Здравейте! Вероятно използвате блокиращ рекламите софтуер. В това няма нищо нередно, много хора го правят.

     Но за да помогнете този сайт да съществува и за да имате достъп до цялото съдържание, моля, изключете блокирането на рекламите.

  Ако не знаете как, кликнете тук

Безумието и мъдростта в образа на Дон Кихот

Безплатни есета, реферати, доклади, анализи и всякакви теми свързани с литературата.
Константин Преславски, Черноризец Храбър, Паисий Хилендарски, Любен Каравелов, Добри Чинтулов, Добри Войников, Петко Р. Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, П.К. Яворов, Димчо Дебелянов, Елин Пелин, Гео Милев, Никола Вапцаров, Христо Смирненски, Атанас Далчев, Йордан Йовков, Никола Фурнаджиев, Елисавета Багряна, Димитър Димов, Димитър Талев, Веселин Ханчев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Блага Димитрова, Христо Фотев, Борис Христов и Виктор Пасков
Нова тема Отговори
Потребителски аватар
Mozo
Skynet Cyber Unit
Skynet Cyber Unit
Мнения: 283218
Регистриран: пет юни 01, 2007 14:18
Репутация: 332742
Местоположение: Somewhere In Time

Безумието и мъдростта в образа на Дон Кихот

Мнение от Mozo »

БЕЗУМИЕТО И МЪДРОСТТА В ОБРАЗА НА ДОН КИХОТ
В началото на 16 век в Испания се появява първата част на романа на Сервантес - “Дон Кихот”. Авторът създава образите на Дон Кихот и Санчо Панса като пародия на рицарите и техните оръженосци. Сервантес обаче не отхвърля и не осмива идеите на рицарството, а само многобройните рицарски романи, в които са забравени високите нравствени ценности и добродетели на рицарството за смертка на сензацията. В образите на двамата герои той създава литературни типове с общочовешко значение.Това, което най-често занимава изследователите на Сервантес и на неговото творчество, е образът на главния герой и най-вече разумът на неговото безумие. Мъдрец в своите намерения, в своя идеал и в словото, с което го проповядва, и безумец в действията си и в средствата, с които си служи срещу злото, Дон Кихот тръгва по света, за да има днес човечеството един прекрасен модел за висша нравственост. В първата глава на произведението той е представен като беден идалго, примирен с безсъдържателния си и безцелен живот. Увлича се в четене на рицарски романи, което го довежда до безумие. Започва да си въобразява, че е рицар, който е длъжен да се бори срещу злото. Мечтае за световна слава и дори да стане император. Дон Алонсо Кехана става Дон Кихот. Като истински рицар и той си има своите рицарски доспехи. Слага си стари доспехи, останали от неговите прадеди, взима картон вместо забрало и бръснарско легенче вместо шлем. Рицарят избира и своя дама на сърцето – бедна селянка на име Алдонса Лоренсо, която той нарича Дулсинея дел Тобосо. Той сам добре разбира, че любовта му към нея е излмислица, той се придържа към тази измислица за да се приближи максимално до онези велики и славни рицари, описани във всички тези романи, които е прочел. Вместо кон Дон Кихот яхва своята стара краната Росинант и потегля на път да дири приключени и слава. След първият си поход главният герой се връща отново в родното си селце в окаяно състояние. Но все пак той е решен да тръгне отново на път. Благодарение на съвета на “услужливия” ханджия, той решава, че този път трябва да си намери оръженосец. Тази длъжност се заема от неговия съселянин – Санчо Панаса. Подмамен от обещанията на Дон Кихот да стане губернатор на някой остров, Санчо с готовност тръгва с рицаря на неговия втори поход. Смях у читателя буди описанието му – той е нисък, дебел и тромав, облечен в селски дрехи, яхнал магаре. Санчо е образ на типичния испански селянин от онази епоха – прагматик, предпазлив и дори страхлив, здраво стъпил на земята. Показателно е и името му. Санчо е най-разпространеното име в Испания по онова време, а Панаса означава търбух. Със своя простодушен хумор той се явява като пълен антипод на господаря си и по вънщен вид, и по характер.Вдъхновявани от различни подбуди, те заедно тръгват да кръстосват из прашните и изровени пътища на Испания, за да търсят приключения. В началото на произведението оръженосецът все още не разбира духа и стремежите на Дон Кихот.А той е идеалист, готов е да се жертва за хората и за идеите си, без да търси някаква материална изгода. Защитава бедните и онеправданите, желае всички хора да живеят щастливо и свободно.. Макар и не съвсем реално, по детски наивно, той се превръща във въплъщение на доброто, което шества по света.

“Разумът и безумието на Дон Кихот”
Прашните пътища, мръсните и неприветливи ханове, липсата на щастие в човешкия живот създават реална представа за социалните и духовни контрсати в късноренесансова Испания. Именно през този мрачен и объркан период се появява романът на Сервантес “Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча”. Още с първата си част тази творба събужда огромен интерес, който е жив и до днес. Това, което най-често занимава изследователите на Сервантес и на неговото творчество, е образът на главния герой и най-вече разумът на неговото безумие.Мъдрец в своите намерения, своя идеал и в словото, с което го проповядва, и безумец в действията си и в средствата, с които си служи срещу злото, Дон Кихот тръгва по света, за да има днес човечеството един прекрасен модел за висша нравственост.Лудостта, която обзема кроткия иначе по характер идалго, превръща обикновеното му и безлично съществуване в нов ритъм на живот, с героични, макар и неуспешни прояви на рицарския му дух.Дон Кихот поема предизвикателството да носи огромната отговорност за опазване добродетелите на изчезналото странстващо рицарство.Чрез тази своя мисия той преоткрива забравените човешки ценности.Погледът на рицаря в него е извисен над дребнавото, нищожното.Макар че на пръв поглед в действията и думите на обезумелия идалго всичко е проява на лудостта, в мотивите му за действие има дълбока човечност и загриженост за съдбата на онеправданите.Прозрял истината на страшното време, в което живее, обикновеният, почти неизвестен на никого обеднял идалго дон Кихада решава да поправи света, да върне хармонията на идеализираното минало, въплатено от него в мечтата му за “Златния век”. Многократно героят излага своите цели, споделя своите намерения, от които струят хуманизъм, готовност за действие и саможертва в името на доброто и красивото. Той се стреми да “отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотреби и възстановява правата на онеправданите”. В началото на романа Дон Алонсо Кихана по нищо не се отличава от хилядите испански благородници, представители на обеднялата идалгия. Като всички тях, и той се примирява с действителността, приел без съпротива нещастното си съществуване.Но идва дръзкия бунт на човешкото съзнание., който граничи с безумието. Дон Кихот пожелава с цялата сила на духовната си същност да промени не само своята съсловна съдба, но и времето. Безличният идалго се превръща в ярка индивидуалност. Той нарича себе си Рицар на печалния образ, защото печален и тъжен е светът, в който се впуска, за да промени злото и да възстанови справедливостта. Няма закон, който да отмени вътрешната убеденост на Дон Кихот, че той е призван да служи на доброто, да защитава бедните и несправедливо унижените. Всеки страдащ, независимо от причините, породили личната болка, получава закрила от странстващия рицар. В това се крие и неговата изключителна хуманност, надхвърляща често границите на разумността. Той не престава да вярва в хуманната си мисия: “ Аз съм храбрият Дон Кихот де ла Манча, покровител на обидените и онеправданите.” Вярата в доброто е вътрешната нравствена сила на идалгото. Тя го прави духовно красив и неземно съвършен.Задачите, които си поставя Дон Кихот, показват неговата способност да наблюдава трезво, да преценява действителността, да не затваря очите си и сърцето си за неправдата и социалните проблеми, за страданието на хората

Разумът и безумието на Дон Кихот(литературно интерпретативно съчинение)
Животът в Испания през далечния XVII век се свързва не само с прашните улици и неприветливи, тъмни ханове. Този период се свързва със създаването на едно от най-великите и значими за литературата произведения “Дон Кихот де ла Манча”. В това далечно за нас време Мигел де Сервантес пише това произведение, което минавайки през годините трупа все повече и повече популярност и заслужено уважение.В своето неповторимо и незабравимо произвединие Мигел де Сервантес доста успешно осмива и иронизира така известното завладяващо всички хора странстващо рицарство. Авторът представя своя герой Алонсо Кехана като спонтанна и безумна личност и все пак в цялото му безумие има “капчица” разум.Също завладян от силното и необяснимо влияние, което оказват романите за странстващи рицари, идалгото Алонсо Кехана, по-късно самопрекръстил се на прословутия Дон Кихот, е опиянен от неповторимите приключения на описаните герои в романите. Макар и вече да е човек на възраст, петдесет годишен, идалгото кипи от енергия и е готов за невероятни подвизи. Без да го интересува какво мислят другите хора, без да се бои за самия себе си, Дон Кихот тръгва по Земята, за да търси справедливост, да помага на невинните и онеправданите. Поемайки множество рискове, стремящ се да подряжава на странстващите рицари, героят на Сервантес се представя в светлината на безумец.Точно това е и целта на целия роман – да покаже колко безумни са онези дълбоко завладяващи романи за несъществуващи рицари. Като безумец и тотална “откачалка” се проявява и Дон Кихот. Още от хората на неговото време, та и до ден днешен, неговите действия са


Дон Кихот (ЛИС)
Изцяло в плана на пародията е развито повествованието в първите шест глави на романа на Сервантес, в които се описват премеждията на знаменития рицар Дон Кихот.Озовал се сред козарите (IX глава), героят се впуска в опасно приключение – да приобщи чрез тайнството на словото група обикновени люде към идеалиете, в служба на които се е обрекъл да служи като странствуващ рицар. Дон Кихот произнася пред тях прочутата си реч за “Златния век” от дълбочината на сърцето си, така както човек говори на самия себе си или насаме с бога, в който вярва.Героят на Сервантес доказва тук за първи път, че човек с безпределна вяра в духовното преобразяване на хората, във възможностите на собствения си високоблагороден, безкористен ум. В крайна сметка Дон Кихот успява да просветли смаяните козари не е с изисканото си ораторско майсторство, а със завладяващото си външно излъчване. Авторът неведнъж упоменава в тази ситуация бледото му, изпито лице, очите му, излъчващи трескав плам. Те се съчетават с изградения до този момент външен портрет на героя в нашето съзнание: посивели коси, орлов, малко пречупен нос, увинсали черни мустаци.Странният идалго е висок, мършав, тънъй йати върлина, с дълги кокалести ръце, в чиято мрежа от жили тупти воля за живот. Седнал върху едно корито сред козарите, стиснал в ръка шепа жълъди, Дон Кихот размишлява дълбокомъдрено на глас, произнася възбудено вълнуващи слова, изпълнени с надежда и любов. Хората, живеели в Златния век, “съвсем не са знаеи двете слова “твое” и “мое”, изразявали любовта “с простота и непринуденост, както са я чувствали”В дълбоката си съшност героят на Сервантес си остава дете. Той носи покоряващата искреност, непосредственос т и безкористност на детето. Симпатията ни към него се ражда още от в началото, когато той се насочва увереноо към рицарското поприще. Дон Кихот дава своеобразен обет за бедност и излиза от дома си без стотинка. Той отказва да плати в храна, защото като рицар се смята освободен от задължението да плаща. Практично мислещия ханджия, който го освешава в рицарско звание, се опитва да му внуши, че трябва да носи винаги с себе си пари и чисти ризи. По-нататък самоотверженият рицар ни става близък с трогателните си усилия да прикрива бедността си, която, както ще видим, е само материална оскъдица, но в никой случай духовна нищета.Главния стимул, който вдъхновява подвизите на странствуващия рицар от Ла Манча, е неизтощимата му обич към човешкия род. Осъществяването на тази дълбока вътрешна подбуда, която тласка героя на Сервантес към все нови и нови подвизи, му доставя безгранично удоволствие – удоволствието на изпълнения дълг към страдащото човечество. Дон Кихот решава сам как да се справи с злото в света, без да признава над себе си никаква власт, нито закон.Той се ръководи от собствения си рицарски усер за неправда и справедливостта , чиато безпогрешност, макар и понякога оспорима, доказва дълбоко хуманната му ангажираност в разрешаването на извечните проблеми на човешкия род.Чувството за справедливост е извънредно развито у странствуващия рицар Дон Кихот. Неговата жертвоготовност за възцаряването на милосърдието и праволюбието на земята е може би най- пленителната черта в характера му, с която той предизвиква съпричастието на търсещия истината читател. Рицарят от Ла Манча е непримирим с несправедливост ите. Той ги наказва незабавно, без да се коле*ае, както природата и богът наказват неправдите и прегрешенията в света. Той раздава правосъдие бързо и действено, произнасянето на присъдата и изпълнението на наказанието са за него едно и също действие. Като изправя неправдите, Дон Кихот не се настървява срещу виновниците, защото вярва, че човешката природа е поправима и поученията могат да я върнат в праведния път. Героят на Сервантес си дава сметка, че когато наказанието не е естествен, непосредствен отклик на извършената постъпка, то се превръща в мярка на абстрактното правосъдие, пробужда ненавистта на всяко честно сърце.Въвеждането на оръженосеца Санчо Панса в повествованието изменя рязко замисъла и строежа на романа “Дон Кихот”. От този момент всички събития в творбата вече се оценяват от второто, не по-малко будно съзнание – съзнанието на трезвомислещия, пресметлив селянин, който е свикнал да анализира всичко около себе си, като изхожда от непреходната мъдрост на народните умотворения. Веригата от пословици, които седи Санчо, постепенно отвежда читателя достатъчно далеч от повода, който ги е предизвикал. Мъдрите сентенциозни поучения на оръженосеца се превръща в своеобразен втори смислов пласт в романа на Сервантес. Според Исак паси поговорката “По-добре врабче в ръката, от колкото орел в небесата” характеризира най-кратко първоначалния утилитаризъм на съселянина на Дон Кихот, който става негов спътник в дръзновените му авантюри, подтикван от надеждата да стане губернаор на остров.Известни ят наш учен обаче не се съгласява с оценките на традиционната критика, която подхранва едностранчивото твърдение, че оръженосецът е “Дон Кихот” е въплащение на грубия нарктицизъм и елементарен материализъм: “Санчо Панса е значително по-сложна фигура, за да може да се вмести в тази еднолинейна схема. Той се променя, търпи еволюция, превръща се в алтер его (двойник) на Дон Кихот. Еволюцията на оръженосеца е вътрешно опровержение на собствената му поговорка и скоро той захвърля по дяволите врабчетата, за да се устреми към орлите.”След осем дни Санчо се отказва от губернаторствот о, изоставя мечтата си да натрупа бързо пари и възвръща вътрешната си свобода. Оръженосецът се отрича от властта, подтикван не само от практичната си трезвост, а и от отзивчивата си съпричасност към мъдрите уроци, получени от рицаря Дон Кихот.Мъдростта на Дон Кихот се оказва не по-малко заразителна от лудостта му.Героят на Сервантес като че ли води двоен живот-един живот, озарен от прозорлив интелект, и друг-изпулнен с безумни въжделения и подвизи, до такава степен, че някои са склонни да разграничават два, вместени в протагониста, персонажа. От лудостта на Дон Кихот е повлиян Санчо, пред когото господарят му не без основание подхвърля: “Вярвай ми, Санчо, че такъв, какъвто те виждам не изглеждаш по-трезв от мен.”Наисина Дон Кихот е безрасъден, но съвсем не е луд; самият автор обаче не е бил първоначално толкова убеден в


\"Разумен в безумието и мъдър в лудостта\"
или двойствените измерения на образа на Дон Кихот сложен и многопосочен като съдържание и тълкуване е образът на Дон Кихот от знаменития роман на Сервантес.Дон Кихот е роден в миналото,живее в настоящето и се гордее с бъдещето,носи частица от културната памет на човечеството:стремежа към свобода,гордо достойнство,несломим дух за постигане на идеала във време на атрофираща се нравствена ценностна система.Образът далеч надхвърля пародийния замисъл и се превръща в носител на вечното противоречие м/у възвишени идеали и грозната действителност..В естетически план това придава трагикомични измерения на образа,който е реалистичен като изграждане.Дон Кихот се превръща в олицетворение на идеала.Негова нравствена максима е ,,да правиш всекиму добро и никому зло\".В това е хуманистичният ефект на образа, надраснал стократно пародийния замисъл,благодарение на великата художествена дарба на Сервантес,като потвърждение на думите на Хайнрих Хайне,че ,,перото на гения е по-велико от самия гений\".Дон Кихот е въплъщение на идеите за спаведлив човешки живот,за борба в името на свободата-,,най-висшето човешко благо\".Сервантесовият герой покорява с блогородствотона духа си,със самопознанието за собственото си безсмъртие,защото висшата цел на неговия живот е да върши добро.(,,Празна работа и загубено време ли е да се скиташ из света, за да търсиш не благата, а стръмните, по които добрите се изкачват на престола на безмъртието\"?)Тези дълбоко хуманистични и безсмъртни истини, които са условие за развитието на човечеството към по-добър и справедлив човешки живот , са прозренията на мъдростта в безумието .Безумието превръща обикновения идалго в личност,бунтар,герой . Той става необходим на света и хората.Mетаморфозата Алонсо Кихана-Дон Кихот отвежда към отношението на здравия разум и лудостта.Алонсо Кихана е добър,честен по пророда, но води безцелен живот.Жждата към героични дела и романтика го тласка към света на рицарството.Четенето на рицарски романи отговаря на неговата светла представа за света.Четенето на рицарски романи е само повотдъта лудостта , която е така необходима, за да се съхрани истинското духовно здраве на Дон Кихот, както и най-типичната му проява-волята за висока дейност.Лудостта на Дон Кихот е своеобразна раекция на високонравствената личност към действителността.Съзнанието за собствената лудост, но и прозрението за ,,омразния век\";мечтата за ,,златните векове\" и справедливо устроен свят, придават възвишени измерения на образа.Смешния образ на героя е роден от миналото, а трагичният е създаден от вяра в бъдещето и своя чист, и хуманен свят.Речта при козарите,освобождаването на каторжниците -това са доказателства за трагикомичните измерения на образа,който буди смях и състрадание като естетическа реакция у читателя. Дон Кихот е човек на големите идеали,макар и несъобразени с действителността; човек който гледа във висините и затова се разминава с действителността.Дон Кихот иска да бъде герой, но неговото време

Дон Кихот
В историята на световната литература Сервантес е известен преди всичко като автор на романа “Дон Кихот”. Главният герой на творбата – обезумелият идалго на име Алфонсо Кихана, вследствие на денонощно четене на рицарски романи разствойва ума си и изгубва реалната представа за живота. Дон Кихот не е отвлечен герой, който се впуска в “царството на подвизите”, за да търси несъществуваща правда. Той е жив и пластично изваян образ, защото зад явно безумните му дела и разсъждения се крият в подсъзнателно състояние думи и действия на един умен и мъдър човек. Трудно е да се определи докъде се простира безумието на рацаря и къде, кога и как виждаме добрия, човешкия, мъдрия Алонсо такъв, какъвто е бил преди да му дойде фантастичната идея да възвеличи името си с легендарни подвизи, защото и в безумието си той е голям мъдрец. Героят започва да живее с онова, което е прочел и да мисли, че всичко написано в романите е съществуващо. За него мръсните крайпътни хотели са рицарски замъци, ханджията – граф или херцог, слугинята – благородна дама, вятърните мелници – великани, стадото овце – две неприятелски войски, бръснарският леген – шлемът на Мамбрино. Овладян от желанието да стане странстващ рицар, се впуска в царството на авантюрите.


