Здравейте! Вероятно използвате блокиращ рекламите софтуер. В това няма нищо нередно, много хора го правят.

     Но за да помогнете този сайт да съществува и за да имате достъп до цялото съдържание, моля, изключете блокирането на рекламите.

  Ако не знаете как, кликнете тук

Йовков - „Песента на колелетата"

Безплатни есета, реферати, доклади, анализи и всякакви теми свързани с литературата.
Константин Преславски, Черноризец Храбър, Паисий Хилендарски, Любен Каравелов, Добри Чинтулов, Добри Войников, Петко Р. Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, П.К. Яворов, Димчо Дебелянов, Елин Пелин, Гео Милев, Никола Вапцаров, Христо Смирненски, Атанас Далчев, Йордан Йовков, Никола Фурнаджиев, Елисавета Багряна, Димитър Димов, Димитър Талев, Веселин Ханчев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Блага Димитрова, Христо Фотев, Борис Христов и Виктор Пасков
Нова тема Отговори
Потребителски аватар
Mozo
Skynet Cyber Unit
Skynet Cyber Unit
Мнения: 283199
Регистриран: пет юни 01, 2007 14:18
Репутация: 332742
Местоположение: Somewhere In Time

Йовков - „Песента на колелетата"

Мнение от Mozo »

ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА

ЛУННАТА БОЛЕСТ НА МАЙСТОРА
В прочутата Йовкова творба „Песента на колелетата" се разказва за ковача Сали Яшар, надарения от Бога майстор на каруци и звуци, който достига до хуманистични прозрения за смисъла на битието. Един внимателен прочит на разказа лесно би установил, че образът на героя е в много интерес­ни отношения със символно натоварения образ на луната. Преображенията на лунната светлина по особен начин мар­кират промените в душевните състояния на Сали Яшар. „Песента на колелетата" е творба за особеното майсторство на съдбата-ковач - на лунна светлина тя изковава фината сплав на човешките съществувания.
Повествованието непрекъснато акцентува върху двойст­веността на героя като основна негова характеристика - той „мъдро" се наслаждава на радостите на живота, но и се из­мъчва от горчивините на нерадостни спомени. Метафорич­но казано - единият Сали Яшар живее в „слънчевия свят", а другият се терзае в „лунния свят". В щастливите часове на почивката и насладата Йовковият герой е изправен сред почти пасторална картина - зелените поляни са „наполови­на в сянка, наполовина залени със слънце". В слънчевия свят Божиите твари опиянено извършват ритуалите на жи­вота, там времето като че ли е спряло в безкрайната си при-родно-щастлива повторителност. Там са богатството и дар­бата, вдъхновеният труд и пеещите каруци, самото ненап-регнато отдаване на ласките на света. Чрез образите на щър­келите тази „картина" е метафорично обърната към божия­та благословеност на едно грижливо споделяне на същест­вуването. В спонтанността на грижата и в кръговратите на прибирането природният свят намира своята върховна ос-мисленост: „Спокойни и важни, щъркелите се прибираха по салплъците, Сали Яшар ги гледаше как нахранваха малките си, след туй се оттегляха настрана, продумваха си сякаш не­що и като отхвърляха главите си назад, като че за да поглед­нат към небето и към Бога, гръмко и тържествено започва­ха да тракат с дългите си клюнове."
Но знаците на прехода, така характерни за изображение­то на Йовков, не закъсняват да се появят. Сали Яшар е вне­запно „изненадан от промяната" - полето е „почерняло", а „над хоризонта, сред разпилените мъгли от прах, беше се по­казал месецът, голям и червен, като нагорещено желязо". Именно изгряващият месец бележи обръщането на погледа -„Сали Яшар преставаше да гледа навън и обръщаше мисли­те си към самия себе си." Прехождането от „слънчевото" към „лунното" открива темата за злочестините. Притежанията на героя - богатството, честта, славата - се оказват дълбоко проблематични, те не могат да бъдат ориентирани към нищо, което да ги осмисли - те са късните и ненужни дарове на без­възвратно изтичащото време.
Каруците - вдъхновението и гордостта на Сали Яшар -разказват с чудните си звуци не друго, а „... как един човек може да бъде много богат, но и много злочест". По един впечатляващ нач:ин „слънчевият" и „лунният" свят са пред­положени в творбата: „На баира, отдясно на царския път, където каруците, които се връщат от града, разсипват най-мелодичните си звуци, лежат в гробищата двамата му сина, два сокола." Гробищата са драматично въведени като конт­рапункт на песенния „царски път", те са тъмната, опака страна на светлия свят на човешкото светуване. Двата об­раза маркират острия дисонанс между благополучността на социалния статус и злополучността на психическите пре­живявания. Изгрелият месец е огрял всъщност зоната на психичното, на онова, което традиционно е конципирано ка­то укрито някъде дълбоко „долу" и може да се проявява са­мо в специфичните ситуации на прехода, на светлината на загадъчното и тревожещото.
Луната започва символичното си участие в съдбата на героя, за да открие жестоките следствия от загубата - само­тата, унинието, болестта. „Соколите" на Сали Яшар са от­несли със себе си смислеността на живота, скъсали са така необходимите връзки между Дома и Света. Героят носи радости на света, но е загубил дома, съкровената му сподели-мост. В безкрайните нощи на загубата луната изгрява, за да раздипли метафоричния си метафизичен потенциал. Опре­делена като „нагорещено желязо", тя сякаш сочи своята дъл-бинно-митологична свързаност с ковачеството, от една стра­на, и с лечителството, от друга.
Ще припомня само, че словосъчетанието „нагорещено желязо" се появява в началото на творбата тъкмо в лечител­ски контекст. Сали Яшар по чудодейността на своето появя­ване е сравнен със знахарите, а за знахарите се казва, че „ле­куват най-тежки болести и често пъти с някоя билка, с вър­ха на нагорещено желязо или само с няколко думи връщат живота на много умиращи". Така лунният образ влиза в сложни обратимости с образа на Сали Яшар. Луната откри­ва сетивата за болката, но тя е и своеобразна символична проекция на „ковашките" умения на Сали Яшар. Чрез се­мантичното срастване на луната със знахарите и лечителст­вото вече е създадена основа за внушението, че ковачът-знахар има все пак шанс да се справи с измъчващата сила на болките, да изкове по нов начин „нагорещеното желязо" на своята съдба-луна.
Но засега, в тази начална част на разказа, ходът на месе­ца трасира пътя на загубите и на болките. Веднага след изре­чението „Месецът беше се издигнал и побледнял" е срещата на Сали Яшар с Джапар. Съвсем в традицията на познати по-вествователни формули тя въвежда мотива за несъстоялата се сватба - дъщерята на стария майстор е отхвърлила „бед­ния, но добър момък". Изгубените синове и запилялата се по пътищата на света дъщеря оформят парадигмалния образ на опразнения дом. Така освен зоните на психичното, месецът за пореден път осветява и липсите, превръщането на дома в царство на сенките, на смъртта.
Болестта на Сали Яшар е използвана като знак на бук-валността - тя идва да потвърди това, което разказът вече метафорично е заявил. В хода на буквалността по-нататък големият празен дом директно ще бъде оприличен на „гробница", където се мяркат привидения - „немощна и болнава стара жена се мяркаше насам-нататък като приви­дение..." и гостенин - самият Сали Яшар, „гостенин от време на време вкъщи". Няма шанс за рождества в тази къща, привидението и гостенинът не могат да бъдат стопанин и стопанка, да пресъздават неповторимата констелация на до­ма, да укрепват домостроителната хипостаза на битието. „Навред беше тихо, напуснато, мъртво" - това е изречение-обобщение на закритите хоризонти.
В болестите на Сали Яшар луната отново е настойчив спътник и измерение на безнадеждното очакване - „Прозор­ците бяха отворени, вън се чернееха салкъмите и между листата им течеше бялата светлина на месеца". Нещо по­вече, след зловещия писък на птицата геджекуш, който ся­каш е „зовът на самата смърт", клоните на салкъмите са описани като „увиснали в сребърната мрежа на месечина­та''''. Луната настойчиво продължава да бъде конципирана като образ на метафоричен ловец, хвърлящ погубителските си мрежи над болните човешки тела и души. В нейните мре­жи агонизира и болният от „лунната болест" Сали Яшар, напразно напрягащ се да чуе звуците на спасението: „... кол­кото и да напрягаше слуха си, не чуваше нищо друго освен някакъв смутен шум и скоро разбираше, че е от кръвта, ко­ято биеше в ушите му".
Във формулния репертоар на повествователното изкуст­во съществува вълшебната дума „изведнъж" - именно тя се появява в най-страшния момент на безнадеждността и аго­нията в лунните мрежи - „Изведнъж той трепна: вървеше някъде каруца." Тази каруца, разбира се, ще е спасителната каруца на Шакире - дъщерята, завръщаща се у дома. Имен­но тук повествованието включва нови семантични пластове на лунния образ. Освен болестта, луната може да означава и промяната, трансформацията, възраждането. Пристигането на Шакире е оповестено от пеещите колелета на нейната ка­руца, те „идат наедно с лучите на месеца". Това е вече жен­ското, плодоносното лице на луната, паяжината, сътворена от нея, пак от нея ще бъде разкъсана: „Затрептяват листата на салкъмите, разнищят се между тях като паежина лучи­те на месеца, през прозорците, като роса на топъл дъжд, нахлуват звънливите звуци на колелетата."
Самата спасителска топлина на женското ще се изправи на прага на къщата-гробница, за да разтопи този, изписан сякаш от регистрите на романтичната баладичност, лик на луната. Домът отново ще премине в слънчевия свят, Шаки­ре ще бъде „огряна от слънцето и затова още по-хубава". Тя отчетливо е конципирана и като фрагмент от глъбинния образ на слънцето и на неговия човешки еквивалент - ко-нашкия огън: „... по сърмата на синия й елек, който стягаше гърдите й, горяха и се разсипваха ситни искри". Всеки чо­век е там, налага се метафоричното внушение - в света-ко-вачница кове той чудодейните форми на съдбата си. Той е майсторът зидар на Дома и на Града - центърът, където се събират лъчите на звездата пентаграма. Чрез знахарствата на съпричастието той може да спасява.
И още един, значим за внушенията на творбата, жест из­вършва Шакире. Тя се преоблича със „скритите дрехи на майка й", а преобличането в Йовковите творби, както знаем, с смислово натоварено. Още преди конкретността на преоб­личането Сали Яшар е слял образите на майката и дъщеря­та - „... нейният образ се сливаше с образа на първата му же­на, на която тя приличаше". От дълбочините на „старите брашовски съндъци", този популярен символичен уред за неутрализация на изтичащото време, като че възкръсва едно друго същество - „... Сали Яшар я гледаше със свито сърце, защото пред очите му се събуждаха спомени и видения от друго време и от други дни." Шакире е върнала времето, щастливото време на домашната заедност и с това е спаси­ла своя баща от смъртта.
