Добре дошли! Регистрирането отнема няколко минути и е напълно безплатно, но ще ви даде повече възможности. Може да влезете направо с профила си от Фейсбук. Натиснете тук!

„Какво е човекът” според произведението „Въведение във ...

Реферати, есета, доклади и всякакви документи свързани с философията.

Модератор: Модератори

„Какво е човекът” според произведението „Въведение във ...

Мнениеот netman на Чет Ное 12, 2009 15:58

Философско есе-разсъждение на тема „Какво е човекът” според произведението „Въведение във философията”, раздел „Човекът”, стр.47 на Карл Ясперс
Прикачен файл! Вие нямате нужните права за да сваляте прикачени файлове. Ако нямате създаден профил, регистрирайте се, за да имате тези права.
netman
Регистриран
Репутация: 10
netman изгражда репутация
 
Мнения: 2
Регистриран: 27 Апр 2009
Наличност: 2,713.90
Най-високи резултати: 0
Статистика на победите: 0
пол: Мъж


Re: „Какво е човекът” според произведението „Въведение във ...

Мнениеот Mozo на Чет Ное 12, 2009 19:00

Когато е чист текст няма проблем да се пусне цялата както си е :)

ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ
ВАРНА


ФАКУЛКТЕТ ПО ЕЛЕКТРОНИКА


КАТЕДРА „НАУКИ ЗА ДЪРЖАВАТА И ПРАВОТО И
СОЦИЛАНОПОЛИТИЧЕСКИ ДЕЙНОСТИ


ДИСЦИПЛИНА ФИЛОСОФИЯ





К У Р С О В А Р А Б О Т А



Тема: Да се напише философско есе-разсъждение на тема „Какво е човекът” според произведението „Въведение във философията”,
раздел „Човекът”, стр.47 на Карл Ясперс









Разработил: Йордан Янев Стефанов,КТТ-задочно,
1 курс,2поток, фак. номер 075901



Ръководител: доц.д-р Д.Бонев



„Какво е човекът” според произведението „Въведение във философията”, раздел „Човекът”, стр.47 на Карл Ясперс



