Добре дошли! Регистрирането отнема няколко минути и е напълно безплатно, но ще ви даде повече възможности. Може да влезете направо с профила си от Фейсбук. Натиснете тук!

Паисий Хилендарски и „История славянобългарска”

Реферати, есета, доклади и всякакви документи свързани с историята.

Модератор: Модератори

Паисий Хилендарски и „История славянобългарска”

Мнениеот Mozo на Нед Юни 05, 2011 13:14

Паисий Хилендарски и „История Славянобългарска”

Възникване на българската национална идеология, последователи на Паисий

Паисий Хилендарски е ярък представител на възрожденското българско „пробудено” съзнание, първи действен борец за национално равноправие и изразител на нови, „модерни” идеи.
За житейския път на Светогорския монах се знае удивително малко.
Малкото, което се знае за Паисий, е почерпено, на първо място от неговата забележителна история. Тъй като тя е завършена през 1762г., когато авторът е на четиридесет години, предполага се, че е роден през 1722г., някъде в границите на тогавашната Самоковска епархия. Косвени данни, свързани с брат му, сочат Банско за родно място на Паисий.
Времето не е съхранило никакви сведения за младостта на Паисий, не се знае дори светското му име. Известно е, че през 1745г. той отива в Света гора, замонашва се и се установява в Хилендарския манастир. Тук сред остри конфликти между монаси от различни народности се ражда идеята за написването на Историята, тук започва събирането на материала, тук протича и голяма част от живота на легендарния родолюбец.
Сред малкото безспорни документи, свързани с Паисий, са едно препоръчително писмо и една разписка, подписана от него през 1761г.
Манастирското братство изготвило писмото и изпратило Паисий да прибере имуществото на хилендарския игумен Герасим, починал в Сремски Карловци. Паисий приел охотно тази мисия, защото се надявал, че тя ще му помогне да събере още сведения за своя труд, както и станало.
След като се завърнал в Хилендар, където по-големият му брат Лаврентий е вече игумен, поради настъпилия „голям смут и несъгласие” Паисий се преместил в българския манастир Зограф.
Там попаднал на нови сведения и през 1762г. завършил „ История славянобългарска”. Тя остава единственият безспорен негов книжовет труд достигнал до нас.
Скоро след като завършил епохалната си творба, Паисий предприема ново пътуване, по време на което разнася из села и градчета своята история. Преписката на Софроний Врачански документира присъствието му в Котел през 1763г., когато бъдещият автор на „Житие и страдания” прави първия известен препис на „История славянобългарска”. През следващите десетилетия преписите ще се увеличат – днес са известни повече от 60 . Но други безспорни сведения за по-нататъшната съдба на Светогорския монах няма. Не се знае със сигурност дори къде и кога се е разделил с божия свят. По-стари предположения сочат 1798г., напоследък повече привърженици има подкрепеното с документи твърдение, че Паисий е починал през 1772г. в Станимака (Асеновград).
Два са основните източника, от които Паисий черпи сведения за миналото на българите. Единият е „Царството на древните славяни” на дубровничанина Мавро Обрини. Книгата е написана през 1601г., а българинът вероятно ползва руския ù превод от 1722г. Другият е „Анали църковни и граждански” на кардинал Цезар Бароний от 1607г., руски превод – 1719г. Към тях трябва да се прибавят византийски хроники, много жития и други произведения на старобългарската литература и документите, пазени в светогорските манастири. Особено интересни сред тях са т.нар. грамоти, с които българските владетели са дарявали със земи или са освобождавали от данъци манастирите.
Основната опорна точка, върху която стъпват изводите за огромното ù значение, е несъмненият факт, че тази творба едновременно олицетворява, засилва и подхранва започналия по това време сред българите процес на национално осъзнаване и национално обособяване. Не съвсем точни са романтичните по дух твърдения на някои изследвачи от миналото, според които Паисий събудил българския народ, че го създал в безпросветния мрак на робството и т.н. Всъщност, както отдавна е установила историческата наука, процесът започнал десетилетия преди „История славянобългарска”, но
именно книгата на Паисий фокусира в себе си основните му белези и го насочва към бъдещето. В това отношение тя е напълно в духа на ранната историография на останалите балкански и южнославянски народи.
И не само на тях – познанието от миналото винаги и навсякъде е основен сплотяващ фактор в развитието на нациите.
Характерът на книгата, цялостния поглед към миналото на българския народ я прави особено подходяща за нуждите на момента.
Истории на българите са писани и преди Паисий, и непосредствено след него. Но именно творбата на Светогорския монах изиграва главна роля в Българското национално възраждане.
Въпреки несъмненото развитие на историческото познание през следващите вече близо два века и половина,
„История славянобългарска” продължава да носи основните знаци на българското. По-съществените допълнения са свързани предимно с по-новите периоди и, на първо място, с борбите за освобождение, които се развиват след Паисий, а в някаква степен – и като резултат от неговото дело.
Успоредно с опознаването на историческото минало „История славянобългарска” изпълнява и една друга, особено важна задача, към която проявява подчертан интерес цялото Българско възраждане, пък и културата ни от по-ново време. Това е разкриването на мястото на българите в световната цивилизация, приобщеността им към някои от големите общности в световната култура. Паисий настоява за това, че българите са част от голямата общност на християнските народи. Многократно той изтъква и принадлежността ни към славянското семейство. Очевидно е и желанието му да се присъединим и към престижната група на „просветените” народи, т.е. към това, което други обозначават с понятието Европа.
Към същинското повествование за миналото – главата „Историческо събрание за българския народ” – Паисий прибавя друга, която отново разглежда българските владетели, след това за трети път разяснява „колко знаменити били българските крале и царе”. Не са забравени и „славянските учители”, и българските светци. Очевидна е патриотичната тенденция, обусловила подобна организация на материала.
„История славянобългарска” завинаги е оставила своя отпечатък върху последвалото развитие на българския народ и неговата култура.








