СПЕЦИАЛИЗИРАНО ВИСШЕ УЧИЛИЩЕ ПО БИБЛИОТЕКОЗНАНИЕ И ИНФОРМАЦИОННИ ТЕХНОЛОГИИ




ИСТОРИЯ НА БАЛКАНИТЕ









КУРСОВА РАБОТА



НА ТЕМА:




РУСИЯ И БАЛКАНИТЕ 1856 -1878г.






Изготвил: Марчела Йорданова Младенова F 90 КЗ IV курс
Информационни фондове на КИН – Задочно обучение








Доц. д-р Сево Явашчев


София
2008
Руската политика на Балканите е традиционна в своята активност още от средата на ХVІІІ век. В отделните периоди тя има и различно проявление, но не може да се отрече благоприятната й роля за възстановяването на балканската държавност.
Събитията след Кримската война не само са свързани с предходните близо 100 години, но са и резултат от амбицията на Запада да намали и изобщо да унищожи влиянието на Русия на Балканите. Поради тази причина ще направя кратък преглед на развитието и утвърждаването на руското влияние на Полуострова до времето на Кримската война.
През последната четвърт на ХVІІІ век, след Кючюк-Кайнарджакския мирен договор от 1774 г., въпросът за Проливите, като основна част от Източния въпрос, излиза трайно на политическата сцена. Активизира се и руската политика в региона, като отношенията й с Османската империя и съдбата на живеещите там християнски народи стават стратегическа част от нейните политически планове. Кючюк-Кайнарджакският мирен договор поставя успешното начало на руската балканска политика, набелязаната още през 60-те години на ХVІІІ в. Според чл. 7 от него “Високата порта обещава постоянно покровителство на християнската вяра и на нейните църкви”, а на практика това означава и покровителство на християнските поданици на империята, които пък са всички балкански народи борещи се за възстановяване на държавността си. Автономни привилегии получават и дунавските княжества Влахия и Молдова. В 1782 г. Екатерина ІІ формулира така наречения си “гръцки проект”, като привлича към този своя план и австрийския император Йосиф ІІ. Според него, на север от р. Дунав трябвало да се създаде зависимата от Русия православна балканска държава Дакия, а на юг – Гръцка (Източна) империя със столица Константинопол, управлявана от внука на руската императрица. За своето съдействие Австрия щяла да получи значителна част от западните земи на полуострова населени с южнославянско население. Както е известно този план не успява, но неговият замисъл е показателен за новата насока в руската политика, както и за значителната роля на гръцкия народ в плановете на Петербург. Някои автори я разглежда като “романтичен” период поради стремежът й да възстанови Византийската империя върху руините на Турция. Привържениците на тази теза изтъкват средновековните черти на приетата от нея идеология, както и религиозния характер на започнатото противоборство.
Първият реален резултат от руската намеса на полуострова е създаването на “Републиката на Седемте съединени острова”. Фактът, че Йонийските острови се превръщат в ключова позиция за руските действия в източното Средиземноморие, не намалява резултата от първото православното християнско държавно образуване. Неговото запазване през следващите години се превръща в модел и удобен прецедент пред турското правителство за подобно устройство и на другите християнски области в Османската империя. Разбира се тук трябва да се има предвид, че крайният резултат е свързан с наслагването на редица военно-политически обстоятелства водещи в крайна сметка до постигането на желаните благоприятни за балканските християни резултати.
В началото на ХІХ в. като резултат от френското нахлуване на Балканите се създава фактически независимата Черна гора в района на Бока Которска. Това дава основание за по-голяма активност на руската политика (през периода 1803-1807 г.) стремяща се с различни средства да укрепи своето политическо влияние в региона. Настъпва и постепенна промяна в нейната ориентация към православното балканско население. Кризата в Османската империя включваща в себе си, както неравномерния ход на реформите така и съпътстващия ги сепаратизъм се допълва и от двете сръбски въстания от 1804 и 1815 г.