Философията, още от своето възникване през VI - V век пр.н.е. в древна Гърция, е размишление за света и за съществуването на човека в общността. Тя започва тогава, когато формите на мислене и преживяване на реалността, осветени от традицията, вече не задоволяват и хората започват да създават чрез собствения си разум идеи и ценности, за да придадат смисъл на собственото си съществуване. Философията се ражда от учудването (според Платон и Аристотел), което превръща най-всекидневни и тривиални неща в проблеми, изискващи рационално решение. Изследователите свързват появата й с един нов принцип - логоса (гръцка дума, която означава слово, разум). Познанието на природата, морала и политиката са първите задачи на философията.
Със Сократ в античната философия се появява нова тема - тази за човека. По думите на Цицерон древногръцкият мислител "снема" философията от небето на земята и предмет на изследване става човешкият живот - неговият смисъл и ценности. Максимата, която свързваме с дейността на Сократ "Познай себе си" се превръща в принцип на всяка антропологическа философия.
Независимо от всички спорове според многобройните философски школи, схващането, че самопознанието е най-висша цел на философското изследване е общоприето. Дори скептиците, които подлагат на съмнение всички основни принципи, отнасящи се до природата на нещата във външния свят не отричат възможността и необходимостта човекът да обърне мисълта си към самия себе си. Самопознанието е необходимо условие за самоосъществяване.
Заслугата на Сократ обаче не е само в откритието, че човекът е микрокосмос, достоен за внимателно и задълбочено изследване. Той предлага и метод, адекватен при познанието на човешката природа. Преди него истината се е смятала за нещо застинало, постижима за един отделен мислител, който би могъл да я сподели чрез монолог с другите хора. Според Сократ истината е постижима чрез диалог, чрез диалектическо мислене. Тя е невъзможна извън постоянното взаимодействие между хората, извън постоянния обмен на въпроси и отговори.
 Човекът е представен като такова същество, което постоянно търси себе си, като творение, длъжно във всеки момент на своето съществуване на изследва и оценява условията на своето битие (Е.Касирер). .
От Сократ до днес антропологическата проблематика винаги е присъствала в системата на философското знание като питане за мястото на човека в света, за неговите реални и въображаеми граници, тя е лична и свободна рефлексия, чрез която осмисляме нашата човешка ситуация.
Съвременната философия обаче е особено чувствителна към ролята на философията за осмисляне на екзистенциалните измерения на човешкото битие. Френският философ Морис Мерло - Понти казва, че да бъдеш философ днес означава да бъдеш сред хората, готов да споделиш истина, която никога не е окончателна, да бъдеш човек, без да знаеш какво в действителност е човека.
Екзистенциализмът на XX век е философско направление, обединено от един принцип : изследване на структурите на екзистенцията (existential -  лат. означава съществуване), неизменно схващане на човешко съществуване. Тези структори се наричат "екзистенциалии". Такива например са историчността, телесността, страхът срамът и т.н. Екзистенциалистите се обединяват около схващането, че човекът може да рефлектира всекидневния опит по два начина. Той може да се абстрахира от самия себе си от субективността си и да се посочи към онова, което е дадено обективно.
Човекът може да наблюдава и самия себе си като обект: доколкото е какво същество или разумно същество или политическо същество и т.н. Тово е гледната точка на науката и на множество философски школи. Човекът обаче може освен това да схваща себе си и като възможност. В тази рефлекция става дума за личното, субективно битие наричано екзистенция. Тук централна тема става свободата и самоопределението.
Родоначалник на екзистенциализма е Сьорен Киркегор. Той атакува Хеиловата философия, според която индивидът се разглежда като подвластен на анонимният исторически процес и лишен от самостоятелност и свобода. Екзистенцията според него е "отношение, което се отнася към самото себе си". Киркегор поставя въпроса за смисъла на битието на потопения в света човек, обзет от страх, отчаяние, безутешност. Тяхното преодоляване е възможно чрез единението с бога, при което вярата започва там където секва мисленето.
 По-късно Мартин Хайдегер поставя същия въпрос в центъра на своите философски търсения. Основната характеристика на човешкото съществуване не е крайностт и потопеността във времето. Този хоризонт обаче постоянно бива замъгляван от "света на вещите" от всекидневния свят. Духовният опит на човека, според немския философ е белязан от страха, съвестта, вината, грижата и т.н. , които поставят пред собствения му поглед неговата неповторимост, уникалност и смъртност. Хайдегер настоява за "вслушване в истината на битието", която тогава се появява не като обект на разума, а непосрествено, като "неприкритост".
В центъра на философията на Жан Пол Сартр е индивидът, отделният човек. Според него съществуването предхожда същноста. С това заявява, че всеки човек е задача, поставена пред самия него. Човекът е осъден на свобода и обвързва с решенията си цялото човечество.
 Карл Ясперс развива текстичен тип екзистенциализъм. Според него битието се разделя на: предметно битие или "битие в в света".
Екзистенциалната философия на немския мислител Карл Яспер с разкрива един от най-съществените аспекти на отношението човек - философия. В книгата си "Въведение във философията" той пише: "Последната никога не се състои в едно изказуемо знание, не е и в някакви твърдения и признания, а в историческото осъществяване на човека, пред когото се разкрива самото битие (с.8).
Следователно чрез философията човек се осъществява. Ясперс подчертава, че тя е път към истината, а не нейното притежание и поради това въпросите в нея са по-велики от отговорите. Питането проблематизира наличното "подкрепя духа на независимост, а с това и духа на непокорство и бунтарство" (с.l0) и така прави възможно познанието и самопознанието.
Припомняйки, че удивлението е подтик към знание и с това първоизточник на философстването, немският мислите" подчертава, че отговорите на философските въпроси не носят никаква полза, а единствено удовлетворение на духа.
Вторият източник на философстването - съмнението - създава условия за критична проверка на резултатите от нашата познавателна дейност с цел разграничаване на достоверното от недостоверното. То е стимул за непрекъснато изследване на света и на човека, защото нашите истини са несигурни.
Отдадени н познанието на света, забравяме себе си. Необходимо е човекът да обърне поглед навътре към себе си и да изясни кякто законите на собствената си природа, така и ситуацията, в която се намира. Ясперс определя ситуацията, в която се намираме всички ние като хора, като "несигурност на всяко битие в света" (с.14) и припомня думите на стоика Епиктет: "Първоизточник на философията е забелязването на собствената слабост и безсилие".
Всекидневието ни подтиква да приемаме света и самите себе си като даденост. Когато сме щастливи се радваме на настоящето, без да задаваме въпроси. Когато сме потопени в болката, от чувството на безсилие изпадаме в отчаяние. Бързаме да излезем от това състояние, за да се плъзнем отново към забравата. Този начин на съществува не е нашето автентично битие. Може да открием екзистенцията в
т.н. от Ясперс гранични ситуации (ситуации, от които не можем да излезем и не можем да променим): "ще трябва да умра, ще трябва да страдам, ще трябва да се боря, подчинен съм на случайност, неизбежно се оплитам във вина" (с.13).
В такива ситуации човек търси спасение. Решение предлагат големите универсални религии, но философията не е религия и не може да предложи окончателна утеха.
Оставен сам на себе си, човекът може да избяга, да изпадне в отчаяние, но е възможно и чрез философстване да "реконструира" ситуацията - да стане самия себе си чрез преобразуване на съзнанието си за битието.
  Следователно философията е опит да се достигне до най-дълбоката същност, до основите на човешкото битие. Така тя разкрива границите ни (според Кант "философията се състои тъкмо в това – да познаваме границите си"). Тя показва нашата незавършеност и несамодостатъчност и мотивира стремежа ни към трансцендиране на наличното ни битие и търсенето на изход към един нов начин на съществуване.
Не само когато разкрива границите ни, но и когато проблематизира и разколебава уютния ход на всекидневието, философията ни помага всеки миг да изобретяваме себе си (Сортуг - "Човек без никаква опора и никаква помощ е осъден във всеки миг даизобретява човека"). Нейните въпроси предизвикват у нас тревога, безпокойство и ни карат да се усамотим в "нормалността" на установеното. Улисани в суета, често не забелязваме нашето съществуване. Трябва да ни сполети нещастие, за да се вгледаме по-внимателно в себе си. Философията ни измъква от състоянието на забрава, като ни помага да открием един по-автентичен пласт на своето съществуване.
Философията има и друга, вечно незавършена задача. Тя предлага на човека добре обоснована ценностна йерархия на съществуващото, съизмервайки своята собствена ценностна и смислова ориентация с "вечните" и "универсални" ценности, той по-лесно открива мястото си в света и обществото. Вместо да предлага окончателни решения, философията подбужда човека да направи усилие и да бъде автор на своя живот.
Философията от древна Гърция до днес винаги е била усилие да се мисли самостоятелно, да се изследва човека и да се отговори на всички въпроси, единствено с помощта на разума. Историческите форми на философията могат да бъдат критикувани и преодолявани, но философията като жива мисъл, като събитие ще съществува докато има хора. Философският проект е винаги налице.