Софроний Врачански е вторият крупен представител на Българското възраждане. След Паисий Хилендарски той застава начело на движението за пробуждане на българския народ от вековен сън. Неговото място в развитието на Българското възраждане се определя не само от ясната му мисъл и големия му талант, но и от нарастването на силите, които довеждат до голямото и неудържимо разложение на господствуващата феодална система в нашите земи през втората половина на XVIII и в началото на XIX век. Исторически необходимо е в България да се появят усилия за създаване на нов живот, за създаване на нов мироглед, за създаване на нова култура, за създаване на нова литература. Идеите на Просвещението, които заливат Европа, трябва да намерят и в България свой представител. На Софроний Врачански е отсъдено да начертае новите развойни пътища пред българския народ.
Търсейки мястото на Софроний Врачански в развитието на Българското възраждане и на новия български културен и книжовен живот, трябва преди всичко да изтъкнем, че с делото си той е пряк продължител на Паисий Хилендарски. Когато в Котел, родния град на Софроний, идва хилендарският монах, за да доне- се в толкова отдалечения от Атон български край „книжицата” и пламъка си, той бива посрещнат от 26-годишния Стойко Владиславов, бъдещия Софроний Врачански, като апостол, който подобно на пророците от библейските предания отваря очи и уши със знанието и правдата си. Поп Стойко се залавя с преписването на „ История славянобългарска” и това е един от първите му известни нам книжовни трудове. Сам добавя бележка към преписа си: „ Тази история принесе Паисия йеромонах от Света Гора Атонска и я преписахме у село Котил...” Този препис на Паисиевия труд от 1765г., не е единствен, направен от Софроний. Въодушевен от Паисиевата история и стремейки се да я популяризира сред българския народ, през 1781г. той прави втори препис.
Паисиевата традиция очевидно става за него жизнено дело. Поставяйки Паисиевата история в котленската черква, за да бъде достояние на цялото население, той вписва в нея анатеми, насочени несъмнено срещу „отцеругателите”, срещу които е въстанал хилендарския монах.
Влиянието на Паисий се забелязва и в книжовното дело на Софроний. Като Паисий Софроний кори българския народ, призовава го към нов живот, разпалва ненавистта му към неговата изостаналост и гнета, в който живее, и любовта му към отечеството и просветата. Нерядко в страниците на Софрониевите книги прозвучават Паисиевата болка и гняв, и то изразени с подобни обрати на речта.
Продължавайки делото на Паисий, Софроний бележи нов момент в нашето развитие през XVIII и началото на XIX век.
Учителската и проповедническата дейност на Стойко Владиславов – Софроний Врачански, – на които той се посвещава за цели десетилетия, са въодушевени от един нов стремеж: да дадат знание и поука и същевременно да укрепят българската народност в един извънредно труден за нея период. Като учител и проповедник Софроний предолява такива трудности, каквито западно- европейските просвещенци не са и сънували. Той разпространява българско „книжно учение” и произнася църковни проповеди на български език, когато този език е в немилост пред висшите църковни власти, разпореждащи се с черковното, училищното и книжовното дело в страната. За новия характер на неговите проповеди свидетелствува съобщението в автобиографията му , че българските му слушатели го имали „като някой философ”. За новата насока в неговата дейност още в Котел свидетелствува и фактът че като учител и проповедник там се грижи за популяризирането на Паисиевата история.
Просвещенците не се задоволяват само с учителска дейност и устни проповеди. Те се стремят да създадат и литература за народа.
Софроний, още като свещеник Стойко, наред с изпълнението на черковните и училищните си задължения се занимава и с преписване и разпространение на книги, свидетелство за което са стигналите до нас негови преписки на дамаскин и часословец и подвързии. С тая си дейност той продължава книжовната традиция у нас. Нов момент в дейността му представя преписването на Паисиевата история, към което той пристъпва дълбоко развълнуван от нейното ново съдържание. Неговата преписка към първия препис отбелязва раждането на едно ново съзнание, което го включва в новото развитие на нашия народ.
Голямата си книжовна дейност Софроний развива особено когато му бива отнета възможността да бъде в пряк досег с българския народ – принудително задържан във Видин и емигрант в Букурещ.

Най-интересно и най-ценно съчинение на Софрония е неговата автобиография, или както той я е озаглавил „Житие и страдания грешнаго Софрония”, завършено към 1804г. в Букурещ. В това съчинение са отразени както личността и животът на Софрония, така и положението на целия бълтарски народ през XVIII и началото на XIX век. То е важно не само като единствен източник за биографията на Софрония, но и като ценен исторически паметник, от който черпим богат материал за епоха от българското историческо минало – малко позната, не напълно изследвана, епоха, през времето на която централната турска власт почнала да губи влияние и престиж в отделечените области. Във Видинската област се настанява Пазвантоглу и се обявява за независим владетел. Опитите на турското правителство да го победи и подчини останали напразни. Арена на борбите между властта и непокорния васал става северозападният край на България - Видинско и Врачанско. Като съвременик и очевидец Софроний се опитва да обрисува това междуцарствие. Както старите пътеписци, така и той излага в хронологичен ред някои факти и събития:
споменава имената на пашите, които са взели участие в борбите, дава сведения за войските им и т.н.. Не всичко, което излага той, е исторически вярно, правдоподобно. Много от сведенията не са проверени и не са предадени така, кокто са станали. От неговата автобиография историкът не може да добие истинска представа за развилите се по онова време исторически събития. Но автобиография-та на Софрония има друго, по-важно значение-тя е жив паметник на страданията и мъките на самия автор и на целия български народ. Пред нас изпъкват една от друга по- интересни и по-покъртителни сцени на политическо безправие, на насилия, произволи, грабежи, преследвания и т.н.
Никое историческо съчинение не може да окаже такова силно въздействие върху нас, както тая кратка, но богата със случки и картини автобиография. Покрай тия случки и картини Софроний изобразява бита и нравите на простата маса, отношенията между властта и народа, политико-обществетия строй по онва време.
Всичко е предадено с малко думи, просто, леко и безизкусно, но затова пък живо, картинно и изразително. На фона на дълго обрисуваната епоха релефно се очертава образът на смиреният и благочестив пастир. Ние преживяваме чувствата, мислите и настроенията, които той е преживявал в отделни моменти, ние като че сме свидетели и участници в рисуваните от него сцени. От непринудения му разказ художникът живописец може леко да възпроизведе редица сцени из мъченишкия му живот, да възпроизведе момента на явяването му пред пашата, окован във вериги и молещ за пощада, да възпроизведе момента, когаго бостанджи баши го окачва на върбата да го обеси, да възпроизведе положението му в затвора и т.н.
Страданията и мъките на Софрония откриват някои основни черти в характера и психиката на народа. Робското тегло е развило у българина безкрайно търпение. Непосилният гнет и тежките изпитания са сломили духа и волята му. Мълчаливо, покорно, безроптание и оплакване той е понасял всичко, каквото му било предопределено. Като че това така трябвало да стане, като че сам Бог е пратил това наказание и с него всеки трябвало да се примири. Един фатализъм обладавал душите, сковавал волята и мисълта и не давал възможност на личността да се прояви. Тежката атмосфера създала песимистично настроение, което се чувства в автобиографията, което преживявал самият Софроний, пък и целият български народ. Но това настроение било преходно, моментно: Народът не се отчаял, не изгубил надежда, не изгубил и вяра в силите си. Естествения избор на мисълта и чувството у него не се пресушил. Общото самочувствие и съмосъзнание, пуснало дълбоки корени в душата, се запазило, макар духът да е бил угнетен и обезсилен. Това самасъзнание се открива в интереса на народа към съдбата на своя пастир, в интереса към проповедите му, към цялата му дейност. И Софроний страда, мъчи се ката праведни Йов, но не пада духом, а с още по-голяма енергия продължава да служи на народа. Със своето мъченичество той прилича на християнските проповедници, които въпреки гоненията и преследванията, са следвали неотклонно своя идеал и са били готови да се жертват за него. Ореолът на светец окръжава неговото чело. И с право той е нарекъл съчинението си „житие”.
Сигнатура:
ИзображениеИзображение
Аватар
Mozo
Lame forum support
Lame forum support
Репутация: 8010
Mozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутация
 
Мнения: 147624
Регистриран: 01 Юни 2007
Наличност: 1,540,167.20
Банка: 5,487,906.26
Местоположение: Somewhere In Time
Най-високи резултати: 43
Статистика на победите: 0





Назад към История

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта