Димитър Димитров














И С Т О Р И Я НА И К О Н О М И К А Т А

(Т е о р е т и ч н и а с п е к т и)
















2 0 0 8 г.

Книгата засяга някои основни теоретични аспекти на Икономическата история. В този смисъл, тя няма за цел да изяснява подробно историческите факти в стопанското развитие и икономическите отношения. Няма за цел и конкретното разглеждането на икономиките на отделните цивилизации и държави в тяхната специфика, както и в подробностите на тяхното историческо развитие и промени. Целта е само да се изяснят някои основни теоретични аспекти в историческото развитие на Световната икономика, като пространството и времето в икономическото развитие; световете-икономики, мястото им в Световното икономическо пространство и в Историческото време; основните икономически зони и пътища в различните епохи; основните етапи в развитието на икономиката и икономическите отношения в глобален план; разликите във времето на развитие на отделните цивилизации и светове-икономики според теориите на основни изследователи на икономическата история; характерът и ролята на Икономическия цикъл историческото развитие на Икономиката.



















Рецензенти:

Доц. д-р Чавдар Николов
Доц. д-р Нинел Нешева-Кьосева













УВОД

Историята на стопанското развитие на човешкото общество е основна част от Общата човешка история. Тя разглежда конкретно развитието на стопанството и стопанските отношения от тяхното зараждане на планетата до Най-новото време. Стопанската история описва и анализира конкретни факти и същевременно основни тенденции в Общата история на човечеството: появата на човешкото стопанство като основна форма на живота и отношенията в първите по-големи човешки общности; развитието на стопанството и стопанските отношения в различните човешки цивилизации и държави от Древността до Новото време; производството и производствените отношения в различните епохи на човешкото развитие; разделението на труда; стопанската мотивация на хората в отделните светове-икономики и епохи; формите на размяна и формирането на стоково-паричните отношения; различните форми на стопанска организация и управление във времето и пространството; международните икономически отношения в отделните епохи на човешката история, включително световната търговия; формирането и развитието на модерното пазарно капиталистическо стопанство и спецификата му в различните части на света.
В този труд се разглеждат само някои най-общи теоретични аспекти на Стопанската история: Проблемът за пространството и времето в икономическото развитие на света; характерът и спецификата на т. нар. “светове-икономики” и тяхното място в Световното икономическо пространство и във времето; формирането и развитието на основните светове-икономики и тяхната специфика; пространствената структура на световете-икономики; ролята на основните икономически и търговски зони в Световното икономическо пространство и във времето като места за връзки между световете-икономики; основните търговски пътища в пространството и времето; Историческото време като основна категория на изследването в Историята на икономическото развитие; основните епохи в икономическото развитие на човечеството във Времето и Пространството; Икономическият цикъл в неговите исторически измерения; икономическата мотивация на хората в различните епохи на стопанското развитие…
Книгата е предназначена за по-широк кръг читатели, интересуващи се от теоретичните проблеми на историческото развитие на Световната икономика. Доколкото обаче, авторът е дългогодишен преподавател по Стопанска история, той вижда в тази книга и едно възможно учебно помагало за студентите по икономика от магистърска степен, които биха могли да обогатят познанията си по обща икономика, разглеждайки развитието на икономическите отношения в Пространството и Времето. Това е необходимо за по-доброто разбиране на съвременния глобализиращ се свят, в който обаче, отново се възраждат няколко основни човешки цивилизации и същевременно светове-икономики, със собствен облик, със специфични особености, основани на хилядолетните традиции в тяхното стопанско, културно и политическо развитие. Тези традиции се оказват жилави и жизнени и не могат да се пренебрегват и във времето на ХХІ век. Тяхното пренебрегване води до ескалация на противостоянието между тези цивилизации и светове-икономики, до нарастващи сблъсъци на интереси, които могат да бъдат фатални за човечеството!
Защото т. нар. “глобализация” едва ли ще се развива отново в евро-американски вариант, както го виждат представителите на весдесъщият Запад. Петвековното доминиране на Западния свят май вече приключва и огромните милиардни вече, светове-икономики на Китай и Индия все по-категорично отстояват мястото си в Световното икономическо пространство. Мощната икономика на Япония все повече опонира на западните си “партньори”. Ислямският свят, макар и засега хетерогенен, също заявява присъствието си, а някои негови представители използват като средство за противопоставяне на Запада крайните форми на терора и “джихата”! С огромното си пространство и ресурси, Русия също засилва ролята си не само като източник на основни суровини и енергии, но и като основен свят-икономика със своите претенции за място в т. нар. “Г-7” (всъщност вече “Г-8”), не само като равностоен политически партньор, но и като икономически. Вероятно ще дойде време и доста изостаналите засега Латиноамерикански и Африкански светове-икономики да се намесят по-решително в Световното икономическо пространство. От друга страна и самият Западен свят от края на ХХ в. преживява една нарастваща диференциация: едно все по-осезателно дистанциране между доскорошния доминиращ център САЩ и Европейския съюз, обединил в началото на ХХІ в. повечето европейски държави в мощна икономическа и политическа система. ЕС вече се е оформил като отделен свят-икономика, конкуриращ се със САЩ!
Кои са тези светове-икономики? Как са се формирали и развили в Пространството и Времето? Каква е била тяхната роля в общото развитие на Човешкия свят? Защо през последните около 500 години повечето от тях са подчинени на волята и влиянието на Западния свят? Защо след разпадането на т. нар. “Двуполюсен свят”, се наблюдава нарастваща тенденция на обратен натиск на източните цивилизации и светове-икономики срещу Запада? Какви са перспективите на основните светове-икономики в близко и по-далечно време? Ето няколко основни въпроси, които според мен, са от особена важност за познаването на икономическото развитие на Света и процесите, които го определят във Времето и Пространството, в миналото, в нашето съвремие и в бъдещето.


























ПРОСТРАНСТВОТО И ВРЕМЕТО В СТОПАНСКОТО РАЗВИТИЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО ОТ ПРАИСТОРИЯТА ДО НАШЕТО ВРЕМЕ

Проблемът за пространството и времето в стопанското развитие на света е един от основните в Икономическата история. Той е, така да се каже, теоретичната същност на изследванията в областта на Човешката история и в частност на икономическата част от нея. Именно Пространството и Времето са основните мерни категории в изследването на появата, формирането и развитието на Човека и човешките общности в продължение на милионите години на Праисторията и хилядите години на Историческото време. Същевременно човешкото развитие е свързано и постепенно разширяване на пространствения ареал и постепенното обхващане на основните части на планетата, с обособяването на отделните пространства на цивилизациите, държавите, световете-икономики. Така, от една страна икономическото развитие има своите пространствени измерения, от друга страна, своите темпорални параметри, определяни от изследователите: историци, икономисти, политолози и други за по-точното им изучаване.

* Пространството.
Първоначалните пространства на формиране и развитие на първите представители на “очовечаващият се” човек (Australopithecus afarensis, Homo habilis и Homo erectus) преди повече от 3 500 000 години, според сегашните теории на антрополози и археолози, са в района на Източна Африка. Именно тук се отделя от т. нар. “примати” онзи клон наречен от учените Проконсул (Proconsulus), от който ще се развие бъдещият човек. Тук са намерени и най-старите фосили (находки от кости и оръдия на труда) на първите прачовеци – австралопитеци (Australopitecus ramidus), сръчни човеци (Homo habilis), изправени човеци (Homo erectus). Учените са установили, че Изправеният човек е проникнал в Предна Азия и Европа още преди близо 1 500 000 години! До скоро се смята, че той е проникнал в Европа през Гибралтарския проток или през Сицилия и Южна Италия някъде преди 800 000-500 000 години. Последните изследвания сочат обаче, че още преди около 1 400 000 години Homo erectus се появява на Балканите! За това говорят артефактите, намерени от българо-френска експедиция в пещерата “Козарника” близо до гр. Монтана. По-късно – преди 800 000 години, той мигрирал в други части на Африка, както и в далечните пространства на Източна Азия. В района на о-в Ява, където са намерени костни останки и оръдия на труда от т. нар. “Питекантроп” (Pithecanthropus); в Китай, в района на днешната столица Пекин – т. нар. “Пекински” или “Китайски човек” - “Синантроп” (Cinanthropus).
Преди около 100 000 години по-висши форми на прачовекът се появява в Европа – в долината Неандертал, близо до Дюселдорф в Германия, където през 1856 г. археолозите откриват неговите останки и го назовават “Неандерталец” (Homo neanderthalis). Той съжителства известно време с появилите се тук преди близо 40 000 години, първи представители на Разумния човек (Homo sapiens). Към края на ХІХ и през първата половина на ХХ век находища с останки на неандерталци са открити и на много други места по света: в Италия и Франция, на Балканите (Хърватско), на п-в Крим, в Палестина, Етиопия, Централна и Южна Африка, в Сибир... Така пространствата на този последен представител на праисторическите човеци (до Homo sapiens), обхващат три континента: Африка, Азия, Европа.
Пак в Източна Африка, преди около 200 000 години, е и люлката на първите представители на Разумния човек (Homo sapiens), чиито останки (фосили, артефакти) са открити при Омо Кибиш (Сомалия). Близо 100 000 години са нужни на Разумния човек за да разшири пространството си на юг, на запад и на север в Африканския континент и да прекрачи в Азия – при Кафзех, в Израел, са открити първите находки от него, датирани от преди около 100 000 години. Оттук разселването на Homo sapiens върви по-бързо: преди близо 70 000 години, той се появява на Арабския полуостров и в Южна Азия; преди 50 000-40 000 години той достига Индонезия, Австралия, Централна Азия; преди 40 000-35 000 години навлиза в Европа (вероятно през Балканите); преди 20 000-15 000 години преминава Беринговия проток и навлиза в Северна Америка, а преди 15 000-12 000 години заема и Южна Америка. Така пространствата на човешките поселения обхващат основната част от земната суша – петте континента, без вече ледената Антарктида. Навсякъде хората налагат своята воля над животинския свят и започват първите стъпки към подчиняване на природата, слагайки началото на същинското стопанство. Все по-големи човешки общности обхващат големи пространства от сушата и усядат, установяват се за векове и хилядолетия в определени пространства. Започнат да култивират растения и да опитомяват животни, да произвеждат предмети на труда и да ги разменят, създавайки условия за появата на Стоково стопанство. Така се формират пространствата на светове-икономики, с определени параметри и пространствена структура, с организация и инфраструктура на своето икономическо пространство. Заедно със световете-икономики се формират и самите цивилизации, доколкото развиващите се стопански отношения изискват усъвършенстване на комуникациите и неминуемо довеждат до появата на първите писмености, на управленческите и интелектуалните елити, на държавната организация, на цивилизационните и държавните пространства, обикновено съвпадащи със световете-икономики.

* Времето.
В същото време формирането и развитието на стопанството и световете-икономики и цивилизациите на Човечеството се извършват в определени темпорални граници, дефинирани от изследователите. В най-общ план времето на човешкото развитие се разделя на две глобални епохи: Праистория, обхващаща огромната част от времето на формирането и развитието на човека – от 3 500 000 години до преди около 6 000 години, когато, според сегашните теории, започва Историческото време. Времето, когато се формират първите цивилизации и същински светове-икономики, свързани с първите писмености, с държавната и стопанската организация. От гледна точка на стопанското развитие, според някои представители на т. нар. “Германска историческа школа”, някъде преди около 10 000 години, в началото на т. нар. Неолит (Новокаменна епоха), започва трайното усядане на по-големи човешки общности, които се занимават със земеделие и скотовъдство и слагат началото на първата основна епоха в стопанското развитие – Аграрната епоха, която започва още в Праисторическо време и продължава десетки хиляди години – чак до началото на Новото време – ХVІ-ХVІІ в., когато вследствие на Великите географски открития се формира Световната търговия, обхванала цялата планета и времето на господство на търговския капитал в Европа измества аграрното стопанство на втори план приблизително до началото на ХІХ в. Тогава пък, Индустриалният преврат и Индустриализацията изместват търговския капитал и аграрното стопанство и целият ХІХ век, обикновено се нарича “Индустриален век”.
Други европейски мислители от ХІХ в., като Карл Маркс, изхождайки от схващането си за доминиращата роля на класите и класовите отношения, разделят Историческото време на периоди, в които се развиват определени “социално-икономически формации” : Робовладелска (ІV-то хилядолетие пр. Хр. – V в. от Хр.); Феодална (V в. – ХVІІ в.); Капиталистическа (ХVІІІ-ХХ в.); Социалистическо-комунистическа (определяна от продължителите на Маркс – ХХ в.). Маркс очевидно изхожда в своите анализи от вече добре познатите факти в историческото развитие на Европа от Древността до Новото време и в този смисъл теорията му е относително вярна що се отнася до европейското развитие!
Големият изследовател на формирането на Модерния капитализъм Уолт Ростоу пък, разделя времето на стопанското развитие на две глобални епохи: Епоха на традиционно стопанство (8 000 години пр. Хр. – ХVІІ в.) и Епоха на стадии на икономическия растеж (ХVІІІ-ХХ в. и по-нататък). Самите стадии на икономически растеж се проявяват в различно време и с различна продължителност в отделните държави и светове-икономики.
Могат да се посочат още много темпорални схеми на Времето на стопанското развитие, правени от европейски историци и икономисти през ХІХ в. Почти всички те обаче, са европоцентрични – изхождат изключително от европейските дадености, от традиционните представи и познания за развитието на Европейския свят: Гръко-Римската робовладелска система (V в. пр. Хр. – V в. от Хр.); Средновековната система на Феодалния имунитет в Западна и Централна Европа (Vв. – ХV в.); Времето на формиране и развитие на Модерния капитализъм – пак в Западна и Централна Европа (от ХV в. насам...). Западът налага тази схема в света през последните векове, от гледна точка на доминиращата си роля в Световната икономика и политика.
От края на ХІХ в. обаче, много изследователи на развитието на човешките цивилизации и светове-икономики като Освалд Шпенглер, Арнълд Тойнби и други, виждат развитието на Човечеството не като опростена схема от “задължителни формации”, а като низ от многообразни цивилизации и светове-икономики, появили се и развиващи се в различно време! Едни от тях са загинали безвъзвратно, други са породили нови цивилизации, трети съществуват и досега. Шпенглер, както впрочем и повечето представители на цивилизационните теории, виждат развитието на цивилизациите във времето като един цикъл, включващ няколко етапа на развитие: зараждане, изграждане, разцвет, апогей, упадък и загиване! Общото време на цикъла е различно за отделните цивилизации: за някои продължава векове и дори хилядолетия, за други е по-кратко, за трети е “миг” от историческото време! Всъщност О. Шпенглер се занимава основно само с 8-те най-съществени, според него цивилизации на планетата, играли основна роля в общочовешкото развитие.
А. Тойнби пък, разглежда не само големите цивилизации, с решаваща роля в общочовешкото развитие, но и доста малки цивилизации, оставили повече или по-малко следи в Историята. Времето на развитие на тези големи и малки цивилизации е различно, както са различни и дори безкрайно многообразни специфичните особености на техните култури! Явно теориите за цивилизациите са по-близки до реалната действителност. Те отхвърлят арогантния и самонадеян европоцентризъм, онзи весдесъщ “романо-германски егоцентризъм”, както го нарича руският изследовател Николай Трубецкой, продиктуван от наложеното глобално колониално господство на Запада върху света през последните пет века.
Цивилизационните теории признават и анализират многообразието в развитието на отделните цивилизации, достойнствата на техните култури, които в много отношения не отстъпват на Западната! В собствените си периодизации на историческото време, тези цивилизации са създали съвсем други периодични схеми на своето развитие, които нямат нищо общо с европейските. Те изхождат от спецификата на това развитие, от собствените им културни, религиозни, стопански, политически и управленски традиции, от важни епохи и събития в собствената им история. И в тези схеми “неизбежният бял”, както се изразява Джек Лондон, все по-малко има думата! Времето е неподвластно на конюнктурата! От края на ХХ в. големите цивилизации и светове-икономики заявяват все по-категорично своето място и роля в бъдещото развитие на Човечеството. Те все по-осезателно се противопоставят на Евро-Американската глобализация и непреодолимо решително се намесват в световните икономически и политически отношения, отстояват своите културни традиции, религия, езици... Нещо повече, Изтокът осъществява от последните десетилетия на ХХ в. една все по-нарастваща инвазия в Западния свят, както чрез стоки и технологии, така и чрез огромна имиграция на хора!



ЧАСТ І. ПРОСТРАНСТВЕНИ АСПЕКТИ НА ИКОНОМИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ


І. ПРОБЛЕМЪТ ЗА ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ПРОСТРАНСТВА В ПРАИСТОРИЯТА

Пространството е една от основните категории в теорията за историческото развитие на стопанството и стопанските отношения. То определя териториалните параметри във формирането и развитието на различните стопански системи още от най-ранните епохи от развитието на човека и първите човешки общности. С определянето на границите на една стопанска система се създават условия за нейното изследване и анализ на особеностите в развитието й. В този анализ могат да се изяснят характера и особеностите в стопанското развитие в различните части на системата; да се установи развитието на инфраструктурата, на организацията и управлението на икономиката; да се изяснят стопанските отношения и промените в тях в различните етапи от съществуването и развитието на системата; характерът на собствеността; особеностите в производството; движението на работната ръка във и извън пространството на системата; вътрешните и външните търговски връзки; оттам да се установят и социалните, културните, политическите промени в развитието на тази система.
В най-дългите периоди на Праисторическата епоха – Палеолита (Старокаменната епоха) и Мезолита (Среднокаменната епоха), едва ли може да се говори за истинско човешко стопанство в конкретни стопански пространства и конкретни стопански отношения. Това всъщност, са епохи, в които човекът “се очовечава”: развива своите умения да оцелява в естествените условия на природата, без да се опитва да я изменя; без да се установява съзнателно в конкретни пространства; приютява се в естествени подслони – пещери и скални навеси, прехранва се с плодовете на природата или с убити животни; обединява усилията си със себеподобни в нещо като “човешко стадо”; ръководи се повече от инстинктите отколкото от разума си, макар че собственият и генетично наследеният опит постепенно развиват разума му и той все повече определя действията му.
- В Късния Палеолит пространствата на човешкото присъствие вече обхващат основните части на планетата в петте континента:Африка, Азия, Европа, Австралия, Америка. Тогава Разумният човек (Homo sapiens) се налага. Тогава той усъвършенства и разнообразява оръдията на труда и оръжията си за да оцелява и отстоява овладените пространства. Тогава настъпва първото разделение на труда: между мъжа и жената – мъжът се занимава основно с лов, докато жената все повече се привързва към жилището и всички свързани с неговото поддържане дейности. Нейната роля чувствително нараства и това дава основание на изследователите да говорят за “Матриархат” (време на ръководна роля на жената в първобитния род). Тогава се създават и условия за уседналост на по-големи човешки общности в определени пространства и формиране на първите истински стопански системи, което се осъществява в следващите епохи.

- Първите по-значителни стопански общности се формират още в Праисторическо време, по-точно в началото на епохата на Неолита (7 000-6 500 г. пр. Хр.), когато хората, събрани в родове и родови общини, усядат за продължително време на определено място, в определено пространство и поставят началото на производство и размяна на блага. Това са и първите същински икономически отношения между по-големи или по-малки човешки общности. Тогава хората се научават да култивират растения, да опитомяват животни и създават стада и така разширяват значително стопанските си пространства. Битките за тези пространства вече имат осъзнат икономически смисъл! В тези условия се извършват и първите разделения на труда – земеделие, занаяти, търговия. Родовите и племенни общности очертават стопанските пространства, в които живеят и се развиват. В Праисторическите епохи тези пространства са неопределени, относителни. В борбата за икономическо пространство племената често сменят местоживелищата си.
- Археологическите изследвания дават възможност да се разкрият и изследват някои по-трайни човешки местоживелища от Неолитната (7 000-5 000 г. пр. Хр.) и Енеолитната (Халколитната) (5 000-4 000 г. пр. Хр.) епохи, така наречените “селищни могили” – укрепени места, където са живели по-значителен брой хора, занимаващи се с уседнало земеделие и скотовъдство. Тук е възможно да се изследват материалната култура, бита и стопанските отношения, начина на производство и размяна, разделението на труда и т. н. Установяват се методите на култивиране на зърнени храни, на опитомяване и отглеждане на животински стада, на занаятчийско производство, на размяна на различни произведения. Така се определят параметрите на първите обществени стопанства. Те все още са твърде ограничени. Икономическите отношения се свеждат до проста размяна на различни произведения. Все още липсват истински търговски отношения. Разделението на труда е още в своите елементарни форми.
Места на най-ранни прояви на Неолитната култура са пространства в Палестина, долината на р. Йордан, Израел и Югозападна Сирия; по течението на р. Нил; около реките Тигър и Ефрат; на някои места в Иран; в Мала Азия, където формирането на Неолитната култура и стопанство става още в края на VІІІ-то хилядолетие пр. Хр.; на Балканите и в Егейския архипелаг - през VІІ-то хилядолетие; в Централна и Западна Европа през VІ-то – V-то хилядолетие; в огромните пространства на Централна и Източна Азия, главно в близост до големите реки Инд, Ганг, Хуан Хъ, Ян Дзъ, Меконг и други, неолитните култури се формират между VІ-то и V-то хилядолетие пр. Хр. Така пространственото разширяване на Неолитната култура (от края на VІІІ-то до началото на V-то хилядолетие пр. Хр.) обхваща значителни части от трите континента: Африка, Азия, Европа.
Един от най-показателните центрове на Неолитната култура се намира в българските земи. Това е селищната могила при с. Караново (Новозагорско), която британският археолог Колин Ренфрю нарича “резен култура с дебелина 3 000 години”! Действително тук са натрупани един върху друг няколко културни пласта с обща дебелина над 12 м., които разкриват точно бита и материалната култура на праисторическите хора през различните периоди на Неолита: от Ранния неолит до Енеолита и дори до началото на Бронзовата епоха.
- В края на Енеолитната (Халколитната) епоха (4 300-3 200 г. пр. Хр.) и през Бронзовата епоха (3 100-1 000 г. пр. Хр.), започват засилени процеси на по-висока икономическа и обществена организация на по-големите човешки общности. С образуването на значителни племенни съюзи стопанските отношения все повече се усложняват а стопанските пространства все повече се разширяват. Разделението на труда формира обособени социални категории, свързани с различна стопанска дейност: земеделие, скотовъдство, занаяти, търговия. Формират се големи земеделски икономики, обхващащи долините на големите реки и други плодородни зони; в огромните степни пространства на Азия и Африка общности от номади-скотовъдци заемат големи райони от степите и водят чести войни за пространствата. А. Тойнби развива в този дух своята концепция за “стимулът на пространството” като основна мотивация на чергарските скотовъдни народи, подобна на тази, на морските търговци (финикийци, гърци и др.), която пък се определя от морските пространства! Интересни са теориите на руския учен Лев Гумильов за формирането и развитието на степните чергарски народи на хуните, тюрките, уйгурите, монголите и други през Древността и Средновековието, както и ролята на степните пространства върху техния бит, култура, стопанство и държавна организация.
Оръдията на труда се усъвършенстват и разнообразяват с откриването на металите. Появяват се първите “ценни” предмети – блестящи раковини, редки метали и други, които стават абстрактно, но общоприето средство за размяна между хората в големите човешки общности. Така се създава първообраза на парите и стоково-паричните отношения! Създават се предпоставките за появата на първите цивилизации, свързани с определено пространство, с писменост, с формиране на аристократичен елит и нарастваща социална диференциация, с държавна организация и организирана стопанска система. Слага се началото на човешката история и истинската икономика. Големите човешки общности стигат до висока обществена организация. Засилващото се разделение на труда и нарастването на социалното разделение на обществото, налагат необходимостта от организация и управление на икономиката, създават държавата и държавната организация. Сформират се големи и малки цивилизации, както и светове-икономики.



ІІ. СВЕТОВЕТЕ-ИКОНОМИКИ В ИСТОРИЯТА – ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА


1. Характер и пространствени параметри.