Карл Теодор Ясперс (на немски: Karl Theodor Jaspers) е немски психиатър и философ-екзистенциалист, който оказва голямо влияние върху модерната теология, психиатрия и философия.

Ясперс е роден на 23 февруари 1883 г. в Олденбург. Баща му е юрист. Показва интерес към философията още в ранна възраст, но опитът на баща му със съдебната система безспорно му оказва влияние и той записва право в университета. Скоро става ясно, че Ясперс не харесва особено правото и се прехвърля да учи медицина през 1902.
Завършва медицина през 1909 и започва работа в психиатрична клиника в Хайделберг, в която преди няколко години Емил Крепелин е работил. Ясперс не е удовлетворен от начина, по който медицинската колегия подхожда към изучаването на психичните заболявания и си поставя за задача да подобри психиатричния подход. През 1913 Ясперс временно преподава психология в Хайделбергския университет. По-късно работата става постоянна, а Ясперс никога не се връща в клиниката.
На 40-годишна възраст Ясперс се преориентира от психология към философия като работи върху проблеми, които преди е развивал в психопатологическите си трудове. Става прочут философ с много добро име в Германия и Европа. През 1948 отива в Базелския университет в Швейцария. До смъртта си в Базел на 26 февруари 1969 има славата на изтъкнат философ.

Повечето изследователи свързват Ясперс с екзистенциализма, което е отчасти така поради това че взаимства много от основите на философските възгледи на Ницше и Киркегор, и отчасти защото проблемът за индивидуалната свобода присъства изключително в трудовете му.
Във "Философия" (3 тома, 1932) Ясперс изказва своето мнение за историята на философията и въвежда основните проблеми, с които се занимава. Започвайки със съвременната наука и емпиризма, Ясперс изтъква, че когато се съмняваме в реалността, ние прекрачваме границите, в които се затваря емпиричният метод. В този момент човек трябва да направи своя избор — да потъне в отчаяние и примирение или да направи смел скок в неизвестното, което Ясперс нарича трансцеденция. Когато човек направи този скок, то той се сблъсква със собствената безгранична свобода, която Ясперс нарича екзистенция, и така човек може да изпита истинското битие.
В уводът дотук разгледахме общо философското естествено-научното и историческо познание по отношение на философията на човешкото съществуване и биографична справка за разглеждания автор.Сега ще се концентрираме към същността на познаващото битие на човека конкретно при Ясперс.Обхващащото, което става по-ясно в проявяването на разделението, само не е нито обект, нито субект.Неговото представяне, за разлика от естествонаучното и историческото познание, наричаме основно познание.

Всичко за което разсъждаваме, се събира обаче заедно в човека-природа, история и обхващащото.Ние принадлежим, на първо място, като изградени от жива материя живи същества, към природата като вид животни.На второ място, ние принадлежим към историята, която създаваме и заедно с това продукт на която сме като мислещи,действащи и творящи същества.Ние сме, на трето място, обхващащото, това което включва в себе си в еднаква степен и природата, и историята.След като в нашата сетивност ние сме станали това,което сме чрез природата и историята, ние сякаш идваме отнякъде извън природата и историята и там са нашият произход и нашата цел.

Тази същност на човека е несравнима.Човекът, който ние сме, изглежда е най-самопонятното и е най-загадъчното сред всички други неща в света.Оригинално, по безброй много начини, това е изразено приблизително така: Човекът е едновременно всичко.Душата е всичко – казва Аристотел.Човек не е животно и не е ангел, казва един средновековен мислител.Между двете, той има част и от двете.Но като център на всичко сътворено,той се отличава не само от животните, но и от ангелите.Той сам е подобие на образа божий.Човекът има едно дълбоко скрито в него, „причастно на сътворението познание”, казва Шелинг, защото е присъствал на своето възникване.

Безмълвието на природата и езикът на човека.Но от където и да идваме, ние сме тук.Ние се откриваме в света с другите хора.
Природата е няма.Ако ни се струва, че тя изразява нещо чрез своите структури, ландшафти, бушуващите бури, избухванията на вулканите, тихия вятър, чрез своето спокойствие – тя не ни отговаря.Животните реагират сетивно,но и те не говорят.Само човекът говори.Различно протичащото разбиране на речта и отговорите съществуват само при хората.Само човекът притежава съзнание за самия себе си в мисленето.
Самотен е човекът в неизмеримия, безмълвен свят.Той първи придава от себе си език на безмълвието на нещата.Мълчанието на природата може да въздейства върху него един път като неприветливо, чуждо, като безмилостно и безразлично към нас, и друг път като възбуждащо доверие, понасящо ни и помагащо ни мълчание.Самотен е човекът като част от природата.едва в общността с другарите си по съдба той става човек, самият себе си, и повече не е самотен.Тогава природата за него се превръща в един втори план на безмълвно говореща тъмнина.Ние сами за себе си изглеждаме като светлина в този свят, като това, в което за първи път се осветляват нещата, защото те са обхванати от нашето мислене и отношение.

