави свалят своите
комунистически управления, провеждат свободни избори и възстановяват
политическата демокрация. Още през 1991 г. няколко, вече бивши социалистически
държави, подават молби за асоцииране към ЕИО и задълбочават икономическите си
връзки с Европейската общност. ЕИО пък, създава програмата ФАР за безвъзмездно
финансово подпомагане на прехода на източноевропейските държави от държавно-
планова икономика и тоталитарна комунистическа диктатура към пазарна икономика
и парламентарна многопартийна демокрация. През 1991 г. се разпада самият СССР. Няколко от образуващите го съветски
републики се отделят в самостоятелни държави, макар че малко по-късно повечето от
тях подписват споразумение за създаване на т. нар. ОНД (Организация на
независимите държави). Огромната част от територията на най-голямата държава в
света, остава в рамките на т. нар. Руска федеративна република. Новите самостоятелни
държави сключват също споразумения за икономически отношения с ЕИО и
Общността публикува програмата ТАСИС за финансово подпомагане на бившите
съветски републики. Три от тях: Естония, Латвия и Литва веднага подават молби за
асоцииране към ЕИО, както и за членство в Северноатлантическия пакт (НАТО).
2. Характер и структура на Европейската икономическа общност и
Европейския съюз:
- Формирането и развитието на Европейската икономическа общност през втората
половина на 20-ти век:
Началото на формирането на ЕИО може да се търси още в края на 40-те години
на 20-ти век, когато влиза в сила американският План „Маршал“ за финансово
подпомагане на европейските държави в тяхното следвоенно възстановяване. За
изпълнението на Плана е създадена ОЕИС (Организация за европейско икономическо
сътрудничество), преименувана по-късно в ОИСР (Организация за икономическо
сътрудничество и развитие) вече с по-широка дейност. Всъщност, това са първите
общоевропейски организации, които отразяват коренната промяна в традиционната
многовековна политика на междудържавни конфронтации и войни, които повече от
хилядолетие разкъсват Европа и я правят мястото с най-много войни в света,
включително и двете световни войни.
След Втората световна война, с нейната невероятна разрушителност и
нечуваните досега жертви, които са най-големи в Европа, европейците сякаш
поумняват. Победителите вече не търсят нищо от победените, а напротив – вековните
противници французи и германци стигат до консенсус и взаимопомощ във
възстановяването си! Оттук, от френско-германското икономическо сътрудничество,
започва и Европейската икономическа интеграция. През 1950 г. Франция и
възстановената ФРГ (Федерална република Германия) започват политиката на общи
решения на икономическото си възстановяване и развитие. С финансовата подкрепа
на САЩ, по плана „Маршал“, те поставят основите на европейската икономическа
интеграция. Друг пример за икономическо сътрудничество и интеграция дават трите
малки, но развити държави Белгия, Нидерлан, а заедно с него и Договора дия и
Люксембург, които още през 1948 г. създават икономическата система БЕНИЛЮКС.
През 1952 г., по инициатива на Франция и Германия, чрез техните държавни
ръководители генерал Шарл дьо Гол и Конрад Аденауер, 6 европейски държави: ФРГ,
Франция, Италия и БЕНИЛЮКС, създават ЕОВС (Европейско обединение за въглища
и стомана). Всъщност, това са едни от най-развитите индустриални държави, които
обединяват стратегическите си отрасли за обща дейност по възстановяването и
развитието си. ЕОВС е първата законово регламентирана европейска организация за икономическо сътрудничество в Европа и може с основание да се твърди, че с нея
започва истинската икономическа интеграция на шестте държави.
През 1957 г. е шестте подписват първия официален Договор за Европейската
икономическа общност (ДЕИО) в Рим. По същото време е подписан и Договор за
ЕВРАТОМ, откъдето идва и популярното: „Римските договори“. Оттук започва и
официалното развитие на Европейската общност. Това развитие преминава през
няколко етапа, в които се изгражда Единен пазар на Общността, Единна финансова и
валутна система, общи политики… Същевременно ЕИО се разширява периодично и
включва нови западноевропейски държави: през 1974 г. влизат Великобритания,
Дания и Ирландия; през 1981 г. – Гърция; през 1986 г. – Испания и Португалия; през
1993 г. – Швеция, Австрия и Финландия. През тази година се утвърждава и
Европейския съюз, след влизането в сила на Договора за ЕС, подписан в Маастрихт
през 1992 г. От началото на 90-те години към Общността са асоциирани няколко
бивши социалистически държави. През 2004 г. още 10 европейски държави влизат в
Европейския съюз: 8 бивши социалистически държави (Естония, Латвия, Литва,
Полша, Чехия, Словакия, Унгария и Словения) и двете островни държави Малта и
Кипър (само гръцката му част). През 2007 г. в ЕС са приети и Румъния и България.
Така основната част от Европейския континент е вече в границите на Единната
европейска система, наречена Европейски съюз. Няколко други държави на Балканите
и в Източна Европа се стремят към приобщаване в ЕС: Хърватско, Сърбия, Босна и
Херцеговина, Черна гора, Албания, Македония, Украйна, както и някои държави,
които географски не са в Европа – Армения, Грузия…
В първите десетилетия на 21 век, Европейският съюз е една от най-мощните
икономически системи. С близо 500 милионното си население, което в основната си
част се състои от висококвалифицирани кадри във всички области на икономиката и
културата. ЕС има водеща роля в световната търговия, в технологиите, в световното
промишлено производство… Съюзът играе основна роля в международните
икономически и политически отношения, в световната екология, в световната
култура…
3. Международните икономически отношения от края на 20-ти и началото на
21 век:
След разпадането на Социалистическата система и Двуполюсния модел,
Световното стопанство и международните отношения сериозно променят своя
характер. От двуполюсен, светът става отново многополюсен. Според един от
съвременните анализатори – Самюъл Хънгтинтън, от края на 20-ти век отново се
възраждат големите цивилизации и те се превръщат в основни партньори и конкуренти
в Световното стопанство и световните политически отношения. Хънгтингтън дори
говори за сблъсък между цивилизациите с непредвидими последици! Той определя 8
или 9 такива цивилизации: ЕС, САЩ, Япония, Китай, Индия, Русия, Мюсюлманският
свят, Латинска Америка и Африка. Тези цивилизации, особено последните, са определени доста условно, но общо взето действително се обособяват след
Двуполюсния свят.
Водеща роля, в началото на 21 век, все още имат ЕС, САЩ и Япония, които дават
повече от половината от световното промишлено производство, формират половината
от обема на световната търговия, имат водеща роля в световните финансови отношения
и, в значителна степен определят световната политика. САЩ, сами по себе си, все още
се изживяват като единствената световна сила, след разпадането на Социалистическия
блок, както и като водеща сила на Западния капиталистически свят. Техните
възможности в световната икономика и политика обаче, очевидно намаляват и Щатите
срещат все по-голям отпор от останалите големи системи. В ЕС все повече се налагат
идеи за самостоятелна външна политика, за самостоятелна отбранителна система… В
международните икономически отношения конкуренцията между САЩ и ЕС също
нараства. Япония все още е третият основен икономически фактор в света, но след нея
вече идва огромният Китай, със стабилния си икономически ръст, с огромните си
ресурси, с претенциите си да играе все по-голяма роля в световната икономика и
политика! Китай вече излиза на първо място в света по износ на продукция (друг е
въпросът за нейното качество). Китай все по-осезателно се намесва в световните
финансови отношения, а огромните му мегаполиси по Тихоокеанското крайбрежие –
Шанхай, Гуанджоу, Хонконг, столицата Пекин и други са сред най-големите
финансови центрове в света. Индия също заявява все по-определено стремежа си да е
сред основните фактори в икономиката и политиката на света. С огромните си
материални и човешки ресурси, с бързо проспериращата си индустрия, с големия си
интелектуален потенциал, тя вече гони Китай и Япония… Руската федерация, каквато и
да е като държава и политическа система, е също неизбежен световен фактор, с който
другите са принудени да се съобразяват. С огромната си територия – почти 1/6 част от
земята, с неизчерпаемите си ресурси, тя също се намесва все по-определено в
Световното стопанство и международните отношения.
Другите големи цивилизации, които съществуват, са доста условно определени.
Те не са единни системи, а групи от големи и малки държави, обединени условно от
религиозно-културни традиции, но без обща икономическа и политическа система.
- Такава е Ислямската цивилизация – огромна територия от множество ислямски
държави, с различни икономически и политически възможности. Между тях
съществуват вековни противоречия. Някои по-големи ислямски държави имат
претенции да станат център на Ислямския свят. Такива са и Турция, с бързо
развиваща се икономика и индустрия, и Египет като една от най-големите
мюсюлмански държави, с относително добре развита икономика, и Саудитска
Арабия – като религиозен център на мюсюлманите, и Иран – като значителна
държава, и Пакистан също голяма държава, с военни възможности и ядрен
потенциал, и Индонезия – една от най-големите по население ислямски държави.
- Подобна е и ситуацията с Латиноамериканския свят, където няколко големи
държави като Бразилия, Мексико, Аржентина, Чили, с големи човешки и
материални ресурси, играят основна роля в този свят. Другите държави са с най-различни възможности: едни с по-големи ресурси и износ на основни суровини
като Венецуела и Уругвай, осъществяват някакъв растеж; други остават сред най-
изостаналите и проблемни държави в света.
- Още по-хетерогенен и противоречив е огромният свят на Африка: от големи
държави, с ресурси и възможности, като Южноафриканската република, Нигерия,
Кения, Танзания, Алжир…, до големи и малки и често бедстващи държави като
Судан, Чад, Ангола, Мозамбик, Ботсвана и др. Има известни тенденции към
обединяване на континента в голяма икономическа система, подобна на ЕС и
съществува дори организация Африкански съюз, в който участват почти всички
африкански държави, но различията и противоречията са толкова големи, че на
практика Съюзът е само фикция.
Съвременните икономически отношения се развиват в условията на една
нарастваща глобализация. Тя се изразява в различни аспекти: естествен процес на
нарастващи търговски, финансови и икономически връзки, започнал още от края на
17-ти век, с формирането на Световната търговия, Световното стопанство и големите
колониални империи; процес на религиозна и културна инвазия на Исляма в
Централна и Югоизточна Азия, Северна Африка и Европа от 7-ми до 16-ти век, и на
християнските колониалните империи в Америките, в Африка, в Азия и Далечния
изток от 16-ти до 19-ти век; процес на търговска, икономическа и технологична
експанзия на Запада в света през 19-ти и първата половина на 20-ти век; процес на
планетарна информационна глобализация, превърнала света в „голямо село“; процес
на налагащо се господство на транснационални финансово-индустриални корпорации
в съвременната световна икономика…
Господството на големите транснационални корпорации нарушава баланса на
традиционните либерални икономически и търговски отношения, установени от
световните договорености по ГАТТ (Световно споразумение за митата и тарифите) и
СТО (Световната търговска организация) на повечето държави в света. Големите
корпорации монополизират производства и пазари и довеждат обикновените
предприятия и фирми до фалит. Нарушават се и основни екологични изисквания за
самото оцеляване на живота на планетата. Затова все повече нараства ролята на
антиглобалистките движения в света.

Автор - доцент Димитър Димитров