* Световете-икономики – общи аспекти.
Световете-икономики се формират на границата на Праисторическото и Историческото време, като обособени, относително самостоятелни части от Световното икономическо пространство. Светът-икономика създава и развива своя специфична икономическа система, структура, инфраструктура и икономически закони в своето пространство. В историческото си развитие отделният свят-икономика чувствително се отличава от останалите. Той има свои закономерности и особености, свои параметри и динамика, които повече или по-малко го отличават от другите светове-икономики. Светът-икономика се основава на три основни принципа: определени граници; определен център; периферийни зони. В зависимост от своята специфика, той формира и укрепва своята вътрешна организация и управление, развива своята инфраструктура и комуникации, установява определени отношения и контакти със съседните и други светове-икономики. В отделните светове-икономики се създават различни форми на собственост и икономически отношения: в едни от тях държавата (Фискът) има определяща, а в някои и абсолютна роля в икономиката и стопанските отношения, в правото на собственост; в други се създават условия за по-свободни отношения, основани на трайна частна собственост върху земята и средствата за производство, на по-голям стопански индивидуализъм и повече или по-малко свободни пазарни отношения.
Повечето светове-икономики, създадени в Древността и по-късно, съвпадат с познатите големи цивилизации и определят в най-голяма степен техните пространствени параметри. Някои обаче, се развиват така, че променят своите параметри, както и вътрешната си структура, в определени периоди изместват центъра си, различни части от тях имат доминираща роля в различни етапи от развитието им. Някои от древните светове-икономики и същевременно цивилизации се запазват във времето и пространството до Най-ново време. Други загиват или се видоизменят, давайки началото на нови светове-икономики и цивилизации. Някои от запазилите се древни светове-икономики съхраняват в най-голяма степен традиционния си фискален централизъм. Други са повлияни от мощните влияния на пазарните и капиталистическите отношения през ХVІІІ-ХХ в. и ги възприемат повече или по-малко, пречупвайки ги през призмата на своите стопански, културни и политически традиции.


* Основни светове-икономики в Икономическата история:
Всеки свят-икономика се простира в определени граници като част от Световното икономическо пространство. Възможно е тези граници понякога да се изменят – светът-икономика да се разширява и свива, да бъде поглъщан от друг свят-икономика или самият той да поглъща други. Някои големи светове-икономики в Древността и Средновековието загиват и на тяхно място се установяват други. Други се запазват до Новото и Най-новото време и играят съществена роля в общото развитие на Световното стопанство.

- В Древна Месопотамия например, Вавилонското царство осъществява експанзия в долината на реките Тигър и Ефрат и поглъща градовете-икономики на шумерите и акадците за да ги обедини в голяма, централизирана, Имперска фискална икономическа система (свят-икономика). Тя достига върха си по време на Асиро-вавилонската империя и играе много векове определяща роля в икономическите отношения между държавите на т. нар. “Древен изток”. Империята разширява икономическото си пространство в огромни граници в Централна и Западна Азия. За известно време включва и Египет. През VІ в. пр. Хр. обаче, Вавилон е погълнат от Персийската империя и формиращият се Персийски свят-икономика. До ІV в. пр. Хр. този свят-икономика обхваща основните пространства на Централна и Западна Азия. За известно време доминира в Египет и контролира гръцките градове-държави по Малоазийското крайбрежие (Ефес, Милет, Халикарнас и др.). Персийският имперски свят-икономика обединява десетки народи и стопанства в една централизирана имперска фискална система. През ІV в. самата Персия е разгромена от Александър Велики и става част от неговата огромна, но кратко съществувала империя! Самият Александър, въпреки претенциите си за разпространение на елинската култура и свободомислие в деспотичния Източен свят, се поддава на азиатските централистични традиции и в края на живота си се изживява като “Божествен император”, призван от боговете на Египет и Изтока да управлява света! Той прави поредния опит да създаде огромна универсална държава и свят-икономика, в които да обедини под скиптъра си стотици народи и огромни територии в единна фискална система!
В началото на Новата ера Партското царство доминира в района на Месопотамия и Персийското пространство, а след него Персия се възражда за кратък период. Тя обаче, отново е завладяна през Ранното средновековие от арабите и включена в техния огромен свят-икономика наречен Арабски халифат, прострял се върху територии на три континента: Азия, Африка и Европа! Персийските земи стават обект на инвазия на селджуците през ХІ-ХІІ в. По-късно на мощната експанзия на монголите през ХІІ-ХV в., а след това и на Османската империя. След ново кратко възраждане през Късното средновековие, Персийската държава става обект на британските колониални интереси и едва през ХХ в. възстановява държавното си съществуване в лицето на днешната държава Иран. От втората половина на ХХ в. Иран е част от аморфния Ислямски свят, чиито граници остават доста относителни а центърът му е все още неопределен. Съвременен Иран има претенциите да играе съществена роля в този свят, да бъде един от неговите центрове. Тези амбиции обаче, са трудно осъществими поради факта, че Иран е център на Шиитския ислям, а преобладаващата част от мюсюлманите са сунити и мощни сунитски държави като Саудитска Арабия, Египет, Пакистан, Индонезия имат същите претенции!
Същинските земи на древна Месопотамия – долината на реките Тигър и Ефрат, в Най-ново време, се обособява държавата Ирак. Това става след Първата световна война, когато се разпада Османската империя и след известна Британска хегемония в този регион. Тогава, в 1930 г. Ирак получава независимост и след известен период на монархическо управление, през 1958 г. е обявен за република. Ирак също е част от същия крайно неустановен Ислямски свят-икономика, крайно противоречив и хетерогенен, без установени граници и център. По време на режима на Садам Хюсеин Ирак се опитва да играе интегрираща роля в Арабския и Ислямския свят, участва във войните срещу Израел, води десетгодишна война срещу шиитски Иран. В първото десетилетие на ХХІ в. режимът на Садам е свален от нахлулите американски, британски и други войски на НАТО и регионът става арена на религиозна и гражданска война, на инвазия на крайния ислямски фундаментализъм, на стремежът на САЩ и други големи западни държави да контролират местните източници на петрол и газ под благовидния предлог за “установяване на демокрация” в региона!
Сложната съдба на този регион, останал в историята с обобщаващото название – Месопотамия, се определя до голяма степен от междинното положение, което заема между няколко големи древни, средновековни и съвременни цивилизации и светове-икономики: между Египет, Индия, Китай и Гръко-Римския свят в Древността; между Византия и Персия, между Византия и Арабския халифат, между Арабския халифат и номадската империя на селджуците, между Османската империя и огромния свят на монголите в Средновековието; между колониалните пространства на големите колониални империи Великобритания и Франция и разширяващата се на юг, в мюсюлманските пространства Руска империя през ХІХ в.; сред самия Ислямски свят – между шиитски Иран и сунитските Турция, Сирия, Саудитска Арабия в Новото и Най-новото време. В края на ХХ и началото на ХХІ в. пространството на Месопотамия (Ирак) пак е обект на икономически и стратегически амбиции между САЩ, Европейския съюз, съвременна Русия и Ислямския свят!
Това междинно положение прави тази важна икономическа и енергийна зона, а също и средище на интензивна търговия и икономически връзки - основен фактор в отношенията между световете-икономики от Древността до наши дни. Оттук, в продължение на хиляди години, преминава “Пътят на коприната” – световен търговски път, свързващ двата края на Света в Древността и Средновековието, продължил да играе важна роля и в Новото време. Неговото пространство е обект на непрекъсната инвазия на древните и по-новите светове-икономики в миналите епохи на древните египтяни, хетите, персите, гърците, партите, римляните, арабите, туранците (тюрките), селджуците, монголите, османците... А. Тойнби описва този регион като кръстовище на постоянни преселения и инвазии и това е обяснимо – в продължение на почти цялото историческо време на човешкото развитие тези територии са място на интензивни търговски връзки между световете-икономики, на културен обмен между цивилизациите. Тук, както бе посочено, се събира отново разклоняващият се на север и на юг от Тибет хилядолетен път на световната търговия – “Пътят на коприната”. Затова тук загиват и се възраждат нови и нови империи, нови и нови светове-икономики: Вавилонската, Асирийската, Персийската, Александровата, Партската, Римската, Византийската, отново Персийската, Арабската, Османската... В Новото време, когато се формират огромните колониални империи, регионът е обект и на техните амбиции: и португалци, и холандци, и французи, и англичани, и руси се стремят да включат този регион в огромните пространства на своите колониални имперски светове-икономики или поне да го контролират! И в Най-ново време, както бе посочено по-горе, той остава обект на глобални икономически и стратегически интереси! В този смисъл бъдещето на региона остава неопределено, а това го прави регион с неустановено положение, непринадлежащ, засега, към определен свят-икономика, ако не се смята твърде ефимерното понятие “Ислямски свят-икономика”!!!

- Древноегипетският свят-икономика също се формира и развива в определените граница на поречието на р. Нил и плодородните наносни почви около реката, обхващайки около 900 километрова широка ивица, от горното течение на реката до делтата. В отделни периоди, както при управлението на фараонът Рамзес ІІ, Египетският свят-икономика се разширява в Предна и Мала Азия за сметка на Хетското царство и Вавилон. Древният Египетски свят-икономика съществува около 4 000 години и оставя трайни следи в Световната култура и изкуство. За доброто познаване и анализ на Египетската цивилизация огромна роля изиграва гениалното прозрение на онзи древен египтянин или грък, който почти на границата между Старата и Новата ери, създава т. нар. “Розетски камък” – текст върху каменна плоча, предаден паралелно на ранното египетско йероглифно писмо, на по-късното коптско, и на старогръцки език. Това улеснява разчитането на египетския език от младия френски археолог и полиглот Франсоа Шамполион. Разчитането на египетската писменост в началото на ХІХ в. от Шамполион дава възможност да се анализират стотици надписи по храмове, дворци, пирамиди и гробници, хиляди папируси, които дават добра представа за пространствата, организацията, управлението и инфраструктурата на тази огромна фискална икономическа система, която запазва единството си през по-голямата част от своето съществуване. Един високо организиран единен свят-икономика, с огромно пространство, основано на напоявано земеделие и подчинено на строг фискален контрол върху цялото пространство, разделено на области (номи), управлявани от фискални чиновници, подчинени напълно на Фараона и фискалната бюрокрация. Вероятно Египет е най-яркото олицетворение на един абсолютно централизиран, фискален свят-икономика в човешката история. А. Тойнби вижда “зенита” на този уникален свят-икономика и цивилизация към първата половина на ІІІ-то хилядолетие пр. Хр., когато централизмът и абсолютният фискален контрол са достигнали върха си. Това, според него, е апогеят на “универсалната египтична държава”. Оттук започва нейният упадък и разрушаване, които обаче, продължават твърде дълго, чак до края на Старата ера, а в отделни периоди, при Рамзес ІІ, за кратко Египет се разширява значително в Мала и Предна Азия! (Тойнби, А. Т. 1)
В пространствено отношение, както се вижда, Египетският свят-икономика е доста определен: основното пространство през по-голямата част от развитието му се простира по поречието на р. Нил и нейните плодородни крайбрежни площи – една твърде тясно и дълго пространство от около 900 км. от горните прагове на реката до делтата. В това пространство се развива една типична земеделска икономика, основана на огромна иригационна система. Именно тази система, изискваща стриктно поддържана, налага категорично пълния фискален и държавен централизъм, който се нарушава само в относително кратки периоди на упадък или външни нашествия, които разкъсват единната система на този свят-икономика. Тогава общото пространство се разпада на отделни царства, но бързо се обединява отново поради изричното обстоятелство, че икономиката е неразривно свързана с напоителната система, която изисква единно централизирано управление!
В самия край на Старата ера (пр. Христа), Египетският свят-икономика е погълнат от огромния Римски свят-икономика, обхващащ Средиземноморието, Северна Африка, Иберийския и Балканския полуострови, Западна Европа, Балканите и Близкия Изток! След разпадането на Римската империя през V в. от Хр. голяма част от Египет остава за дълго в рамките на обособилата се Източна Римска империя (Византия). Самата Византия възприема много от хилядолетните традиции на имперския и фискалния централизъм на древните империи Египет и Вавилон и ги развива в своята стопанска и политическа система между V и ХІ в. Така в Египет и през Ранното средновековие се съхраняват принципите на единния фискален свят-икономика.
През втората половина на VІІ в. е завладян от арабите и включен в огромния Арабския свят-икономика. Египет остава тясно свързан с него дори когато мамелюците го обявяват за самостоятелен емират през ХІІІ-ХІV в. След подчиняването на арабските емирати от Османската империя, той става част от Османския свят-икономика до края на ХVІІІ в., когато отново се откъсва в самостоятелен султанат. От края на ХІХ в. и след Първата световна война той изцяло е включен в огромното икономическо пространство на Британската колониална империя. След Втората световна война Египет се обособява като една от големите съвременни ислямски държави, с голяма роля както в аморфния Ислямски свят, така и в Средиземноморската икономическа зона. Хилядолетните стопански и политически традиции, значителните ресурси на държавата, известната модернизация и добра инфраструктура, оставена от англичаните, го прави действително силен фактор в съвременните икономически и политически отношения. След известни кризисни периоди: в края на управлението на Гамал Абдел Насър и по време на войните с Израел през 50-те и 60-те години на ХХ в., в Египет се установява едно относително стабилно управление, основано на една явно удачна симбиоза на някои западни демократични принципи и на традиционните източни и ислямски централистични форми на управление! Днес Египет е една от големите ислямски държави, които имат претенции да се превърнат в център на Ислямския свят! Същевременно той трудно може да се причисли към някакъв определен свят-икономика, ако разбира се не приемем, че самата голяма съвременна държава Египет не е що годе самостоятелен свят-икономика или не го причислим към неопределения в пространството “Ислямски свят-икономика”!

- Индийският свят-икономика се формира още в края на ІV-то хилядолетие пр. Хр. В долината на р. Инд, където се развиват първоначално стопанските системи на градове-държави: Харапа, Мохенджо даро и други, обединени впоследствие в голям и единен свят-икономика. През следващите две хилядолетия тук се развива една висока земеделска култура, основана на иригационна система и развити арендни отношения. На базата на стопанските и социалните отношения, свързани със земеделската специфика на този свят-икономика, се формира и една особена кастова система, която се запазва и развива през вековете, чак до Ново и Най-ново време.
Впоследствие, през І-то хилядолетие пр. Хр., мощната експанзия на арийските конни народи от север обхваща голямата част от Индустанския полуостров и днешните земи на Пакистан, Афганистан, Бангладеш и Бирма (Мианмар), образувайки огромния имперски свят-икономика на т. нар. “маури”. Маурската империя запазва и развива традициите на напояваното земеделие, като налага силен фискален контрол върху цялото имперско пространство. Имперската бюрокрация определя и характера на стопанските отношения. Това създава един типичен за целия Източен свят в Древността и Средновековието стопански и държавен централизъм, оставил в значителна степен своите традиции и в Новото и Най-новото време. В Маурската империя окончателно се налага прословутата индийска кастова система, която определя точно мястото на всяка социална категория в общата йерархия на имперското общество. Тази система е регламентирана донякъде от Будистката религия и чрез будизма прониква в Китай и Япония.
В първите няколко века на Новата ера Индийската империя достига нов разцвет и се простира върху целия полуостров, както и в долините на реките Инд и Брамапутра. Това е огромната империя на Гуптите, която А. Тойнби определя като “универсална държава” с “универсална религия” – Будизмът! Това е цивилизацията и светът-икономика на индусите, запазил се до наши дни! (Тойнби, А. т. 1)
Макар и видоизменен през Средновековието, при управлението на “Великите моголи” – ХІІІ-ХVІІ в., Индийският свят-икономика се запазва и едва през втората половина на ХVІІІ и през ХІХ в. е включен в огромния свят-икономика на Британската колониална империя! След нейното разпадане се формират две отделни държави: Индия, обхващаща основната част от Индустанския полуостров и Пакистан /Западен и Източен/, обособил се като една от най-големите ислямски държави. През 70-те години на ХХ в. Източен Пакистан се отделя като самостоятелна държава под името Бангладеш. През втората половина на ХХ в. Индия се развива като една от най-големите държави в света, с огромни пространства, материални и човешки ресурси, като един отново обособен и самостоятелен свят-икономика. Тя е втората държава в света, след Китай, с милиардно население. Огромните човешки ресурси се допълват и от материалните богатства на страната: един от основните производител на чугун и стомана, на редки метали, на ценни диаманти, на памук, захар, зърнени храни, но и на сериозна промишлена продукция. Въпреки известната европеизация, главно сред интелигенцията, получила образованието си в колежите и университетите на метрополията – Великобритания, огромната част от населението е съхранило хилядолетните си религиозни, културни, социални, стопански традиции. Съхранени са, например, принципите на специфичното кастово деление на обществото, което поставя различните социални категории от населението и до сега в определени кастови граници. Дори сред интелигенцията европеизацията е твърде относителна и се наблюдава нарастваща тенденция за връщане към старите цивилизационни традиции, а модерният технологичен ръст се пречупва през тях. Въпреки господството на английския в деловите и политическите отношения, местните основни езици все повече възвръщат позициите си.
В края на ХХ и началото на ХХІ в. Индийският свят-икономика се развива като един от най-големите съвременни светове-икономики. Неговите възможности динамично нарастват и го превръщат бързо в един от решаващите фактори в бъдещите международни икономически отношения на взаимно свързаните съвременни светове-икономики в глобалното съвременно Световно стопанство! (Хънгтинтън, С.). Индийският свят-икономика се нарежда на ІV-то място в Съвременния свят по Брутен национален продукт (БНП) – над 3 030, 0 млрд. долара и е сред най-големите износители на промишлена и аграрна продукция.

- Китайският свят-икономика води началото си от ІІІ-то хилядолетие пр. Хр., когато край “Жълтата река” (Хуан–хъ) се формират първите центрове на Китайската цивилизация и икономическа система. През І-то хилядолетие пр. Хр. вече са формирани значителни китайски царства, които се утвърждават между големите реки и създават уседнали цивилизации, основани на напоявано земеделие. Постепенно към втората половина на ІІІ в. пр. Хр. отделните китайски царства се събират в една огромна империя при управлението на династията Цин - единен имперски свят-икономика. Именно тези Империя и свят-икономика А. Тойнби определя, в духа на своята теория, за “универсална държава” с “универсална религия”. (Тойнби, А., т. 1). Той е основан на обширна иригационна система, може би най-голямата в общочовешката история и фискален контрол, подобно на посочените по-горе имперски светове-икономики. Параметрите на Китайския свят-икономика обхващат почти сегашните граници на Китай. В Древността и Средновековието този свят-икономика владее или поне влияе върху Корея, Сиамския полуостров, близките острови в Тихия океан, Япония... Затова и някои изследователи говорят за Далекоизточна или “Конфуцианска” цивилизация, и за Далекоизточен свят-икономика. (Тойнби, А. т. 1, Хънгтингтън, С.) Огромните пространства и население на този най-голям в Древността и Средновековието свят-икономика дават възможност на неговите управници да го наричат “Поднебесна империя”. И това название има основание, особено в епохата на монголските династии през ХІІІ-ХІV в., когато при управлението на Кубилай хан Империята се простира от Тихия океан до Източна Европа и от Сиам до Сибир! Въпреки периодите на разпадане на Империята: между І в. пр. Хр. и ІІ в. от Хр.; между ІІІ – VІ в.; между VІІ – ХІІІ в.; през ХІІІ и ХVІІ в., имперският централизъм и териториалното единство на Китай се възстановяват последователно при династиите Хан (ІІІ в. от Хр.), Суи и Тан (VІ – Х в.), Сун (Х-ХІІІ в.), Юан, Мин и последната Цин (ХІІІ – началото на ХХ в.). Непрекъснато се възражда и традиционния фискален контрол върху икономиката, както и единството на Имперския свят-икономика.
През Късното средновековие, когато се обособява Японската империя и тесните граници на островите затрудняват икономическото й развитие, японците поглеждат към Корея и Китай и търсят възможности с мощна военна експанзия да разширят собствените си икономически пространства за сметка на държавите на континента. Китай обаче, отстоява териториите и интересите си.
Попаднал за около два века (в края на ХVІІІ и първата половина на ХХ в.) в сферата на различни колониални пространства, без да бъде изцяло завладяван, Китайският свят-икономика отново се обособява след Втората световна война в огромен полуавтаркичен комунистически свят-икономика. Всъщност, тоталният комунистически централизъм не се ражда от нищото, не е и само резултат от силното влияние на Съветска Русия. Той закономерно се основава на вече хилядолетния азиатски имперски и фискален централизъм, който доминира и в Древната, и в Средновековната китайска империя!
От края на ХХ в. Китайският свят-икономика се превръща в един от основните фактори на съвременното Световно стопанство. Той е един от най-динамично развиващите се съвременни светове-икономики. В него, чрез “Новия курс” на Дън Сяо Пин, се съчетава по един уникален начин комунистическият държавно-партиен централизъм с възможностите на пазарните и капиталистическите механизми. Това се осъществява в няколко “отворени” (“офшорни”) зони по Тихоокеанското крайбрежие, около огромните мегаполиси Шанхай, Нанкин, Гуанджоу, Кантон, Хонконг... В тях се развиват най-интензивни търговски и финансови връзки с най-развитите държави в Съвременния свят, а китайските стоки все повече проникват на пазарите на почти всички държави! Същевременно се наблюдава една нарастваща демографска експанзия в други части на света, която вероятно има за цел да формира нови центрове на китайското икономическо пространство! Огромният Китайски свят-икономика се нарежда в началото на ХХІ в. на ІІІ-то място в света, след ЕС и САЩ, по Брутен национален продукт (БНП) – над 6 500, 0 млрд. долара (при 11 300, 0 млрд. долара на ЕС и 11 100, 0 млрд. на САЩ), както и по общата стойност на износа си – около 436, 1 млрд. долара (при 2 700, 0 млрд. долара на ЕС и 714, 5 млрд. на САЩ). Не е далеч времето, когато този свят-икономика, с огромните си ресурси, с високият си и стабилен икономически ръст, ще играе основна роля в Световното стопанство, равностойна на ЕС и САЩ. Към него все по-определено гравитират важни центрове на световната търговия и съвременния финансов капитал в Далечния изток: Сингапур, Тайланд, Манила, Тайван и др. А едно възможно сливане с Япония и Корея, каквото допуска С. Хънгтинтън, би го превърнало в доминиращ свят-икономика! (Хънгтингтън, С.)

- Финикийският свят-икономика е един от изчезналите древни светове-икономики и цивилизации. Той се формира първоначално по източното крайбрежие на Средиземно море като търговско-икономическа зона на няколко морски търговски градове /Тир, Сидон, Бибъл, Угарит.../. През първата половина на І-то хилядолетие /пр. Хр./ финикийците колонизират южното крайбрежие на Средиземно море и вероятно близки до Гибралтар брегове в Африка и Европа. Към средата на І-то хилядолетие /пр. Хр./ те явно си поделят морските търговски пространства с гърците. Подобно на Гръцкия (Елинския) свят-икономика, това е един динамичен свят, без строго определено пространство и център. Основан главно на интензивна морска търговия, той не прилича на централизираните фискални икономически системи на огромните земеделски империи на Изтока. Тук градовете запазват относителната си самостоятелност като отделни търговски, финансови и производителни центрове, без единна фискална система. Тук се създават същинските пари и стоково-паричните отношения достигат до най-развита степен. Тук лихвата и сложната лихва играят още тогава съществена роля в икономическите отношения.
В земите на днешните Тунис и Либия финикийски колонисти създават Картаген – древен свят-икономика с големи възможности, разгромен и завладян от римляните през ІІІ в. /пр. Хр./ Всъщност и самите финикийски градове са завладени от римляните през ІІ в. пр. Хр. През Средновековието те за дълго са в рамките на Византийската империя, през ХІ в. са в земите на селджуците, а от края на ХІІІ в. - в рамките на Османската империя.
От края на ХІХ в. земите на днешния Ливан, където са се намирали тези градове, са в сферата на френското колониално пространство до края на Втората световна война, когато се появява самостоятелната държава Ливан. И сега, в края на ХХ и началото на ХХІ в. Ливан е обект на икономически и стратегически интереси и военни инвазии - печален факт, който пречи на едно нормално икономически и културно развитие на един народ, наследил високата култура и предприемчив дух на далечните си предшественици!