Ние не можем да се постигнем, когато изхождаме от света, историята и самите себе си.От гледна точка на света ние се схващаме като телесно, живо налично битие, без което не съществуваме.Ние сме свързани с това налично битие, движим се в него и усещаме телесността като наша до отъждествяване с нея.Но когато обърнем внимание на природния си произход, изгубваме съзнанието за самите себе си.защото като тъждествени с нашата някога собствена телесност, още не сме самите ние.
Ние не можем да се разберем от гледна точка на историята, извън реалността на традицията, без която не бихме стигнали до самите нас.Но ако обърнем внимание на постижимия от науката исторически процес, в който се намираме днес, така ние ще загубим съзнанието за нашата собствена изначална отговорност.Защото чрез нея, а и чрез интуитивното възприемане на историята, ние сме самите себе си.
Можем ли да се разберем тогава чрез свободата на нашите вътрешни и външни действия?Тук достигаме до дълбочината и корените на нашето самосъзнание.Но не разбираме екзистенцията на нашата свобода.Защото не сме се създали сами нито като налично битие, като което сме родени, нито като свобода, с която сме надарени, когато сме овладяни от нея.

Определения за човешката същност.Ако не можем да се разберем от гледна точка на нашия произход, можем ли тогава най-малко да знаем какво сме?
Човекът се определя като живо същество, което има език и мисли, като живо същество, което изгражда своята общността като град (полис) чрез закони (zoon politicon), като същество, което произвежда сечива (homo faber), работи със сечива (homo laborans), и осъществява осигуряването на своето налично битие чрез общо стопанство (nono oeconomicus).
Всяко едно от тези определения сочи нещо отличително.Но липсва решаващото.Човекът не може да бъде схванат като едно така-битие (Sosein), което винаги се проявява в тези типове на неговото битие.Нещо повече – същността на човека е винаги в движение.Човекът не можа да остане такъв, какъвто е.Той се намира в една непрекъсната промяна на неговото социално състояние и не е, подобно на животните, една повтаряща се от генерация в генерация сполучена същност.Той се опитва да надмогне това,което му е дадено и винаги се ражда при нови условия.всеки роден е не само прикован към предначертаните коловози, но и едно ново начало.Човекът е по Ницше „неустановено животно”.Животното повтаря само това, което вече е било, и не може повече.Човекът, напротив, по своята същност не може да бъде така, както вече веднъж е бил.Той може да попадне в задънени улици, да дегенерира, да се самоотчужди.Той се нуждае от спасение, излекуване, освобождаване и връщане към самия себе си.Това обаче не се извършва в една общовалидна позната или предполагаема посока на едно истинно само по себе си човешко битие.

Кой е човекът,който се съзнава като независим от всички свой проявления?Кой обаче е човекът,който се чувства свързан с народа, расата, пола, епохата,културния кръг, обществената и икономическа ситуация, и който въпреки това се опитва да се откъсне от тях, и заедно с това се поставя извън и над всичко това, в което той е потънал исторически?
Всичко, което знаем за човека и което отделният човек знае за себе си, това не е самият той.Това, с което е свързан, с което общува – не е напълно тъждествено с него.От неговия произход идва въпросът, който се превръща за него в лост, с който да превъзмогне потъването.Оттук той чува претенцията, която не му дава покой.Неговото съзнание за битието се изпълва с нещо, което никога не е разбрано, към което той вярва, че принадлежи, когато е самият себе си.
Човекът и никой отделен човек не знае кой е собствено, когато счита че се опира на основите, върху които няма никаква власт.Цялото познание за това, какво е той се отнася до феномени и техните предпоставки и възможности в него.Той не е тъждествен с тях, но ги приема по пътя, по който стига до себе си.

Борбата около образа на човека.Ние носим в себе си образи на човека и знаем за образи, които са били валидни и водещи в историята.
Но тъй като в образите ние не можем да установим какво в същност е човекът, какво би могъл да бъде и би трябвало да бъде, ние носим отговорност и за образите които ни водят.
Хората не живеят без образ за себе си.В борбата на представите ние стигаме до самите себе си.Образите винаги са заобикаляли човека – в митическите фигури на героите, в гръцките богове, които са имали същата като човек същност и са се отличавали само с безсмъртие.Обгръщат го и образи на мъдреци, на пророци, на светци, образи в превъплъщенията на поезията.Но как го обгръщат те днес?Това още водещи образи ли са, които се проявяват в звездите на сцената, на спорта, филмите, политиката, писателите и изследователите, или не са повече собствено образи?
Борбата на човешките образи в нас се извършва заради самите нас.Привличат ни и отблъскват образи, които ние срещаме в отделни хора.По тях се ориентираме като по образци и като противообрази.Ние се питаме какво би казал този човек в тази ситуация, какво би направил той?
Склонни сме все повече да оправдаваме собствената си ординарност чрез поглед към обикновеното.Ние търсим, за да можем да постигнем по-добре себе си, хора, които можем да почитаме.Постигаме сами себе си в тези, които обичаме и се изгубваме в тези, за които мислим, че ни превъзхождат.
Защитата против висши човешки образи казва: „Аз изобщо не искам да бъда такъв, аз искам да бъда като всички”; „човешко е да участваш в човешката низост и да не искаш високомерно да бъдеш по-добър – това е собствената хуманност”. „Личностите са идоли на отминали времена, те повече не съществуват”. „Аз искам да бъда това, което отговаря на нашата епоха и което се изисква от нея”.Против това стои благоговеенето пред благородството на човека, което се среща във всички времена. Благородството ни издига.Уважението към благородството е източник на почитанието на всеки отделен човек, на неговите големи възможности, тъй като той е човек.То е извор на уважението към самия себе си, което не понася да се прави нещо, да се изпитва нещо, да се мисли, защото аз трябва да се презирам.Но има изпълнена със съмнения граница, на която отказва всяка любов и всяко уважение.У човека има нещо, което Шекспир поетически изразява в „Буря” чрез мъката на съмнението в образа на Калибан, а немското безумие го показва чрез насажданото от Хитлер низко послушание.
Страхопочитанието не издига човека до божественото.Както великият човек, така и най-дребният е сроден с нас.Но от общо окрилящата ни, непремахваща неопределеното степенуване сентенция: „всички са хора като нас”, то прави лошия обрат на другата, към унижаващата, нивелиращата сентенция: „всички са просто хора и са равни”.

Човекът е недостатъчен сам за себе си.Ние казахме, че човек не може да схване самия себе си, като изходи от света, не и от историята, не и от самия себе си.
Човекът, прикован към своето налично битие, иска да надрасне себе си.Той не се задоволява с това, когато затворен в себе си, успокоен, не е нищо повече от едно ежедневно повторение на наличното му битие.Той не се счита повече собствено човек, ако иска да е такъв, какъвто е.
Човек надраства себе си не в простото чувство, не и в наслаждението от мистични образи, не и в бленуването, не и във възвишените думи, сякаш те са действителност.Едва в своето вътрешно и външно действие, в своето осъществяване той осъзнава себе си като самия себе си – надмогнал живота и издигнал се над него.Това се случва в две посоки – чрез неограничения напредък в света и чрез настоящата му безкрайност по отношение на трансцеденцията.

Издигнал се над себе си – прогресът в света.Напредъкът в овладяването на природата започва едновременно с началото на човешкото битие, с откриването на добиването на огъня и оръдия на труда.Но принуждаваща необходимост е нещо друго.Куражът и желанието за познание и можене, рискът на морските пътешествия, непринуденото желание всичко да се изпита, този никога незадоволен, преминаващ всяка граница бурен устрем.
Гръцкият мит вижда в Прометей бога на съпротивляващите се титани.У Есхил четем: Против волята на Зевс, който искаше да унищожи нещастните хора, Прометей се застъпи за тях.Той даде на хората това, с което те сами можеха да си помогнат – огънят и разнообразната техника, с която те произвеждат нужното им за тяхното съществуване – строителство на къщи,на кораби, използването на желязото, среброто и златото, опитомяването на биковете, които теглят плуговете и на конете, чрез които те достигат до далечни страни.Той ги научи да броят, даде им науките и писмото.Прометей даде на хората живот чрез това, че има даде възможност да напредват, мислейки чрез собствените си действия.такава самостоятелност не се съдържа в Зевсовия земен ред.На титана Прометей и на самия себе си човек дължи това, което е. „Няма нищо по-могъщо от човека”, казва Софокъл.
Но това, което човек може е също и негова неизбежна съдба.Данте описва едно пътешествие на Одисей, който преминава със своите другари поставената пред човека чрез Колоните на Херакъл (Гибралтарския проход) граница.Защо? „За да не остане нещо скрито за мен”. Той ги убеждава: „Не отказвайте на остатъка от своя живот, да узнаем още нещо – дали ще ни се удаде да съзрем ненаселената с хора част от света.Не за да живеете като говеда ви е даден живота, а за да се борите за слава и познание.” Морето ги поглъща в бурята, защото пред брега на Южното море те попадат в дяволският огън.Никой не е узнал за това преди Одисей да съобщи на Данте в Ада.
Дантевата визия ни позволява да подходим съвременно.
По своята същност пътуването в Южното море сега е една дреболия.През 1957 година беше изстрелян в космическото пространство първият сателит на Земята – руският спътник.Всички бяхме още повече опиянени от въодушевление, когато спътник с космонавт на борда се завърна на Земята.Той беше жив и докладваше за неща, които друг човек никога преди това още не беше виждал.Можеше да се мисли – от днес нататък човек ще овладее Космоса.Той не е повече прикован към земята.Тя е само изходна точка за него.Преди хилядолетия човекът се беше устремил да пусне първия сал във водата, накрая той обиколи земното кълбо.Сега той пътува като с първия сал в космическото пространство, и един ден ще го владее така, както владее Земята.Но такова мнение е измамно.Дори и човек вероятно да отиде много по-далече, отколкото сега, неговите неизменни физически ограничения ще останат.Човек навлезе не в космическото пространство, а в пространството на нашата слънчева система.Той никога няма да достигне и няма да се задържи в космическото пространство.Дори и малката в мащабите на Космоса отдалеченост на най-близкото слънце (в съзвездие Кентавър) се измерва с много светлинни години.Да бъде преодоляно то от космонавт е невъзможно поради биологическите предпоставки на човешкото битие.Това не е нещастие, но е ограничение.
На преизпълнения със смелост стремеж към знание на Дантевия Одисей отговаря началото на новото време в изследването и откритията.Овладяването на земното кълбо донесе нова грандиозна фаза в историята на човечеството.Но днес чрез спътниците този смисъл се измени.Изпълнените с опасности авантюри на алпинистите днес са заредени с повече смисъл, отколкото тези на космонавтите, както показват техните разочароващи съобщения.При космическите полети става дума все още само за техническа перфектност, предназначена да предизвика само празен престиж, подобно на високите постижения на елитната спортна техника.
Принципът обаче на Дантевата визия – унищожение чрез надменен стремеж към знаене и можене – днес се проявява в нова форма, защото техническата реализация е достигнала до тази точка, когато самоунищожението на човечеството е вече в хоризонта на възможното.