Разумът и безумието на Дон Кихот(литературно интерпретативно съчинение)
В своят неповторим и незабравим роман „дон Кихот де Ла Манча” авторът доста успешно осмива и иронизира странстващото рицарство. Сервантес представя своя герой Алонсо Кихана като спонтанна и безумна личност и все пак в цялото му безумие има “капчица” разум.Също завладян от силното и необяснимо влияние, което оказват романите за странстващи рицари, сервантесовия герой, по-късно самопрекръстил се на прословутия Дон Кихот, е опиянен от неповторимите приключения на описаните герои. Макар и вече да е човек на възраст, петдесет годишен, идалгото кипи от енергия и е готов за невероятни подвизи. Без да го интересува какво мислят другите хора, без да се бои за самия себе си, Дон Кихот тръгва по Земята, за да търси справедливост, да помага на невинните и онеправданите. Поемайки множество рискове, стремящ се да подражава на странстващите рицари, героят на Сервантес е описан като безумец.Точно това е и целта на целия роман – да покаже колко налудничави са онези завладяващи романи, които разказват за несъществуващи рицари.Като безумец се проявява и Дон Кихот, когато подготвя своите доспехи със подръчни материали като желязни пластинки и картон. Още от хората на неговото време, та и до ден днешен, неговите действия са считани за нелогични като например първият му така наречен поход.С него авторът ни показва лудостта на идалгото, като ясни примери за това са:мечтата на Кихана за славни дни като странстващ рицар;илюзията за замъка , дамите(леките жени) и представата за прекрасната храна.Посвещаването му в рицар от ханджията кара чиателя да се съмнява малко в тезата за разума на Дон Кихот. И все пак в цялата тази “побъркана” обстановка има място да се намеси и разумът. Премеждията които среща по своя път и които смята за велики приключения са всъщност обикновени неща от ежедневието.Идалгото смяте че чрез тези дела ще се


Разумното и безумното в романа “Дон Кихот”(ЛИС)
Дон Кихот е различен от всички херцози, херцогини, бакалаври и т.н. Испанслите големци са скептици и иронични, а рицарят е ентусиаст и възторженик, идващ от сърцевината на живота, с който многократно се е сблъсквал. Лудостта е качеството, което преобладава в характера на Дон Кихот. Безстрашният странстващ рицар е поставен в ситуации, които за едни са смешни и забавни, а за него са изпитание на неговата храброст, доблест и чест. За обикновенните и нормални хора, кодекса на странстващите рицари е по – скоро смешен, отколкото правилник вдъхващ уважение, авторитет и слава. Разумното в очите на Дон Кихот е безумие за околния свят. Ако старият идалго имаше разбирания като на останалия свят, то той щеше да бъде разумен и добър, да управлява имота си и да сее гриже за възпитанието на племенницата си. Той щеше да води скучен и безславен живот. Благодарение на лудостта си, подоредена от рицарските рамани, Дон Кихот превръща сивото си ежедневие в живот изпълнен с приключения, в начин за придобиване на голяма слава, благодарност и лесно забогаряване. В своето безумие идалгото повлича и наивния беден селянин Санчо Панса. Той го прави свой оръженосец, оплитай ги го в обещания за забпгатяване и губернаторство. Рицарят прави Санчо Панса съпричастен на неговия свят, който с ръководи от правилата на оредена на странстващите рицари. За околните хора това са глупости, на които гледат ироночно. Техния разум определя поведението на Дон Кихот като безумно, тъй като те имат различни схващания и морални ценности. Докато за идалгото правото на справедливост, защита на слабите, жените и децата са стремеж в живота му, то за другите нещата не стоят така. Те гледат преди всичко своите интереси.

Дон Кихотт
“Дон Кихот” е най-испанската и същевременно най-общочовешката книга. Писателят реалист Сервантес подлага на присмех рицарската литература, а не рицарството. Той оценява като безумие пълното идентифициране на литературата с живота и се противопоставя чрез най-силното средство за въздействие – присмеха. Но “Дон Кихот” е не само пародия и карикатура на рицарския роман, а и широко епическо платно на най-хуманистичните идеи на своето време. “Дон Кихот” е книга за разминаването между благородните човешки мечти и илюзии и несправедливата действителност, между възвишените желания на човека и жалките средства, с които разполага, за да ги осъществи.Мъдрост в безумието и безумие в мъдростта се преплитат в образа на главния герой в романа. Алонсо Кехана е разумът на разумния, част от света такъв, какъвто е. Дон Кихот обаче е разумът на безумния – допълнение към света такъв, какъвто трябва да бъде. В лудостта на Дон Кихот има дълбока мъдрост. Лудостта е неговия начин да изкаже свободно своето мнение, без да се съобразява с общоприетите норми. Алонсо Кехана се превръща в Дон Кихот, окрилен от мисията си – да се бори срещу всяко зло и да защитава бедните и онеправданите. Несъответствието между реалната действителност и героичните и идеалистически намерения на героя раждат комизма в романа. Но смехът на автора е тъжен – той страда заради непреодолимите противоречия, които превръщат великия мъдрец в жалък безумец.Лудостта на Дон Кихот превръща несъвършенството на света в съвършенство на идеала. В първия си поход идалгото влиза в общение с народа – пресметливия ханджия, проститутките. Това са персонажи, непознати в рицарските романи, населени само с благородници. По този начин народът се превръща в постоянно действащо лице в един формално рицарски роман. При срещата на героя с безпътните жени, продаващи плътта си, рицарят на печалния образ ги нарича “дами”, държи се с тях почтено – гледа на жената като на равнопоставена на мъжа личност. Дон Кихот не вижда действителността в истинския й вид поради своето безумие,а издига в действителност собствените си мечти и идеали. В любовта си към описаната едноизмерно – като вулгарна селянка, Дулсинея, идалгото е романтичен и безкористен. Рицарят дарява обикновената селска девойка, лишена от женски чар, с благородническо име и й посвещава добрите си дела. За него тя е идеалът за жена. Но тази любов не е истинска, а илюзорна, ала рицарят не може без нея, защото няма рицар без “дама на сърцето”. Така авторът разкрива, че човек може да обича, дори без той самия да бъде обичан. Скритият разум в лудостта на героя търси доброто дори и там, където има престъпления, корист или порок, воден единствено от благородното си намерение да възстанови унищожените нравствени ценности.Героят е обвзет от оптимистична вяра, че може да изпълни хуманните си задачи – да търси справедливост, да се бори за тържеството на доброто в света, да защитава слабите. Но рицарят не успява да осъществи своите високо благородни и искрени намерения. Още при първото излизане от дома като странстващ рицар героят има възможност да се изяви като благороден спасител и както иронично отбелязва писателят, да “прекрати едно зло на земята”. Но срещата с момчето разкрива друга истина – вместо да благодари, то проклина рицаря, чиято намеса е предизвикала по-голяма жестокост у господаря му. Почти всички подвизи на ДК имат трагикомичен характер, но по-важен е техния нравствено-етичен ефект. Рицарят като една извисена личност не иска да приеме, че в света съществува злото. Затова героят се хвърля в епична битка срещу него – нападението над овчето стадо, разпрата с козаря, борбата с вятърните мелници, освобождаването на каторжниците. Стремейки се към един идеален свят, пропит от добро, идалгото защитава закона, който се отнася не до земните, а до небесните сили. В безумните му постъпки се крие разумът, защото дълбоката движеща сила на действията на рицаря е съзнанието за дълг.В ценностната система на героя свободата заема важно място. Тя е повече от всичко друго на света. Вътрешната свобода на ДК е разкрита чрез абсолютната независимост на действията му. В един от диалозите той учи Санчо: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата са дарили хората…” Няма друга човешка ценност, пред която ДК да изпитва такова преклонение. Като носител на свободен човешки дух, той не позволява да бъде ограничавана чиято и да е свобода. Дори каторжниците, осъдени за тежки престъпления, рицарят смята за онеправдани. За да защити човешката свобода идалгото е готов на саможертва и се чувства щастлив, защото такива постъпки не само защитават човешката личност, но и увеличават славата на рицаря. Свободен и щастлив – такъв трябва да е човекът според ДК. Свободата на героя се реализира освен в неговите постъпки – външно, но и вътрешно – в неговото самочувствие. Рицарят на печалния образ е горд, но не и честолюбив. Гордостта произтича от съзнанието му за силата, за достойнството на човека, от дължимото му уважение. Гордостта на героя е съзнание за собствено величие, за духовна неуязвимост, за месианска роля на Земята. По време на съжителството си с идалгото Санчо Панса претърпява еволюция – от практичен, здравомислещ пресметливец се превръща в двойник на ДК, носител на типичните ренесансови идеи: “Всичко зависи от човека”. Оръженосецът обиква искрено своя господар и му вярва, дава му морална подкрепа, превръщайки се в последовател на делото на рицаря. В края на романа дори СП покорява със своята безкористност, когато моли господаря си, виждайки, че умира: “Ах, господарю, не умирайте, Ваша милост, а чуйте съвета ми и живейте още много години, защото най-голямата лудост, която човек може да направи, е да се остави да умре ей тъй, за нищо, само от тъга…” Тази мъчителна молба подсказва, че саможертвеността и храбростта на ДК са се преселили у СП. ДК умира няколко дни преди да умре АК, умира самотникът, но не умира и добрата идея. След идалгото ще остане СП, който не само е антипод на героя, но и негов двойник. Лудостта на СП е почти така безразсъдна, както и лудостта на неговия господар. Духът на ДК продължава да живее в СП.Чрез романа си “Дон Кихот” Сервантес утвърждава хуманистичната перспектива за бъдещето на човека в името на идващото “златно време”, във вечното търсене на един по-човечен, по-красив свят и вярата, че ще го намери, защото героите му вярват в себе си, вярват в доброто.




Борбата с вятърни мелници
На всеки се случва да попадне в тежка ситуация, в която е заобиколен от проблеми. Тогава ти се струва, че живееш в един несправедлив свят, изпълнен с жестокости, злоупотреби, болки и унижения. В такъв момент човек се чувства нищожен и безсилен да се справи с всички несгоди и пороци на обществото. Тогава всеки започва своята своебразна борба с вятърни мелници, които са олицетворение на злото и низкото в заобикалящя ни свят. Те са онези огромни великани, които пречат на свободното развитие на личността, търсеща хармонията, правосъдието и справедливостта в живота. Един от смелите защитници на правдата и доброто е героят от незабравимия роман на Сервантес – Дон Кихот де ла Манча. Точно от това произведение в историята остава сравнението на борбата с несъвършенствата на света като борба с вятърни мелници. От една страна тези огромни великани са символ на несправедливостите и пороците на обществото. Наистина трудно е за всеки човек да се справи сам с всичкото зло по света. Дори и да иска, той не може да се пребори за възстановяването на доброто и реда. Стремежът към хармония и благородство в човешките отношения е подложен на множество трудности и изпитания. Така само най-силните и достойни хора успяват да постигнат целите и идеалите си. Но най-често човек не може да надделее над алчността, низостта, високомерието и жестокостта. Точно поради тази причина той се чувства така сякаш се бори с вятърни мелници, които заради огромните си размери изглеждат непобедими. От друга страна това сравнение може да се приеме като вътрешната борба на хората, които се стремят към себепознаване и надделяване над пороците и недостатъците си. И може би затова са вятърни мелници, защото някак вятърничави изглеждат идеалите на Дон Кихот, а и на всеки истински идеалист. В днешния свят, изпълнен с пороци, жестокости и болка е някак смешно и налудничаво да се отдадеш на борбата за справедливост, достойнство и истинска хармония. И все пак не бива да се отказваме, а да продължим още по настойчиво стремежа си към идеала. Може би така един ден вятърните мелници ще бъдат съборени от своя пиадестал и малкия човек ще се превърне в господар на собсвения си горд и достоен живот.


Трагичното и комичното в образа на Дон Кихот
В романа “Дон Кихот” Мигел де Сервантес разказва и описва “великите подвизи’ на героя си, Алонсо Кехана. Дон Кехана е петдесет годишен старец, със завидно здраве и силна страст към четенето на рицарски романи. Но тази негова страст се превръща в лудост. Той се самопровъзгласява за рицар и се нарича Рицарят на печалния образ.С един замах Сервантес разобличава абсолютната несвързаност на романа с действителността. Героят е поставен във всекидневната реалност, а не в приказни предели. Така авторът изтъква факта, че Дон Кихот е един безумец, готов да защитава “онеправданите”, дори когато неговата помощ е ненужна и нежелана. В образа на Дон Кихот се преплитат трагичното с комичното. Ситуациите, в които авторът поставя своя герой, са комични за читателите, но погледнати от друга страна са трагедии. Гледайки отстрани как Дон Кихот се бие с вятърни мелници, как разпаря меховете с вино в един хан, авторът иронизира и усмива своя герой. Стоящ далеч от подвизите на господаря си, оръженосецът Санчо Панса, го съжалява и по всякакъв начин се опитва да обясни на Дон Кихот какво всъщност се случва. От тук идва и трагедията. Героят вижда и живее в нереален свят, който съществува само в романите, които чете. Трагично е как един здрав и нормален човек полудява, напуска дома си и близките си и тръгва по света да търси приключенията, описани в книгите.Произведението “Дон Кихот” на Мигел де Сервантес преплита в себе си комедия и трагедия. В един свят много по различен от този, в който живеем сега, един безумец с желанието си да направи добро причинява само злини. Поуката тази история е, че трябва да живеем в реалния свят, а не в измислени.

Образът на Дон Кихот
През 16в. В Испания се появява втората по разпространение книга в света след Библията-романът на Мигел ле Сервантес “Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча”.Тя събужда огромен интерес,нойто е жив и до днес.Дон Кихот тръгва по света,за да има днес човечеството един прекрасен модел за висша нравственост. Романът “Дон Кихот” е създаден като пародия на рицарски роман.Героите не са богати рицари,принцове и принцеси,забулени в романтиката на екзотични страни,а обеднял идалго,селяни,рядко благородници,обитаващи намиращата се в криза Испания.По този начин приказния разказ за героични подвизи се превръща в описание на едно обикновенно човешко всекидневие. Особеният начин на възприемана на действителността от главния герой се дължи на лудостта му, причинена от прекомерното четене на рицарски романи. Алонсо губи разсъдъка си защото вярва на прочетеното. Въображаемото се превръща в действителност и той става Дон Кихот – борец с/у неправди, който наказва злодеянията.Той предпочита лудостта пред нормалното и прозаичното.Именно в този си негов измислен свят той иска да възкреси рицарските времена,но в същото време се стреми и към създаването на една нова действителност,на един нов свят-на хармония,справедливост и любов.Той осъзнава противоположността на идеалите си и на действителността,но иска да я промени. Героят пътува, за да наказва злото.Облечен в комична форма, Дон Кихот е мъдрец по природа. Неговото безумие, отприщва великата любов, която носи в сърцето си, голямото благородство и силният дух.Дон Кихот е рицар на доста почтена възраст-около 50 год.,което противоречи на традиционния образ на млад и силен герой от рицарските романи. Той е с източена, суха, костелива и прозаична фигура, вместо блестяща ризница, нещастният Дон Кихот има ръждясали доспехи.Носи леген вместо шлем и вярва, че отдавна остарелият Росинант е великолепен боен кон. Всичко във външното описание на Дон Кихот е нелепо и противоречи на традиционната представа за рицаря. Идеалът си за човешка личност писателят формулира в съветите,които Дан Кихот дава на своя оръженосец.В тях се вижда ясната представа за хармония между дух и тяло.По-важна е душата и благородството у човека.Дон Кихот гледа света с по-различни очи.Сложил “розови очила”,смята че всичко може да се промени,стига хората да го пожелаят.Вярва в положителната промяна на хората.Затова и освобождава каторжниците.Вярва,че те могат да се поправят. В думите на Дон Кихот,Сервантес влага известна доза мъдрост и ново мислене.В речта си пред козарите,Дон Кихот споделя с носталгия,че много по-добре би било да се живее в “златните” векове,когато не е имало деление.Всички хора са били равни.Рицарят с носталгия си спомня тези времена.Неговите морални разбирания са ясни и прости.Той не би могъл да понесе насилие и неправда в света. Затова се бори с всички сили против неправдите.Въпреки оптимизма си, в края на романа за него е ясно,че злото в света е непобедимо.Както всички рицари така и рицарят от Ла Манча издига жената на пиедестал.ДК живее в своя свят,в който всичко е свързано с любовта.Неговата избраница е Дулсинея дел Тобоссо,която не е принцеса,а една обикновена селянка.Въпреки това тя вдъхновява действията на рицаря.Всяко негово дело е стимулирано от мисълта за нея. ДК е безкористен и идеалист.Види ли неправда иска да я изкорени.Пример за това е случката с овчарчето.Макар,че вижда своята безпомощност в случая,той не се отказва и защитава овчарчето.


Дон Кихот и Санчо Панса - въплъщение на две взаимно допълващи се начала в човешката природа
Сервантес създава образите на Дон Кихот и Санчо Панса като пародия на рицар и негов оръженосец, за да осмее рицарството, изживяло времето си и да спре лавината от рицарски романи, заливаща цяла Испания. Романът “ Дон Кихот” далеч надхвърля поставената от писателя задача. В образите на Дон Кихот и Санчо Панса той създава литературни типове с общочовешко значение. Главните герои отдавна са напуснали страниците на романа и са се превърнали в безсмъртна символна двойка. Те са неделими един от друг, взаимно се допълват, представяйки два типа човешко поведение, обединени от един общ идеал. В хода на романа става все по невъзможно да противопоставяме Санчо Панса на неговия господар- Дон Киход. Вместо като антипод, го виждаме като последовател на знаменития рицар в словото и поведението. Двата образа са изградени чрез пародия. Външният им облик е карикатурен. Облеклото, физиката им, видът им, възрастта им, снаряжението, конят и магарето , които яздат- всичко е пародия на истинския рицар и неговия оръженосец. Вдъхновявани от различни подбуди, те кръстосват из прашните и изровени пътища на Испания за да търсят приключения. Дон Кихот е сложен образ. В първите глави на произведението е представен като обикновен беден идалго, примирен с безсъдържателния си и безцелен живот. Увлича се в четене на рицарски романи, което прераства в неестествено увлечение и го довежда до безумие. Започва да си въобразява, че е рицар, който е длъжен да се бори срещу злото. Мечтае да добие световна слава и дори да стане император. Дон Алонсо Кехана става Дон Кихот. Именно Дон Кихот вярва в добродетелите на изчезналото странстващо рицарство. Точно той утвърждава справедливостта, спазването на законите, състраданието, безкористното упражняваме на държавната власт и трудолюбието, защото вижда, че точно те не са присъщи на епохата.Дон Кихот високо цени човешката свобода и счита, че за нея може и трябва да се жертва животът. Той е идеалист, готов да се бори за правата на хората, без да търси някаква материална изгода. Защитава бедните и онеправданите и желае всички хора да живеят свободно и щастливо. Безумието на странстващия рицар се крие в несъответствието с епохата в която живее.Ето защо в края на романа той умира от мъка. Неговата идея за доброто остава да живее в образа на Санчо Панса. В началото на произведението оръженосецът е антипод на неговия господар. Привличат го повече материалните неща. Все още той не разбира духа на приключенията, към които се стреми Дон Кихот. Санчо Панса е обобщен


„Дон Кихот е мъдрост в безумието и безумие в мъдростта“
Романът „Дон Кихот” на Сервантес е творба, разкриваща прашната, неприветлива и тежка действителност, липсата на щастие в човешкия живот,които създават реална представа за трагичното в късноренесансова Испания.Дон Кихот и верния му другар Санчо Панса се движат сред хаоса от противоречия, пътуват и се борят за доброто, докато коментират сблъсъка си с тази трагична действителност, несъответстваща на техните представи за добро и ценно. Въпреки изпитанията, пред които е изправен идалгото, той не изменя на себе си. Чрез на пръв поглед комичните и леко налудничеви идеи и „походи”, от един безумец, той израства пред очите ни,за да достигне до най-висша мъдрост. Това е едно вечно произведение, разкриващо дълбоката мъдрост, плод на страдание и духовен кризис. Алонсо Кехана не е като останалите. Той се примирява с трудната, мизерна ситуация, но само привидно. Сред всеобщото безразличие се ражда мотивът за вечната борба, за бунта на човешкото съзнание, което граничи с безумието. Идалгото пожелава с цялата си същност да промени не само своята, но и всеобщата съдба. Светът на добротот не съществува. Той е само един мираж на човешката хуманна мечта. За това говорят красноречиво думите на Дон Кихот: „Приятелю Санчо, знай, че провидението нарочно ме е създало, за да преобразя днешния железен век на злото. Очакват ме големи опасности и подвизи.” Овладян от желанието си да стане странстващ рицар, той се се впуска в големи авантюри. Самият той често излиза като жертва от тях, ала всичко това си заслужава-всичко за така жадуваната правда.Безличният идалго се превръща в индивидуалност. Нарича себе си Рицарят на Печалния Образ, защото е печален и тъжен светът, срещу който се бори. Всички негови действия носят усещане за лудост. Колкото и мотивиран да е той в речите си, за нас няма как мелниците да са великани, стадото овце-войска, селянките-красиви изящни дами. Виждайки света по този начин, давайки всичко от себе си да ни въвлече в него, той всъщност обрисува себе си като безумец. Именно лудостта е тази,която му дава неуспоримата неуязвимост във всяка една ситуация. Именно затова, той винаги изглежда толкова мотивиран и сигурен в думите и делата си, с които „помага” на останалите.И в тази негова лудост се ражда мотивът за доброто и красивото, което за съжаление не се реализира. Липсват му адекватни средства за борба с действителността. Дон Кихот надскача нравствените норми, той не спазва законите, защото той самият е законът. Това е така, защото неговият свят е идеален, прост и възвишен същевременно, а мъдростта, която се поражда от безумието, го превръща в общочовешка ценност.В походите му проличава дълбокият му поглед. С помощта на насмешката и лудостта, ще блесне трагичното. Ала неговата лудост е различна лудост-вижда всичко през призмата на идеалното. Думите: „Аз зная кой съм!” са ключови за движението на идалгото сред другите. Той отлично знае какъв е и не се интересува от мнението на другите. Сам си поставя високи цели. Според повечето от нас, той изобщо не е безумец а човешка мярка за доброто.Романът започва с разказа за едно битие, в което Алонсо Кехана се променя. Четенето на много рицарски романи води до превръщането му в Дон Кихот. За нас той


САНЧО ПАНСА – ДВОЙНИК НА ДОН КИХОТ
Романът “Дон Кихот” е замислен като пародия на рицарски роман, но като художествена реализация той многократно надхвърля първоначалния си замисъл. Приключенията на храбрия рицар от Ла Манча и на неговия оръженосец предизвикват не само искрен смях, но и тъга от разрива между идеал и действителност, между благородни намерения и плачевни резултати. Трагикомизмът на героите е породен от факта, че те не могат да наложат своята нравствена норма, защото обкръжаващия ги свят не само не я приема и разбира, но я и осмива.Началото на романа е изградено изцяло пародийно: външният вид на героите е съвсем противоположен на представата, която изграждат рицарските романи. Дон Кихот е слаб, съсухрен, с жалки доспехи и снаряжение, яхнал дръглив кон, носещ гръмкото име Росинант – “пръв между конете”. Неговият оръженосец - Санчо Панса – който го придружава при втория и третия му поход – е нисък и тантурест, възседнал своето дребно магаренце. Двамата са напълно противоположни по своя външен вид и това несъответствие буди смях. Различни са и намеренията, с които поемат на път двамата герои. Ако Дон Кихот търси битки и приключения, чрез които да възкреси славата на странстващото рицарство, то Санчо тръгва на поход, воден от съвсем други намерения – да припечели нещо, защото предстои сватбата на дъщеря му. Неговият практицизъм в началото на романа е синтезиран в поговорката: “По-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата”.Антиподи са двамата герои и по отношение на речта си. Ако Дон Кихот говори , подражавайки на любимите си герои, ако разсъждава за отвлечени неща, то думите на Санчо Панса са свързани с “тук и сега” , приземени са, изпъстрени са с пословици и поговорки, които често дават съвсем различна насока на разговора.Романът обаче би останал само пародиен, ако героите последователно се държат като антиподи и остават непроменени. Всъщност те си взаимодействат, взаимно си влияят. Дон Кихот, според израза на големия познавач на романа Унамуно , се е “санчопансирал”, а неговият оръженосец – “донкихотизирал”. Ако Санчо в началото на своето странстване по пътищата на Испания възприема мелниците като мелници, а не като великани, стадата като стада, а не като вражески армии, то във втората част на романа местата на двамата герои се разменят все по-често и храбрият оръженосец трябва да убеждава своя господар, че трите срещнати селянки са всъщност Дулсинея и нейните придворни дами. Особено показателен в това отношение е краят на романа. Излекуван от своята лудост, победен от предрешения Самсон Караско, Дон Кихот умира като странстващ рицар и доживява дните си като Алонсо Кихана – Добрия. Санчо е този, който го моли да заживеят в гората като пастири:”Ах, господарю, не умирайте, Ваша милост, а чуйте съвета ми и живейте още много години. Защото най-голямата лудост, която може да направи човек в този живот, е да се остави да умре ей тъй за нищо, без някой да го убие, без чужди ръце да му скъсят живота, а само от тъга”.Прагматичният, трезв селянин в началото на романа, който мисли само как да напълни търбуха си / показателно е и името, което избира за своя герой Сервантес / в края е заразен от благородната лудост на своя господар. Тя е тази, която го спасява от непоносимото различие между идеал и действителност. Светът, който заобикаля двамата герои, е меркантилен и егоистичен, в него няма място за героични жестове и благородни постъпки. Те са осмени или в най-добрия случай посрещани с безразличие.Санчо е “второто аз” на Дон Кихот. Още с появата му по страниците на романа се долавя неговият отрезвяващ глас, усеща се неговата гледна точка. Не по-малко интересни от приключенията на двамата герои са разговорите, в които обсъждат случилото се.Оръженосецът, макар че често опонира на своя господар, опитва се да го вразуми и отрезви, се вслушва с все по-голям интерес в онова, което разказва Дон Кихот, и е пленен от идеала, на който рицарят се е посветил. Санчо възприема нравствения идеализъм на господаря си, неговия хуманизъм, неговата самоотверженост и действеност.И ако във втората част на романа Рицарят на печалния образ все по-често “слиза на земята” , то неговият оръженосец все по-често “полита към небето”. Основен момент в “донкихотизирането” на Санчо е неговото губернаторство. Още, когато тръгва с господаря си по пътищата да търси приключения, лековерният и прагматичен селяк живее с мечтата си да стане император, мечта, подхранвана постоянно от Дон Кихот. Когато във втората част на романа славната двойка попада при херцозите, желанието на ламаншския селянин се осъществява. Осем дни той е губернатор на “сухоземен остров”. Преди да встъпи в длъжност, Дон Кихот му дава своите наставления, в които е синтезирана мъдростта на героя и намират отглас много от


1Безумецът и мъдрецът Дон Кихот
Романът “Дон Кихот Сервантес възниква в една противоречива епоха–късният Ренесанс, когато загива хуманистичната философия.Писателят подлага на присмех нос-талгията по едно отживя-ло времето си явление–рицарството.Често измис2лиците от рицарските ро-мани преминават в дей-ствителността – сбивания, свади, кървави отмъще-ния се превръщат в оби-чаен факт от живота в Испания,което води до отвращение на младежта от реалността и ненавист към гражданския ред.В романа са отразени живо-тът и нравите на широки обществени слоеве-духо3венство,буржоазия,селя-ни,висша и низша арис-токрация,полицаи.То-ва,което писателят откри-ва навсякъде,е засто-ят.Няма съсловие,което да се развива.Ренесансът поставя на пи-едестал творческото нача-ло у човека.От позицията на своя идеал главният ге-рой Дон Кихот пристъпва към всеобхватната промя4на в живота си.След чете-не на много рицарски ро-мани героят обезумя-ва.Той се превръща в ри-цар и първият знак за но-вото е смяната на име-то.Алонсо Кехана се пре-именува в Рицарят на пе-чалният образ-Дон Кихот и тръгва да осъществява на практика прочетено-то,да възстанови справед-ливостта,честността,доб5ротата.Безумецът не се интересува от богат-ство,напуска своя дом,без да вземе нито грош.Облеклото му е скромно и в никакъв слу-чай рицарско,но той си вярва,че има красиви дос-пехи и оръжие.Конят му е дръглив,немощен,но в очите на рицаря изглежда силен,охранен,пъргав.Промяната всъщност е 6иреална,въображае-ма,илюзорна,но за Дон Кихот е жизненонеобхо-дима,тъй като удовлетво-рява потребността от доб-рото и красотата,без кои-то животът му би изгубил смисъл.В този напрегнат процес на идеализация на реалното хановете се превръщат в замъци,хан-джиите в благородни ри7цари,а леките жени-в поч-тени и уважавани да-ми.Обикновеният бръс-нарски леген се възприе-ма като вълшебния шлем на мавъра Мамбрино,ме-ховете с вино придобиват очертанията на разярени великани,а стадата овце са враждуващи армии.Ри-царят на лъвовете вижда света като арената драма-тичен конфликт с бурни 8страсти,необикновени чувства,дръзки амби-ции.Дон Кихот стана оли-цетворение на онези,кои-то не умеят да преценяват действителността,които не притежават чувство за реалност.Оттук се раждат комичните ситуации,оне-зи сцени,над които се смеем с непосредствена искреност. Един духовник с висш 9сан се мъчи да отрезви въображаемия рицар.До-ри го нарича Дон Глуп-чо.Съветва го да се при-бере в дома си и да спре да става за посмешище на познати и непознати.Едва ли не го нарича луд.Дон Кихот е обиден жестоко и започва словесен двубой с йезуитаТой му отвръща: ”Празна работа ли е да се скиташ по света,за да тър10сиш не благата му,а стръмнините,по които добрите се изкачват на престола на безсмъртие-то?” За него духовника върви по пътя на лъжливото ли-цемерие,а той-рицарят е поел по пътя на истинска-та вяра.Дон Кихот се за-щитава гордо и гневно,ка-то свободен човек. Но в не малко епизоди 11безумецът Дон Кихот се проявява като мъдрец,раз-криващ покварата на об-ществената действител-ност.С рядък за съвремен-ниците си усет за пороч-ното в живота рицарят на-зовава проявленията на негативните корени на греха,срещу които се бо-ри:”Днес тържествуват мързелът над прилежани12ето,безделието над тру-да,порокът над доброде-телта,нахалството над доблестта.”Дон Кихот проницателно вниква в моралната деградация на “сегашните времена,кои-то стават все по-лоши.” Трезвата разсъдъчност и наблюдателност на рица-ря открива пред него уродливия лик на съвре-менността и тази болезне13на истина “отключва” из-ворите на дълбоката скръб.Дон Кихот е щас-тлив тогава,когато помага на слабите,утешава стра-дащите,спасява изпадна-ли в беда,вдъхва надежда и дарява свободата на добрите и честните хора. Знаменитите думи на ри-царя “Свободата Санчо,е едно от най-ценните бла-га,с които небесата даря14ват хората”,и днес могат да се нарекат актуални и мъдри.След време дори Санчо Панса приема въз-гледите на Дон Кихот и управлява “острова” по нови закони,т.е. приема благородството и спра-ведливостта като водещи в своя живот. Мъдрецът рицар дава много съвети на своя оръ-женосец преди да приеме 15управлението на остро-ва.В 42глава на романа те са изредени подобно на 10божи заповеди.На пър-во място го съветва да се бои от бога.На второ му казва да се опознае,защо-то това е най-труд-но.Обяснява му,че трябва да се ръководи от благо-разумието,да бъде по ско-ро смирен праведник,от-колкото надменен греш16ник.Лаконично и внуши-телно звучи мисълта,че кръвта се наследява,а доб-родетелта се придобива. На цитати от настолна книга приличат следва-щите думи:Не тълкувай никога про-изволно законите,защото така постъпват само неве-жите…Нека сълзите на бедния 17намират у тебе състрада-ние,но нека не влияят на присъдите.Нека не те заслепява лич-ното пристрастие…Гледай на виновника като на нещастен човек… Свободен и щастлив-та-къв трябва да бъде чове-кът според Дон Кихот.То-ва е виждането на Серван-тес.но е и идеал на всяко поколение,т.е носи общо18човешки смисъл. Двойнствения характер на главния герой в романа кара Исак Паси да стигне до извода,че “Дон Кихот е разумен в безумието и мъдър в лудостта си.”Ге-роят иска да наложи една висша правда,неосъщес-твима за времето,в което живее.За читателя обаче остава идеята никога да не се примирява,да не обича застоя,а да се стре-ми към напредък.


Образът на Дон Кихот – разум и безумие
За времето и епохата си в своята истинска същност романът на Сервантес – “Дон Кихот” е революционна и героична книга, в която е скрит заряд способен да руши и вдъхновява. Налудничавостта и безумието на Дон Кихот го правят едновременно храбър рицар, но в същото време и смешен идалго. В романа си “Дон Кихот”, Сервантес сравнява две неща: разума на човека и в същото време – неговото безумие.Има само един “разумен” човек, изправил се срещу цялата лудост, само един истински четец на историята, който разбира смисъла и възприема идеята.Героят, който в първите глави е само един саможив чудак, започва постепенно да развива своето пребогато духовно съдържание. Дон Кихот е сложен образ. Авторът не веднъж споменава в своята книга неговият произход, бледото му и изпито лице, очите му, излъчващи трескав плам, както и неговия разум и безумие. Четейки рицарските романи обеднелият идалго проявява безумието да се превъплати в ролята на странстващ рицар. Рицарят – новият светец, носител на действената вяра, войн на честта, враг на злото, както и на всички институции, които накърняват вътрешните му принципи. Рицарят - човек на висшия нравствен кодекс, който е представен от автора като вътрешно убеждение – е абсолютно свободна личност. Той търси възможност да прояви независимостта си, нравствената си свобода, като защитава онези, “които господ и природата са създали свободни”. Любовта е неговото вдъхновение, а милосърдието и състраданието – негова същност. В съзнанието на героя понятието “рицар” разширява смисъла си, като се превръща в синоним на хуманност и справедливост, на истински човешко отношение към човека.Решението на Алонсо Кехана да се превърне в Дон Кихот е опит за съхранение на честта и достойнството и същевременно изява на безумието скрито дълбоко е характера на нашия герой. Обеднелият идалго притежава както безумие, така и разум. Разум изразяващ се в неговите принципи и в същността на неговата ренесансова личност: “Недей мисли, Санчо, че това е някаква вятърничава мисъл. Ако аз вземам това решение, то е, защото имам кому да подражавам.”Във втората част на романа безумието и разума се редуват и чрез своето свързване създават образа на благородния безумец, заслепен от мания за героизъм. Войната на Дон Кихот е разкрита от автора като един сън или наркоза. И двата варианта заместват реалността, като правят халюцинацията абсолютна, привлекателна, убийствена и засилват неговото безумие. Вятърните мелници са символ на духовния човешки полет, на стремежа за свобода и на красивия, но непостижим идеал: “В този ден повярва напълно и се убеди за първи път, че е истински, а не въображаем странстващ рицар...”В края на романа авторът ни разкрива разума възвърнал се в героя, който осъзнава своето безумие и разбира, че принципът е една илюзия. Дон Кихот осъзнава, че колкото и да е висш един принцип, той се явява утопия, ако не е приложим в конкретната действителност:”По дяволите всички магии и нека бог помага на разума, на истината и на истинското рицарство. ”Безумието и мъдростта на Дон Кихот са показани още в първата част на романа, но смисълът на безумието му, че не е просто резултат от четенето на рицарски романи, и характерът на неговата мъдрост се изясняват във втората част. Защитник на човешката свобода, покровител на влюбените и поклонник на поезията, героят съветва и наставлява Санчо, който се готви да стане губернатор: (гл. 42 част II).За обеднелия идалго смъртта се явява свободен и достоен избор на човека, който не желае да се примири с живота на Алонсо Кехана. Израз на неговия разум е отказа му от рицарските романи, но не и отказа от идеала: “Искам да умра така, че да не смятат хората живота ми за много лош и да не оставя име на луд човек.” Мъдростта му се изразява от автора чрез пълната свобода да останеш верен на себе си дори ако всички ти се присмиват, да избираш сам своя живот и своята смърт.Словата на Дон Кихот, неговите сентенции и постъпки са изградени така, че да чувстваме през цялото време стълкновението между разум и безумие.Фактът, че толкова много хора говорят за Дон Кихот и не са изчерпали темата показва, че винаги ще се пише за него, защото той вече е станал реалност свързана с най – хубавите ни чувства за любов, вяра в идеала и възторг. Реалност свързана с мъдростта и безумието, което проявява всеки един от нас всеки ден през своя кратък и земен живот.


„ За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва живота”- моралът на безумецът в „ Дон Кихот”( интерпретативно съчинение)
През XIV и до края на XVI в. в Европа се появява нова епоха, наречена Ренесанс. Първоначелно се заражда в Италия и постепенно обхваща другите европейски държави. Тази епоха се свързва с много добре развита култура. Хората се наслаждават на телесното и възраждат античната и гръко-римската култура. Ренесансът достига и до Испанияр която по това време е намерила път към Близкия и Средния Изток. Била много богата, но въпреки това всички средства отиват в аристокрацията и църквата. Достига се до Реформация на ценностите. Заражда се църковна инквизиция. Силните фолклозни традиции и европейско-арабското влияние водят до разцвета на испанските литература и изобразително изкуство. В романа „ Дон Кихот” безумецът живее в един свой измислен свят, в който се стреми да помага на бедните и беззащитните хора. В очите на целия свят той е луд, но хората са по-луди от него, защото допускат да се накърнява достойнството на ближния. Романът „Дон Кихот” на Мигел де Сервантес е една пародия на рицарските романи, които по това време още се четат, въпреки че тази литература е характерна за Средновековието. Любовта към сетивата кара Дон Кихот да си създаде собствен въображаем свят, в който справедливостта да възтържествува. Прочетените рицарските романи са накарали героя да си представи, че участва в тях. Има си дама на сърцето, храбър кон и оръженосец като всеки средновековен рицар. Когато храбрият рицар види някого в беда, той се втурва да му помогне и посвещава всеки подвиг на своята Долсинея. Рицарските романи завладяват разума на героя и той запомва да извършва подвизи, които в истинския свят са нищожни. Дон Кихот е луд, според всички хора. Но те са по-луди от него, защото не спазват Божиите закони. Лудостта е държаниер което е неприсъщо за останалите хора. Дон Кихот с времето си създава свои принципи, които според рицарските роман са присъщи за всеки благороден рицар.Той е най-истинския човек в романа, защото помага на всеки , въпреки че винаги си пати. Той иска да направи добро за всеки честен и почтен. Нали в Библията пише да обичаш ближния. А другите хора забравят това. Дон Кихот е луд по свой много хубав начин. Може да е опасен за другите и за себе си, но преди всичко той има желание да помага на света, който го заобикаля. Странстващият рицар има и оръженосец, който е материалист и тръгва със своя господар само заради обещания остров. Но в края Санчо става луд като Дон Кихот и остовът вече няма значение. Санчо Панса е един обикновен селянин, който тръгва с Дон Кихот само заради обещания остров. През всички премеждия той разбира, че господарят му е луд за връзване. Но въпреки това продължава да го подкрепя, докато не получава острова. Санчо разбира, че не е роден за губернатор. Той прихваща от лудостта на Дон Кихот. Пример за това е пътуването с дървения кон и сражинието с един магьосник в двора на херцога. Лудостта е заразна и се предава от Дон Кихот към Санчо Панса. Ето защо Дон Кихот се санчопансизира, а Санчо се донкихотизиро според Исак Паси. “Дон Кихот” е плутовски, рицарски и авантюристичен роман. Сервантес усмива рицарите, защото смята, че тяхното време е в миналото, а не - в настоящето. Той дава един примип на хората за това, какво може да се случи с тях, ако продължават да вярват и четат романите. ристраст,ването на Дон Кихот загубва контрол и хората започват да го смятат за луд, но тази лудост е много чиста и благородна, въпреки че много хора си патят от него. Важното е , че прави добро.


„Дон Кихот” – като вечен сюжет(Литературно интерпретативно съчинение)
„Дон Кихот” е философско обобщение на епоха с трагични стойности на хуманизма. Сервантес създава своя роман не толкова като насмешка над миналото, колкото като сатира на настоящето. Замислен като пародия на рицарските романи тази книга далеч надскача поставената първоначално от автора летва. Тя става класически разказ за Испания и испанците от XVI в., за доброто и злото в човека и във времето, за търсенията и проблемите на хората.Дон Кихот е носител на съвършения контраст между добро и зло. Вярата в доброто е вътрешната нравствена сила на Дон Кихот. Тя го прави духовно красив и неземно съвършен в нравствените си помисли. Справедливост, красиви и нравствени помисли и добри дела – това е целта на идалгото и всичките му усилия са насочени към нейното реализиране. Героят живее на условната граница между въображение и реалност , блян и действителност, лудост и разум. Той е смешниятр рицар на доброто, борещ се за справдливост в печална и грозна действителност. Търпи поражения, но никога не се отказва от своя идеал. Противоречието между цел, действителност и реални средства за постигане на целта пръв забелязва Санчо Панса – оръженосецът на Дон Кихот. Той нарича господаря си рицар на печалния образ.Дон Кихот е нещастен човек, но щастливо повярвал в доброто. Единствен вижда съвършенната красота на духа, а тя от своя страна, създава хармония между човек и действителност. Дон Кихот вижда красота там, където другите и не подозират. Светът се оглежа само с красивото, което крие в себе си, в съзнанието на вечния рицар на доброто.Образът му е печален, външният вид – трагикомичен в своята карикатурна несъвместимост с реалността, но вътрешният свят на героя е красив с неповторимото си духовно съвършенство и нравствена извисеност. Той живее в съвършения свят на идеала и гледа на несъвършенствата в реалността с високата нравственост на посветения, на обреклия се на висш хуманен дълг.Рицарски отдаден на идеала за доброто, той е рицар и на човешката чест. Готов е винаги да я защити. За испанеца честта е родово и лично достойнство, което притежава и докрай опазва единствено духовно свободният и горд човек. Свободата за Дон Кихот е осъзнат принцип на нравствено съвършенство. Без свободата човек губи вътрешните устои на духа си. Той не би могъл да нарече и уважаващ себе си човек. Това е основополагащ принцип в идеята за човека в хуманните виждания на Дон Кихот. За него „Свободата е едно най – ценните блага, с които небесата даряват хората. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът.”За Дон Кихот отнемането на личната свобода и желанието да бъдеш свободен е най – голямото зло, извършено спрямо човека. Той има силата да бъде духовно свободен, вътрешни извисен над реалността и докрай верен на съвършения идеал за красотата и доброто. Това превръща Дон Кихот във философското обобщение на епохата и художествено въплъщение на трагичния хуманизъм на ренесансова Испания. Романът „Дон Кихот” е израз на проявената съвест на човечеството, а образите в него – символи на изконните и вечни човешки идеали и ценности. Дон Кихот и Санчо Панса, схващани като единство на човешкия идеализъм и прагматичния стремеж за по – добър живот, се крият във всеки един човек. Изразявайки „двойнствеността” на човешката природа изтъкана от мечти и реалност, от отдаденост за доброто на хората и преследване на собственото добро. В тяхното реално добротворчество се отазяват на й – чистите човешки копнежи по справедливост и ред. Единият – идеалист, отдаден на своя дълг да възцари доброто в Испания и в целия свят, а другият – хитър и лукав селянин, който преследва интересите си.


Дон Кихот-безумие,мъдрост,надежда
Дон Кихот-безумие,мъдрост,надеждаРоман,излязъл в години на труден живот и признат за втората най-разпространенаРоман,излязъл в години на труден живот и признат за втората най-разпространена книга в света,е Дон Кихот.Книга,усмиваща рицарските романи,изпълнена скнига в света,е Дон Кихот.Книга,усмиваща рицарските романи,изпълнена с множество символични случки и поведения,които са актуални и в днешно време.Амножество символични случки и поведения,които са актуални и в днешно време.А най-отличаващото я от обикновенните книги е образът на главният герой,вяратанай-отличаващото я от обикновенните книги е образът на главният герой,вярата във възможността,почти невъзмойното да се случи и най-вече разумът на неговотовъв възможността,почти невъзмойното да се случи и най-вече разумът на неговото беумие.беумие. Той се изявява като мъдрец в замислите и целите си и същевременно като Той се изявява като мъдрец в замислите и целите си и същевременно като безумец в начина и средствата на действие.Герой,възприемащ образа набезумец в начина и средствата на действие.Герой,възприемащ образа на интелектуалец и оптимист,от чиито живот всеки ден е изпълнен с лудост иинтелектуалец и оптимист,от чиито живот всеки ден е изпълнен с лудост и обезсмъртена надежда и вяра в един по-добър свят.обезсмъртена надежда и вяра в един по-добър свят. Рицарят обикаля широкия свят,тласкан от желанието да помага на хората в Рицарят обикаля широкия свят,тласкан от желанието да помага на хората в беда,да брани беззащитните,да бъде истински рицар,да изчисти злото и грозното отбеда,да брани беззащитните,да бъде истински рицар,да изчисти злото и грозното от лицето на земята.Самата цел на Дон Кихот ни кара да се замислим и признаем челицето на земята.Самата цел на Дон Кихот ни кара да се замислим и признаем че само един истински надарен и начетен мъдрец,а онова време,може да проявисамо един истински надарен и начетен мъдрец,а онова време,може да прояви необходимият хуманизъм и смелост за да види смисъл в саможертвата в името нанеобходимият хуманизъм и смелост за да види смисъл в саможертвата в името на "Един по-добър свят"."Един по-добър свят". Дон Кихот пречупва света през призмата на безграничното си въображение.Той Дон Кихот пречупва света през призмата на безграничното си въображение.Той живее в свой,собствен измислен свят,където и рицар,преплита фантазията си сживее в свой,собствен измислен свят,където и рицар,преплита фантазията си с реалността и това го прави да изглежда безразсъден,дори луд.Да той изглежда лудреалността и това го прави да изглежда безразсъден,дори луд.Да той изглежда луд в очите на околните...Но защо???Нима е лудост да вярваш в доброто,нимав очите на околните...Но защо???Нима е лудост да вярваш в доброто,нима доблестта и рицарството са качества на безумец,а и какво лошо има да мечтаешдоблестта и рицарството са качества на безумец,а и какво лошо има да мечтаеш след като фантазията е единствената,макар и изкуствена, страна в която сислед като фантазията е единствената,макар и изкуствена, страна в която си господар на себе си и действията си,мястото където няма подтисници,нитогосподар на себе си и действията си,мястото където няма подтисници,нито подтиснати.подтиснати. Случайно някой от вас да не мечтае.?Или пък да не би никога да не ви се е искало Случайно някой от вас да не мечтае.?Или пък да не би никога да не ви се е искало мечтата ви да бъде реалност.Точно напротив,но ние обикновенните хора семечтата ви да бъде реалност.Точно напротив,но ние обикновенните хора се страхуваме да си го признаем и да направим решителната крачка към сбъдване настрахуваме да си го признаем и да направим решителната крачка към сбъдване на бляновете си.Не това че се осмелява да гледа на себе си като на такъв,какъвто искабляновете си.Не това че се осмелява да гледа на себе си като на такъв,какъвто иска да бъде го праеви луд,а постъпките му.да бъде го праеви луд,а постъпките му. Налудничевите му действия са в основата на пародията.Рицарят избрал за свой Налудничевите му действия са в основата на пародията.Рицарят избрал за свой кон-кранта,за броня-кашон,а за оръженосец-търтейовиден прост човечец,чийтокон-кранта,за броня-кашон,а за оръженосец-търтейовиден прост човечец,чийто шкембе пътува два дни пред него.Ето тук се открива и ненормалнотовшкембе пътува два дни пред него.Ето тук се открива и ненормалнотов него.Пълната противоположност на рицаря с блестящи доспехи,;възседналнего.Пълната противоположност на рицаря с блестящи доспехи,;възседнал породист жребец-бърз като вятъра.А също така и налудничевия му подход къмпородист жребец-бърз като вятъра.А също така и налудничевия му подход към спасяване на жертвите...спасяване на жертвите... Мъдри планове,неусъществени заради безумни действия....и така всеки опит за Мъдри планове,неусъществени заради безумни действия....и така всеки опит за вършене на добро се превръща в провал завършващ с сила и гняв стоварващи севършене на добро се превръща в провал завършващ с сила и гняв стоварващи се върху Дон Кихада.върху Дон Кихада. Но въпреки изгубените битки той не се отказва от борбата,с надеждата че ще Но въпреки изгубените битки той не се отказва от борбата,с надеждата че ще спечели войната.Безумец или мъдрец-той и оптимист,чиято вяра не се изгубва нитоспечели войната.Безумец или мъдрец-той и оптимист,чиято вяра не се изгубва нито за момент.Огънят на надеждата гори насред пустощта в една единствена точка-Донза момент.Огънят на надеждата гори насред пустощта в една единствена точка-Дон Кихот.Искрицата не угасва дори за миг,въпреки обилните поливания с вода тяКихот.Искрицата не угасва дори за миг,въпреки обилните поливания с вода тя отново се възпламенява и тлее в сърцето и умът му до последния му дъх.отново се възпламенява и тлее в сърцето и умът му до последния му дъх. Дон Кихот е луд опитмист,поставящ пред себе си възвишени и мъдри Дон Кихот е луд опитмист,поставящ пред себе си възвишени и мъдри


Мъдрост в безумието и безумие в мъдростта на Дон Кихот
В своя роман „Дон Кихот” със средствата на комичното Сервантес представя традицията на един човешки живот. Героят на Сервантес иска да се срещне със света. Вдъхновен от справедливостта, романтиката и високия морал, населяващи светът на рицарските романи, които жадно чете, обеднелият испански идалго Алонсо Кихана избира рискованите приключения пред еднообразието, духовния и физическия подвиг пред монотонността и житейската непълноценност. Така се превръща в Дон Кихот де Ла Манча.Новият герой-Дон Кихот, желае да се раздели с начина си на живот, прекаран цели петдесет години тихо и безметежно. Той решава най-напред да промени себе си, а след това всичко, което го заобикаля, защото злото и неправдата застрашително завладяват света. Доброто, морала, честта и хуманността които са емблематични за 16век.-Златния век на Испания, са изтласкани на дъното на човешките взаимоотношения. Героят решава да заеме функцията на коректив в човешките взаимоотношения и да възстанови изгубената хармония. Въоръжен с позитивно отношение кум бъдещото, Дон Кихот напуска пределите на реалното и избира да обитава иреалното пространство, недостъпно за тези, които обикновено се считат за разумни. Такова поведение граничи с безумието. Постъпките и поведението му се приемат като напълно неадекватни от хората. Сервантес сам казва, че героят му, след като достатъчно се е „умопобъркал”, изоставя трескавото четене на безбройните си рицарски романи и решава сам да се превърне в един от многото срещащи се в тях персонажи. Вярно е, че писателят си поставя като близка цел да пародира художествената стойност на разпространената по това време рицарска литература в Испания. Със своята книга той постига две задачи:от една страна осмива рицарското поведение, но от друга-търси в него онова, което безвъзвратно е изчезнало:борчески дух, свободолюбието, нетърпимостта към неправдата. Разумът на Алонсо Кихана не му позволя да приеме пошлостта на епохата и зад прикритието на мъдростта си вече като Дон Кихот ще се опита да се противопостави на лицемерието, фалша, несправедливостта и злобата. Той не иска да предизвика връщането на една безвъзвратно отминала епоха, а мечтае да върне ценностите, които са се отишли с нея.Дон Кихот е ненадминат мечтател. Светът на рицарските романи, толкова контрастен на неговото съвремие, го кара да де чувства част от прочетеното, научава го да мисли „по рицарски”, да гледа заобикалящата го среда като човек, за който няма невъзможни неща. Дон Кихот вижда,че животът изглежда по-добре, когато си представя, че има най-красивата жена на света за своя любима, когато й посвещава подвизите си, или пък-въоръжен с истината и справедливостта, става безумно смел.Рицарят не може да служи вярно идеалите си, ако не е добре въоръжен. Но истинското оръжие на Дон Кихот не е щитът, нито копието, а мъдростта и стремежът му да направи света по добър, а хората по-справедливи. Ако героят притежаваше само разум, той би се примирил с положението си на дребен благородник и не би тръгнал на път, за да търси героични приключения. Ако го владееше само безумието, то тогава не би бил мъдрец. Именно съчетанието от мъдрост и разум превръщат Дон Кихот в мъдрец. Мъдрата му житейска философия проличава особено в съветите, които дава на своя оръжиеносец, Санчо Панса, преди да поеме губернаторския пост. По своята същност те са универсални правила, отправени не само към Санчо, а и към всички, решили да прочетат романа. Препоръките на Дон Кихот са своеобразна перифраза на
Прочетено: 23927 пъти
Изображение
Нова тема Отговори

Върни се в “Литература”