- Античният Елински (Гръцки) свят-икономика се създава почти паралелно с Финикийския - с експанзията на древните елини в южната част на Балканския полуостров, Егейския архипелаг и крайбрежието на Мала Азия в последните векове на І-то хилядолетие пр. Хр. През VІІІ – V в. Пр. Хр. Гърците осъществяват широка колонизация по северното крайбрежие на Средиземно море, както и по бреговете на Егея, Адриатика и Черно море. Така се формира обширен свят-икономика, обвързан с търговски и икономически връзки между многобройните колонии и метрополиите.
За разлика от източните светове-икономики обаче, Античният елински свят-икономика няма строго установено пространство. Той е хетерогенен и динамичен, неговото пространство е относително: от една страна, защото се състои от самостоятелни полиси (градове-държави), свързани само с икономически и културни контакти, с един език, религия и култура; от друга, защото законово гарантираната частна собственост на гражданите на повечето полиси прави този свят-икономика отворен и пазарен; от трета страна, защото бидейки такъв, той проявява постоянна тенденция да се разширява чрез морската търговия и колонизацията на нови и нови крайморски пространства! По-малко от пет века, след като се установяват на Южните Балкани, на егейските острови и Малоазийското крайбрежие, гърците започват през VІІІ в. пр. Хр. широка експанзия на запад и изток и колонизират бреговете на Средиземно море и Адриатика, на Егея и Черно море, създавайки един обширен свят-икономика и разпространявайки своите принципи на отворено пазарно стопанство, основано на гарантирана частна собственост и индивидуална стопанска инициатива!
Гръцкият свят-икономика се свързва тясно и със стопанството на древните траки, населявали българските земи от ІІ-то хилядолетие пр. Хр. Създадените от гърците градове-колонии по Черноморското крайбрежие са в постоянни икономически и културни връзки с траките. В тях живее и известно тракийско население, а названията на някои от тях като Месамбрия, Бизоне, Круни и други са тракийски. Някои от божествата на античните гърци и траките са почитани взаимно от двата етноса – например богът на виното и веселието Дионис, богът-поет и музикант Орфей, богът на медицината Асклепий /Ескулап/ и др. Траките, в голямата си част са свързани най-тясно с античния гръцки свят-икономика.
През ІІІ в. пр. Хр. гръцките градове са включени в огромната империя на Александър Македонски. Великият пълководец – възпитаник на не по-малко великия античен мислител на Елада Аристотел, възприема елинската култура и предприема мощна експанзия на изток, срещу могъщата Персийска империя, като ответна кампания на персийската експанзия преди век и нещо. Александровата експанзия обаче, надхвърля заявените цели и се превръща в завоевателна експедиция на македонци и гърци, овладяла огромни пространства на три континента – от Балканите и Египет, до Централна Азия и Индия! Още със завладяването на Египет, Александър е обявен за Фараон – “Божествен владетел”, призван да покори целия свят! Завладяването на Персия довежда неговите амбиции до истинска патология: завладяване на целия тогавашен свят! Огромната Александрова империя събира стотици народи, култури, религии. Заедно с това се налагат все повече традициите на Изтока за абсолютно централизирана империя и стопанска система, подчинена на пълен фискален контрол. Империята на Александър Велики бързо се разпада след неговата смърт, но довежда до сериозни промени в развитието на Изтока и Запада. Тя смесва културни влияния и политически опит, стопанска практика и икономически традиции: гръцкият рационализъм и пазарни традиции с политическия и стопански фискален централизъм на Изтока. Това е опит да се създаде огромна универсална империя, огромен свят-икономика, който да обхване едва ли не целия тогавашен човешки свят! Всъщност може да се каже, че това е една от първите “глобализации” на света – опит той да се превърне в единна политическа и стопанска система!
През ІІ в. пр. Хр. гръцките територии са завладени от римляните и включени за дълго в Римския, а впоследствие във Византийския свят-икономика. Римската империя към края на Старата и началото на Новата ера, също се превръща в огромна държава с изявен стремеж да бъде универсална. Да бъде огромен свят-икономика, обединяващ стотици народи и грамадни пространства в единна икономическа система. В Римската империя обаче, се запазват гръцките и римските традиции на свободното пазарно стопанство и гражданското общество. Тя никога не се превръща в напълно централизирана фискална имперска система и това дава възможност по-късно, през Средновековието, в Западна и Централна Европа да се развие едно своеобразна, децентрализирана стопанска система, в която закономерно ще кристализира частното пазарно стопанство, конкуренцията и индивидуалната стопанска мотивация на хората. Така Античният Елински свят-икономика, породил Гръко-Римският пазарен и рационален свят-икономика, ще създаде предпоставките за появата и развитието на съвременния Западен капиталистически свят, с неговите сегашни феномени: Европейския съюз и САЩ.
През ХІV в., заедно с целите Балкани, гръцките земи са включени н Османския свят-икономика до възстановяването на Гръцката държава през 1828 / 1829 г. Всъщност, обособяването на Сърбия (1806 г.) и Гърция (1829 г.) като автономни княжества на Балканите, слага началото на разпадането на Османската империя и Османския свят-икономика. У водачите на Гръцката национална революция дори се зараждат възгледи за възстановяване на някогашната Византийска империя върху балканското пространство и възраждане на Византийския свят-икономика върху развалините на Османския. Тези неовизантийски възгледи, изразени в т. нар. “мегали идея” обаче, срещат решителната съпротива на останалите балкански народи (основно славянски), търсещи своето място в Новия капиталистически свят. Противопоставят се и новите господари на Световното икономическо пространство – т. нар. “Велики сили” (западните колониални империи Великобритания и Франция, неимоверно разрасналата се в Азия и Източна Европа Руска империя, младите индустриални държави Германия и Италия, както и Австро-Унгарската империя), които имат амбициите да овладеят разпадащото се пространство на Османския свят-икономика! Те, в най-голяма степен, определят по-нататъшната съдба на това пространство през ХVІІІ – ХХ в. То се разпада на национални държави, зависими в значителна степен от икономическите и стратегическите интереси на Великите сили. През целия ХХ в. това пространство е раздирано от войни, балкански национализъм и сепаратизъм, ескалирани отново от намесата на весдесъщите Велики сили! След Втората световна война част от него (България, Румъния) е включена в икономическото пространство на Съветския блок, в рамките на единната система на СИВ, доминирана изцяло от СССР и е наложена категорично съветската държавно-планова икономика. Друга част (Гърция, Турция) влиза в икономическото и политическото пространство на Западния блок (НАТО, Европейската общност). Трета част опитва самостоятелно икономическо и политическо развитие (Югославия, Албания). Някогашното единно икономическо пространство на Римския, Византийския, Османския светове-икономики остава разкъсано от ХІХ до началото на ХХІ в. Остава обект на икономическа инвазия и агресия от страна на Запада, на Руската и Съветската империи, а напоследък и на агресивния Ислям!
От последните десетилетия на ХХ и началото на ХХІ в. се проявяват нови тенденции за консолидация на това пространство – три от основните балкански държави (Гърция, България и Румъния) са вече в икономическото пространство на Европейския съюз – съвременния Европейски свят-икономика.
Съвременна Гърция е първата балканска държава-член на Европейската икономическа общност още от 1981 г. Днешна Гърция е вече един от утвърдените членове на съвременния Европейски свят-икономика – Европейския съюз. Въпреки относително бавния стопански просперитет, гръцката икономика показва стабилни тенденции към подем и доближаване до европейските стандарти. На България и Румъния всичко това, което гърците все пак са постигнали през 26 годишното си членство в Европейската общност, сега предстои. Как и в какви срокове те ще достигнат европейските стандарти е сложен въпрос. Така или иначе обаче, Балканското икономическо пространство остава разпокъсано и противоречиво и в първите десетилетия на ХХІ в.! Някогашният динамичен, с неустановени граници, Елински свят-икономика, сякаш е завещал своята динамика и неопределеност на Балканите!

- Римският свят-икономика (Pax Romana) – Формира се най-напред в долината на р. Тибър, но впоследствие обхваща целия Апенински п-в. След Пуническите войни с Картаген и широката военна експанзия между ІІІ в. /пр. Хр./ и І в. /от Хр./ вече се простира в Средиземноморския басейн, Мала и Предна Азия, Западна Европа с големия Британски остров, Балканите и северна Африка! Със завладяването на Балканите земите на гърците и траките влизат изцяло в Римския свят-икономика. Това е огромен за онези времена свят-икономика, който доминира в западната част на тогавашния свят, обхващащ основната част от Европа, значителната част от Азия и Северна Африка. Той е свързан с интензивни търговски и културни връзки с източните империи и се бори с тях за разширяване на имперското и икономическото си пространство. В големите пространства на Римския свят-икономика се развиват принципите на пазарните отношения и римската административна система, разпространяват се колонатните отношения, заменящи постепенно робовладелската система, преплитат се културните традиции на римляните с тези на десетките народи, включени в голямата империя.
Рим, през последните векове на Старата и началото на Новата ера, се опитва да копира Изтока в създаването на една огромна универсална държава-империя и същевременно огромен единен свят-икономика и в значителна степен успява. През първите векове на Новата ера Империята действително обединява в пространството си стотици народи, религии и култури, действително създава Pax Romana! В същото време обаче, Римският свят има малко общи черти с източните. Съхранените законови принципи на частното стопанство, основани на Римското частно право и сравнително слабия фискален контрол правят отделните области на огромната империя относително самостоятелни, както впрочем и самите граждани на империята! Именно законовите гаранции на тяхната собственост ги прави граждани, а не поданици, каквито са хората в източните деспотии, чиито владения зависят изцяло от Фиска и имперската власт. Затова и напъните на някои римски императори от първите династии да се правят на “царе-богове”, завършват трагично. Римският свят-икономика остава единен като пространство, но същевременно пазарен и отворен.
Когато Римската империя се разделя през ІІІ – ІV в. от Хр. и Западната империя е завладяна от “варварите” – готи, германци, нормани и др., в нейните земи постепенно се обособява Европейският феодален свят-икономика, възприел в известен смисъл някои от принципите на стопанските отношения в Рим: колоната, сложил началото на феодалното крепостно право; установените римски принципи на правно гарантирана наследствена частна собственост, развили се във феодалните принципи на Икономическия имунитет в Западна и Централна Европа. Именно тук, в пространството на Западноевропейския феодален свят-икономика, се зараждат и развиват модерните пазарни отношения, основани на правно гарантираната частна собственост, конкуренцията, свободните пазарни отношения, както и основаните на тях обществени отношения на буржоазна демокрация и отворено общество.
В същото време Източната Римска империя (наричана Византия), бързо се изменя от края на V в. Тя запазва, в общи линии, икономическото си пространство на Балканите, в Северна Африка, в Мала Азия и Близкия изток за още няколко века. Това пространство обаче, става обект на инвазия на други народи и светове-икономики между VІ и ХV в. и в крайна сметка, е включено в пространството на Османския свят-икономика.
През Средновековието има поредица от опити да се възстанови Римският свят-икономика в старото си пространство. Най-напред Византийската империя през V и VІ в. се опитва да овладее западните територии – в Италия и Западна Европа, но арабската експанзия предотвратява това. В края на VІІІ и началото на ІХ в. Карл Велики, с благословията на папата, се опитва да овладее основните територии на Западна и Централна Европа и да потърси начин да присъедини Изтока (Византия), евентуално с династичен брак, но среща отпора на Византия. В края на ХІ в. германският крал Отон І се обявява за Император на “Свещената Римска империя” – наследник на старата империя и след него много представители на големите западни династии имат същите претенции. Реално обаче, Римската империя и Римският свят-икономика никога не се реализират. Напротив, Западна и Централна Европа остават разпокъсани на десетки големи и стотици малки феодални имения!

- Номадско-чергарският свят-икономика се формира и развива от края на Старата ера до късното Средновековие главно в огромните пространства на Централна и Североизточна Азия. Това също е един твърде аморфен, разпокъсан свят, в който трудно могат да се определят точно параметрите на пространството и центъра. Причината за това е главно особеният характер на този свят, на тази “номадска цивилизация”, както я нарича А. Тойнби, е чергарският начин на живот. Той се основава главно на отглеждането на огромни стада добитък, което неминуемо изисква големи пасищни пространства. Това води до непрекъснати войни между племена и народи буквално за жизнено пространство. Оттук идват и периодичните преселения на огромни маси от централноазиатските степи на юг и на запад, към Китай и Европа. Тойнби нарича тези преселения “стимул на пространството”. Между ІІІ-VІІ в. обаче, когато голяма част от номадските племена са обединени в племенни съюзи и формират големи държави като Хунският и Тюркският хаганати, мотивацията за пространствена експанзия се определя вече не само от необходимите пасищни пространства, но и от осъзнати икономически интереси на държавата и аристокрацията за решителна намеса в световната търговия. Големият изследовател на номадските народи и държави в Централна и Източна Азия Лев Гумильов посочва постоянният стремеж на хуните и, впоследствие на Източнотюркския хаганат към богатите пространства на Северен Китай, както и на западните тюркути (тюрки) към овладяването на северното разклонение на “Пътя на коприната”. (Гумильов, Л., Хуните, Древните тюрки). А. Тойнби пък, анализира стимулът на селджушките и османските турци да овладеят богатите земеделски цивилизации на Персия и Византия през ХІ-ХІІІ в. Пак той разглежда много по-ранната експанзия на ариите (степните конни народи на Централна Азия) в Индия през последните векове на Старата ера. (Тойнби, А., т. 1)
Апогеят на Номадската цивилизация е обаче през ХІІ-ХІV в., когато номадите-монголи, наричани от славяните татари, овладяват основните пространства на Азия и създават най-големите империи за цялото време на човешката история – Империята на Чингис хан, огромните империи на хан Батий и Кубилай (Кубла) хан, простиращи се от Тихия океан до Източна Европа и от Сибир до основните части на Китай и Индия, Империята на “великите моголи”, създадена от Бабур шах върху пространствата на днешните Индия, Пакистан, Мианмар... Венецианецът Марко Поло пръв описва най-голямата империя в човешката история – Империята на Кубилай, която той като императорски пратеник, кръстосва надлъж и на шир. Това е огромен свят-икономика, който монголските владетели контролират номинално, като предимно се ползват от безкрайните му богатства, без да съумеят да организират и управляват рационално икономиката му. Това прави номадските светове-икономики и държави крайно нестабилни и им определя относително кратко съществуване като единни държавни и икономически пространства. Л. Гумильов посочва нетрайността на хунските и тюркутските ханства, на Аварския и Хазарския хаганати именно поради липсата на трайна стопанска и политическа система, поради постоянните борби между отделните племена и кланове за пасищни пространства, предизвикващи чести заговори и убийства на ханове и хагани, чести смени на династии, и още по-чести промени на пространствата на нетрайните номадски държави, дори когато те представляват огромни империи! (Гумильов, Л., Древните тюрки). На тях им липсва стабилната икономическа система и фискална политика на големите източни империи, основани на уседнало напоявано аграрно стопанство, с установен траен фискален контрол. Именно в този смисъл А. Тойнби анализира Османската цивилизация като предварително обречена, защото номади-пастири завладяват развити земеделски цивилизации, които не знаят как да управляват. Те ги управляват като пастири стадото си, използвайки способни “роби” от самото стадо за управление и организация на икономиката, докато самите те си остават пастири-господари без шанса да се адаптират към новите условия! (Тойнби, А. т. 1)

- Византийският свят-икономика – Всъщност това е обособилата се в последните десетилетия на V в. /от Хр./ Източна Римска империя, която съществува цели десет века след разпадането на Западната – от V до ХV в. И остава известна в историята под името Византийска империя /Византия/. Византийският имперски свят-икономика обхваща обширни територии и пространства от Южна Италия и Адриатика до Средна Азия. Дълго време контролира и голямата част от Средиземноморието и част от Североизточна Африка. До VІІ в. от Хр. Византия всъщност заема пространства на трите континента: Европа, Азия и Африка. Това са пространства, осигуряващи не само големи икономически възможности: плодородните земи на Египет и Месопотамия, балканските равнини, които дават огромна зърнена реколта. Това са същевременно пространства, през които минава цялата тогавашна световна търговия между основните светове-икономики през Ранното средновековие. Византия на практика е западната част на тогавашното Световно икономическо пространство, обхващащо Европа, основните части на Азия и Северна Африка. Тя е един от най-големите и развити светове-икономики между V и ХІІІ в., наред с огромния имперски свят-икономика на Китай, с Индийския свят-икономика, с динамично разрастващите се светове-икономики на арабите и монголите на Изток и с формиращият се Европейски свят-икономика на запад.
От друга страна, Византийската империя и свят-икономика, след обособяването си от края на V в. от Хр., все повече възприема принципите и хилядолетните традиции на източния фискален централизъм. Властта на Василевса (Императора) и имперската бюрокрация става абсолютна и се простира върху цялото имперско пространство. Личността на императора се обожествява: той е върховната свещена фигура. Тук и Патриархът (първосвещеникът на Православната църква) е подчинен на Императора, докато в Западна Европа Папата стои над всяка светска власт! Във Византия, както впрочем и в повечето източни империи, държавата и църквата са единно цяло, което ги прави един вид държавни църкви. В същото време Западната Римокатолическа църква е универсална и единна, светските държави са отделени от нея, а католическите духовници са подчинени не на кралете а на Папата.
През по-голямата част от съществуването си Византийският свят-икономика остава силно централизиран, фискален свят, с единно пространство, подчинено изцяло на Имперската власт, на Фиска, подобно на всички източни империи! Тези принципи оказват непреодолимо влияние върху много нови държави, формирали се през Ранното средновековие и по-късно: България, Русия, Османската империя...
От края на VІІ до началото на ХІ в. Византийската империя губи постепенно голяма част от балканските си територии, където се създават нови държави, предимно славянски. За около век и половина /1018 до 1187 г./ тя си връща голяма част от тези територии, но след това отново ги губи. През ХІІ в. Империята е изтласкана от Адриатика от Венецианската търговска република, а в началото на ХІІІ в., когато Константинопол е завладян за 60 години от западните кръстоносци, Венеция и Генуа изцяло слагат ръка върху икономическите пространства на Източното Средиземноморие и част от Балканите. Византия губи и основната част от Мала Азия, завладяна от турците-селджуци през ХІ-ХІІ в. През ХІV в. Империята, заедно с другите балкански държави става плячка на Османското завоевание и тук се формира нов свят-икономика – Османският!

- Средновековният Европейски свят икономика се формира в пространството на Западна Европа, заедно с Британските острови, Скандинавия и Балтийското икономическо пространство от края на V до началото на VІІІ в. Още през Средновековието това е един хетерогенен, плуралистичен свят-икономика, обединяван само от религиозно-етически и стопански връзки и отношения. Всъщност това е конгломерат от стотици големи и малки феодални имения, с доста затворено стопанство в началния период на Средновековието. В тези условия търговията се свива, а стоково-паричните отношения са ограничени и, в известна степен се връща натуралната размяна, типична за примитивните отношения в първобитните общества. Разкъсаната на стотици феодални имения територия на Европа на практика прави Европейския свят-икономика доста условен. Липсва що годе определено общо икономическо пространство, липсва единен пазар, липсва единна стопанска система, липсва определен икономически център...
В отделните феодални стопанства господства пълният феодален имунитет /наследствената собственост върху поземлените владения/. Имението се наследява изцяло от първородния син по т. нар. "принцип на майората”. Установени са васални отношения между големите и по-малките феодали, но те само номинално обвързват васалите, а техните сюзерени нямат право да се месят в частните им владения! Васалитетът е пряк и по-високите категории във феодалната йерархия нямат връзка с по-ниските – господства принципът “васалът на моя васал, не е мой васал”, респективно “сюзеренът на моя сюзерен не е мой сюзерен”.
Селското население, а и голяма част от занаятчиите, са закрепостени към владенията на феодалите, без право да ги напускат. Те, на практика, са зависими единствено от своя господар и почти не са ангажирани с данъци или ангарии към държавата. Практически през по-голямата част от Средновековието в Западна и голяма част от Централна Европа липсва трайна държава. Опитите за създаване на трайна голяма (”универсална”, както я нарича Арнълд Тойнби) държава, пропадат под натиска на отделните феодални владетели, гарантирани от Имунитета. Империята на Карл Велики от края на VІІІ и началото на ІХ в. се разпада почти веднага след него. Обявената от амбициозни германски династии “Свещена Римска империя” в края на ІХ в. на практика е просто фикция. Амбициите на Карл V да създаде голяма универсална държава през ХV в. също пропадат. Европейската територия остава векове наред система от отделни феодални владения, а не от що годе големи държави, каквато е в Новото и Най-новото време. Едва през ХІV-ХVІІ в. се формират големите европейски абсолютистични държави, когато феодалната система започва да се разпада под ударите на свободните градове и Третото съсловие.
Пространството на Европейския феодален свят-икономика, както бе посочено по-горе, е относително. Общо взето границите му са очертани, но трудно може да се говори за общо икономическо пространство с определен пазар и общи икономически връзки. Всяко феодално имение е повече или по-малко изолирано от общото пространство. Именно тази затвореност и разпокъсаност, определяна от имунитета, кара разрастващите се от ХІІ-ХІІІ в. градове в Северна Италия, по Балтийското крайбрежие и в други райони да се разбунтуват срещу хегемонията на сеньорите и да отстояват свободата си. “Градският въздух прави човека свободен”, гласи една поговорка от това време. Именно в града избягалият крепостен получава възможност за икономическа и гражданска свобода и просперитет на базата на способностите си, а не на произхода си! Именно тук занаятите и търговията получават тласък и градовете се превръщат в първите центрове на модерното пазарно и капиталистическо стопанство, основано на правно гарантирана частна собственост и индивидуална икономическа инициатива. Именно тук започват и се развиват Ренесансът и Хуманизмът, като култура и мотивация на формиращата се градска класа – буржоазия, за да положат началото на отвореното гражданско общество.
Центърът и най-интензивните икономически зони в този специфичен плуралистичен Феодален свят-икономика непрекъснато се менят. Именно този плурализъм и динамика обаче, дават възможност точно Европейският свят-икономика да формира и развие в себе си принципите, структурата и организацията на първото модерно пазарно капиталистическо стопанство, да се развие като първия пазарно-капиталистически свят икономика. И този модерен свят-икономика чрез колонизация и икономически контрол ще разшири неимоверно своето икономическо пространство след ХV в. Ще формира големи национални пазари и единно национално стопанство, с държавна стопанска политика, с единна инфраструктура и транспортна система, с единна финансова система. В крайна сметка ще формира единното Световно стопанско пространство и ще го сложи за векове под своя контрол!

- Арабският свят-икономика се създава и развива от средата на VІІ в. като типична източна, азиатска имперска икономическа система, с централизираното си фискално управление. Първоначално той обхваща част от Арабския полуостров, но още до края на VІІ в. арабите овлаСамо за един век арабската експанзия обхваща огромни пространства на три континента - от Централна Азия до Пиринейския полуостров, включвайки земите на Предна Азия, Северна Африка и голямата част от днешните Испания и Португалия. През ХІV – ХV в. Арабската експанзия от края на VІІ и началото на VІІІ в. поглъща и онзи важен регион на световната търговия на древна Месопотамия, който събира отново двете разклонения на “Пътя на коприната” и това прави в следващите няколко века от арабите основен фактор в световната търговия, а Арабският свят-икономика се разпростира в пространствата на Африка – чак до Екватора, както и в Индия. Индийският океан става за дълго нещо като вътрешно море на арабите, където те доминират изцяло в търговията чак до ХVІ в., когато западните колонизатори слагат ръка върху тези райони!
Османският свят-икономика постепенно поглъща и подчинява голяма част от арабските икономически пространства: Мала и Предна Азия, част от Северна Африка. Но и след това Арабският свят-икономика се разпростира върху цялата северна част на пространството на Африка, като обхваща основните търговски пътища на континента, както и в Индийския океан до ХVІ в., когато се развива португалската експанзия и арабите отстъпват океанските пътища на португалците. Сегашният Арабски свят е част от един неопределен и доста относителен свят-икономика на мюсюлманските държави, без определен център и ясно очертани вътрешни икономически връзки. Всъщност той е в центъра на огромния Ислямски свят, с цялото му многообразие на раси, народи, държави, икономики. Няколко големи и малки арабски държави са основни производители на петрол и играят съществена роля в съвременното Световно стопанство. Всъщност днес могат да се определят само относителни граници на Арабския свят и само условно той може да се определя като общ свят-икономика.