Надмогнал себе си – трансцеденцията.Човек иска да се надмогне в една съвсем различна посока.Не толкова напред в света, а чрез своето присъствие да се издигне над света и не вече в несмиримото, винаги ново безпокойство на неговото битие във времето, а в спокойствието на вечността, във времето, спорейки с времето.
Не е съдено на човека спокойствие като продължителност във времето.То би било краят на времето.Мигът на спокойствието в света не може да остане като завършеност.Всичко се променя.В завършения миг, ако той му беше даден, струи светлината на вечния покой.Мигът свидетелства за скрития у нас покой, който не се включва напълно във времето.
Този покой се съдържа в трансцеденцията и да бъде взет от нея, съвместно с нашите спътници по съдба, е нашият смисъл.Неизменността на бога е един шифър на този покой.Натам се стреми човекът, надраствайки себе си, не вече все по-навътре в света, а към трансцеденцията, която е недостъпна за познанието и почти неназовима.
Ако потресът все още не е изпитан и посоката „да се издигнем” до трансцеденцията не е желана, тогава човекът още не е собствено самият себе си.Той ще бъде прикован към това да е само едно живо, рационално мислещо налично битие.Противно на този унижаващ го образ човек е наричан „виждащо бога същество”.Едва по отношение на трансцеденцията човек ще се осъзнае като свободно същество в невъзмутимостта към живота, която се среща при хората от всички народи и от всички времена.

Кураж и надежда.Ако опомнянето е започнало, човек ще осъзнае в своята несигурност изоставеността си (Preisgegebensein).Ние хората имаме нужда от кураж, когато мислим незавоалирано и трябва да вървим напред в тъмнината, с отворени очи, но не безразсъдно.
Куражът поражда надежда.Без надежда няма живот.Докато продължава наличното битие, винаги има един минимум от надежда, която е обаче истинска, благодарение само на куража.
Надеждата се оказва измамна, когато наличното битие търпи крушение.Поради това, към надеждата по силата на същият кураж се присъединява готовността, с която човек с висок дух върви към края.
Надеждата има смисъл само в наличното битие.Тя не се издига над времето.Но какво да правим, като с времето изчезва всяка надежда?Подобна нагласа е безпредметно, основаващо се на самобитието (Selbstsein) доверие, недавано на всеки и във всеки момент, неосигурено, подобно на Шекспировото „да бъдеш зрял е всичко”.
Тя може да отсъства.Аз не се отделям от голата реалност.На който му се даде, не трябва да бъде самоуверен.Той не трябва да забравя другите, когато в съзнанието си, за да бъде човек свързан с хората иска да остане честен и очаква милост от тях, когато отказва.

Достойнството на човека.Ние виждаме, че на въпроса, кой е човек, отговорът никога не е достатъчен.Защото какво би могъл да бъде човекът, остава скрито в неговата свобода, доколкото той е човек.Той няма да престане да се разкрива чрез проявлението на неговата свобода.Докато живеят хора, те ще бъдат същества, които ще трябва сами да се постигат.
Който пита за човека, желае един единствен валиден образ на човека и иска да го види, но не може.Достойнството на човека е форма на неопределимото.Човекът е човек, защото признава своето собствено и на всеки друг достойнство.Великолепно просто го е казал Кант: Никой човек не трябва да бъде използван от друг като средство.Всеки е сам за себе си цел.