Очевидна е постепенната преориентация на Петербург от гръцкото към сръбското националноосвободително движение. Още в началото на 1804 г. въстаналите шумадийски сърби влизат в плановете на Александър І, като руската страна изработва и позицията си по отношение на урегулирането на сръбско-турския конфликт и политическото бъдеще на сръбските земи. След като Виена отказва да подкрепи исканията на въстаниците, а посредничи само за започване на преговорите в Земун, сърбите се обръщат за помощ към А. Я. Италински, руският посланик в Истанбул. В отправената от страна на скупщината молба се настоява Русия не само да вземе под своя защита въстаналите сърби, но и да съдейства за получаването на автономни права на освободената от тях територия. Въпреки че руският император заема твърде предпазлива позиция той явно поощрява сърбите в по нататъшното преследване на набелязаните от тях цели. За това говори както тонът така и поставените искания в тяхната ноемврийска декларация от 1804 г. Постигнатото от руската политика положение за Йонийските острови става модел и за въстаналите сърби. Така в началото на ХІХ в., политическата идея за възстановяването на държавността сред славянските православни народи под покровителството на Русия, добива вече и все по-практическо изражение. Промяната в тази посока, е свързана с плановете на Александър І за създаването в Югоизточна Европа на редица независими или автономни държави, като бариера срещу френската експанзия. От друга страна според плановете на един от уважаваните водачи на въстанието, карловацкия митрополит Стефан Стратимирович, създаването на автономна сръбска държава под руско покровителство, ще бъде началото на обединението на всички сърби намиращи се под австрийска и турска власт. През втората половина на 1807 г. чрез своя дипломатически представител Рудофиникин, Русия прави опит и за намеса във вътрешното устройство на освободените сръбски земи. Става въпрос за утвърждаването на съсловно управление, даването на широки права на Сената (скупщината) за сметка на управляващия върховен княз. През декември 1808 г., по време на руско-турското примирие, сръбските искания достигат до единствено приемливото за тях предоставяне на пълна независимост за Сърбия със съдействието на Русия. Въпреки, че този план е практически неизпълним, както при тогавашната международна обстановка така и по-късно, той е свидетелство за силното руско влияние на полуострова (въпреки сериозната политическа и военна обстановка в Европа), без което не биха могли да се градят такива амбициозни планове. Руската загриженост за съдбата на възстановената сръбска държавност обаче е възпрепятствана от все по-очертаващата се френска военна опасност. Подписаният през май 1812 г. Букурещки мирен договор прави илюзорни амбициозните сръбски планове и дори е отстъпление от постигнатите преди това договорености с Портата. Скоро идва и военното поражение на младата сръбска държава, а с това се слага и край на първото сръбско въстание. Тук трябва да отбележим, че освен руското застъпничество за сръбското националноосвободително движение, няма друга велика сила, която да приема така присърце проблемите на балканските славяни. Що се отнася до политиката на Виена, то тя е твърде сдържана, като при съпоставителен план би могла да се определи повече като “активно неутрална в полза на Османската империя”.
По време второто сръбско въстание (1815 г.) съвпада с извършването на редица промени както в християнска Европа така и в Османската империя. След победата над Наполеон І и последвалия Виенски конгрес, се създава Свещения съюз, който трябвало да бди за запазване на империите, от което следва, че е против нарушаването на техните граници. Тази защита обаче се оказва илюзорна за Османската империя, тресяща се от размирици при незавършена вътрешна реформа Освен от второто сръбско въстание, тя е притисната от сепаратистичните действия на двете независими албански фамилии Бушати и Тепенденли, от вълнения в Босна и Херцеговина, от зародилото се и все по засилващо се гръцко движение “Филики етерия”, от стремящите се към все по-широка автономия Дунавски княжества, от недоволството на еничарите срещу планираните военни и икономически реформи. Въпреки, че Петербург няма намерение да води война с империята на султаните, той не се отказва от постигнатите в Букурещ договорености по отношение на сърбите и на Дунавските княжества. През лятото на 1816 г. Г. А. Струганов, руският посланик в Истанбул, започва активни преговори за даване на автономни права за сърбите. През 1820 г. сръбският въпрос дори става обект на специални разговори в руското министерство на външните работи. Отново, както по време и на първото въстание, се обсъжда вътрешното устройство на страната, признава се правото на Обренович за наследственост във властта, но при условие, че няма да се налага деспотизма само на едно семейство.
Руската политика по отношение на Сърбия не се променя и след възцаряването на Николай І. Според Акерманската конвенция от септември 1826 г., Портата се задължава да изпълни клаузите от Букурещкия договор касаещи Сърбия и Дунавските княжества. Въпреки, че тя не прави това, последвалият Одрински мирен договор от 1829 г. и основания на него султански хат-ти-шериф, дава на младото сръбско княжество пълна вътрешна автономия, Милош Обренович получава наследствени права върху сръбския престол, а Русия – правото да покровителства Сърбия.
От началото на 20-те години на ХІХ в. националноосвободителното движение на Балканите се обогатява със старателно подготвеното от “Филики етерия” гръцко въстание, преминало в революция възстановила държавността и на гръцкия народ. Още по време на неговата подготовка, водачите на заверата се обръщат към своя сънародник Йоан Каподистрия, заемащ висок дипломатически пост в азиатския департамент на руското външно министерство, с предложение да оглави борбата. След неговия отказ начело на въстанието застава друг грък, също на руска служба – Александър Ипсиланти. Тези “лидерски” лутания и промени преди началото на въстанието показват два основни момента в тогавашната политическа реалност. Става ясно, че съобразно новите европейски реалности Русия няма възможност, а и не желае да поеме риска да застане зад подготвеното от “Филики етерия” въстание. С тази своя позиция тя запазва мястото и ролята си в Свещения съюз, но пък губи обаянието си сред балканското православие като велика сила защитаваща неговите интереси.
След започването на въстанието в Пелопонес от Петербург заемат по определена позиция. Въпреки че Александър І подкрепя останалите европейски правителства при осъждането на гръцките въстанически действия и показва явно, че няма намерение да толерира въстаниците, той не пропуска да осъди турските репресии над гръцкото население. През 1821 г. Русия настоява пред Портата да спре преследването и избиването на гръцкото население, като почти се стига до скъсване на двустранните дипломатически отношения. Използвайки турските зверства като основен повод в своята политика пред останалите държави от “великия (западен) оркестър”, царското правителство се надява Русия да заеме водеща роля при регулиране на поредната криза в Османската империя. Разбира се, че подобна позиция не е резултат на някакъв алтруизъм, а естествена закономерност с оглед на "проливната" политика и руската роля в балканските територии на Турция.. Твърдото противопоставяне от страна на Виена и Лондон, опасяващи се от засилване на руското влияние на Балканите и в Близкия изток, принуждава Александър І да води своя самостоятелна политика. През януари 1824 г. Петербург запознава великите сили със своя план по разрешаването на кризата, който трябвало да бъде обсъден на конференция за Източния въпрос. В него се предвижда създаването на три самостоятелни гръцки княжества, в източна, западна и южна Гърция, които трябва да получат автономни права и привилегии подобни на тези, които имат Йонийските острови. Тази идея обаче не е подкрепена от никого, като дори е посрещната с възмущение и от самите гърци обявили вече независимостта си в Епидавър. Още през следваща година руската политика се сблъсква със сериозната английска конкуренция пред новото гръцко правителство. За Разлика от Петербург Лондон са по-прагматични и залагат на конкретни цифри при даването на заем за младата все още непризната балканска държава. Тази политика предизвиква и т. нар. “Акт на подчинение” - петиция до английското правителство с искане за установяването на едноличен английски протекторат над Гърция. В крайна сметка се стига до взаимен компромис между двете велики сили и до естествени техни общи действия. В края на март 1826 г. между Русия и Великобритания се подписва общ документ (Петербургски протокол) за разрешаването на конфликта. Предвижданата автономия за намиращата се под гръцка власт територия този път е подкрепена и от самото гръцко правителство, намиращо се в безизходно военно и политическо положение. На основата на Петербургския протокол през юни 1827 г. се сключва и тристранен съюз между Русия, Великобритания и Франция насочен към разрешаването на гръцкия въпрос. Последвалите съвместни военни действия, както и руско-турската война от 1828-1829 г. довеждат до Одринския мирен договор (10 март 1829 г.) даващ широка вътрешна автономия на гръцката държава. Въпреки сериозната намеса на западните велики сили, Русия все пак е тази, която е най-активна по гръцкия въпрос и прави най-много в политически и военен план за признаване на възстановената гръцка държавност. Тук трябва да се признаят и подчертаят някои основни закономерности в западната и руска политика по отношение на резултатите от балканските националноосвободителни движения. Русия винаги участва при уреждането на конфликтите между балканските народи и Османската империя, като винаги (с незначителни изключения) застава в защита на техните интереси и политика. Западният велик оркестър пък никога не пропуска възможността да се намеси и коригира постигнатите от Петербург договорености. Така статуквото между великите сили налага и определена политическа аксиома според която нито един балкански народ възстановил държавността си не получава веднага за нейните граници статут на независима държава. Всичките шест балкански държави преминават през “карантинния период” на автономността преди да станат независими. Освен това на почти всички балкански държави (на четири от шестте) се налага за владетел чужд в национално и религиозно отношение принц свързан с някоя от западните династии. Тези два общи за всички фактора са първата сериозна намеса от страна на Запада във вътрешната и външна политика на балканските държави. Впрочем отношението към тях не е много по-различно от демонстрираното векове преди това снизходително пренебрежително отношение към зависимата икономически от тях Османска империя. Известен нюанс все пак има. Той е свързан с по-голямото предпочитание което Западът отдава на исляма в сблъсъка между него и православието. Оправданието, че това е реакция насочена срещу руската политика и влияние на Балканите, не е издържано, защото се отнася до суверенни държави, в определени моменти с откровена антируска и прозападна политика. Всъщност за балканските правителства в много от случаите тя е наложена или “предизвикана” от същите тези западни държави, а известно е разминаването между определени правителствени интереси и интересите на един цял народ.
През периода между постигнатата вече автономност и желаната от страна на балканските държави независимост, ролята на Русия не е по-малка. Това е периодът, когато западните държави и Русия се придържат към т. нар. “политика към слабия съсед”, като в случая се има предвид Османската империя. Във възникналия конфликт между султан Махмуд ІІ и неговия египетски васал Мохамед Али са въвлечени всички велики сили. Прекалено дългото протакане за намеса в полза на Турция от страна на Лондон, Париж и Виена, принуждава Високата порта да се обърне за помощ към Петербург. Според подписания на 26 юни 1833 г. Ункярискелесийски мирен договор, Русия се задължава за период от осем години да оказва по всяко време военна помощ на Османската империя срещу което получава еднолично право за ползване на Проливите, което на практика означава, че те са закрити за останалите велики сили. По време на конфликта от 1831-1833 г. император Николай І не пропуска възможността да изпробва поредният план за Балканите отнасящ се до създаването на гръцка държава включваща в своите граници и азиатския бряг на Босфора. Явно е обаче, че това не е план, който се очаква да бъде реално изпълнен, а дипломатически сондаж предназначен за разкриване картите на Метерних. Според последния, ако се окаже, че султанът не може да запази властта си на Балканите то могат да се образуват няколко неголеми “напълно независими държави” – Молдова, Влахия, Сърбия, Босна, България и Албания в които християните ще се управляват от князе, а мюсюлманите от ханове. План показващ нещо важно, станало по-късно основен мотив в австрийската и въобще западна политика по отношение на народите живеещи на полуострова. Това е създаването задължително на малки, а това означава и безсилни балкански държави, нямащи възможност за своя самостоятелна политика, а оттам имащи и фиктивен суверенитет. Очевидно е разминаването в това отношение с руската балканска политика, залагаща на други фактори, която в крайна сметка е по-благоприятна за възстановилите държавността си балкански народи.
Кримската война (1853-1856 г.) завършва не само с военно поражение за Русия. Парижкият мирен договор от 18/30 март 1856 г. нанася чувствителен удар на руската дипломация, свързан със загуба на влияние върху Проливите и съдбата на балканските народи. Русия губи не само позициите си от времето на Ункярискелесийския мирен договор и от последвалата го няколко години по-късно “Конвенция за Проливите”, но и правото да има флота в Черно море, да използва Проливите, както и едностранното влияние при уреждането на всеки проблем свързан с Балканите, като в териториално отношение губи и Бесарабия.
А каква е позицията на Запада към преливащите от драматични събития Балкани? В един от френските вестници от онова време се казва следното: “…Западът има интерес от съществуването на изток на голяма варварска държава без индустрия, без манифактура, без правителствена система… за да могат да я експлоатират и да й се налагат. Съкровените интереси на Европа е Османската империя да не стане плячка на Русия.” Кратката характеристика на политиката на ”слабия съсед” изповядвана и практикувана от великите сили по отношение на Османската империя изисква създаването на “...голяма християнска империя (на мястото на отиващата си Османска империя – бел. моя.), която да бъде укрепление на Запада срещу Русия и на русия срещу Запада, залог за равновесието на силите в света.” Тази политическа констатация от есента на 1853 г. показва два основни аспекта в отношението на Европа към Балканите – разглеждането им като слабо развит район, източник на евтина работна ръка, на човешки и материални ресурси (това се отнася както за Османската империя така и за живеещите в нея народи и възстановените им държави) и използването им като политически и военен полигон за противопоставяне срещу Русия.
През този съдбоносен за руската империя момент на поста министър на външните работи застава А. М. Горчаков (1856-1882 г.), умерен либерал и много добър дипломат със свои виждания за външната политика на Русия. Според него, нейната външна политика трябва да бъде насочена към отмяна на наложените от Парижкия договор санкции и ограничения, което на практика е свързано с политическото й възвръщане на балканската политическа сцена.
Мисията на княз Меншиков и адмирал Корнилов в Цариград от началото на март 1853 г., е свързана с искането на Русия за получаването на изключителното право да покровителства християните в Османската империя и светите места намиращи се на нейна територия. Точно този въпрос и последвалия дипломатически конфликт със Запада за приоритет в тази насока, стават повод за началото на поредната руско-турска война, прераснала по-късно в международен конфликт, известен като Кримска война.
Мисията на руските дипломати и военни продължава с посещение на Атина и среща с крал Отон І и гръцкия министър на външните работи Пайкос. Очевиден е замисълът на Русия да предаде на очертаващия се военен конфликт смисъла на борбата на кръста срещу полумесеца. Православният религиозен фактор на Балканите е един от основните стълбове на руската политика в региона. Последвалите събития свързани оправдават руските очаквания. В Епир и Тесалия гърците се вдигат на въстание, като въоръжените действия се прехвърлят и в Македония. Г. С. Раковски прави планове за въстание и в българските земи.
По време на Кримската война (1853-1856 г.) гръцката общественост застава на страната на Русия, като дори се смята, че е необходимо започването на подготовка за война с Турция. Още в началото на военните действия между Русия и Портата, гръцкото правителство организира военни отряди по границата си. Създадените в страната революционни комитети набират доброволци за участие във военните действия и ги прехвърлят на турска територия. Тази “прелюдия” води и до подготовка на гръцкото правителство за война срещу Османската империя. На 19 март 1854 г. Портата връчва на гръцкото правителство ултиматум с искането за спирането на всякаква помощ за въстаниците и наказание за гръцките военни – участници във военните действия против нея. На 22 март турският посланик напуска гръцката столица.
Прекъсването на дипломатическите отношения между двете страни и явната проруска гръцка позиция във войната, не остава незабелязано от западните държави. Тъй като подобно “своеволие” на малката балканска държава не съвпада с плановете на Франция и Великобритания, през май 1854 г. те побързват да окупират малката балканска суверенна държава. Гърция е не само окупирана, но трябва да търпи чуждите войски и след подписването на Парижкия мирен договор. В управлението на страната е наложено правителството на английското протеже А. Маврокордато, определено от народа като “министерство на окупацията”. Загубата на руската политика в региона води до продължаване на англо-френската окупация на Гърция близо година след края на войната. Едва през февруари 1857 г. и последният чужд войник напуска Пирея. По сложен се оказва въпросът с дейността на международната финансова комисия на гръцка територия целяща да събере погасяванията на 60 млн. заем даден на гръцкия крал Отон І. На 1 март 1857 г. в Атина пристига извънредният посланик на Русия А. П. Озеров. Въпреки че неговите пълномощия са ограничени от Петербург с инструкцията “да се въздържа от намеса във вътрешните работи на Гърция”, той стои в основата на реализацията на руската политика в международната финансова комисия. Тя е принудена да съкрати срокът си за пребиваване и да се задоволи със сумата едва от 900 хил. драхми, които по стойност са далеч от претендираните 60 млн. франка.
Англо-руската конкуренция за влияние в Гърция продължава и в началото на 60-те години след свалянето на Отон І от престола. От Лондон поддържат кандидатурата на втория син на кралица Виктория, принц Алфред срещу руския кандидат – херцог Лейхтенбергс, племенник на руския император Александър ІІ. Влияние за избирането на английския кандидат изиграва решението на Лондон (декември 1962 г.) да се откаже от протектората си над Йонийските острови в полза та гръцката държава. На 22 януари 1863 г. Националното събрание на Гърция избира Алфред за крал. Последвалото оттегляне на английското правителство от неговата кандидатура води до нов избор, този път на 17 годишния датски принц Вилхелм Георг Глюксбург – 18 март 1863 г. Така на гръцкия престол е поставено второ западно протеже, известен в гръцката история като Георг І, управлявал страната през следващите 50 години, от 1863 до 1913 г.
През август 1866 г. на о-в Крит избухва въстание, което поставя началото на решителната борба на гърците за присъединяване на острова към майката родина. Както всяко голямо събитие на Балканите свързано с възстановяването или разширяването на държавността, и този въпрос става обект на вниманието на великите сили. През втората половина на август 1866 г. Горчаков предлага съвместни действия в международен план в подкрепа на въстаниците. Западните държави отхвърлят това предложение. Британският външен министър Е. Стенли се придържа към сдържаност по отношение на конфликта, за да не се изтълкува тяхната намеса като поддръжка на въстаниците. Позиция, която разкрива протурската насоченост на английската политика и по тази балканска криза. Още по твърда по отношение на въстаниците е френската политика. Що се отнася до Русия, освен с дипломатическа подкрепа, през пролетта на 1867 г. тя изпраща и много средства (събрани на доброволен принцип от руския народ) за кипърските гърци.
Въпреки желанието си руското правителство не успява да помогне при реализирането на исканията на кипърските въстаници. Поредната Парижка конференция на държавите подписали договора от март 1856 г. се занимава отново с размирните Балкани. На 20 януари 1869 г. бъдещето на острова се урежда по отправения в края на ноември, предишната година, турски ултиматум. Само две години по-късно, русия успява да се “върне” на Балканите, като отново получава правота да има флота в Черно море.
Отново позитивна на балканските държави (този път за Сърбия) е руската намеса в началото на 60-те години. На 3 юни 1862 г. в Белград избухва въоръжено стълкновение между сърби и турския гарнизон в града. В тези събития активно участие взема и първата българска легия, организирана от Г. С. Раковски. Това стълкновение придобива такива размери и получава такава политическа насоченост, че има реалните изгледи да прерасне в поредният голям балкански конфликт. След спешно свиканата в Канлиджа конференция (11 юли 1862 г.) – малко градче близо до Истанбул – Русия и Франция застават зад сръбските искания за ликвидиране на турските крепости останали в територията на княжеството. Тази позиция е в унисон с възприетата от Александър ІІ политика. Още преди избухването на конфликта Сърбия получава значителна материална руска помощ (март 1862 г.) възлизаща на 300 хил. рубли предназначена за превъоръжаване на сръбската армия в случай на война с Турция.. Русия застава и зад сръбския замисъл за организирането на Балкански съюз (1866-1868 г.) като този път отпуска заем от 200 хил. дуката с безплатна отстъпка за 100 хил. необходими за въоръжаване и дипломатическа работа по създаването на замислената коалиция.
Позитивна е и руската намеса при обединението на дунавските княжества Влахия и Молдова и сливането им в единна държава. След Одринския мирен договор (1829 г.) руската администрация в княжествата провежда редица реформи станали основа за бъдещето им икономическо и политическо развитие. Най-важният акт сред тях е органическия устав (регламент), който е и първата конституционна форма заместваща властта на фанариотите с тази на румънското болярство. Вътрешните политически борби, както и ролята на двете княжества в международния политически живот стават елемент от руската политика на Балканите през първата четвърт на 50-те години на ХІХ век. Към заключителния етап на Източната криза (1875-1878 г.) се променя и румънската политика, която от профренска постепенно се ориентира към защита от Петербург. По такъв начин точно участието на Румъния в руско-турската война от 1877-1878 г. е причината да се признае нейната независимост договорена предварително на руско-румънските разговори в Ливадия.
Съществена е и ролята на Петербург при подготовката на Първия балкански съюз (1866-1868 г.). Чрез създаването на балканско военно обединение, което е способно да води успешни военни действия срещу Османската империя, Русия се надява да получи поредната възможност за намеса на Балканите. Изпълнител на тази идея в региона става Сърбия, която започва динамична дипломатическа дейност с Черна гора, Гърция, Обединените дунавски княжества (Румъния). Същевременно с това се изпращат и емисари, които трябва да подготвят въстание в Босна и Херцеговина и в Румелия (българските земи). Поради не съвсем уредени съюзнически отношения, поради кризата с властта в Румъния и смъртта на сръбския княз Михаил Обренович, съюзът не се реализира на практика.
През лятото на 1875 г. започва последният етап на Източната криза. Избухването на въстание в Босна, а няколко месеца по-късно и в Херцеговина активизира европейската дипломация. Най-активни са Русия и Австро-Унгария, които не само имат конкретни отношения на Балканите, но са и съюзници в рамките на “Съюза на тримата императори”. Очертават се следните позиции. Австро-Унгария държи на присъединяването на Босна и Херцеговина и е твърдо против сръбските и черногорски претенции към тези области; Русия поддържа въстаниците, както и интересите на Сърбия и Черна гора, но не е способна да заеме крайна позиция по този въпрос, тъй като не иска да влиза в нови противоречия със “западния велик оркестър”. Германия, или по-точно, Ото фон Бисмарк, предпочита да лавира между близки и далечни съюзници, като по различни поводи търси да предизвика противоречия между тях, но в никакъв случай не иска да разруши “Съюза на тримата императори”. По времето на тези разговори става ясно, че Русия може да си получи отново Бесарабия (отнета й на Парижкия конгрес от март 1856 г.), ако се съгласи на отстъпки за Австро-Унгария в Босна и Херцеговина.
Започналата през лятото на 1876 г. сръбско-черногорско - турска война, само след няколко месеца военни действия в края на 1876 г., води до реална опасност за съществуването на сръбската държава. Само навременната намеса на Петербург спира по нататъшното настъпление на турската армия, и съответно, спасението на Сърбия от политическо унищожение.
Месец преди да се подпише Санстефанския договор, вече е решено провеждането на международна конференция, която да обсъди границите на новата промяна на Балканите. Въпреки това (или може би именно поради това) атаките срещу предварителния договор са много силни. В една от своите речи Гладстон подчертава, че “не одобрява разширението на запад дадено на българите”. В началото на април 1878 г. английският премиер лорд Биконсфилд заявява пред камарата на лордовете, раздразнението си от Санстефанския договор “унищожаващ съвсем европейска Турция и създаващ една България в която не живеели българи… и който правел от Черно море – руско море”. По същото време английското външно министерство разпространява циркуляр в европейските столици, в който се “изказва безпокойство” от “поставянето на големи общности от сърби и гърци под управлението на българите, които дори не били извоювали сами свободата си, а я получили с помощта на руската армия”. Възраженията от руска страна, че тези граници на България са създадени още на Цариградската конференция (1876 ), са игнорирани. Австро-Унгария с други мотиви също оплаква съдбата на Турция. Според Виена “България събрала най-богатите производителни земи от Европейска Турция, като й оставила само гористите и безплодни, следователно най-малко подходящи за материален прогрес области”. По това време позицията на Германия, Франция и Италия, на горния оплаквачески фон по отношение на Турция, би могла да се определи като сдържана.
Наложените от Русия условия в Санстефанския договор се приемат от Атина, като удар върху гръцките национални интереси. Започва кампания с която се цели доказването на гръцкия характер на Тракия и Македония. Гръцкото правителство, чрез своите дипломати, се старае да убеди европейските държави да не включват тези земи в България. Максималните гръцки искания са развити в проекта за разрешаване на Източния въпрос в книгата “Източният въпрос и Мегали идея като негово решение”, издадена на френски и гръцки език от М. Дефнер. Според авторът гръцките земи стигат на север до Стара планина, а на изток – до линията Палестина –Трапезунд. Пак според него, за постигането на крайната цел – Велика Гърция, е необходимо преустройство на Балканите според което Босна, Херцеговина и Черна гора да станат независими княжества под протекцията на Австро-Унгария; цяла България на север от Стара планина да се обедини със Сърбия, като това обединение остане васално на султана; Румъния се обявява за независима, а земите на юг от Стара планина – Румелия, Тракия, Македония, Албания и всички острови ще образуват един вилает, управляван от гръцки валия и ще се ползва с вътрешна автономия; Тесалия, Епир и о-в Крит могат срещу известна сума да се откупят от Гърция.Сред гръцката общественост има и умерени искания, които се задоволяват само с претенции към Епир, Тесалия и Южна Македония.
В Букурещ недоволството е насочено към отнемането на Южна Бесарабия и компенсирането на Румъния със северната част от Добруджа. За първи и последен път тогава румънските политици в хор признават, че това са български земи, които те не желаят. Това обаче се оказва само част от сценария на протеста срещу наложената им размяна. През следващите години цяла Добруджа се превръща в основен мотив на румънските искания (при всеки удобен случай) за териториална компенсация, винаги когато България си помисли за освобождението на българските земи в Тракия и Македония.
Подписвайки договора в Сан Стефано руската дипломация си дава ясната сметка, че той ще бъде коригиран на основата на подписаните предварителни споразумения, както и според условието на Парижкия договор от 1856 г., че границите на Балканите могат да се променят само със съгласието на страните сложили подписа си под него. Най-важното в случая е, че именно Санстефанският договор връща държавността на българския народ, нещо което в Берлин няколко месеца по-късно само се потвърждава. Всякакви други приказки и словесни еквилибристики имащи за цел да омаловажат ролята на Русия по отношение зараждането на третата българска държава, са плод на съвременни партийни пристрастия и стремеж за политическо нагаждане в лутащото ни се настояще. Не трябва също така да се пропуска и факта, че Санстефанският договор признава независимостта на Румъния, Сърбия и Гърция, а Берлинският конгрес само потвърждава този факт. Според подписания на него договор направените под натиска на западните държави промени се отнасят преди всичко за границите на българската държава. Като един от основните мотиви за това се явява и искането, заявено от Австро-Унгария още в Райхщад, да няма голяма славянска държава на Балканите. Разбира се, че в случая, когато този въпрос се поставя, се визира Сърбия, но в крайна сметка потърпевшата е България. За орязването на границите ни, доближаващи се най-много до тези на диоцеза на българската Екзархията разбира се влияят и много други фактори, но в крайна сметка събитията се насочват от Великобритания и тя успява да постигне целите си: разбиване на единството в “съюза на тримата императори” и ограничаване на политическите и териториални резултати от руската победа във войната. Всъщност българският въпрос се обсъжда от тристранна руско-английско-австрийска комисия. На нейните заседания Дизраели настоява за запазването властта на султана в българските земи и най-вече за разполагането на турски гарнизони в Южна България. Тази негова позиция се подкрепя от австрийската страна, като нейният представител е особено настойчив за даване на името “Източна Румелия”.
На Берлинския конгрес Русия претърпява дипломатическа загуба и по отношение своето влияние в Сърбия. Пет дни преди подписването на договора (26 юни /8 юли/ 1878 г.) Ристич подписва с Андраши австро-сръбска конвенция. Цената на сръбските икономически и политически отстъпки, а с това намаляване и на руското влияние, е присъединяването още (в сравнение със Санстефанския договор) и на двата окръга Пирот и Враня. Фактически в Берлин западният католически и протестантски политически елит “зарежда” балканското буре с барут на териториалните и политически противоречия между възстановените балкански държави. С поредното нова разчертаване на границите Румъния се противопоставя на Русия и на България заради Бесарабия и Северна Добруджа. Сърбия и България скоро ще стигнат дори до сблъсък, заради териториалната неудовлетвореност на първата. За да се обезсили руското влияние на Балканите опиращо се на двете славянски държави, Вадингтон дори предлага, силите да подкрепят Гърция, която в съюз с Турция да изпълни този замисъл на западния велик оркестър.
На Берлински конгрес се извършва голямото разчертаване на новите балкански граници. Според френския външен министър и делегат на международния форум Вадингтон, след войната от 1877-1878 г. много са се засилили руските позиции на Балканите, а с тях и тези на славянството. Неговото предложение е, да се подкрепи Гърция в противопоставянето й срещу България и Сърбия, като, ако това е необходимо, да се подпомогне осъществяването на съюз между нея и Турция. С безпринципното разчертаване на балканските граници, великите сили превръщат Полуострова в “барутен погреб”, от чийто взрив те винаги могат да се възползват. Според френските историци Е. Лавис и А. Рамбо, “в Сан Стефано Русия се занимава с въпроса за осигуряване свобода на всички християни”, докато Берлинският договор “… е паметник на егоизма, дело на завистта, на личните отношения, акт неморален и долен, защото без да се осигурява мира, той създава много поводи за войни и конфликти в бъдеще”.



ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Виноградов, В. Н. Канцлер А. М. Горчаков в водовороте Восточного кризиса 70-х годов ХІХ века.// Славяноведение, 5, 2003.
Волкова, О. Министр иностранных дел Горчаков Александр Михайлович (1856-1882 гг.).// Международная жизнь 2, 2002.
Грънчаров, Ст. Балканският свят. С., 2001.
Димитров, Стр. Кр. Манчев. История на Балканските народи. Т. 1. С., 1999.
Данова, Н. А. Христакудис. История на Нова Гърция. С., 2003.
Илчев, И. Б. Гаврилов (съставители). Източният въпрос в дипломатически документи, спомени на политически дейци и материали от периодичния печат на епохата. С., 1995.
История Румынии, т. 1. М., 1971.
Киняпина, Н. С. Внешняя политика России второй половины ХІХ века. М., 1974.
Манчев, Кр. История на Сърбия. С., 1999.
Международные отношения на Балканах 1856-1878 гг. М., 1986.
Поплыко Д. Ф. Боснийско-герцеговинское восстание 1875-1876 гг. и национально-освободительные движения на Балканах. // Освободительные движения на Балканах. Балканские исследования. Вып. 3. М., 1978.
Тодорова, М. Подбрани извори за историята на Балканските народи ХV-ХІХ век. С., 1977.
Струкова К. Л. К истории русско-сербских межгосударственных отношений в 1875 г. // Балканские народы и европейские правительства в ХVІІІ - начале ХХ века. Балканские исследования. Вып. 8. М., 1982.
Формирование национальных независимых государств на Балканах (конец ХVІІІ – 70-е годы ХІХ в.). М., 1986.