Османският свят-икономика се формира от втората половина на ХІV до средата на ХV в., когато е завладян Константинопол и окончателно е утвърдена Османската империя. Границите на този свят-икономика се разширяват до втората половина на ХVІІ в., когато експанзията на османците достига своя връх! След битките при Лепанто /1571 г./ и Виена /1683 г./, той бързо започва да се свива и само за век и половина загубва едни от най-интензивните си икономически региони. Османският свят-икономика към ХVІ в. включва също огромни пространства – от Централна Азия до Централна Европа, както и териториите на Северна Африка, където арабските емирства се подчиняват на османските султани! Със завладяването на Балканите българските земи са включени в рамките на Османския свят-икономика за близо пет столетия с всички последици от това – налагането на османския фискален централизъм, условното владеене на земята, сложната данъчна система, двойнственото положение на селското население. Това откъсва за векове българите, заедно с останалите балкански народи от естествените пътища на формиране и развитие на модерното пазарно и капиталистическо стопанство в Западна Европа.
Османският свят-икономика, както и самата система на управление на Османската империя, са особени в принципите и структурата си. Арнълд Тойнби, в оригиналните си анализи на историята на цивилизациите, посочва, че османлиите създават една предварително обречена на гибел стопанска и политическа система. Те преживяват една категорична метаморфоза, завладявайки земите на Месопотамия, Предна Азия, Балканите и Египет: от номади-пастири на животински стада, те се превръщат в “пастири на човешко стадо”. “В степта, пише Тойнби, обществото се състои от номади и техните стада са най-подходящият инструмент, който може да се измисли за този вид физическа среда”. За стадата са необходими огромни пространства и битките за тях всъщност изтласкват османците към плодородните земеделски цивилизации на запад. Завладявайки ги те превръщат жителите им в роби-производители на блага, към които се държат както към стадата си! “От икономическа гледна точка, посочва Тойнби, те престават да бъдат пастири, гледащи стадата си, и се превръщат в търтеи, експлоатиращи работните пчели. Те стават непродуктивна управляваща класа, поддържана от труда на продуктивното население, което ще живее по-добре, ако те не са там”! (Тойнби, А., т.1) В това се състоят и основните предпоставки за гибелта на Империята. Изградена на военно-религиозния принцип, тя трябва непрекъснато да води успешни войни и да разширява пространството си. И когато успешните войни и експанзията свършват, рухва бързо и системата. Тя не може да се приспособи към новите условия, да се реорганизира, да възприеме диктуваните от Запада пазарни и капиталистически отношения и бързо рухва. От края на ХVІІ в. пространството й непрекъснато се свива! “Пастирите” си остават пастири, не са способни на промяна на мотивацията си. Поробените народи са тези, които се адаптират към новите пазарни отношения и виждайки неспособността на Империята да се реформира, започват упорита борба за освобождението си от нея!
От края на ХVІІІ в., когато започва упадъка на Османската империя, османският свят-икономика все повече се свива към Балканите и Мала Азия, притискан от разширяващите се светове-икономики на Европа и Русия. Загубил плодородните земи на Средния Дунав, Египет, а впоследствие и Месопотамия, Османския свят-икономика запазва все още Балканските си територии, които през ХVІІІ и ХІХ в. остават най-важните му производителни народи. Това прави българите основното производително население и те бързо се възползват от това си положение като обхващат пространствата на огромния османски пазар, стават не само основни производители на аграрна и промишлена продукция, но и вземат в ръцете си значителна част от търговията на Империята. Тази тяхна роля още повече нараства към средата на ХІХ в., когато се освобождават Сърбия и Гърция.
През 1913 г. Османският свят-икономика загубва балканските си територии, а след Първата световна война изчезва като обособен, отделен голям свят-икономика. След войната рухва и самата Османска империя, а следствие на реформите на Мустафа Кемал Ататюрк, Турция става светска държава и капиталистическа пазарна икономика. Съвременна Турция е относително развита промишлено-аграрна държава. Тя обаче, се лута между две тенденции, между два свята-икономики: Европейската буржоазно-демократична система и Европейския рационален и пазарен капитализъм от една страна, и Ислямската религиозно-културна традиция и Ислямския свят-икономика от друга! Стремежът на проевропейската модерна интелигенция и политическа класа все по-остро се сблъсква с ескалиращият Ислям и коя тенденция ще надделее е трудно да се определи.

- Руският свят-икономика се обособява заедно с консолидацията на единната Руска държава през ХV – ХVІ в., когато Московското княжество постепенно обединява другите руски княжества, отхвърля татарската хегемония и формира силно Руско царство. Разбира се тук трябва да се направи едно уточнение: Още през ІХ в. е създадена държавата Киевска Рус, формирана от източнославянски племена и варяжки военни дружини под управлението на легендарния вожд Рюрик. Държавата приема Християнството в края на Х в. и става една от големите държави на християнския свят в Източна Европа. През ХІ-ХІІІ в. обаче, тя се разпада на няколко княжества и те попадат под властта на огромната Империя на монголите (татарите).
Едва при управлението на Иван ІV Грозни новосъздаденото Руско царство достига военно и политическо могъщество в Източна Европа. Тогава то се формира и като голям и самостоятелен имперски свят-икономика. През следващите векове Руският свят-икономика се разширява ексцентрично, като обхваща огромни пространства от Централна и Северна Азия, Средна Азия и Източна Европа. Петър І Велики издига Русия до позициите на велика империя, а при Екатерина ІІ имперското икономическо пространство достига апогея си, овладявайки нови територии в Източна Европа и Азия. В края на ХІХ и първите десетилетия на ХХ в. руското икономическо пространство обхваща 1/6 част от световната суша простирайки се върху 1/3 от Азия и повече от 1/3 от Европа!!! Това е най-големият свят-икономика в близкото минало и в настоящето. Дори след разпадането на СССР, светът-икономика на Руската федерация остава най-големия в света.
Руският свят-икономика е типичен азиатски фискален свят-икономика, с централизирано управление и силен фискален контрол над цялото имперско икономическо пространство. Още Иван Грозни установява т. нар. “опричнина”, която в най-голяма степен подчинява местната аристокрация на централната власт и фиска. Това не дава възможност да се развие трайна частна собственост и що годе самостоятелни поземлени стопанства. Фискът контролира основната част от икономиката и не позволява развитието на трайни пазарни отношения чак до ХІХ в. Така огромното икономическо пространство на грамадната страна остава имперско, фискално пространство. Едва от втората половина на ХІХ в. и началото на ХХ се засилват позициите на частния капитал и частното производство, основно в големите градове на европейската част на Империята. Земята, в огромната си част, остава във владение на старата болярска аристокрация или на т. нар. “помешчици” – нова служебна аристокрация, свързана тясно със Самодържавието.
Едва революцията от февруари 1917 г., която сваля Самодържавието и обявява Русия за република, създава условия за свободно развитие на един нормален капиталистически свят-икономика. Той, обаче, няма шансове да се развие и утвърди поради последвалия през октомври 1917 г. Болшевишки преврат, определян като “социалистическа революция”, който променя коренно развитието на огромната страна! Болшевиките само за четвърт век ликвидират частната собственост, свободните пазарни отношения, конкуренцията и индивидуалната пазарна мотивация и налагат т. нар. “държавно-планова икономика”. Империята се връща към централизма, но в много по-крайния вариант на пълна държавна собственост и държавно управление на цялото стопанство от Болшевишката партия-държава! Така в най-големия свят-икономика, в началото на 30-те години на ХХ в. се установява първата тоталитарна стопанска система, с абсолютна частна собственост и пълен фискален контрол върху цялото икономическо пространство на СССР!
След Втората световна война съветският тип икономическа система е установен в няколко държави от Източна Европа, попаднали в сферата на съветското военно присъствие. Този тип икономика се установява и в някои азиатски държави: в Монголия – още в началото на 20-те години на ХХ в.; в Китай – в края на 40-те години; в Северна Корея и Северен Виетнам към средата на 50-те години. Подобен режим се установява и в Куба, от началото на 60-те години на ХХ в., когато партизаните на Фидел Кастро Рус завземат властта в островната Карибска държава и, с помощта на СССР установяват комунистическа тоталитарна диктатура, съществуваща и през първото десетилетие на ХХІ в.
Днес Руският свят-икономика отново се обособява в границите на огромната Руска федерация, обхващаща дори след разпадането на СССР близо 1/3 от Азия и значителна част от Източна Европа. В пространствено отношения той пак е най-големия в света и същевременно притежава значителната част от световните ресурси! След т. нар. “перестройка” на М. Горбачов и ефимерната демокрация на Б. Елцин, президентът Вл. Путин възстановява държавния и фискален контрол, както и централизма в управлението на огромната държава, концентрирайки в ръцете на президентската институция основните фактори на властта! Русия се връща към имперската си същност, макар и в един своеобразен държавно-олигархичен ред, основан на старата бюрократично-репресивна група и новите икономически “олигарси” (свръхбогати субекти, създадени от старата партийно-държавна номенклатура и бившето КГБ). Отново една малка група бюрократи и олигарси владеят и управляват икономиката, установявайки монопол върху всички основни отрасли и ресурси на огромния свят-икономика. В същото време основната маса “поданици”, около 144 млн., нямат реално участие в икономическите процеси а декларираните “свободни пазарни отношения”, свободно конкуренция и политическа демокрация са просто фикция!

- Социалистическият свят-икономика през Втората половина на ХХ в. След Втората световна война, налагайки военното, политическото и икономическото си господство в Източна Европа, СССР се разширява чувствително като свят-икономика. Той налага своята тоталитарна система и държавно-планова икономика върху подчинените източноевропейски държави. Създават се собствена военно-политическа система, известна като “Варшавски договор” – алтернатива на НАТО, както и икономическа система на Комунистическия блок – Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ), изцяло доминирани от Съветската Комунистическа партия-държава! Именно Комунистическият блок (без комунистическите държави Китай, Югославия и Северна Корея, а от края на 50-те години и Северен Виетнам), се оформя от началото на 50-те години на ХХ в. в един полуавтаркичен свят-икономика, в един от полюсите на Двуполюсния свят на втората половина на ХХ в.
В новите си сателити СССР налага политика на преследване и ликвидиране не само на политическата класа, но и на основната част от интелигенцията, свързана с демократичната многопартийна система и парламентаризма. Същевременно чрез национализацията на промишлеността, финансите и банките наложените комунистически режими изцяло монополизират производството, външната и вътрешната търговия, като всъщност ликвидират нормалния пазар и цените, както и заплатите на работещите в държавните предприятия се определят от партията-държава. Земята, добитъка и селскостопанският инвентар стават колективна собственост на псевдокооперации (подобни на т. нар. В България ТКЗС-та и ДЗС-та), които произвеждат изцяло по спускани от държавата планове и реализират продукцията си по държавни цени! Всъщност това не са кооперации, а пак своеобразни държавни предприятия и това става все по-очевидно с развитието на системата, когато през 60-те и 70-те години ТКЗС се “окрупняват” в т. нар. аграрно-промишлени и промишлено-аграрни комплекси”, изцяло доминирани от комунистическата държава.
В пространствено отношение Социалистическият свят-икономика обхваща огромни територии: почти 1/3 от Азия (с Монголия, Китай, Северна Корея и Северен Виетнам почти половината от континента); почти цялата територия на Източна Европа (без Гърция и европейската част на Турция); част от Централна Европа – Чехия, Унгария, Словакия. От началото на 50-те години на ХХ в. Титова Югославия се дистанцира и обявява собствен път на социалистическо развитие. От втората половина на 60-те години, след разрива с СССР, Китай също се дистанцира в стремежа си да се превърне в “трета свръхсила”, макар и да запазва системата и структурата на дирижираната от партията-държава държавно-планова икономика. Пак по това време се дистанцират и албанците, като запазват обаче, една от най-крайните форми на комунистическа тоталитарна диктатура, подобна на севернокорейската.
Така Социалистическият свят-икономика се обособява през 70-те – 80-те години на ХХ в. главно в рамките на СИВ, под доминиращата позиция на СССР, в пространството на самата Съветска държава и държавите-сателити от Източна Европа! Съветската метрополия определя до голяма степен къде и какво ще се произвежда, определя насоката на външнотърговските връзки. Руската рубла е определящата валута в рамките на света-икономика. Така той, в значителна степен, се изолира от Световното стопанство и световните пазари и се стреми към автаркия (изолирана самозадоволяваща се напълно икономическа система)!
В системата на дирижираната държавно-планова икономика, изключваща частната собственост и инициатива, реалния пазарен механизъм и индивидуалната стопанска мотивация, Социалистическият свят-икономика преживява нарастваща стагнация и закономерно стига до разпад в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ в. Заедно с него се разпада и Двуполюсният модел и постепенно, след повече или по-малко мъчителен преход, повечето бивши източноевропейски социалистически държави и икономики се връщат в Европейския пазарно-капиталистически свят-икономика, както и в системата на парламентарната политическа демокрация. През първото десетилетие на ХХІ в. повечето от тези държави се приобщават към системата на Европейския съюз, приемайки основните му принципи на управление и стопанска политика. Те стават част от Европейския свят-икономика.

- Европейският свят-икономика в Ново и Най-ново време. Той се формира в епоха-та на Генералната трансформация (Преходът от феодално към модерно пазарно капиталистическо стопанство) между ХІІІ и ХVІІ в. В общи линии границите му се запазват в пространството на Християнската католическо-протестантска част на Европейския континент (Западна и Централна Европа). В същото време обаче, Великите географски открития и колонизацията на огромни части от Света разширяват неимоверно границите на Новия Европейски свят-икономика в цялото икономическо пространство на планетата: Колониалните империи на Великобритания, Франция, Холандия, Испания, Португалия, дори на малките Белгия и Холандия, се простират върху голяма част от земната суша, върху цели континенти (Америките, Австралия).
Европейският свят- икономика поне за два века става Световен! Той налага своите стандарти и икономическия си контрол върху основната част от ресурсите и пазарите на планетата. Негова производна е една от най-мощните съвременни икономически системи – САЩ. Под негово влияние се формират и развиват модерните пазарни икономики на Русия, Япония, Индия, Китай, Латинска Америка, на държавите от Ислямския свят-икономика.
След Втората световна война, когато свръхдържавите САЩ и СССР налагат прословутия Двуполюсен свят, европейските държави търсят възможност за консолидация и създаване на един нов хомогенен европейски свят-икономика. Така от края на 40-те години на ХХ в. започват първите стъпки на Европейската икономическа интеграция за да се стигне до създаването на Европейската икономическа общност с подписването през 1957 г. на Римския договор между шестте държави – ФРГ, Франция, Италия и “БЕНЕЛЮКС” (Белгия, Нидерландия, Люксембург). На тази основа през втората половина на ХХ в. се изгражда съвременният Европейски свят-икономика – Европейската икономическа общност и Европейският съюз, създаден през 1993 г.1 с влизането в сила на Договора за ЕС от Маастрихт.
В края на ХХ и началото на ХХІ в. Европейският съюз е най-мощният свят- икономика на планетата. По производство на промишлена продукция и търговски обем той превъзхожда другите два икономически гиганти в Световното стопанство – САЩ и Япония.
Към средата на първото десетилетие на ХХІ в. ЕС вече включва по-голямата част от европейските държави. С включването на островните държави Малта и Кипър то засилва позициите си в една от най-интензивните икономически зони в света – Средиземноморската. След включването на 8 източноевропейски държави ЕС почти точно възстановява историческите граници на Европейския свят-икономика от Средновековието и Новото време – католическо-протестантското цивилизационно пространство. Изключение правят приетите на 1 януари православни България и Румъния!
Остава открит въпросът за приобщаването на целите Балкани (Хърватско, Сърбия, Босна, Албания, Македония) като един от най-важните региони на връзка с азиатските светове-икономики, с което ЕС ще обхване напълно Северните граници на Средиземноморието. Открит е и въпросът с евентуалното приобщаване на Турция, тъй като тя се намира в една сложна ситуация – между Модерния западен капиталистически и буржоазно-демократичен модел и Ислямския свят-икономика, свързан единствено с религиозно-етически мотиви, стигащи до краен фундаментализъм! Открит е и въпросът с бъдещата ориентация на бившите съветски републики Белорусия, Украйна, Армения, Грузия... Открит, в крайна сметка, е и въпросът за бъдещата ориентация на Русия. Засега тя остава един отделен свят-икономика, почти същият като Руския свят-империя и Съветския свят-тоталитарна икономика, с все още преобладаващ фискален централизъм в лицето на една олигархично-бюрократична икономическа система!

- Съединените Американски щати – обособен свят-икономика от първата половина на ХХ в. Щатите се обособяват като отделен свят-икономика от края на ХІХ до началото на ХХ в., след Гражданската война между Севера и Юга, когато окончателно се консолидират като държава и нация с федеративен характер. Още преди това обаче, през 30-те години на ХІХ в., с т. нар. “Доктрина Монро”, те декларират своята пълна независимост от Европа с тезата: “Америка за американците”! Отхвърляйки всякаква намеса, не само в Северна, но и в Южна Америка, те всъщност се опитват и успяват, да си създадат огромно икономическо пространство в двете Америки. Подпомагайки освободителното движение на Симон Боливар срещу испанското и португалското господство в Латинска Америка, както и мексиканското революционно движение в края на ХІХ в., САЩ всъщност слагат ръка върху пазарите и ресурсите на Централна и Южна Америка. Щатите дори налагат една продължителна икономическа политика на изолационизъм и независимост от развитите европейски държави. Те разширяват своето пространство през втората половина на ХІХ в. на юг и на запад, унищожавайки основната част от автохтонното индианско население. През 1867 г. руският император Александър ІІ продава на Щатите Аляска – големият полуостров в северозападната част на Северна Америка, с богатите му ресурси и пространството на младата държава се разширява значително. Същевременно САЩ развиват железопътната си система и през 70-те години на ХІХ в. свързват това пространство с транспортни артерии. Така, заедно с доминираните от тях пространства на Южноамериканския континент, те стават един от най-големите светове-икономики на планетата още в края на ХІХ в.
Постепенно, още в първите десетилетия на ХХ в., младата, бурно развиваща се индустриална държава, започва да изтласква старата колониална империя Великобритания и от Канада и след Първата световна война, когато Империята изнемогва от огромните си човешки и материални загуби и изпада във финансова зависимост от САЩ, янките вече доминират в канадската икономика, въпреки, че Канада остава номинално Британски протекторат. Към края на 30-те години, в навечерието на Втората световна война, мощната американска икономика вече измества Великобритания от водещата й роля в световното стопанство, а след войната Доларовият стандарт се налага окончателно! Нещо повече, САЩ стават доминираща военна и ядрена сила и застават начело на Западния полюс, обединяващ развитите европейски държави и Канада, в наложения Двуполюсен следвоенен свят! Те доминират в създадения в края на 40-те години военно-политически “Атлантически пакт” (НАТО), а чрез възстановителния план “Маршал” се обвързват тясно с икономиката и финансите на западноевропейските държави.
Постепенно с развитието и укрепването на Европейската икономическа общност (ЕИО), Европейският свят-икономика се откъсва от САЩ и става все по-самостоятелен за да се обособи окончателно като Европейски съюз – най-мощната икономическа система от края на ХХ и началото на ХХІ в. Така САЩ остават отделен свят-икономика, въпреки че са все още доста силно обвързани икономически, политически и особено военно с Европа.

- Японският свят-икономика се отличава с особена специфика още с формирането си през ранното Средновековие. Тогава, между VІ и VІІІ в., под силното религиозно и културно влияние на Будизма и Китайската цивилизация, се създава една особена кастова структура на японското общество, донякъде взаимствана чрез Будизма от Индия. Оформят се четири социално-политически категории (касти): военни (самураи), селяни (основната част от населението), занаятчии и търговци и “ета” (каста на нищите).
*Първата, самурайската каста, е господстваща в японското общество. От нея се отделя групата на будистките и шинтоистките свещеници. Военните са обособени в самурайски кланове, начело с “даймио” (големи поземлени владетели), които си поделят териториите на островната страна. Останалите самураи в клана са напълно подчинени на даймио и дори обречени с живота си на господаря! Самурайският дух “бушидо” им налага да жертват живота си за господаря и да му служат вярно! Това донякъда наподобява васалитета в Средновековна Европа, но тук самураите от по-долните категории нямат онази пълна икономическа независимост, която им гарантира феодалния имунитет на европейските сеньори.
*Селяните са голямата част от населението на страната. Те произвеждат основната продукция и са зависими от даймио и останалите самураи, които, в зависимост от категорията си, получават рента. Постепенно сред селяните започва да се развива социална диференциация, особено с упадъка на самурайската система в т. нар. “Епоха на Шогуната” (ХVІІ-ХІХ в.). Тогава някои селяни, които на практика владеят земите и управляват производството от името на самураите, забогатяват и стават фактически собственици на големи поземлени владения.
*Занаятчиите и търговците са по-отворена категория. Те произвеждат промишлени стоки или осъществяват вътрешната и външната търговия и макар да зависят от самурайската върхушка, са доста самостоятелни в своята дейност и финансови възможности, за разлика от западноевропейските си събратя, сковани от средновековните цехови устави и феодалния контрол.
* “Ета” са нещо като полуроби, които извършват най-черната работа – почистват канализацията, прислужват на самураите и често са обект за изпробване остротата на самурайските мечове!
Начело на Япония стои Император, чиято личност е свещена. Постепенно – към ІХ – Х в. Императорът остава само свещен символ, еманация на Империята на изгряващото слънце, докато реалната военна и политическа власт се съсредоточава изцяло в ръцете на Шогуна, избиран и назначаван от Императора от някои от най-мощните даймио. Тази система става причина за една безкрайна кървава битка за Шогуната между самурайските кланове, приключила чак в края на ХVІ в. Тогава силният и изобретателен даймио Иясу Токугава побеждава противниците си и налага своя клан начело на управлението на страната за повече от 260 години. Това време японците определят като “Епоха Токугава” или “Епоха на Шогуната”. През нея страната на изгряващото слънце напълно се изолира от всякакво външно влияние: Иясу прогонва всички европейци и католически духовници; изкоренява с жестока сеч католическото влияние; забранява влизането на чужденци в Япония и излизането на японци извън страната; търговските връзки с Китай, Корея и европейците, се ограничават само в пристанището на град Йокохама.
Изолацията на Япония е премахната едва през 60-те години на ХІХ в., когато заможни селяни, търговци и манифактуристи, подкрепени от т. нар. самураи-ронини (свободни самураи, без господар) създават конспиративна организация за сваляне на Шогуната. Подпомогнати от външният военен натиск на военните флоти на западните държави, заговорниците свалят Шогуна в името на възстановяването на Императорската власт! Всъщност обаче, те установяват ново управление на търговско-промишлената и земеделска класи, с осезателно присъствие на военните, което бързо превръща Япония в капиталистическа държава от западен тип, макар и с ограничена парламентарна система и полубуржоазна демокрация! Този радикален преход към модерна политическа и икономическа система, остава в историята с името “Революция Мейджи” или “Епоха Мейджи” и обхваща краткото историческо време от средата на 60-те години до края на ХІХ в.
Новият, капиталистически японски свят-икономика се отличава с динамичност и агресивна офанзивност. Бързото развитие на индустрията, особено в доминираните от държавата индустриално-финансови корпорации като Мицуи, Мицубиши, Сумитомо и други, изискват суровини и пазари, каквито Япония не притежава. Това кара държавното управление, в което е силно участието на военните, да се ориентира към военна експанзия в източната част на Азиатския континент – в Корея и Китайска Манджурия в края на 90-те години на ХІХ в. В 1905 г. японците се сблъскват и с Руската империя и с победата си откъсват нови територии в Далечния изток.
Япония разширява своето икономическо влияние в Китай и Тихия океан през Първата световна война, използвайки затрудненията на Великобритания и Франция. Тя дори ги подпомага с кораби и материали, като се включва символично във войната. След войната западните държави ограничават временно японската експанзия, но в началото на 30-те години на ХХ в. тя отново се развихря с пълна сила. Сега вече Японският свят-икономика включва не само Корея, но и цяла Манджурия, както и още някои територии от Китай. През Втората световна война Япония окупира голяма част от Китай, Индонезия, Бирма, части от Сиамския полуостров, много от тихоокеанските острови и др. След войната обаче, тя губи всичко това и се прибира на островите си. Следвоенният японски свят-икономика се развива на коренно различни принципи – изоставен е половинвековният икономически милитаризъм и агресивност и японците се насочват изцяло към бърз технологичен и научен прогрес, към бързо възстановяване на икономическия потенциал, към рационално използване на американски и европейски капитали, лицензи, технологии, специалисти. Хиляди японци получават техническо и управленско образование в западни университети и колежи, развива се бързо и японското модерно образование. Тези фактори, както и пословичната японска самодисциплина и мотивация, създават за по-малко от 20 години един невероятен Японски икономически феномен, който от втората половина на 60-те години на ХХ в. прави Японският свят-икономика един от най-мощните в света!!! Сега, в края на ХХ и началото на ХХІ в., той е третият по възможности след Европейския съюз и САЩ в Световното стопанство!

- Ислямският свят-икономика също е доста специфичен по своя характер и структура. Този свят всъщност, се формира на базата на Ислямската цивилизация и нейните най-големи формирования от Средновековието: Арабския халифат, Средновековна Персия (Иран), Османската империя, огромната Империя на монголите от ХІ – ХІV в., Индия от епохата на Великите моголи – до нейната колонизация от англичаните. С разпространението на Исляма през ХVІІ – ХІХ в. в Централна Африка, Югоизточна Азия и Океания, този хетерогенен свят се разпростира още повече. В Най-ново време това е един доста неопределен в своите граници и център свят-икономика, доста относителен, доста противоречив, доста неясен в настоящето и бъдещето си. Границите му се простират от Западна Африка до Китай на изток и включват Индонезия на югоизток. В него влиза цялата северна част на Африка, както и още някои значителни части от този континент; влизат Близкия Изток, Мала Азия, голяма час от Средния Изток, както и Бангладеш – в Източна Азия. Но и в Европа, и Северна Америка, и в Южна Америка, и в Русия има големи мюсюлмански общности, което още повече усложнява идентифицирането на параметрите на този свят! В тези свои характеристики засега Ислямският свят-икономика не може да се счита за единно цяло и за него се говори само условно.