Карл Ясперс, в основния си научен труд (Обща психопатология) с помощта на една методологична систематика издига психопатологията от емпирията на клинициста до науноизследователна практика. Теориите се приемат сериозно като теории само в границите на тяхното почерпано от реалността съдържание. Самото цяло, човекът, се изпълва всеки път, когато в теорията се обръщат към него. Психопатологията на Ясперс до голяма степен е просветляване на екзистенцията. Тя надраства емпиричното установяване на фактите и стига до систематичен проект на възможностите на психиката и до индиректен апел към човешката свобода. Философията му възприема най-главните положения на Кант и Киркегор (за когото ще споменем по-късно). Никога обаче не става дума за това, как да мислят големите философи, а как от и в техните основни положения да открием самобитното философстване на нашето време, философската история, чиито хоризонт е универсалната история на философията, но която не се изчерпва с историята, а е нейно съществено действително усвояване. Цялата област на философията на Ясперс може да се очертае с помощта на пет основни въпроса:
1) Що е наука?;
2) Как е възможна комуникацията?;
3)Как истината става достъпна за нас?;
4) Какво е човекът?;
5) Как осъзнаваме трансценденцията?;
Доближаването до екзистенцията се извършва посредством интуитивното “екзистенциално проясняване”. Във всяка форма на своето битие човек е съотнесен с нещо друго като “човешко-битие-тук” – със своя свят, като духовност с идеята за цялото. Тази идея Ясперс нарича “трансценденция” (божествена същност) единството между човека и бога е личностното. Въпреки своята религиозна насоченост в абстрактен философски план, философията на Ясперс не е обвързана с конкретна форма на религията.
Като гранични ситуаций Ясперс споменава: борбата, смъртта, случайността, вината, страданието и непроменимия факт, че човекът е историческо същество. Струва ми се погрешно схващането, че осъществяването на екзистенцията става в тези ситуаций, което оставя при много интерпретатори впечатлението, че екзистенцията е в самата смърт, в самото страдание, в самата вина. По-точно е, че тя се осъществява посредством тези ситуаций. Те могат да се разбират като опосредстващи отвореността, отварящи очите към трансценденцията и другостта, за да може тя да огледа себе си. Самата смърт може да бъде отвратителна и недостойна. Обаче моментът и мисълта за смъртта в решителната фундаментална ситуация може да промени основни функций и схващания; осмислянето на вината, чувството за вина и за отговорност пред живота е всъщност едно частично приемане на трансценденцията в себе си, способност да погледнеш на себе си с очите на човека, пред когото си се провинил или на природата, която си обезобразил, да се огледаш в плана на света, който би могъл да унищожиш. В този смисъл би трябвало да се разбира Ясперсовото твърдение, че екзистенцията е идентична с преживяването на гранични ситуаций.
Впрочем в прочутата си книга “Големите философии” Ясперс открива “общото и главното в дейността на Иисус, Буда и Конфуций в това, че всички те са се намирали в гранична ситуация, дошли са до “последния въпрос”, видяли са, че светът не е в ред и иска радикално преобразуване. Конфуций зове към образование, към “вечна истина”, най-добре усещана в древността и традицията; Буда – към размишления, съсредоточаване, към търсене на знанието като път на спасението; Иисус – към вяра в Бога. Те не оставят човека в покой, напомнят му за необходимостта от решения, тласкат го към търсене или посочват пътя на спасението. Ясперс обръща внимание и на това, че Иисус, Буда и Конфуций никога не са се обожествявали, но след смъртта си са били превръщани в могъщи богове, в основатели на религия, носеща техните имена”.
Това е една малка част, която може да се изкаже за философията на Ясперс, защото неговото творчество е почти безгранично. Аз бих искал да обърна внимание и на един друг, считан за основоположник на екзистенциализма философ - Сьорен Обю Киркегор, датски философ и теолог, роден на 5.5.1813 година в Копенхаген и умира на 11.11. 1855 година. Израства в семейна атмосфера на християнско съзнание за виновност (баща му е богохулствал), наследява от баща си склонност към меланхолия, която от рано прикрива зад сърказма, иронията и самоиронията. През 1841 година получава магистърска степен за съчинението “Върху понятието за ирония с постоянно позоваване на Сократ”. Същата година слуша лекциите на Шелинг в Берлин. По късно рязко се отвръща от него и от Хегел и повежда борба срещу “несъответствието на философията като чистото учение за абсолютния дух към съществуващата действителност и истинската екзистенция на човека”. Защото фолософията има своя смисъл само с оглед на тази действителност и на възможността на човешкото битие. Творчеството му е било малко известно извън пределите на Дания, но в началото на ХХ век творчеството му преживява “ренесанс”, неговите произведения се превеждат на всички европейски езици.
Киркегор е убеден, че съществуването на човека неможе да бъде ограничено в една система или сведено единствено до областта на рационалното. Той е противник на философията на Хегел, която е доминираща за неговото време, и която поставя всяко нещо в система. Целта на философията му е да се обърне внимание на субективизма, наблягайки на важността на вярата. Той обособява три стадия на човешкото съществуване- естетически, етически и религиозен.