Нищо по-значимо от духовния баланс на спасителското „ковачество" не може да има - оздравелият Сали Яшар про­вира именно това. Неговото досегашно лутане в търсене на швета го е изправяло само пред закрити пътища. Героят ис­ка да прави чешма, представя си цялата омайност и щедрост на това благодеяние. Но глъбинно-митологичната „компе­тентност" му подсказва, че „чешма не навсякъде можеше да се направи, нямаше къде". Чешмите се градят на особени, свети места, те бележат благодатта на природата и битие­то, от тях се лее светлината на божия свят. Сали Яшар е из­правен сякаш пред изчерпаността на земната святост, всич­ки жестове на добросърдечието изглеждат заети. Идеята за направа на мост или хан неслучайно е свързана с „лошото място" - „Идеше му наум да направи някъде кладенец, мост на някое лошо място, хан, където замръкват пътници". Но чистата благодеятелност не може да е свързана с „достатъч- ността" на лошите места - в тях са дори подозрително ук­рити демоните на притежанието - „... всичко това му се виждаше или недостатъчно, или не твърде почтено".
Символите, знаците, заветите носят очертанията на пред­намереността, те по особен начин са смисъл-за-себе-си. До­като майсторското ковачество е захласът, опиянението от разпалването на огъня и разпалването на желязото. Изкова­ването е спонтанно избликване на битийните смиели, бла­гост, непредизвикана от грижата за себе си, а от любовта към другите. Майсторът е този, който дава гласове на вещния свят и тези гласове са субстанциално идентични на гласове-те на спасението, те завещават захласващата радост на чо-вешкия труд.
Разговорът на Сали Яшар с Джапар за завръщането на Ибрям Чауш е може би смисловият център на творбата. Джапар разказва притчата за изгубения стопанин, който след дълго отсъствие се завръща у дома от далечните селе- ния на смъртта. Това свято завръщане отново е „оповесте-
но" от каруците-гласове на Сали Яшар - целият дом отклик-ва на мощта на приближаващата се песен - „И наистина, по-дир малко затупкаха боси крака, гледам, чернее се фередже, върви жена и около нея деца скимучат като прасенца, пла­чат. Познах я - жената на Чауша. „Татко ви си иде, мама" -дума им. [...] Ах, голяма радост, голяма дунанма беше сно- щи в къщата на Чауша!"
Поразяваща душите е тази среща, която отново сглобява разпилените късчета на дома. „Мъртвият" баща („... нали казаха, че го били бастисали по пътя, че го убили?") се зав­ръща по толкова сходен начин със символично завърналата се мъртва жена на Сали Яшар. Едва в удвоения и коменти­ран разказ за завръщането на мъртвия стопанин Иовковият герой съзира истината за „разположението" на светите мес-та по света. На следващия ден в ковачницата майсторът на три пъти вдига чука и на три пъти го оставя замислен. На третия път, при третото спомняне, той вижда величавата картина на вечното завръщане: „... той сякаш като насън ви дя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата, а от ниските къщурки, над които се носи вечерен дим и прах, излизат жени с деца на ръце, други по-големи деца тичат наоколо им и всички вървят срещу каруците, за да ги посрещнат..."
Иовковият герой е съзрял благословената домашност на света, циклите на тръгване и завръщане, прехожданията на слънчевия към лунния свят и обратно, загриженото, но и радостно стопанисване на земния дом. Той е разпознал до­ма като пределно средоточие на святост в грешната и лунно тъжна земя. Каруците, препускащи по белите пъти­ща на света, ще бъдат теглени от съдбовните коне на копне­жа по дом, те са посланиците на вярата и спасението, сили­те, разкъсващи коварните мрежи на лунните горести и бо­лести. Край на всички „лоши места", край на всички из­мъчвания за добротворство и завещаване - центърът на света е открит.
* * *
В дидактичния финал на разказа Шакире и Джапар се събират, за да положат и последните реторични греди на притчата за Дома. Сали Яшар отново майстори каруца - не­ка тя да бъде наистина само за новото семейство. За чита­телите на символичния план на творбата прочитът е при­вършил при сцената на третото замисляне, при третото от­пускане на чука.
Това отпускане изковава истинския финал на разказа, заключителния му метафизичен акорд.
Прочетено: 2629 пъти
Изображение
Нова тема Отговори

Върни се в “Литература”