- Латиноамериканският свят-икономика се формира сравнително късно – едва през последните десетилетия на ХІХ в., когато латиноамериканските народи отхвърлят окончателно испанското и португалското колониално господство и създават свои независими държави. В този процес те са подпомогнати от САЩ, които разгромяват испанските войски в Мексико в края на ХІХ в. и окончателно слагат край на испанското колониално присъствие в Америките! В същото време обаче, САЩ налагат тук своята прословута “Доктрина Монро” (принципът “Америка за американците”) и бързо превръщат пространството на Латинска Америка в своя икономическа база – източник на основни суровини и огромен пазар за своето мощно промишлено производство. Така латиноамериканските държави попадат за няколко десетилетия в сферата на североамериканското икономическо влияние – светът-икономика на САЩ. Едва от втората половина на ХХ в. по-големите държави – Бразилия, Аржентина, Мексико, Чили, а и някои по-малки, засилват икономическите си възможности и повече или по-малко излизат от опеката на САЩ. Именно тогава този свят-икономика добива самостоятелен облик и, според някои съвременни изследователи като Самюъл Хънгтинтън, Уолт Ростоу, Фелипе-Фернандес Арместо и други се обособява в отделна икономическа система и особена, макар и християнска цивилизация!
Формирането и развитието на тази цивилизация минава през сложни процеси: експанзията и завладяването на Централна и Южна Америка от испанските и португалските конквистадори и налагането на Католическото християнство върху местното население; прехвърлянето на милиони негри от Африка и формирането на едно преобладаващо аграрно и робовладелско стопанство; максимална експлоатация на колониите от метрополиите и слабо развитие на местната инфраструктура; разрушаване на старите стопански и културни традиции на местното индианско население, предизвикало силен демографски срив и дълбока промяна на расовия и демографския облик на цяла Америка! Оформя се особена културна и расова специфика: смесване на остатъците от автохтонното индианско население с иберийските завоеватели (самите те сложна расова субстанция от ибери, римляни, готи, араби), с милионите африкански негри, прехвърлени тук от роботърговците между ХVІ и ХІХ в. Появяват се най-малко три нови раси: мулати, метиси, креоли! Този конгломерат от народи и раси формира един особен свят, една особена психика и култура, привидно основана на наложената Католическа доктрина на завоевателите, но с осезателни примеси от индиански и негърски религиозни и културни традиции. В повечето държави на Централна Америка, както и в тези от планинските райони на Андите (Колумбия, Еквадор, Перу и Боливия), религиозно-културните традиции на маи, инки и други автохтонни индиански народи се преплитат с католическите ритуали в една особена култура, в особен манталитет! Тези традиции неминуемо се отразяват и върху икономическата мотивация и поведение на населението.
В други държави, (предимно островни - от т. нар. Антилски архипелаг), както и в Бразилия, където негърският елемент е оказал голямо влияние върху расово-етническия облик на съвременното население, в наложената от конквистадорите католическа религиозно-културна традиция, са вплетени множество африкански мотиви! Продължителните робовладелски отношения в огромните плантации, формирането на аристократичен елит от наследници на старите конквистадори – испанци, португалци, отчасти креоли, натискът и изолацията на индианците, налагането на католицизма, създават особена социална структура и психология. Запазват се, повече или по-малко в отделните страни, форми на привилегии и чувство за превъзходство у елита и обратно: чувство на малоценност и несигурност сред масата наследници на бившите роби и индианци.
Съвременният Латиноамерикански свят-икономика е все така разнороден в стопанско и политически отношение. Отделни държави, предимно по-големите: Мексико, Бразилия, Аржентина и Чили; както и някои по-малки: Венецуела, Колумбия, Боливия, отчасти Еквадор и Перу, са с развита индустрия, или поне със значителни ресурси и възможности за икономически просперитет. Други като Уругвай, Парагвай, повечето малки държави в Централна Америка и Антилите, са с крайно слаби стопански възможности, с неразвита инфраструктура и модерна индустрия. Повсеместна е драстичната социална диференциация на населението: богати прослойки от индустриалци, банкерско-търговски групи, едри земевладелци или наркобосове и изключително бедни основни слоеве на населението, живеещо в мизерия и без всякакъв жизнен стандарт!

- Африканският свят-икономика, подобно на Ислямския, е доста аморфен и неустановен. Всъщност една значителна част от държавите, главно в северната част на континента, са ислямски или с преобладаващо ислямско вероизповедание на по-голямата част от населението. Този факт е резултат от продължителната хегемония на арабите в Северна Африка между VІІ и ХVІ-ХVІІІ в., както и от дълбокото проникване на арабската търговия в основните пространства на континента. При това положение може да се каже, че няколко африкански държави в Северна и Североизточна Африка принадлежат към самия Ислямски свят-икономика, доколкото можем да говорим за такъв.
В Северна, Централна и Южна Африка обаче, има няколко държави със значителни ресурси и икономически възможности, които проявяват амбиции за по-бърз просперитет. Това са предимно бивши британски и френски колонии, в които метрополиите са оставили известна инфраструктура, промишленост и организация, създаващи възможности за просперитет. Такива са Египет, Тунис, Мароко – на север; Нигерия, Кения, Танзания – в централната част на континента; Южноафриканската република на юг...
Повечето африкански държави в централната и южната част на Африка обаче, са слабо развити, без особени възможности в технологично отношение, с отчайващо нисък жизнен стандарт. Много от тях са разкъсвани от племенни и граждански войни или тормозени от системен глад и епидемии (тук “болестта на века” СПИН е разпространена повече от всякъде).
Същевременно Африка има огромни ресурси и сериозен икономически потенциал. В по-развитите държави има и сериозен процент високоинтелигентна и образована класа, която търси начини за по-добро развитие. Една по-концентрирана и обмислена политика на помощ от страна на развитите светове-икономики и цивилизации би могла да промени бързо нещата. Това го налагат и тежките екологични проблеми, пред които все по-осезателно се изправя човечеството, а Африка е един от т. нар. “бели дробове на планетата”!!!


2. Структура на света-икономика..

А. Граници на света-икономика. Световете-икономики имат свои определени граници, които ги разграничават от другите в общото Световно икономическо пространство. Често тези граници се променят, но за определени периоди от време те формират общото икономическо пространство на всеки свят-икономика. Има обаче, значителна разлика в пространствените характеристики на световете-икономики в тяхното историческо развитие.
- Едни от тях, обикновено източните, формират и развиват относително единно икономическо пространство, в което доминира силен фискален централизъм. Границите на тези светове-икономики могат доста точно да се определят и измененията им не променят общо взето единния характер на техните имперски територии. Така например, Египетският свят-икономика е с доста определени граници почти през цялото си четирихилядигодишно съществуване. Само в редки случаи той се разширява в Предна и Мала Азия, но общо взето обхваща конкретно долината на р. Нил и плодородните наносни почви около нея, разширявани от египтяните чрез огромната напоителна система от хиляди канали. Именно това основно пространство остава определящо за централизираната, фискална икономическа система. Присъединените територии остават периферии на основното пространство. Вавилонският свят-икономика също се концентрира около реките Тигър и Ефрат, макар и в определени периоди, особено по време на Асиро-вавилонската империя да се разширява към Мала Азия и Египет. Индийският и Китайският светове-икономики също имат доста определени параметри през хилядолетията и в Най-новото време, след разпадането на Колониалната система, общо взето съхраняват многовековните си граници. Това се отнася и за Руския свят-икономика, развил се с формирането на Руското царство и Руската империя между ХVІ и ХІХ в. върху огромни пространства на Азия и Източна Европа – всъщност най-големия по територия свят-икономика.
Тези имперски светове-икономики запазват хомогенния характер на своите пространства и ако се разширяват, то става обикновено ексцентрично – прибавяйки нови територии към собственото си икономическо пространство. Така Китай при управлението на монголите през ХІІІ-ХІV в. обхваща огромни пространства в Източна, Централна и Югоизточна Азия. Но най-мощно е пространственото разширение на Руската империя. През ХVІІ и ХVІІІ в. експанзията на руското царство обхваща необятните пространства на Сибир, северните далекоизточни пространства на Азия и през Беринговия проток руските колонисти се спускат дори по западното крайбрежие на Северна Америка! През ХІХ в. Руската империя анексира огромни пространства в Средна Азия, като целта й явно е да пробие към персийския залив и Индийския океан! Така пространството на Руския свят-икономика обхваща 1/3 от Азия и значителна част от Източна Европа, почти 1/6 част от цялата земна суша! Руският свят-икономика разширява своите граници след Втората световна война, когато Съветския съюз налага своето влияние в Източна Европа и в големи части на Азия, чрез експанзията на комунизма! Китай също възстановява пространството на бившата “Поднебесна империя” по времето на комунистическото си управление. Той опитва и разширяване на влиянието си в Корея, Виетнам, Лаос, Камбоджа, в Тибет и Монголия...
Двете огромни източни империи общо взето запазват единството и пълния фискален централизъм в своите икономически пространства до Най-новото време, включително и може би най-вече, в условията на тоталитарната комунистическа диктатура. Индийския свят-икономика също запазва основните си граници, формирани през хилядолетията. След Втората световна война бившите колониални територии на Великобритания в Южна Азия обявяват своята независимост и след обособяването на мюсюлманските райони в отделни държави –Пакистан и Бангладеж, Индия остава една от най-големите по територия и население държави в света – огромен свят-икономика, с големи материални и човешки ресурси, със значителна високообразована интелигенция и сериозен икономически и технологичен потенциал. Същевременно тя съхранява основните си граници и пространство.
- Границите на други основни светове-икономики обаче, не са така определени. Античният Елински (Гръцки) свят икономика най-напред се формира като едно хетерогенно пространство, обхващащо приблизително днешните граници на съвременна Гърция (без северна й част) - южните части на Балканите, островите в Егейско море, както и островите Крит и Кипър. В него функционират всъщност относително самостоятелни градове-държави (полиси). Те обаче, са свързани с общи религиозно-културни традиции, а също и с икономически и търговски връзки, които действително ги правят един обособен свят-икономика. С овладяването на Малоазийското крайбрежие през ХІІІ – ХІІ в. пр. Хр. той се разширява, а с Великата гръцка колонизация между VІІІ и V в. пр. Хр. постепенно се разпростира и по крайбрежието на цялото Егейско и Черно море, както и по Адриатика и Северните брегове на Средиземно море! В епохата на Елинизма, когато Филип ІІ Македонски и Александър Велики завладяват огромни пространства на Балканите, в Египет, Мала и Централна Азия, границите на Елинския свят се разширяват неимоверно, макар и за кратко. Това има големи последици за развитието на човешката култура: взаимни влияния на религии и култури, на военен, политически и стопански опит! Разпадането на Александровата империя връща Елинския свят-икономика приблизително в старите му граници на Балканите до ІІ в. пр. Хр., когато той става обект на завоевание от римляните и скоро е включен в огромните пространства на Pax Romana (Римския свят-икономика).
Подобен на Гръцкия е и Финикийският свят-икономика – древните търговски центрове по източното крайбрежие на Средиземно море – Бибъл, Сидон, Угарит, Тир извършват широка колонизация по южното Средиземноморие и част от Иберийското крайбрежие. Така създават един обширен свят-икономика, в който по-късно голяма роля ще играе мощната държава Картаген. Тези разтегнати по морското крайбрежие, хетерогенни светове-икономики са всъщност системи от повече или по-малко самостоятелни градове-държави – търговски и промишлени центрове, свързани условно с търговски и икономически връзки.
По-късно всички тези отворени пазарни светове-икономики, са завладяни от Римската империя и включени в огромния Римски свят-икономика, разпрострял се между ІІІ и І в. пр. Хр. около цялото Средиземно море, върху Западна Европа, Балканите, Черноморието, Предна и Мала Азия. Той се развива като истински пазарен свят, събрал в себе си опита на няколко хилядолетни цивилизации и икономики. Римският свят-икономика е Западният център на тогавашните стопански и търговски връзки в Света, Западният център на тогавашния Световен търговски път – “Пътят на коприната”. Този път пресича надлъж основните територии на двата континента Европа и Азия, от Атлантика до Тихия океан и свързва всички древни и средновековни светове-икономики до Великите географски открития от края на ХV в. Римският свят-икономика, макар и с по-определени граници от тези на гърците и финикийците обаче, няма характера на източните огромни имперски светове-икономики, с фискалният им централизъм и тотален контрол на държавата. Отделните му части в Западна Европа, в Северна Африка, на Балканите и в Предна Азия, запазват относителна икономическа самостоятелност, без сериозен фискален контрол, с отворени пазарни отношения и гарантирана от законите частна собственост.
Именно тези отворени, пазарни, конкурентни антични светове-икономики Гръцкият, Финикийският и Римският, основани на правно гарантираната частна собственост и индивидуална икономическа инициатива, създават основите на бъдещият модерен пазарен и капиталистически свят-икономика на Европа! Техните постоянно променящи се граници, липсата на постоянен център, динамиката на икономическите отношения, дават възможност в целия Средиземноморски регион и в западната част на Европа да се развиват много векове по-свободни пазарни отношения. И през Средновековието афинитетът към частната собственост се демонстрира във феодалния имунитет на Западната аристокрация. В Западна Европа между V и Х в. се формира пак една хетерогенна система от правно гарантирани наследствени частни имения на феодалите, които не са подчинени на имперски и фискален контрол, а се развиват като относително самостоятелни владения, свързани само с номинален васалитет, но не и подчинени на някаква определена имперска власт. Така пространството на този хетерогенен свят-икономика е определено само в географски граници. Иначе, то се състои от стотици големи и малки феодални владения, стотици “малки светове-икономики”, намиращи се в постоянна борба за надмощие, в своеобразна конкуренция, която формира трайна стопанска мотивация у собствениците им.
Особена роля в това своеобразно икономическо пространство на Западна феодална Европа през Средновековието играят свободните градове – търговски и промишлени републики. Първоначално те се формират и израстват в Северна Италия – през ХІІ-ХІV в., впоследствие през ХV и първата половина на ХVІ в., те се разпростират по цялото Балтийско крайбрежие: от долното течение на Рейн (Хамбург, Бремен, Кьолн...) до Източното Балтийско крайбрежие (Рига, Талин и Новгород). Тези градове стават промишлени и търговски центрове на Средновековна Европа и същевременно първите центрове на модерния пазарен капитализъм. От тях започва Генералната трансформация – преходът от феодалната система към модерната Капиталистическа система в Западна Европа, основана на гарантираната частна собственост и индивидуалната икономическа инициатива, на свободния пазар и конкуренцията.
Именно това динамично пространство на Европейския свят-икономика, стремящ се непрекъснато към разширение, създава условия за Великите географски открития и последвалото му неимоверно разширение в цялото пространство на планетата! Притиснат от монголската експанзия в Североизточна Европа през ХІІ-ХІV в. и османското завоевание на Югоизточна Европа през ХV в., Европейският свят намира отдушник в Световния океан и овладявайки огромни пространства и цели континенти, се разширява и формира едно планетарно стопанско пространство, доминирано през следващите векове от него! През ХVІІ-ХІХ в. модерните западноевропейски държави създават огромните си колониални империи и разширяват своите икономически системи в грамадни пространства в целия свят. Техните граници е трудно да се фиксират точно поради постоянната борба между тях. До втората половина на ХІХ в. най-голямо пространство има Британската колониална империя, близо 1/6 част от земната суша, разпростряно от Северна Америка, през Африка и Индия, до островите на Тихия океан. В него влиза и целият континент Австралия, както и Нова Зеландия. Пространствата на Френската колониална империя обхващат голяма част от Западна Африка, територии в Близкия изток и Югоизточна Азия, острови в Тихия океан. Холандската колониална империя е стеснена от англичаните и французите, но запазва чак до Втората световна война големите пространства на днешна Индонезия. Дори малката западноевропейска държава Белгия държи обширни колониални владения в Централна Африка, много по-големи от собствената й територия. Първата колониална държава Португалия, чак до 70-те години на ХХ в. запазва колониите си Мозамбик и Ангола в Африка.

Б. Център на света-икономика. Освен определени, макар и менящи се граници, световете-икономики имат и свои центрове. Центърът на света-икономика събира в себе си основната част от капиталите, кредита, информацията, значителна част от производството, търговията, комуникациите. В него е съсредоточена голяма част от управленската бюрокрация. Тук се намират основните управленски институции, които формират икономическата и финансовата политика на света-икономика. Оттук се осъществяват и международните икономически връзки с останалите светове-икономики.

- Центърът на големите източни имперски светове-икономики в Древността и Средновековието, пък и в Новото време, е ясно определен – това обикновено е столицата на Империята. Тя е и политически, и административен, и военен, и религиозен, и културен център на Империята. Тук, около владетеля, е съсредоточена цялата власт, основната част от огромната имперска бюрокрация, основните държавни институции. Тук са и основните фискални институции, които управляват и контролират целия имперски свят-икономика. В този смисъл източните светове-икономики са доста хомогенни, доста централизирани, със силно изразен фискален контрол и зависимост на икономическите субекти от Централната власт (от Фиска). Тук Центърът рядко се мести – само когато по някакви причини се променя столицата на Империята и владетелят и имперската бюрокрация отиват в нова столица! С други думи преместването става не по икономически, а по политически и субективни причини.
Типичен образ на централизирана, имперска фискална икономическа система, в която центърът винаги е столица на Империята е Древният Египет. Центърът е винаги столицата на Фараона и имперската бюрокрация – или Тива, в средното течение на Нил, или Мемфис – до делтата на реката. В историческите документи се говори, че дори цялата зърнена реколта – основното производство, се събира във “фараонски силози”, че писарите описват стриктно целия добитък, търговските стоки, едва ли не всичко, което е обект на икономически отношения.
Подобна е системата и в Древна Месопотамия: центърът на Вавилонския свят-икономика е столицата, където са царят, жреческото съсловие и имперската бюрокрация. Царят “пише” законите за всичките си поданици и определя стриктно всички икономически отношения. Той определя формите на владение на земите и покровителства търговците. Центърът, столицата – Ванилон, Ниневия, съсредоточават в себе си основните икономически дейности и търговия. Персийската империя, завладявайки Месопотамия, възприема напълно този политически и фискален централизъм. И тук всичко е съсредоточено в столицата. Тук, в краката на царя, носят благата на своите земи множеството народи от големите пространства на Империята, както показва монументалният релеф в царския дворец в Персепол.
И в Древна Индия, когато царствата се централизират и се образува огромната Маурска империя, центърът на икономическата система е винаги в столицата, където е царят и имперската бюрокрация. Редица исторически документи свидетелстват за политическия и фискален централизъм, наложени при управлението на императорите Чандрагупта и Ашока през ІV-ІІІ в. пр. Хр.
Китайската “Поднебесна” империя също е олицетворение на политически и фискален централизъм и центърът на огромният Китайски свят-икономика също съвпада с имперската столица. Много документи, както и обемистото историческо съчинение на Сима Цян, от ІІ в. пр. Хр., описват ролята на имперския център, където е съсредоточена висшата бюрокрация. Тук, пред висшите сановници и Императора се отчитат местните управители. Единствено имперските монетарници могат да секат пари, имперската власт има и абсолютното монополно право за добив на сол и обработката на желязо!
И през Средновековието големите империи на Изтока запазват традиционния фискален централизъм. Запазва се и практиката центърът на имперския свят-икономика да е столицата! Китай и Индия запазват традиционните си икономически центрове в своите имперски столици и при Кубилай хан (Китай), и при “Великите моголи” (Индия). Средновековното Персийско царство също запазва тези традиции. Арабският халифат узаконява фискалния централизъм с налагането на “Шериатската система” на управление, където собствеността е в ръцете на Халифа – наместник на Аллаха на земята. Османската империя наследява и развива тази система от Халифата, чак до началото на ХХ в. Центърът на тези имперски светове винаги остава в столицата: Пекин, Делхи, Ктесифон, Багдат, Дамаск, Кайро, Истамбул...

- Центърът на Европейският свят-икономика обаче, е подвижен. Той често се мести изключително по икономически съображения още в епохата на Античността. Още тогава един или друг полис (град-държава) в антична Гърция, се налага като икономически център – ту Атина, ту Спарта, ту Мегара, ту Коринт... Така е и с финикийските градове-държави. По-късно, в Средновековието, центровете на Европейския свят-икономика са още по-неясни. Липсата на имперска столица, феодалната разпокъсаност, не дават възможност той да бъде определен. В началото на Епохата на Европейския ренесанс центърът на този специфичен свят-икономика се мести постоянно, съобразно с ролята на различни градове, превърнали се в основни центрове на европейската търговия и финанси: във Венеция (ХІІ-ХІV в.); в Генуа (ХІV-ХV в.); в Лисабон, Севиля и Кадис (от края на ХV до втората половина на ХVІв.); в Антверпен, с формирането на Нидерландите като модерна капиталистическа държава (края на ХVІ-ХVІІ в.); в Амстердам с развитието на холандската морска експанзия (края на ХVІІ – втората половина на ХVІІІ в.); в Лондон, с превръщането на Великобритания в център на световната търговия и финанси, както и на световната фабрична индустрия (от края на ХVІІІ в. чак до началото на 30-те години на ХХ в.); в Ню Йорк – от втората половина на 30-те години до 60-те години на ХХ в., когато се обособява Европейската икономическа общност и постепенно се дистанцира от САЩ! Центърът на Европейския свят-икономика не е непременно столица. Той се определя единствено от значението на града или региона като финансов, търговски, индустриален или финансово-индустриален фактор! В последния случай, както се вижда, той дори не е в Европа!
От края на 50-те години, с обособяването и развитието на Европейската икономическа общност и формирането на Общия пазар на ЕИО, центърът на Европейския свят-икономика все повече се определя от нарастващата роля на Общността. В този смисъл Брюксел – “столицата на ЕИО”, събрал в себе си основните институции, управляващи икономиката на обединените държави, може да се смята за център и на Европейския свят-икономика, макар и ЕИО до края на ХХ в. да не обхваща цялото пространство на Европа. С формирането и укрепването на Европейския съюз от 1993 г. ролята на Брюксел като център вече и на политическа система нараства. От средата на първото десетилетие на ХХІ в., когато ЕС се разширява в Източна Европа и Средиземноморието, ролята на Брюксел като център на Европейския свят-икономика действително става реалност!

В. Основната икономическа територия на Света-икономика обикновено е разположена около Центъра и обхваща голямата част от вътрешното му пространство. Тя обикновено е развита в икономически смисъл, в нея активно се развиват основните отрасли и сфери на стопанството, в нея е разгърната основната инфраструктура на света-икономика. Заедно с Центъра, тази зона осъществява основното производство и формира основната част от производствения продукт на света-икономика.

Г. Периферийни (гранични зони). Това са сравнително по-слабо развити територии в периферията на света-икономика. Тяхното разположение – по границите на света-икономика ги прави несигурни, място на чести конфликти за икономическо прост-ранство със съседните светове-икономики. Отдалечеността им от Центъра им отрежда по-незначителна роля в стопанско отношение. Обикновено те са и по-рядко населени. Несигурността ги прави по-консервативни по отношения на нововъведенията. В пове-чето случаи те остават предимно аграрни зони. Всичко това се наблюдава отчетливо особено в имперските светове-икономики на Изтока. Пример за периферийни зони, с относително неразвита икономика са зоните между Египет и Вавилон, в Древността; между Античния Рим и германците; между Рим и Партското царство; между Арабския халифат и Индия; Между Халифата и Китай (VІІ – ХVІІ в.); между Халифата и Средновековна западна Европа; между Османската империя и Западноевропейския свят-икономика (ХV – ХVІІІ в.); между Османската и Руската империя (ХVІІ- началото на ХХ в.); между модернизиращата се Западна Европа и източните самодържавни империи (ХVІІ – началото на ХХ в.); между Капиталистическия запад и Съветската тоталитарна империя; между Европейската икономическа общност и Съветския свят-икономика (през втората половина на ХХ в.) и т. н.


3. ИКОНОМИЧЕСКИТЕ КОНТАКТНИ ЗОНИ В СВЕТОВНОТО СТОПАНСТВО – ИСТОРИЯ И СЪВРЕМЕННОСТ.

1. МЕСОПОТАМИЯ – основна зона за търговия и икономически връзки между древните светове-икономики. През нея минават древните търговски пътища, свързващи Египетския свят-икономика с Вавилонския (Асиро-вавилонския), Индийския, Китайския между ІV-то и І-то хилядолетие пр. Хр. От V в. пр. Хр., вече в рамките на Персийската империя, Месопотамия свързва източните светове-икономики не само с Египет, но и със Средиземноморските икономики на Финикия, Антична Гърция и Рим.
И в Средновековието тази зона играе изключителна роля на преплитане на търговски и икономически връзки и отношения: Първоначално, в рамките на средновековен Иран, Месопотамия свързва Средновековен Китай с Византийската империя, с Индийския свят-икономика на юг. От края на VІІ в. тя заема важно място между формиращият се Арабски свят-икономика, Византия – на запад, средновековните Индия и Китай на изток и югоизток. През ХІ-ХІV в. зоната отново е място на интензивни търговски връзки между Византия, Арабския свят-икономика и огромните светове-икономики на Китай и Индия от епохата на монголското надмощие! Тя е тясно свързана и с търговията в района на Индийския океан и Африка, доминирана от арабите.
В Ново и Най-ново време зоната е обект на колониални или глобални интереси на свръхдържави и транснационални корпорации, които се домогват от богатите петролни и газови находища. Районът играе и ще играе важна роля в световните стопански отношения, като център на търговски и енергийни интереси.

2. СРЕДИЗЕМНОМОРСКАТА ЗОНА е една от най-старите и най-интензивни икономи-чески зони през всички исторически епохи – от Древността до нашето съвремие. Тя се формира още през ІІІ-то хилядолетие пр. Хр., когато на остров Крит и в южните части на Пелопонес се развива т. нар. “Критско-Микенска цивилизация” – първият средизем-номорски свят-икономика. Именно критските кораби и търговци развиват широки икономически връзки в Средиземно море и първи свързват Египет с балканските земи и островите в Източно Средиземно море.
- През І-то хилядолетие пр. Хр. в тази зона се развиват гръцката и финикийската колонизация и цялото крайбрежие на Средиземно море се свързва в обширно икономическо и търговско пространство, в което гърци и финикийци обвързват Египет, Месопотамия, Балканите и Черноморието. Тук се развива през ІІІ в. пр. Хр. се развива епична битка за стратегическо и икономическо надмощие между Рим и Картаген! В крайна сметка, победителят в т. нар. “Пунически войни” – Рим, включва зоната в рамките на своя свят-икономика като “вътрешно море”, когато завладява Гърция, Мала Азия, Близкия изток, Египет, цяла Северна Африка!
- В Ранното средновековие в Средиземноморската зона господства Източната Римска империя (Византия). Тогава зоната продължава да бъде място на интензивна търговия и икономически връзки между Византия и формиращият се Западноевропейски феодален свят-икономика. Същевременно Средиземноморската зона става отново западен край на Световния търговски път – “Пътят на коприната”, свързващ Европа с най-източните краища на Азия, всъщност всички основни светове-икономики в Древността и Средно-вековието. До началото на ХІІІ в. Константинопол, с огромните си пристанища и търговски докове, е икономическия център на Западния християнски свят. От началото на VІІІ в. арабите налагат господството си в Източното Средиземноморие.
- Между ХІ и ХІІІ в. в Средиземноморската икономическа зона се водят остри борби за надмощие между Византия, арабите и новите търговски републики Венеция и Генуа. Основна пречка за последните е Константинопол и венецианците подпомагат с флота си рицарите от Четвъртия кръстоносен поход в неговото превземане през 1204 г. Така от началото на ХІІІ в. двете съперничещи си републики налагат надмощието си в зоната чак до началото на ХVІ в., когато Османската империя блокира Източното среди-земноморие и става нов съперник на Запада за контрол върху тази важна икономическа зона! Това става и една от основните причини икономическият център на Европейския свят-икономика да се премести на Балтика. Това е основна причина и за началото на Великите географски открития на западноевропейците, които в стремежа си да избегнат османската блокада, влизат в Световния океан и очертават основните океански пътища на истинската световна търговия!

- След упадъка на Османската империя, от края на ХVІІ в. Венеция и Западът си връщат контрола над Средиземноморската икономическа зона. От средата на ХVІІІ в. Франция и Англия налагат тук своето морско и икономическо надмощие. След битката при Трафалгар, от началото на ХІХ в. Великобритания налага господството си в зоната и то продължава до първите години след Втората световна война.
- С укрепването на Европейската икономическа общност Средиземноморската зона става една от основните зони на икономически и търговски връзки на тази общност. Оттук тя осъществява не само връзките си със средиземноморските държави в Северна Африка и Предния изток, но най-преките си икономически отношения с държавите на Африка и Азия изобщо. През Източното Средиземноморие и Суецкия канал Европейският свят-икономика се свързва най-бързо с източните светове-икономики около Индийския океан и в Далечния изток. Зоната продължава и в Най-новото време да е място на най-интензивни търговски и икономически отношения.

3. ЗОНАТА НА БАЛТИЙСКО МОРЕ също е една от старите икономически зони, които векове наред свързват европейските народи и държави. В нея се развиват едни от най-интензивните търговски и икономически връзки още в Ранното средновековие, а в зората на модерното пазарно капиталистическо стопанство тя се превръща в един от основните негови центрове! Тук, още в ІХ – Х в. норманите (викингите) осъществяват интензивна морска търговия. Пак те разширяват търговските си контакти през следва-щите векове на запад, като кръстосват Северния Атлантик и, колонизирайки Исландия, достигат и бреговете на Гренландия и Северна Америка, обикалят западните евро-пейски брегове и влизат в Средиземно море. Викингите прокарват трайни търговски пътища и на Югоизток, по реките Даугава (Двина), Днепър и Волга и през Черно море достигат Константинопол, а през Каспийско – Багдат, Персийския залив и Индийския океан. Така, още тогава, те свързват Балтийската икономическа зона с тази на Индийския океан!
- През ХV в., в Балтийската зона се формира и развива мощната търговска организация на прибалтийските градове-търговски републики от т. нар. “Велика търговска Ханза” - това са около 150 града, от Хамбург, Бремен и Кьолн, на запад, до Щетин, Рига, Талин и руския Новгород на изток, които от средата на ХV до втората половина на ХVІ в. стават център на Европейския свят-икономика и свързват в интензивни търговски отношения този свят с руските княжества, с Близкия и Средния изток.
- От края на ХVІ в. в Балтийската зона все по-голяма роля играят новите центрове на Европейския свят-икономика Антверпен и Амстердам, но значително място имат и Брюге, и шведските Стокхолм и Гьотеборг, и датската столица Копенхаген, както и много градове на Ханзата. През втората половина на ХVІІ в. се установява шведското стратегическо и икономическо господство в зоната.
- От началото на ХVІІІ в. все повече нараства и ролята на Руската империя в зоната, а от средата на века, тя става средище на интензивни икономически връзки и търговия между Швеция, Германия, Руската империя, както и повечето развити западноевро-пейски държави.
- В Най-ново време Балтийската икономическа зона все повече се превръща в нещо като вътрешна зона на Европейския съюз. Зоната остава изключително важна и като най-пряка връзка между ЕС и Русия, доколкото последната е най-големия партньор и източник на суровини за мощната индустрия на Европейската общност! За самия Руски свят-икономика това е най-важната икономическа зона на търговски и икономически връзки с Европа.

4. ЗОНАТА НА ИНДИЙСКИЯ ОКЕАН ПЕРСИЙСКИЯ ЗАЛИВ. Тази зона също е една от най-старите – формирани още в Древността, когато в нея се осъществяват търговските връзки между Империята на Маурите в Индия и световете-икономики на Вавилон и Персия. Когато Александър Велики завладява огромни пространства в Предна и Централна Азия, се създават условия не само за смесването на Гръцката антична култура с тези на източ-ните империи, но и за най-интензивни икономически отношения. Именно тогава зоната на Индийския океан започва да се формира като средище на търговски и икономически връзки.
В Ранното средновековие, когато арабите извършват своята широка експанзия и уста-новяват своя Халифат върху териториите на три континента, Зоната на Индийския океан засилва много своето значение. От VІІІ – ІХ в. тя е място на интензивна търговия между Халифата и Индия, а когато в следващите векове арабските търговски кервани проникват в основната част от Африканския континент, Зоната става нещо като вътрешно море на формиращия се мюсюлмански свят, когато ислямът се налага и в голяма част от Индия. Към ХV – ХVІ в. в тази зона все по-често проникват и китайските търговски кораби.
С развитието на Великите географски открития, през първата половина на ХVІ в., пор-тугалците постепенно се налагат и стават основен търговски фактор в зоната. Нещо повече, те формират своята колониална империя от двете страни на Индийския океан. Към средата на ХVІІ в. холандските кораби вземат връх над португалците и установя-ват своето надмощие в Зоната. През ХVІІІ в. пък, французи и англичани бързо изтласкват португалците и холандците и налагат господството на своите “Остиндийски търговски компании. Така през ХVІІІ и ХІХ в. Зоната на Индийския океан става една от най интензивните търговски и икономически зони в цялото Световно стопанство!
След Втората световна война тази интензивност не само се запазва, но и нараства, кога-то колониалните империи на Великобритания и Франция се разпадат и новосформира-ните държави Индия, Пакистан, Иран, Ирак, Саудитска Арабия, малките държави-производителки на петрол, както и освобождаващите се от колониално господство източноафрикански държави, превръщат Зоната в основно място за търговия и иконо-мически контакти.


5. АТЛАНТИЧЕСКАТА ЗОНА. Тя се формира от края на ХV и през ХVІ в., с разви-тието на португалската и испанската морска експанзия. Тогава португалските морепла-ватели, търсейки пътя край Южна Африка към Индия, създават първите пунктове на португалската колониална империя по западния бряг на Африка. Откриването на Аме-рика от испанците и развитието на испанската и португалската колонизация на Южно-американския континент, очертава границите на зоната. Формирането й завършва с британската колонизация на Северна Америка през ХVІІ в.
Още през ХVІ в. зоната става един от основните фактори в световната търговия и формиращото се Световно стопанство. Освен интензивната търговия с аграрни стоки и суровини през зоната преминават и стотици хиляди негри – продавани в плантациите за памук и захарна тръстика в двете Америки. От ХVІ до ХІХ в. около 9 милиона негри-роби са прехвърлени от Африка. Това изменя чувствително демографския и културния облика на Латинска Америка.
Около Зоната израстват едни от най-големите търговски и финансово-индустриални центрове Ню Йорк, Бостън, Филаделфия, Рио де Жанейро, Сао Паоло, Буенос Айрес. От тях към големите европейски пристанища се простират основните океански пътища на търговия и икономически връзки. С развитието на британската и френската колонизация в Африка и Северна Америка, Зоната се превръща в най-интензивния икономически център през Новото и Най-новото време.
В края на ХІХ и началото на ХХ в. САЩ се опитват да наложат своята хегемония в двете Америки, както и прословутата си политика на изолационизъм, като ограничат европейското икономическо присъствие в Южна Америка. След Първата световна война обаче, връзките Европа – Америка се разширяват, а младите латиноамерикански държави засилват ролята си в световната търговия. Още тогава Германия започва да прехвърля в Бразилия и Аржентина свои капитали и технологии, а след нея и други европейски държави. След Втората световна война, до началото на ХХІ в. Атлантическата зона заема основно място в Световното стопанство. С развитието на Европейската икономическа общност и сегашния Европейски съюз, тя е главната икономическа зона в света. “Трансатлантическата харта”, подписана от ЕИО и САЩ, разширява и укрепва икономическите връзки и интензивната търговия в Зоната.
От последните десетилетия на ХХ в. се засилва ролята на африканските държави в Ат-лантическата зона. Особено място заема Нигерия, като един от крупните производите-ли на петрол. Нараства и ролята на по-малките латиноамерикански държави.

6. ТИХООКЕАНСКАТА ЗОНА е най-голямата икономическа зона на планетата. Може да се каже, че тя все още се формира – в края на ХХ и началото на ХХІ в. Както смятат някои съвременни изследователи (У. Ростоу, Ф. Ф. Арместо, С. Хънгтингтън и др.) обаче, в недалечното бъдеще тя ще стане основната икономическа зона на глобализирания свят на ХХІ в.
Тихоокеанската зона първоначално създава подзони в района на Пацифика, още през ХVІІ – ХVІІІ в., когато се формират големите колониални империи на Холандия, Франция и Великобритания. Тогава колониалните империи създават центрове на своите трансокеански “остиндийски” търговски компании – Макао, Сингапур, Хонконг. С колонизацията на Австралия и Нова Зеландия от Великобритания, южната периферия на Зоната се очертава. През втората половина на ХХ в. се очертава и западната й периферия, когато нараства ролята на Лос Анжелиз, Сан Франциско, Сантяго де Чили, някои мексикански и други латиноамерикански градове. Пак тогава се налага и мощното японско икономическо присъствие, а в последните десетилетия на ХХ в. и това на Южна Корея, Тайван и Китай. Именно бързия и стабилен икономически растеж на Китай и отварянето на неговата търговия към Океана, неговите огромни финансово-индустриални и търговски центрове Шанхай, Нанкин, Хонконг, заедно с Манила, Сингапур и корейските мегаполиси, дават основание на аналитиците на бъдещото икономическо развитие на света да определят решаваща роля на Тихоокеанската зона през ХХІ в. Освен тях явно ще нараства и ролята на Сидней и Мелбърн в Австралия, на градовете в Тайван, в Индонезия и Латинска Америка.



4. ОСНОВНИ ПЪТИЩА ЗА ТЪРГОВИЯ И ИКОНОМИЧЕСКИ ВРЪЗКИ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ.

1. “ПЪТЯТ НА КОПРИНАТА”. Това е вероятно най-старият световен търговски път. Първоначално, в дълбоката Древност, той свързва Древния Египет с Месопотамия и Индия. Впоследствие, с развитието на огромната Китайска империя и първите цивилизации в Средиземноморието, Пътят на коприната свързва окончателно двата края на тогавашния Свят – от Атлантическия океан до Пацифика, от Европа до източ-ния край на Азия. В Епохата на Античността “Пътят на коприната” свързва Гръко-римския свят-икономика със световете-икономики на големите източни империи Ин-дия, Китай, Персийската империя. Империята на Александър Македонски ляга изцяло върху основната част на този световен търговски път. В Късната Античност “Пътят на коприната” е фиксиран от два огромни свята-икономики: Римският на запад и Китайс-кият на изток.
През Средновековието този световен търговски път остава основен за средновековните светове-икономики до края на ХV в., когато западноевропейските държави започват и развиват своята морска експанзия и с Великите географски открития очертават океанс-ките търговски пътища, слагайки началото на формирането на глобалното Световно стопанство! Османското завоевание на Балканите и на част от Източна Европа, както и монголската (татарската) хегемония в Евразия, силно намаляват интензивността на търговията и икономическите връзки по “Пътя на коприната” (ХV – ХVІІ в.). С консолидацията на Руското царство и развитието на Западноевропейската колонизация в Източна и Централна Азия, блокадата на османците и монголите отпада и ролята на “Пътят на коприната” в голяма степен се възстановява, макар и вече не като основен световен търговски път. И в Най-новото време той напомня за себе си, макар че освен чистите търговски и икономически връзки между Китай, Индия, централноазиатските държави, Русия и Европа, Пътят е свързан и основните посоки на разпространение на наркотици, произвеждани в т. нар. “Златен триъгълник” в Азиатския югоизток или Авганистан!

2. ПЪТЯТ “СЕВЕР – ЮГ” /Балтийско море – Средиземно море/. В Античността този път се оформя основно в пределите на разрастващата се в Западна Европа Римска импе-рия и нейният огромен свят-икономика, обхващащ цялото Средиземноморие, Балка-ните и Предна Азия. С установяването на северната граница (limes romanus) на Империята по поречието на Рейн и Дунав, нарастват търговските отношения с прибал-тийските народи – германци, западни славяни.
В Ранното средновековие този път вече функционира между Империята на франките и Византия. В разцвета на Европейското средновековие пътят засилва своята интензив-ност като основен за връзките между западноевропейските феодални владения, Византия и арабите. През този период значителна роля по този път имат и викингите. Особено нараства ролята на този основен търговски път през ХV в., когато по Балтийското крайбрежие се формира т. нар. “Велика търговска Ханза” (десетки градове-търговски републики – от Бремен, Кьолн и Хамбург до Рига, Талин и Новго-род). Те развиват значително търговията през Западна и Централна Европа към Средиземноморието.
В Новото време (ХVІ – началото на ХХ в.) този път вече има доста разклонения – от Балтика към Западното Средиземноморие и към Източното Средиземноморие, където Османската империя все още играе някаква роля; от Балтика през Русия към Истамбул и оттам към Източно Средиземно море.
В Най-новото време, особено след Втората световна война, пътят Север – Юг е особено важен за Европа. С развитието на Европейската икономическа интеграция той свързва основните части на Европейската икономическа общност: отначало развитите държави на Общността – ФРГ и БЕНЕЛЮКС през Франция с Италия; след присъединяването на Гърция, Испания и Португалия Пътят Север-Юг има няколко основни артерии: Северозападна Европа през Франция към Пиренеите и оттам към държавите на “Магреба”; Северна Европа през Франция към Италия и оттам към Северна Африка; Северозападна Европа по водния път Рейн-Майн-Дунав към Балканите, Проливите, Източно Средиземно море и оттам към Близкия изток и Персийския залив; от Балтика през Полша, Румъния, България към Проливите и Близкия изток и т. н.

3. “ПЪТЯТ НА ВИКИНГИТЕ” (Балтика – Индийския океан). Формира се заедно с развитието на пиратско-търговската експанзия на скандинавските народи (нормани, викинги, варяги) към Черно море и през Каспийско море към Арабския халифат и Персийския залив. Викингите използват плавателните реки Двина (Даугава), Днепър, Дон и Волга и със съвършените си леки кораби достигат моретата и огромните пазари на Константинопол, Багдат, Дамаск, пък и на Бомбай!
По р. Днепър те дори спомагат за създаването на първата Руска държава – Киевска Рус, която става основна търговска зона на варяжката търговия през Х – ХІІ в. По р. Волга основна роля в търговията на варягите играят големите градове на Волжка Велика България – Велики Болгар, Биляр и др. Според украинския историк О. Прицак, самото понятие “викинги” не е название на народ, а понятие за хора-търговци от различни народности, които осъществяват интензивна търговия по този път, още от Древността!
“Пътят на Викингите” запазва своята роля и в следващите векове, когато Киевска Рус се разраства и играе посредническа роля в търговските отношения между прибалтийс-ките държави и Византия, както и арабите до ХІ – ХІІ в. Тогава монголската (татарската) експанзия достига Източна Европа и почти прекъсва търговските връзки.
С консолидацията на Руското царство и особено с установяването на мощната Руска империя на източното Балтийско крайбрежие, ролята на Пътя отново нараства.
В Най-ново време, с развитието на отношенията между Европейския съюз с Белорусия, Украйна и Русия, този път отново има възможности и вероятно ще се засилва неговата роля като важна търговска артерия между Балтика, Средния изток и Индийския океан.

4. ПЪТЯТ НА АРАБИТЕ (Арабския полуостров, Индия – Африка – Пиринейския полуостров).
Този път се формира, когато се разраства Арабският халифат – от втората половина на VІІ до VІІІ, ІХ в. Халифатът се простира върху територии от три континента и по този начин в неговите земи влиза цялата западна половина на древния световен търговски път – “Пътят на коприната”, от Багдат и Дамаск, през Северна Африка, до Пиринейския полуостров и Атлантика. Същевременно Пътя на арабите свързва Средновековна Индия, от времето на “Великите монголи” на изток, спуска се на юг през Египет към централните части на Африка. Арабските търговци постепенно проникват в основната част от този континент и доминират в търговията чак до ХVІ в., когато ги изтласкват португалците, а по-късно холандците, французите и англичаните. Именно арабските търговци, доминиращи в тогавашната световна търговия – от Китай и Индия, до Западна Африка и Пиренеите, засилват отново, след османското завоевание на Източното Средиземноморие, интереса на европейците към източните стоки и това става един от факторите, които подтикват последните към извършването на Великите географски открития!!!

5. ПЪТЯТ РЕЙН – МАЙН - ДУНАВ: основна икономическа артерия на Европа. Той се формира през Средновековието и в това отново имат сериозна роля норманите (викингите), които използват плавателните реки за далечни военни и същевременно търговски експедиции. В Късното Средновековие, когато ролята на прибалтийските центрове и търговските градове по Рейн засилват икономическата и търговската си роля в Западна и Централна Европа, пътят се очертава окончателни. В Ново и Най-ново време, той е една от основните търговски артерии, пресичащи по диагонала Северозапад – Югоизток Европейския континент. Със създаването на шлюзовите системи в Най-ново време, този път вече е непрекъснат – Рейн-Майн-Дунав и засилва връзките между най-развитите държави в Северозападна Европа и Европейския югоизток. С разширяването на Европейския съюз ролята на този основен речен път явно все повече ще нараства.

6. МОРСКИТЕ И ОКЕАНСКИТЕ ПЪТИЩА ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ.
Те са трасирани най-напред от първите португалски и испански мореплаватели, извършили най-големите географски открития – от края на ХV и през ХVІ в.: Началото поставя Лисабонският принц Енрик Мореплавателя; Бартоломео Диаш и Вашку да Гама очертават морския път около Африка до о-в Мадагаскар и Индия; Христофор Колумб и Америго Веспучи трасират пътищата до Америките; Фернандо Магелан очертава първият околосветски път през Атлантика, Пацифика и Индийския океан; сър Френсис Дрейк трасира основните морски пътища край Америките, а оттам към Азия и Китай. Впоследствие флотилиите на холандците, британците и французите завършват трасирането на основните търговски пътища в Световния океан и превръщат цялата планета в огромен Световен пазар! Техните “остиндийски” и “вестиндийски” търговски компании доминират в световната търговия от края на ХVІІ до първата половина на ХХ в. и правят истинска мрежа от морски търговски пътища, които и досега (началото на ХХІ в.) са основните морски пътища на Планетата!
Един от първите океански пътища, който очертават португалците, още през втората половина на ХV в., е край африканското крайбрежие до о-в Мадагаскар и оттам за Индия и Азиатския югоизток; от Испания и Португалия започват няколко основни морски пътя към Карибите и Централна Америка, към Бразилия, към земите на сегашните Аржентина и Чили; холандците, а след тях англичаните и французите оформят основните морски пътища към Северна Америка; в Най-ново време, с про-копаването на Панамския канал, се скъсява многократно морският път през Атлантика към Тихия океан и Далечния изток; подобна роля играе и Суецкият канал, свързващ не само Средиземно и Червено море, но и Атлантика с Индийския океан, Европа с Азия по най-прекия морски път; друг основен океански път е пътят от Западна Европа край Африка, през Индийския океан и Пацифика към Австралия и Нова Зеландия и т. н.



ЧАСТ ІІ. ТЕМПОРАЛНИ АСПЕКТИ В ИКОНОМИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ

ВРЕМЕТО КАТО ОСНОВНА ИСТОРИЧЕСКА КАТЕГОРИЯ.

Периодизацията е основна категория, с която борави Историческата наука. Тя подрежда отделните епохи и периоди в човешкото развитие и създава прегледност и удобство при тяхното изучаване. Периодизацията, като човешко дело, е твърде субективна и доста деликатна. Такава я правят най-напред новите открития в антропологията, археологията и други науки, които историята използва за изясняване на оптималната истина в своите анализи и заключения. Тези открития понякога променят установени преди представи за епохите. Субективизмът присъства в периодизацията и поради факта, че различните изследователи на човешкото развитие подхождат, в своите анализи, от раз-лични фактори и явления, които считат за определящи отделните епохи и периоди: начините на производство, производствените и обществените отношения, социалната диференциация или “класите” и борбата между тях, някои дълбоки радикални (революционни) промени, които засягат големи части от човечеството и т. н. Общо взето периодизацията се базира на най-значителните промени в човешкото развитие, но все пак си остава субективна, тъй като никога дадена периодизация не може да се отнесе категорично към всички части на Света и човечеството!
Европейските историци са създали една глобална, обща периодизация, която общо взе-то се възприема, но с много уговорки. Най-общите епохи, които се определят са:

- Праисторията, обхващаща стотици хиляди и дори милиони години от онова неопределено точно начало, когато някакъв клон на т. нар. “примати” започва да се отделя от животинския свят, да се откроява от него с една все по-целенасочена и обоснована дейност, основана на мозъчни импулси. Тази дейност, в едно необозримо време от три милиона и повече години, постепенно се превръща в човешки разум, който ръководи действията на хората и ги превръща от “хомо хабилис” и “хомо еректус” в “питекантропос”, “синантропос”, неандерталец и, в крайна сметка в кроманьонски човек или “хомо сапиенс” (разумен човек)! Праисторическите епохи обхващат и времето, когато първобитните хора започват да се организират в общности – родове, племена, племенни съюзи, да изграждат жилища и първи укрепени селища, да осъществяват първите разделения на труда, да култивират растения и да опитомяват животни...

- Древността е най-дългата историческа епоха в човешкото развитие. Тя започва с формирането на първите цивилизации и държави, свързани с писменост и осъзнато чувство за историческа мисия на управляващия елит. Засега началото на тази епоха се определя от историците към първите векове на четвъртото хилядолетие пр. Хр., според християнското летоброене. За край на епохата европейските историци определят последните десетилетия на V в. от Хр., когато рухва Западната Римска империя под ударите на т. нар. “варварски народи”. Древността е времето, когато се формират първите значителни стопански системи и се развиват основните насоки на истинската икономика, свързана със висока стопанска организация, с истинско разделение на труда и развити стопански отношения. Това е времето, когато се развиват големи имперски светове-икономики, основани на мощна иригационна система и интензивно напоявано земеделие, подчинени на силен фискален контрол и централизирано държавно управление. Някои от тези имперски светове-икономики загиват след продължително съществуване: ІV хилядолетие пр. Хр. – І-V в. от Хр. (Египетският, Вавилонският, Персийският, Римският). Други остават до Новото и Най-новото време (Китай, Индия). Трети отмират, но дават начало на нови – Гръко-римският създава основите на Западноевропейския и Византийския, а по-късно и на Руския.

- Средновековието е времето от V в. от Хр. до ХV в. Всъщност самото понятие “Средновековие” чрез смисъла, който се влага в него, е чисто европейско и дори, по-точно, западноевропейско. В този именно смисъл европейските историци влагат представите за един свят на упадък и варваризиране на културата, обществения живот и икономиката в Европа през първите няколко века (V – Х в.) на тази епоха. И действително, в много отношения това е време на упадък: разрушени са много от блестящите центрове на Гръко-римската цивилизация и особено на нейния център – Рим – чудесни архитектурни ансамбли, скулптури, живопис, театри, стадиони, библио-теки с десетки хиляди ръкописи и свитъци от Египет до Рим; избита е основната част от елита на Западната римска империя, свързан с блестяща литература, поезия, филосо-фия, политика, икономика, култура! Икономиката и развитите стоково-парични и пазарни отношения в Гръко-римския свят са сведени до примитивизъм и упадък, надделяват примитивни арендни отношения и натурална размяна, производството и пазарите се свиват в рамките на цехове и гилдии, както и в относително тесните граници на стотиците феодални имения; селското население почти изцяло е закрепос-тено към именията на светските и духовните феодални собственици; Католическата църква налага догми и ограничения, които забраняват лихвата и ограничават търговс-ката печалба; съсловното разделение на обществото в Западна и Централна Европа съ-що ограничава силно възможностите за развитие на пазарните отношения и произ-водството. Икономическото време сякаш е спряло!
От друга страна обаче, Западноевропейското средновековно време има и някои поло-жителни страни: Западната Римска империя загива, но оставя много от себе си на т. нар. “варварски народи”, които я завладяват: латинският език изчезва като говорим (остава само в богослужението на Католическата църква), но латинската писменост остава в езиците на новите европейски народи; Рим загива като център на Империя, но остава като център на религията и културата на западноевропейските народи, доколкото те приемат един след друг Християнството; късноримската система на “колоната” става основа на “крепостното право” – закрепостяването на селското население в Западна и Централна Европа през Средновековието... Наложеният основен принцип на феодалния имунинет гарантира наследствената частна собственост върху всички поземлени имения на аристокрацията – нещо типично само за Западна Европа! Това мотивира феодалните владетели да развиват, а често и да модернизират аграрното производство за да увеличават своята рента. В този смисъл много западни медиевисти говорят за Аграрна революция през ХІ в. ( прилагане на двуполна и триполна система, известна мелиорация, внедряване на железния лемеж и орането и др. Много големи западни феодали покровителстват и развитието на градовете – търговски и промишлени центрове в Северна Италия, Прибалтика и други части на Европа, които също им осигуряват приходи или заеми. Висшите католически духовници също стават крупни феодални собственици, а разделението между Църква и светска власт в Западна феодална Европа им дава доста предимства пред светската аристокрация и ги прави икономически могъщи под защитата на Ватикана! Така единствено в Западна Европа през Средновековието се установява икономически и политически плурализъм (както пише Пол Кенеди). Този плурализъм създава условия постепенно да се възстановят свободните пазарни отношения, да се формира класата на капиталистическата буржоазия, да започне процес на преход към Новото капиталисти-ческо и буржоазно-демократично време, да се развия Западноевропейския ренесанс!
В същото време Изтокът – от Византия и Първото Българско царство, от Киевска Русия и Персия до Индия и Китай, запазва старите традиции на държавния (фискалния) централизъм в икономиката. Тук не се създава и не се утвърждава за векове икономическия имунитет, не се създава трайна частнособственическа мотивация у аристокрацията. Последната остава повече или по-малко зависима от владетеля и фиска. Основната част от населението е задължена с данъци и ангарии пряко към фиска, а крепостното право не е така масово и е относително, или пък се налага много късно само в някои от източните империи (Русия – от ХVІ до втората половина на ХІХ в.). И Възстановеното Персийско царство, и формираният в началото на VІІ в. Арабски халифат, и Османската империя, изгряла през ХV в., и Руското царство, и огромната Империя на монголите, съхраняват и развиват традиционния източен централизъм – пълното политическо господство на владетеля (цар, халиф, султан, хан, махараджа и т. н.). Съхраняват напълно и фискалния контрол върху икономиката и стопанските отношения, върху владеенето на земята и средствата за производство. В Изтока Времето на Средновековието повтаря времето на Древността и в държавното устройство, и в икономиката! Всъщност понятието “Средновековие” има съвсем друг смисъл в Източния свят и не отговаря на западноевропейските норми на отношения и развитие!

- Новото време също е време определено на базата на западноевропейското стопанско и политическо развитие. Неговите предпоставки се създават още през ХІІ – ХІІІ в., с първите изяви на Европейския ренесанс. Още тогава, в разцвета на феодалните стопански и обществени отношения в Западна и Централна Европа, се формират първите центрове на бъдещото пазарно капиталистическо стопанство и модерни пазарни отношения. Най-напред някои градове в Северна Италия и по Балтийското крайбрежие, следствие на силното развитие на търговията и занаятите, си извоюват икономическа независимост от големите феодални владетели. В тези градове производителите и търговците получават пълна свобода и развиват истински пазарни отношения. Тогава става популярна поговорката, че “градският въздух прави човека свободен”! С тези стопански и социални промени, които премахват установените съсловни различия между хората, се слага началото на Новото отворено граждански общество. Хуманизмът, идеята за равен старт на всички хора, без разлика на произход и съсловна принадлежност, става основна идея на Европейския ренесанс. Това дава възможност на европейците да се реализират в икономиката и икономическите отношения не според произхода, а според способностите си.
Новото време постепенно налага пазара и пазарните отношения, частната собственост и индивидуалната икономическа инициатива, конкуренцията между стопанските индивиди като единствени, определящи фактори в икономическите отношения. Занаятите постепенно излизат от ограниченията на цеховите устави и произвеждат за па-зара, търговските гилдии също започват да се разпадат и освобождават индивидуалната инициатива, развива се банковото дело, създава се полицата като средство за раз-плащане. Започва формирането на новата социална група на капиталистическата буржоазия, която бързо се превръща в основен фактор в европейската икономика, тя взема в ръцете си промишленото производство, търговията, финансите, прониква в аграрното стопанство и го прави стоково стопанство.
От края на ХVІ в. започва епохата на буржоазните революции. Най-напред холандците, отхвърляйки господството на испанската корона, създават първата истинска буржоазно-капиталистическа система. През 1642 г. започва Английската буржоазна революция, която съсредоточава властта в ръцете на Парламента и силно намалява възможностите на старата аристокрация и кралската институция. Към края на 80-те години на ХVІІ в. Англия става категорично парламентарна държава и макар да се запазва монархическа-та институция, тя вече има само представителна роля, но не и реална власт. Законите вече се правят от буржоазния парламент, а изпълнителната власт се осъществява от Кабинета. Това освобождава напълно новата капиталисти-ческа класа в нейната икономическа дейност, основана на Пазара, свободната конкуренция и индивидуалната икономическа инициатива! През 1774 година, заедно с войната за независимост на британските колонии в Северна Америка, започва Американската буржоазна революция. През 1776 г. нейните водачи прокламират създаването на нова, типично капиталистическа държава – САЩ. Тя се развива “на чисто”, без типичната за Европа кървава борба между феодалните съсловия и силно повлиява върху развитието на буржоазнодемократичните революции във Франция и в цяла Западна и Централна Европа! През 1789 г. започва Великата френска буржоазна революция, която оказва неотразимо въздействие на цяла Западна и Централна Европа и до средата на ХІХ в. буржоазните революции превръщат основната част от държавите на континента в буржоазни и капиталистически!
Новото буржоазно време превръща Западна Европа в истински център на Световното стопанство, в основен производител на промишлена продукция, в център на Световната търговия, на световните финанси, на стопанския индивидуализъм и рационалната стопанска организация, основана на пазара и частната инициатива! На тази основа през ХVІІІ и ХІХ в. се формира и отвореното западно буржоазнодемократично гражданско общество, основано на Парламентарната система, на политическия плурализъм и многопартийността, на свободата на печата и сдруженията...
Епохата на Новото време всъщност, създава съвременния модерен пазарен и демократичен свят в Европа и Северна Америка, който през втората половина на ХХ в. ще окаже значително влияние върху формирането и развитието на модерния капитализъм и политическата демокрация на много места в останалия свят. Но това ще стане едва в следващата Епоха на Най-новото време.

- Най-новото време, както европейските, а и други историци и политолози наричат епохата от първите десетилетия на ХХ в. насам, започва според някои икономисти още в края на ХІХ и началото на ХХ в. Тогава т. нар. “класически капитализъм” на ХІХ в. навлиза във нова фаза на своето развитие – формирането на големи индустриални, финансови и търговски обединения (монополи) и още повече – на мощни финансово-индустриални корпорации, често международни. Те постепенно се налагат в Световното стопанство и играят решаваща роля както в големите индустриални държави, така и на Световния пазар! От гледна точка на повечето историци, Най-новото време започва след Първата световна война, когато настъпват дълбоки икономи-чески, социални, политически, демографски и културни промени, както в Европа, така и в останалия свят. И действително, следствие на тази първа глобална война, ангажира-ла много държави и донесла невиждани жертви и разрушения, Светът се променя радикално:
* В Централна и Източна Европа рухват четирите големи империи: Руската, Австро-Унгарската, Германската и Османската и върху развалините им възстановяват самостоятелното си държавното си съществуване много народи: чехи, словаци, унгарци, словенци, хървати, поляци, войводински сърби, албанци, естонци, латвийци, литовци... Създават се и някои твърде нездрави федерации като Чехословакия и Югославия, под диктата на победителите от блока на Антатнтата.
* Бившата Османска империя се превръща в нормална светска държава – република, на базата на решителните реформи на Мустафа Кемал Ататюрк. Премахнат е т. нар. “шериат” и религията е напълно отделена от държавата; създадени са институции и структура на една, макар и умерена, буржоазна демокрация; Ататюрк решително въвежда и категорично утвърждава европейския парламентаризъм и модерното пазарно стопанство, фабричната индустрия, модерната инфраструктура; развива се и нова буржоазна култура, която извежда на преден план една значителна интелигенция с европейско възпитание, която формира нова политическа класа и интелектуален елит, свързан с европейската буржоазна култура...
* Бившата Германска империя (Вторият германски райх) също се променя е обявена т. нар. “Ваймарска република”. Провокацията на болшевиките и т. нар. “Коминтерн” с болшевишкото въстание и създаването на “Съветска република”, както и убийствените клаузи на “Версайския мирен договор”- диктат на победителите, предизвикват дълбока стопанска разруха и хиперинфлация, остра политическа и социална криза, мизерия и крайна несигурност. Те пораждат появата на крайни десни и леви радикални движения и партии, които довеждат до политическа конфронтация в германското следвоенно общество: от една страна нараства влиянието на комунистите, подтиквани от Съветска Русия, към революционни действия и борба срещу Социалдемокрацията и буржоазните партии, от друга страна все повече се засилва влиянието на т. нар. “националсоциалисти” на Адолф Хитлер!
* Бившата Руска империя също се променя радикално – Февруарската революция от 1917 г. трябва да сложи началото на нова буржоазна и капиталистическа Русия: да развие, най-после буржоазната демокрация и либералното пазарно стопанство, неограничавано от контрола на Самодържавието; да формира многопартийна система и да утвърди парламентаризма; да реши глобалните проблеми на Самодържавната империя: аграрния и националния; да изведе, в крайна сметка огромната държава от унищожителната война и тежката икономическа криза. Временното правителство обаче, продължава войната и оставя решаването на проблемите след приключването й. И това решава съдбата му – то е свалено от преврата на болшевиките на Владимир Улянов Ленин на 25 октомври (7 ноември) 1917 г. и развитието на страната тръгва в съвсем друга посока. Болшевиките започват изграждането на тоталитарна система и държавно-планова икономика и, както ще посочи по-късно Арнълд Тойнби, Ленин не променя особено нещата – той просто възстановява Самодържавието, но в много по-крайни и категорични форми!!!
* Най-новото време е свързано и с промяна в съотношението на силите в Света и в Световното стопанство: Старите колониални империи Великобритания и Франция, въпреки, че запазват колониите си и дори ги увеличават, започват да губят позициите си на определящи фактори в световните икономически и политически отношения. Огромните човешки и материални загуби, изпадането им във финансова зависимост от САЩ, постепенно намалява ролята им в Световното стопанство и на преден план все по-осезателно, се налагат Щатите! В собствените им колонии започват брожения за независимост и обособяване на самостоятелни държави. Доларът започва бавно, но сигурно да изтласква Фунтът-Стерлинг от първостепенната му роля на Световния пазар!
* В Далечния изток все по-осезателно се чувства нарастващата роля на Новия икономи-чески гигант Япония. Японците вече не крият апетитите си за завладяване на огромни пространства от Китай и други райони на Далечния Изток. Япония все по-категорично ще заявява претенциите си за преразпределение на икономическите пространства в Източна Азия и Пацифика! Най-новото време слага началото на постепенното изместване на Световния икономически център от Атлантика към Тихоокеанската зона!!!
* Най-новото време е свързано и с все по-чувствително присъствие на Европейския и Световния пазар на няколко малки, но високоразвити западноевропейски икономики – Белгия, Нидерландия, Дания, Швеция, Швейцария. От началото на 30-те години към техните възможности се доближава и Чехословакия. Оформят се няколко групи държави, съобразно с възможностите им в стопанско отношение: най-големите индустриални гиганти, с решаваща роля в Световното стопанство – САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Италия, а вече и Япония; посочените по-горе малки, но високоразвити европейски държави; по-слабо развитите, но все пак капиталистически икономики на Австрия, Унгария, Полша, Норвегия, Финландия и последната група – на периферийните европейски територии: Испания, Португалия, както и всички балкански държави.
* Началната фаза на Най-новото време – между двете световни войни, е и време на поява и развитие на тоталитарните системи в Централна и Източна Европа: Съветската болшевишка, италианската – Фашистка и германската – Националсоциалистическа! Те ще внесат нови аспекти в международните отношения и ще станат главен фактор за подготовката и избухването на Втората световна война. Съветската тотали-тарна система ще създаде първата Държавно-планова икономика, която ще натрапи на много държави в Източна Европа и Азия, основно след войната! Италианският фашизъм ще наложи тоталния контрол на Фашистката корпоративна система върху стопанството. Германската националсоциалистическа система ще наложи също тотален обществен и икономически контрол и ще стигне до ужасяващи расови и ксенофобски ексцесии! Трите тоталитарни държави ще проявят невиждана агресивност и стремеж да наложат своя ред върху целия свят!!!
* Версайската система от несправедливи договори-диктати на държавите победителки от т. нар. “Антанта”, създават един несигурен следвоенен свят, в който дълбоките национални, териториални, демографски, икономически и социални противоречия не само, че не са преодолени, но достигат до нови, дълбоки междудържавни, международни, етнически и религиозни противоречия, главно в Европа. Те са засилени до крайност от амбициите и агресивността на тоталитарните империи и стремежът им да наложат своето господство в света. Победените държави са ограбени и окастрени териториално. Обложени са с огромни репарации и материални контрибуции, които съсипват икономиката им и разрушават финансовата им система. Икономическата катастрофа и тоталната мизерия пораждат дълбоко социално и политическо противостояние в тези държави. Именно в тях вземат надмощие крайните радикални леви и десни идеи и движения. Стремежът към възстановяване на справедливостта и националното самочувствие предизвиква сред народите и обществеността на тези държави стремежът към реванш и създава условия и предпоставки за нова световна война!!!

* Втората световна война също довежда до дълбоки радикални промени световното стопанско и политическо развитие на човечеството. Нейните последици и развитието на Света след нея са основната част от Най-новото време. Това е един напрегнат и изпъстрен със събития и сблъсъци период от Най-новото време. Период, който чертае характера и спецификата на тази част от него, която обхваща втората половина на ХХ и първото десетилетие на ХХІ в. Това е времето, в което се налага за повече от четири десетилетия т. нар. “Двуполюсен свят”.
- Единият “полюс” е Западният свят, включващ голямата част от западноевропейски-те държави, както и САЩ и Канада. Постепенно към този свят гравитират Япония, Южна Корея и някои други държави в региона на Далечния изток. От 1948-1949 г., когато влиза в сила новият възстановителен план на САЩ – “Планът Маршал”, когато се създава Северноатлантическия блок (НАТО) и повечето западноевропейски държави, както и Гърция и Турция се приобщават към тях, Западният блок се консолидира окончателно. Малко западни държави като Швейцария и Финландия остават извън него. Основна роля на свръхядрена сила в Западния полюс имат САЩ. Те са и най-мощната капиталистическа държава, с определяща роля в международните икономически и финансови отношения.
- Другият полюс е Социалистическият лагер, който включва, общо взето, държавите от Източна и Централна Европа, останали в зоната на съветското военно присъствие след войната, както и Монголия, Югославия, Китай, Северна Корея (след 1950 г.), Северен Виетнам , Куба (след 1959 г.). До края на 40-те години на ХХ в. СССР налага в сателитните си държави от Източна Европа своята тоталитарна система чрез местните комунистически партии; в Монголия комунизмът е наложен със съветска помощ още през 1921 г.; в Югославия се налага една своеобразна комунистическа тоталитарна система, която е не по-малко категорична в тоталния контрол на партията-държава на Йсип Броз Тито, но все пак остава по-отворена към световното стопанство и относително независима от Социалистическия лагер; в Китай той е наложен в края на 40-те години, когато пак с помощта на СССР, комунистическата армия на Мао Цзе Дун побеждава войските на Гоминдана и установява една от най-крайните тоталитарни диктатури в света; В Северна Корея комунизмът се налага с военната помощ на СССР и Китай след Корейската война; Във Виетнам отново намесата на двата полюса разделя страната на Северен комунистически, доминиран от СССР и Китай и Южен Виетнам, подпомаган с военни сили от САЩ; В Куба, в края на 1959 г., движението на Фидел Кастро установява, пак със съветска помощ, единствената в Западното полукълбо, комунистическа система.
- Между тези два враждебни полюса, основани на коренно различни принципи на обществено и икономическо развитие, през втората половина на ХХ в. се формира един хетерогенен и противоречив, динамичен и променящ се “Трети свят”! Това са големи и малки, стари и нови държави, възникващи с разпадането на огромните колониални империи от края на 40-те до края на 60-те години. Едни от тях са относително развити, с бързо нарастващи икономически възможности и политически амбиции като Индия, Пакистан, Египет, Ирак, Иран, Индонезия, Австралия, Южноафриканската република, Нова Зеландия; Други засилват позициите си в Световното стопанство главно с големия добив и износ на петрол – като Кувейт, Обединените арабски емирства, Катар, Саудитска Арабия, Бахрейн, Нигерия, Венецуела и др.; Трети излизат сравнително бързо от икономическата си изостаналост и развиват модерна инфраструктура, промишленост и финансова система, превръщат се в нови финансов, търговски и промишлени центрове на съвременното Световно стопанство. Такива са Южна Корея, Тайван, Тайланд, Сингапур, Филипините в Далечния изток, Бразилия, Аржентина, Мексико, Чили в Латинска Америка и др. Четвърти остават твърде изостанали в стопанското и политическото си развитие и в тях често стават военни преврати, установяват се диктатури, намесват се интересите на развитите държави или бившите им метрополии. Отделни големи държави се опитват да играят роля на обединителен център в Третия свят: през 60-те – 70-те години това са ту Китай, който се конфронтира с СССР, ту Титова Югославия, ту Индия, ту големите арабски държави – Египет, Иран, Ирак и дори Либия.


НЯКОИ КОНЦЕПЦИИ ЗА ВРЕМЕТО В СТОПАНСКОТО РАЗВИТИЕ.

* Фридрих Лист и теорията за “националната политикономия”.

* Карл Маркс и концепцията за “обществено-икономическите формации”.
Маркс развива своята концепция за обществено-икономическите формации и тяхното развитие във времето, на базата на своето схващане за определящата роля на “класите” и “класовата борба” в историческото развитие на човечеството. Според него именно социалната диференциация на обществото в различни части на планетата и в различно време, слага началото на Историята и същевременно на държавите и класовите обществено-икономически формации. Тези “формации” едва ли не са неизбежни за всички общества, макар и в различно време. Всъщност, както повечето европейски историци и икономисти от първата половина и средата на ХІХ в., той изхожда от натрупаните познания за развитието на Европа през Античността и Средновековието до това време.
В този смисъл Маркс доста произволно определя твърде категорични граници на формациите във времето:
- началото на ІV-то хилядолетие (пр. Хр. – края на V в. от Хр.), общо около 4 500 години за “Робовладелската обществено-икономическа формация”;
- края на V в. от Хр. – средата на ХVІІ в. за “Феодалната”;
- от средата на ХVІІ в. до ..... за “Буржоазно-капиталистическата”... “Продължителят на Маркс” В. У. Ленин “слага” крайната граница на тази формация – 1917 г. когато побеждава Болшевишката “революция” в Русия и началото на Новата формация на социализма и комунизма, създадена от него!
Очевидно е обаче, че Марксовата (“марксистко-ленинската”) схема на световното развитие изобщо не се вмества в периодизациите на историческото време на огромните цивилизации на Изтока. Нито Китай, нито Индия, нито Персия (Иран), нито Ирак, нито арабите и османлиите (и изобщо мюсюлманите), нито японците, нито монголите ... определят по този начин епохите и периодите в своето развитие! Те имат своите специфични епохи, периоди, етапи в стопанското и политическото си развитие, коренно различни от европейските, както и едни от други! В самата Европа за много народи и държави в нейната източна част тази схема не е вярна или поне не е точна!

* Вернер Зомбарт за формирането на пазарното стопанство.

* Освалд Шпенглер и “Залезът на цивилизациите”.

* Арнълд Тонби и неговите “Изследвания на историята”.
Подобно на Шпенглер, и Арнълд Тойнби не се стреми да определя каквито и да е фиксирани граници на епохи и периоди във времето на стопанското, социалното и културното развитие на народите. Той е един от най-ярките представители на теориите за цивилизациите и в капиталния си труд “изследва” десетки големи и малки цивилизации, подчертавайки тяхната уникалност и многообразни различия в стопанските и обществените отношения, в религиите и културите, в политическото устройство и управлението... Така той анализира, в сравнителен план, различни видове цивилизации в тяхното темпорално развитие и специфика:
- Индийската (“индичното общество”) и Китайската (“китаичното общество”) цивилизации – просъществували близо 5 – 6 хилядолетия и оцелели до наши дни;
- Месопотамската цивилизация, започнала с в най-ранната епоха на човешките култури с шумерите и акадците и формирала една от двете първи големи цивилизации на планетата – тази на Вавилон и Асирия (ІІІ-то – І-то хилядолетие пр. Хр.), от които се които се развили “хититското, иранското, арабското и сириакското общества” – през следващите векове на Древността и Средновековието;
- Египетската цивилизация (“египтичното общество”) – другата най-ранна цивилизация на Земята, според сегашните познания на Историята. “Забележително общество, възникнало в долната част на долината на Нил през четвъртото хилядолетие преди Христа и угаснало през V в. на Християнската ера”, както посочва самият Тойнби;
- Критско-Микенската (Минойската) цивилизация (“минойското общество”), създадено към средата на ІІІ-то хилядолетие пр. Хр. и просъществувало до втората половина на ІІ-то хилядолетие пр. Хр. Цивилизация, дала основата на развилата се върху нея Гръцка (Елинска) и, въобще - Гръко-Римска цивилизация;
- Античната (Гръко-Римската) цивилизация, развила се от ХІІІ в. пр. Хр. до края на V в. от Хр. и дала началото на двете основни съвременни християнски цивилизации: Западнокатолическата и Източноправославната (“Православно-славянската”), както я нарича Тойнби;
- Ислямската (Мюсюлманската) цивилизация, възникнала през първата половина на VІІ в., заедно с основаването на една от основните големи религии на планетата – Ислямът и развила се през Средновековието и Новото време в няколко големи мюсюлмански държави: Арабския халифат (VІІ-ХІІІ в.), Волжко-Камска България (VІІІ-ХІІІ в.), Монголската империя (ХІ-ХІV в.), империята на “Великите моголи” (ХІІІ-ХVІІ в.), Османската империя (края на ХІV – началото на ХХ в.), както и на много големи и малки съвременни ислямски държави, с близо милиард и половина население!

* Иван Кинкел и “Сравнителната стопанска история”.


* Стадиите на икономическия растеж на Уолт Уитман Ростоу.
Теорията на Уолт Ростоу за стадиите на икономическия растеж е една от най-оригиналните и интересни концепции за икономическото развитие. Фактът, че тя претърпява пет издания от 50-те години до края на ХХ в., говори достатъчно за нейната сериозност и огромния интерес, който предизвиква. На базата на един задълбочен и добре аргументиран анализ на развитието на модерните капиталистически държави през последните три-четири века, когато се налага окончателно пазарното капиталистическо стопанство, Ростоу прави една много интересна периодизация на времето на стопанското развитие на света от последните епохи на Праисторията до Най-ново време. Като изхожда от начина на производство и технологичните възможности, той разделя времето на икономическото развитие на човечеството на две основни епохи: Епоха на “Традиционно стопанство” и Епоха на “стадии на икономически растеж”. В този смисъл той определя цялото огромно време от 7 000-8 000 години пр. Хр. до края на ХVІІ в. като Стадий на “Традиционното стопанство”, а Новото и Най-новото време, когато се развива съвременното капиталистическо стопанство разделя на няколко основни стадия на стабилен икономически растеж.

І. Стадият на “Традиционното стопанство”.
Уолт Ростоу определя този стадий като най-дългия в стопанското развитие на човечеството. Стадият започва още в Праисторическото време – в епохата на Неолита и Енеолита (VІІІ-то – V-то хилядолетие пр. Хр.), когато големи племена и народи се установяват (усядат) задълго на различни места на планетата. Те започват да култивират растения, основно зърнени храни и да отглеждат редовно реколти, да усъвършенстват оръдията на труда и да увеличават реколтите, опитомяват животни и отглеждат големи стада добитък. Тогава започва и по-осезателно разделение на труда по професии. Тогава започва и по-интензивна размяна и се създават условия за началото на истинска търговия.
У. Ростоу нарича това стопанство “традиционно” главно, защото то е основано изцяло на аграрно производство и аграрни отношения, независимо дали става дума за земеделско стопанство, свързано с напояване или за преобладаващо номадско скотовъдство. Нарича го “традиционно” и поради факта, че то е ограничено откъм енергийните си възможности: производството се осъществява с помощта на човешка или животинска сила или когато се правят някакви технически съоръжения – водни колела, вятърни мелници и други подобни, те се задвижват с природна сила – силата на водата и вятъра! Това ограничава производствените възможности в строго определени граници, не позволява постоянен икономически растеж. Едва с техническите открития и особено с изобретяването на първия изкуствен двигател, в последните десетилетия на ХVІІІ в. това се променя радикално и възможностите на производството рязко нарастват и стават на практика неограничени!
- Ростоу нарича Епохата на традиционното стопанство още и “Донютонова епоха”. В този смисъл, той изхожда от епохалните научни открития, направени от редица западноевропейски учени през втората половина на ХVІІ в., сред които се открояват тези на Исак Нютон. Именно тези научни открития, заедно с много други икономически, финансови и социални предпоставки, създават условията за Първия индустриален преврат и началото на Индустриализацията на Западна Европа и Северна Америка век по-късно – в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. Следващата епоха големият икономист нарича “Следнютонова” или още “стадии на икономическия растеж”.
Уолт Ростоу посочва различното време на продължителност на Епохата на традиционното стопанство за различните части на света. “От историческа гледна точка, обобщава той, с фразата “традиционно общество” ние групираме целия свят от времето преди Нютон – династиите в Китай; цивилизациите на Близкия изток и Средиземно море; света на Средновековна Европа. Към тях прибавяме и обществата след времето на Нютон, които за определено време са останали недокоснати или непокътнати от новата способност на човека за постоянно въздействие върху заобикалящата го среда с цел извличането на икономическо предимство.” ( с. 60)

ІІ. Стадият на създаване на предпоставките за подем.
Този стадий започва в различно време за отделните западноевропейски държави. Може да се каже, че той общо взето, съвпада с последния етап на т. нар. “Генерална транс-формация” (епохата на прехода на Европа към модерните пазарни и капиталистически отношения), т. е. Времето от ХVІ – ХVІІІ в. Тогава модерните пазарни отношения напълно се налагат в Западна Европа: формират се националните пазари; формират се колониалните империи; формира се и Световното стопанство, чийто център става имен-но създалата го Западна Европа; формира се модерната политика на меркантилизъм и протекционизъм; световната търговия и търговския капитал изместват аграрното стопанство; в европейските държави се съсредоточава огромно количество суровини от колониите и останалия свят, а националните и световните пазари проявяват все по-голям глад за европейските промишлени стоки; всичко това стимулира производството и то преминава към своя манифактурен стадий – изцяло като стоково производство, за пазара!
“Всичко..., което се случва след края на Средновековието, посочва Ростоу, е свързано със създаването на предпоставки за подем в Западна Европа. Сред западноевропейските държави Великобритания, която е облагодетелствана от своето географско положение, природни ресурси, търговски възможности, социална и политическа структура, е първата държава, която развива напълно предпоставките за подем”. ( с. 61)
Това е време на все още смесени икономически отношения – старите традиционни и новите пазарни, “в рамките на икономика и общество, които все още се характеризират главно с традиционните нископродуктивни методи, със старите социални структури и ценности и с формираните на регионална основа политически институции, които се развиват заедно с тях”. Ростоу посочва, че това е и времето, в което се формират единните национални държави в Западна Европа, с единен национален пазар и нова държавна политика на защита на националната икономика. “В политически аспект, пише той, изграждането на ефективна централизирана национална държава на основата на коалиции, свързани с нов национализъм, в противоположност на традиционно поземлените регионални интереси, колониалната власт или и двете, е решаващият аспект на периода на създаване на предпоставките. И той е необходимо условие за подем в световен мащаб”. ( с. 62)
Всъщност Стадият на създаване на предпоставките за подем е времето на окончателен преход от Традиционното стопанство към модерното, рационално организираното капиталистическо пазарно стопанство, обезпечено от технологиите и свободния пазар. Тогава се формират единните национални и Световния пазар; тогава се създават колониалните империи големите европейски държави и те обхващат основните ресурси на планетата, което създава възможности за технологичен и промишлен бум (от края на ХVІІІ в.); тогава изкристализира новата политика на протекционизъм; тогава (втората половина на ХVІІ в.) научните открития в Западна Европа стават теоретична основа за техническите открития и Първия индустриален преврат, извършен век по-късно.

ІІІ. Стадият на подем.
Уолт Ростоу най-точно характеризира този стадий: “Подемът е периодът, през който старите прегради и противодействия на стабилния растеж са окончателно преодолени. Силите, които допринасят за икономически прогрес и които пораждат ограничени изблици и анклави на съвременна икономическа дейност, се разширяват и започват да доминират в обществото. Сложната лихва е вече вградена в неговите навици и институционална структура”. ( с.. 62)
Стадият на подем обхваща времето от втората половина на ХVІІІ до първата половина на ХХ в. и е свързан тясно с Първия индустриален преврат – една истинска революция в икономическото развитие на Западна Европа. Тя е подготвена от Ренесанса и Генералната трансформация, в които се осъществяват основните стопански и социални промени, довели до формирането и укрепването на Капиталистическото пазарно стопанство и Отвореното буржоазно общество. Този стадий е свързан и с общата индустриализация на западноевропейските държави и САЩ (основно през ХІХ в.) и на някои големи държави в останалия свят (общо взето през първата половина на ХХ в.). Ростоу определя границите на Стадия на подем във времето за основните държави на Запада и някои големи държави в останалия свят чрез долната таблица:


Държава Подем Държава Подем

Великобритания 1783-1802 г. Русия 1890-1914 г.
Франция 1830-1860 г. Канада 1896-1914 г.
Белгия 1833-1860 г. Аржентина 1935-
САЩ 1843-1860 г. Турция 1937-
Германия 1850-1873 г. Индия 1952-
Швеция 1868-1890 г. Китай 1952-
Япония 1878-1900 г.

Очевидно е огромното предимство на западноевропейските държави и САЩ пред останалия свят. Именно мощният технологичен бум ги прави вече не само център на световната търговия и световните финанси, в какъвто са ги превърнали Великите географски открития и колонизацията на световните пространства, но и в промишлен център на света! Само за век и половина – между 1750 и 1900 г. (времето на Индустриализацията респективно на Подема), съотношението в общото производство между Европа и останалия свят се изменя радикално: ако към 1750 г. светът (без Европа) произвежда около 76% от общото производство, а Европа (включително Русия) само 23-24 %, то към 1900 г. съотношението е обратно: Европа (с Русия) произвежда над 63%, а останалия свят едва около 19%!
Разбира се, от средата на ХХ в. нещата започват да се изменят: Япония бързо преодолява следвоенната криза и през 60-те години вече е една от най-мощните икономики в света, а към края на ХХ и началото на ХХІ в. е третият основен свят-икономика, след ЕС и САЩ; в Далечния изток и източното крайбрежие на Тихия океан бърз и мощен подем в последните десетилетия на ХХ в. преживяват т. нар. “тигри на Изтока”: Южна Корея, Тайван, Малайзия, Тайланд; в южната част на Пацифика това правят Австралия и Нова Зеландия; СССР, след индустриализацията си през 30-те години на ХХ в. и преодоляването на следвоенната разруха, се превръща също в икономически гигант и обособява около себе си огромен социалистически свят-икономика, заедно с източноевропейските държави; Китай извършва своята комунистическа държавно-планова индустриализация (своя Подем) през 50-60-те години на ХХв., а след реформите на Дън Сяо Пин преживява стабилен икономически и технологичен растеж и в края на ХХ в. е вече четвъртата сила в Световното стопанство; Индия също извършва индустриализацията си в десетилетията след Втората световна война и към края на ХХ в. вече отстоява мястото си на бързо развиващ се свят-икономика, с нарастващи възможности на основен фактор в световната икономика; в Ислямският свят някои големи държави като Египет, Иран, Индонезия, пък и отделни по-малки петролни производители, бързо осъществяват икономически подем; подобни процеси се извършват в редица държави от Латиноамериканския свят-икономика; отделни държави на Африка също се домогват до подем...

ІV. Стадият на придвижване към зрелост.
“След подема, посочва Ростоу, следва дълъг период на постоянен или променлив прогрес, през който сега вече постоянно растящата икономика, се стреми да разшири приложението на новите технологии по целия фронт на икономическата си дейност. Около 10-12% от националния доход се инвестира постоянно, като дава възможност произведената продукция редовно да надминава нарастването на броя на населението”. ( с. 64) Всъщност това е същински стадий на растеж, в който масовото внедряване на технологиите, автоматизацията на производството, високата организация на икономиката, маркетингът и общата мотивация на работещото население на развитите държави осигуряват стабилен икономически ръст и нарастващ жизнен стандарт. Именно този стадий, според У. Ростоу, довежда развитите общества до Зрелост: “Формално, ние можем да определим зрелостта като стадий, през който икономиката показва своите възможности да се придвижи извън първоначалните отрасли, които са привели в движение подема и да усвои и ефективно да приложи много широка гама от своите ресурси – ако не всички, то поне най-прогресивните резултати на тогавашната нова технология. Това е стадият, през който икономиката показва, че притежава технологични и предприемачески умения да произвежда не всичко, но всяко неща, което избере да произвежда...” ( с.64)
Уолт Ростоу определя времето за достигане на Зрелост около 60 години: от началото на Подема до Зрелостта. За развитите държави в Западна Европа това е времето от края на ХІХ в. до втората половина на ХХ, когато може да се каже, че повечето от тях навлизат в Стадия на високо равнище на масово потребление, според схемата на Ростоу. Може би само САЩ малко изпреварват и навлизат в този стадий през 30-те години на ХХ в. Що се отнася за останалия свят, преминаването към тези стадии е доста различно във времето, пък и доста относително, доколкото възможностите на различните държави и светове-икономики са различни, както и подходът към икономическия растеж, определян от различните форми на държавна и стопанска организация и управление. Самите развити капиталистически държави, с определяща роля в световната икономика, навлизат в различно време и по различен начин в тези стадии:
- Великобритания например, която първа приключва Стадия на създаване на предпоставки за подем (1783-1802 г.), първа навлиза в Стадия на подем и достига “технологична зрелост” (1850 г.). Впоследствие обаче, очевидно закъснява с навлизането си в следващите стадии. През втората половина на ХІХ в., тя видимо губи инерция, лежи на славата си на “фабрика на света” и не прави нищо особено за обновяване на технологиите си. Същевременно Обединеното кралство изнася значителни капитали и отделя малко за технологично обновление. Това довежда до там, че в последните десетилетия на ХІХ в. тя е изпреварена категорично от младите индустриални гиганти Германия и САЩ. Великобритания изостава и в навлизането в Стадия на високо равнище на масово потребление от САЩ и дори от Канада.
- Франция изостава от Великобритания при навлизането си в Стадия на подем (1830-1860 г.). Тя изключително бавно осъществява индустриализацията си и едва в началото на ХХ в. достига относителна “технологична зрялост” (1910 г.). През целия ХІХ в. френската промишленост е предимно лека и преработвателна, а капиталите са съсредоточени предимно в банките. Страната изнася огромни капитали в колониалните си владения и в развиващите се държави и почти не отделя средства за инвестиции в технологиите. Така в края на ХІХ и началото на ХХ в. икономиката й изостава значително от другите три големи държави на Запада: САЩ, Германия и Великобритания. Дори малката Белгия я изпреварва в някои отношения!
- САЩ също закъсняват донякъде след Великобритания и навлизат в Стадия на подем към средата на ХІХ в. (1843-60 г.). Причините за това се коренят главно във факта, че в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. младата държава все още се устройва и утвърждава в продължителна война с бившата метрополия – Британската империя. Гражданската война от първата половина на 60-те години на ХІХ в. също забавя индустриализацията и подема. Победата на индустриализирания вече Север обаче, ускорява процесите на растеж, а овладяването на Запада, с огромните му ресурси, създава мощна материална база за бърз технологичен растеж през последните десетилетия на ХІХ в. Тогава янките слагат ръка и върху ресурсите и пазарите на Латинска Америка, в духа на прословутата “Доктрина Монро”: “Америка, за американците”! Това увеличава неимоверно възможностите на САЩ и още в 1900 г. те достигат “технологичната си зрялост”. Според Ростоу още в 30-те години на ХХ в. Щатите вече навлизат в Стадия на високо равнище на масово потребление. След Втората световна война, те вече се утвърждават като новия лидер в Световната икономика, измествайки окончателно Великобритания!
- Германия най-късно навлиза в Стадия на подем – едва от средата на ХІХ в. (1850-1873 г.). През последните две десетилетия на века обаче, тя осъществява мощен технологичен бум. Само за две десетилетия се създават големи предприятия на металургията, машиностроенето, автомобилостроенето, корабостроенето, тежката химия и др. Нещо повече, германският индустриален и банков капитал проявяват тенденция, не без държавни протекции, към концентрация. Така още към края на ХІХ в. тук се появяват едни от първите в света мощни финансово-индустриални корпорации, обединявайки големите заводи на Флик, Тисен, Круп, Стинес, “Фарбен индустри”, “Сименс”, “АЕГ” и др. Основното металургично производство в началото на ХХ в. е съсредоточено в огромния “Стоманен тръст”! През 1910 г. мощният Втори Германски райх влиза категорично в “технологичната си зрялост”.
Различен е и подходът в икономическото развитие на четирите водещи държави: Великобритания през втората половина на ХІХ в. изоставя политиката на протекционизъм, в качеството си на основен търговски, финансов и индустриален център на Световното стопанство и защищава принципа на “либералната търговия” и пазарна икономика. Държавата почти не се меси в частния национален бизнес, освен когато го защищава от чужда конкуренция. Подобна е и икономическата политика на Франция. В същото време в САЩ държавата насърчава едрия капитал и му дава пълна свобода на действие, а огромните ресурси на целия континент му дават неограничени възможности за бърз растеж! В Германия пък, самата държава протежира и често пряко участва в създаването на големите капиталистически предприятия и в по-късната им концентрация. За разлика от Великобритания и Франция, Германия не изнася капитали, а ги насочва към големите предприятия. Тази политика е свързана и с германските претенции за преразпределение на колониите, ресурсите и пазарите в света и противопоставянето на големите колониални империи, води Втория Германски райх към военно решаване на конфликта! Това формира прословутата политика на Модерен германски милитаризъм, прокарвана още с обединителните войни от Ото фон Бисмарк и обоснована от неговият икономически съветник Фридрих Лист.

V. Епохата на високо равнище на масово потребление.
В началото на този стадий “водещите сектори” в промишленото производство постепенно се “преместват към потребителските стоки за дългосрочна употреба и услугите”. (Ростоу, У., Стадии на икономическия растеж, Б., 1993) Променя се “структурата на работната сила” – все по-голяма част от нея се насочва в сферата на квалифицираното производство и в услугите. В същото време все повече хора се стремят към придобиване на “плодовете на потреблението на зрялата икономика”!
- Нараства тенденцията “ресурсите да бъдат насочвани все повече към производството на стоки за дългосрочна употреба;
- Засилват се стремежите за разпространението на услугите в масов мащаб, обхващащ основните слоеве на населението в развитите държави;
- В развитите държави се “заделят все повече средства за социално осигуряване и застраховки;
Като основни примери за навлизането в Епохата на високо равнище на масово потребление Ростоу посочва относително ранната широка употреба на различните домакински уреди, шевните машини, велосипедът. Но най-ярък пример “в исторически план” за него е все по-широкото използване на “евтиния масов автомобил” – още преди Втората световна война в САЩ и през 60-те, 70-те години на ХХ в. в Западна Европа.
През 50-те години на ХХ в. в този стадий решително навлизат Западна Европа и Япония, докато източноевропейските държави и СССР започват навлизането, но поради политически и идеологически причини го задържат. Всъщност основните причини за това са социалистическата уравниловка и липсата на стимули за индивидуално развитие, липсата на реален пазар и пазарен механизъм, основани на лична професионална мотивация, интерес и конкуренция, както и безнадеждното и перманентно остаряване на технологиите, които не могат да обезпечат стабилен ръст на производството за масово потребление. Това се отнася особено за СССР, където освен фаталното остаряване на технологиите, съществува и фактът, че основните средства за производство, както и всички технологични новости, се насочват във военната сфера. В същото време развитите държави на запад: САЩ, Канада, повечето западноевропейски държави и в по-малка степен Япония инвестират огромни капитали в производствата за масово потребление и това им осигурява стабилен икономически ръст и мотивация на основната част от населението, чийто жизнен стандарт бързо нараства!







ЛИТЕРАТУРА:

Ваклинов, Ст., Археология, С. 1973.
Lewin, R., The Origin of Modern Humans, NY, 1993.
Шрийв, Дж., “Най-великото пътешествие”, Сп. National geographic, март 2006 г., бр. 3, с. 57.
Ренфрю, К., “Златните съкровища на Древна България”, Сп. National geographic, октомври 2006 г., бр.10, с. 135.
Хрестоматия по истории Древнего мира, т. І, ІІ, М. 1950.
Хрестоматия по истории Древнего востока, М. 1963.
Данов, Хр., Христоматия по история на Стария свят, ч. І, ІІ, С. 1967, 1969.
Книга на мъртвите на древните египтяни, С. 1982.
Ангелов, Д., П. Тифчев, Подбрани извори за историята на Византия, С. 1970.
Йонов, М., Й. Николов, Христоматия по история на Средните векове, С. 1968.
Бакалов, Г., П. Ангелов, Христоматия по история на Средните векове, С. 1988.
Богданов, С., Н. Христова, Ив. Иванов, Градският въздух прави човека свободен, (Сборник документи за средновековния европейски град), С. 1995.
Сборник документи и материали по Стопанска история, (съставители Н. Нешева-Кьосева и Д. Димитров), С. 1999.
Международни актове и договори, 1648-1919 г., С. 1958.
Димитров, Д., Н. Нешева-Кьосева, Сравнителна стопанска история, НВУ, С. 1995.
Оппенхайм, А. Лео, Древняя Месопотамия, М. 1980.
Kees, H., Das alte Agypten, В. 1958.
Савельева, Т., Аграрный строй Египта в период Древнего царства, М. 1962.
Фрейзър, Дж., Златната клонка, С. 1984.
Сима Цян, Исторические записки, т. 4, М. 1986.
Синха, Н., А. Бенерджи, История Индии, М. 1954.
Бонгард-Левин, Г., Древнеиндейская цивилизация, М. 1980.
Сима Цян, Исторические записки, т.4, М. 1986.
Крюков, М., Л. Переломов, М. Софронов, Н. Чебоксаров, Древние китайцы в эпоху централизованных империи, М. 1983.
Авдиев, В., История Древнего востока, М. 1970.
Тукидид, История на Пелопонеската война, с. 1979.
Плутарх, Успоредни животописи, С. 1981.
Светоний, Г., Дванадесетте Цезари, С. 1981.
История Древней Греции, М. 1972.
История Древнего Рима, М. 1971.
Ангелов, Д., История на Византия, т. І, ІІ, С. 1968.
Литаврин, Г., Как са живели византийците, С. 1984.
История на Средните векове, С. 1977.
Гумильов, Л., Хуните, т. І и ІІ, С. 2007.
Гумильов, Л., Древните тюрки, С. 2006.
Льо Гоф, Ж., Цивилизацията на Средновековния запад, С. 1998.
Мутафчиева, В., Османска социално-икономическа история, С. 1993.
Конрад, Н., Запад и Изток, С. 1979.
Мутафчиев, П., Изток и Запад в Европейското средновековие, С. 1993.
Куртезау, Ж., История на португалската експанзия, т.1, С. 1998.
Колумб, Хр., Дневници, В. 1972.
История России, т. 1, М. 1998.
Российские самодержцы, М. 1992.
Великие реформы в России, 1856-1874, М. 1992.
Неизвестная Россия, (Сборник документов), т.І, М. 1992.
Мишев, Р., История на страните в Европа и Америка (1871-1918 г.), В. Т., 1993.
Младенов, Б., И. Дамянов, Политическа история на Европа, ч.І, С. 1997.
Иноуе, К., С. Сеси, История современной Японии, (пер. С яп.), М. 1955.
Окадзаки, С., Этапы развития капитализма в Японии, (пер. С яп.), М. 1959.
Окиммура, Х., Корпоративный капитализм в Японии, М. 1986.
Аптекер, Г., История американского народа, т.1, 2, (пер. С англ.), М. 1961.
Dicionnaire d’histoire economique, 1800 a nos jours, P. 1992.
Lesurd, J., G. Gerard, Histoire economique, XIX et XX sicles, v. 2, P. 1963.
Toniolo, G., L’economia dell Italia fascista, Roma-Bari, 1971.
Grifone, P., Corporativismo di Stato e imperialismo fascistaq Mil. 1975.
Шмелев, Г., Коллективизация на крутом переломе истории, “Истоки”, т. 2, М. 1990.
Шмелев, Н., Авансы и долги, Сп. “Новый мир”, 1987.
Маринов, В., Единният вътрешен пазар на Европейската общност, С. 1993.
Европейско политическо сътрудничество, С. 1999.
Европейско стопанство, ЮЗУ, Блгд., 2005.
Демостенеов, С., Теоретическа политикономия, С. 1991.
Лист, Фр., Национальная система политической экономии, С. П-г, 1891.
Тойнби, А., Изследване на историята, т. 1, 2, 3, С. 1994.
Шпенглер, О., Залезът на Европа, С. 1994.
Зомбарт, В., Буржуа, М. 1994.
Бердяев, Н., Смисълът на историята, С. 1994.
Кинкел, И., Курс по Сравнителна стопанска история, С. 1947.
Кенеди, П., Възход и падение на Великите сили, т.І, ІІ, С. 1997.
Вебер, М., Протестантската етика и духът на капитализма, С. 1993.
Ростоу, У., Стадии на икономическия растеж, Б. 1993.
Селигмен, Б., Основные течения современной экономической мысли, М. 1968.
Хънтингтън, С., Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, С. 1999.
Арместо, Ф-Ф., Хилядолетието, С. 1999.
Алтермат, У., Етнонационализмът в Европа, С. 1998.
Шулце, Х., Държава и нация в Европейската история, С. 2002.
Димитров, Д., Балканският икономически феномен, С. 2005.
Световните цивилизации, т.1, 2, 3, 4, С. 1998.
Хансен, Э., Экономические циклы и национальный доход, (пер. с англ.), М. 1959.
Кондратиев, Н., Дългите вълни в икономиката, С. 1995.
Court, W.H.B., British Economic History, 1870-1914, Cambr., 1965.
Langer, W.L., The Diplomacy of Imperialism, 189-1902, NY, 1960=