- естетическия стадий е определен от мига. Естетът не иска просто да удържи мига, а да му се наслади. Мигът дава съдържание на живота му. За това естетът е убеден, че животът е маскарад, с готовност приема всяка маска. Когато има среща с красиво момиче, той се представя с маската на влюбен, срещата с пастор - с маската на вярващ. Но тези маски отлитат заедно с мига. В стремежа си да се наслади на всичко в живота естетът загубва и света и себе си. Символ на този стадий е образът на Дон Жуан. Преминавайки от жена на жена, Дон Жуан нито обича, нито прелъстява, той само пожелава. Един ден рано или късно усеща пустотата около себе си и се изправя пред дилемата “или - или” - или да остане в мига, в насладата от неговото непосредствено изживяване или да направи съдбовната крачка към реалността и да прекрачи в сферата на етическото.
- етически стадий - човек осъзнава своята възможност да избира най- вече между добро и зло. Правийки своя избор, той изпълва със съдържание своя вътрешен свят, избира самия себе си.
- религиозен стадий - това е висш начин на живот, който включва вярата. Вярата е голямата тема на Киркегор, тя е чудо, което променя цялостния начин на живот. В “Страх и трепет” той преразказва един епизод от Библията, в който Бог изисква от Авраам да пренесе в жертва единствения си син. Това Киркегор нарича “богословско отстраняване на етиката”, при което единствените морални закони отстъпват пред по-висшето изискване на вярата.
Киркегор дава максимално кратък отговор на въпроса: “Що е моето Аз?”. Той гласи: “Това е свободата!”. Според датския мислител когато говорим за свободата като избор, все още не става дума толкова за онова, което се избира, а за реалността на самото избиране. Най-важното при осъществяването на избора е отношението към него, енергията, сериозността, в които той се осъществява. Човек трябва да разреши своето “или - или” да приеме изпречилия се пред него избор. Ако отлага скоро ще разбере, че този избор вече е направен, вместо него е избрал самия живот. Мигът на избора е сериозен и значим, в него човек приема самия себе си, във вечен и неизменен смисъл се осъзнава като този, който е.
Датският философ застъпва в своето философско творчество същите мотиви, които са характерни за Шопенхауер – и за него тленността на света и привързаността към живота с цялата му низост и мръсотия, мятането между духовните ценности и уродството на материалното обкръжение пораждат постоянно отчаяние и съзнание за трагичност на човешката съдба. И Шопенхауер, и Киркегор, и по-късно Ницше, ще искат непрекъснато от хората най-после да разберат, че всичко, което възниква, трябва да бъде готово за страдание и гибел. Трябва хората да погледнат с широко отворени очи в ужасите на индивидуалното съществуване. Ето каква тъжна история разказва Киркегор: "В един театър избухва пожар. Зад кулисите. Излезе клоунът, за да каже това на публиката. Всички помислиха, че това е шега и започнаха да аплодират. Той повтори съобщението - по-гръмки аплодисменти го заглушиха. Мисля, че светът ще загине под всеобщи аплодисменти”.
И какво остава тогава за човека? Отговорът може да бъде само един: да се предаде изцяло на отчаянието, да открие за себе си най-доброто средство, което ще го пробуди за екзистенциално съществуване – страха. “Няма на света човек- пише Киркегор в “Болезненост и Смъртта”, - който не би изпаднал в отчаяние по какъвто и да е повод, който не би изпитвал, макар и малко отчаяние; няма човек, в чиито най-съкровени глабини да не се таи някакво безпокойство, тревога, дисхармония, някакъв страх пред неизвестното или пред нещо, което даже той не желае да осъзнае”. Хората са изначално нещастни и отчаяни, тъй като много често им се случва да изпаднат в робство, което не е нищо друго освен капитулация пред предходния свят на материята. Те невероятно трудно и изключително рядко съумяват да преодолеят границата на крайността на човешкото съществуване, да удовлетворят потребността си от присъединяване към божествената действителност, да не изпитват повече тъга по абсолютното битие и по света на неизменните ценности.
Киркегор иска ние да осъзнаем, че стоим над пропаст, и да намерим в себе се сили и мъжество да си хвърлим в тази пропаст, където ще ни подхванат милосърдните ръце на господа. Свободата, според Киркегор е освобождаване от чувството за пълна безпомощност в лабиринта на земните ни дела, освобождаване от илюзиите, с които е пълно повседневното ни битие. А това “освобождаване” ще ни срещне и с Бога, който за нас е абсолютната сила, а ние – абсолютното послушание. "Да останеш и в тревога, в страх и трепет да очакваш гласа на господа, означава да отхвърлиш робството на вещите и да получиш вътрешна свобода, която е и отговор на зова за Бога, и спиране на времето, и участие във вечността”.
Екзистенциализмът е обобщение на провокативните движения, които могат да се проследят от ренесанса насам: отхвърляне на вярата в догматични авторитети, критика в мисленето, революции в живота. Всички понятия, ценности, идеали, въздигани в ранг на абсолют бяха отхвърлени. Човекът се оказва без опора – гол, открит и незащитен.
За да запълня и заключа тази картина, като обощение на вичко казано до тук, бих казала: "Екзистенцията означава онова най-съкровено ядро в човека, което остава недокоснато даже тогава, или дори едва тогава бива вярно познато, или пък се оказва измамно, когато човек изгуби всичко, което може да притежава в този свят и към което сърцето му може да се привърже”.
Сигнатура:
ИзображениеИзображение
Аватар
Mozo
Lame forum support
Lame forum support
Репутация: 7600
Mozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутация
 
Мнения: 146067
Регистриран: 01 Юни 2007
Наличност: 1,415,920.60
Банка: 5,487,916.26
Местоположение: Somewhere In Time
Най-високи резултати: 43
Статистика на победите: 0





Назад към Философия

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта