Защита на правата на човека

[Kotkata68]

З А Щ И Т А Н А П Р А В А Т А Н А Ч О В Е К А


1. ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ИДЕИТЕ ЗА ЗАЩИТА НА ПРАВАТА НА ЧОВЕК –

През ХХ век множество международни организации поставят правата на човека сред основните си приоритети. Сред тях е ООН. Съветът на Европа, Организацията на държавите на африканско единство. Ефективни гаранции в защитата на правата на човека се създават в Европйските общности. Чрез договора за ЕО от Маастрихт се въвежда институтът на омбусмана като гаранция за ЗПЧ от неправомерни действия. Идеята за регламентиране и защита на основните права и свободи на човека са неразделна част от ценностната система на ЕО. При създаването му са доминирали икономически фактори и критерии. Основните права могат да бъдат причислени към първичното неписано правило на Общността. Основните права и свободи на човек се свързват с отделнта държава. Държавите регламентират в законите си права и свободи на гражданите и създават условия за пълноценна реализация. Договорът на ЕО не съдържа пълен каталог на тези права и свободи, а само някои от тях - правото на свободно движение и установяване на територията на страната-членка, недискриминирано третиране. Посочени са в Обща декларация на ЕП. Тя има информативен и декларативен характер. С въвеждането на европейско гражданство не се изясняват правата и свободите на човек. В Преамбюла на Единния европейски акт и Договора за ЕС се включват редица разпоредби с насоченост към основни права и свободи. Основните принципи, провъзгласени там обхващат правата и защитата им. Със съществено значение за разглежданата проблематика са разпоредбите на чл. 6 ДЕС. Първота му алинея е за правата и свободите, а те произтичат от конституционните традиции, общи за държавите-членки и са принципи на Общонстта. Други текстове със съществено значение за разглежданата тема са свързани с частта “Гражданство на Съюза” – чл. 17-22 ДЕО. В европейското право се развива по-различно идеята за европейско гражданство, околокото в тази за национално. Държавите-членки въвеждат идеята за европейско гражданство, водени от идеята за осигуряване на тясна връзка между Общонстта и индивидите и да съдействат за активно участие в обществено-политическия живот. Според чл. 17 ДЕО европейското гражданство допълва националното. Всеки гражданин има право на петиция към ЕП. В разпоредбите на учредителните договори могат да бъдат открити два основни механизма за контрол и защита на основните права и свободи на човека – съдебен и извънсъдебен/основно парламентарен, а също и чрез други политически средства/. Защитата на правата на човек е резултат от дейността на ЕП и Съдао на ЕО. В ранните стадии на развитието на общностното право не се приема за задължение защитата на правата на човек. Постепенно това става част от общите принципи. Съдът на ЕО е признал в практиката си редица права и свободи – човешко достойнство, свобода на действията, право на сдружаване, неприкосновенност на жилището, защита на личните данни. Към настоящият момент членовете на ЕПсе избират пряко от гражданите и поради тази причина той има силна демократична легитимност. Гражданите могат да участват в изборите на ЕП и като избиратели и като кандидати, независимо в коя страна-членка пребивават. Вяко физическо или юридическо лице от съюза може самостоятелно да се обръща към ЕП с петиция и да сезира парламентарния посредник. ЕП става от първоначално изключително икономически ориентирани отношения до един по-тесен политически съюз, в които основно място ще заемат основните права исвободи . по време на ЕС сервзима решение за разработванета на Харта на основните права на ЕО, съдържаща каталог с правата и свободите на гражданите на Съюза. Хартата се прокламира по време на ЕС в Ница. Държавите-членки не успяват да постигнат съгласие по правната природа на Хартата, по начина на интегрирането й в общностното право. Хартата на основните права и свободи включва – лично достойнство, свобода, сигурност, забрана на подлагане на изтезания и нечовешкои унизително отнасяне или наказание, равенство пред закона, свобода на мисълта, съвестта на религията, права на мнение и информация, справедливи условия на труд, защита при екстрадиране, добро управление, право на петиции до ЕП, право на правосъдие и на еднаквост в приложението на обностното право, здравословна среда и защита на потребителя.

2. ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ-ПРАВА НА ЧОВЕКА, НА ЛИЧНОСТТА, НА ГРАЖДАНИНА. СЪПОСТАВКИ И ВЗАИМОЗАВИСИМОСТИ –
С появата на държавата се появява и обективното право, т. е. обявените от държавата норми на поведение в обществото и спазването на които държавата осигурява чрез упражняваната от нея принуда. с появявана това право идва и субективното право, т. е. възможността, която обективното право предоставя на един правен субект, да изисква от друг определено поведение – да даде или извърши нещо. Субективните права отначало не са притежавали всички лица, а само тези в определени обществени слоеве. В робовладелческото общество човек не е имал никакви субективни права. И във феодалното обществоне всеки човек притежава такива права. Субективни права в цялата им пълнота са притежавали само феодалите и представителите на духовенството. През 17 век, когато в резултат на насочените срещу феодалното господство революции възниква бюржоазният обществен ред, става възможно да се остоява тезата, че е човек не само представителят на първото и второто съсловие, аристокрацията и духовенството, но и представителите на третото – бюржоазията. Доказано е, че свободата на капиталиста е невъзможна без свободата на наетия от него работник .така всеки човек става такъв, всеки става следователно и правен субект. Той трябва да има всички права, които са предаставени на останалите членове на обществото. Минимумът от права, които се признават на всеки човек, е това, което бива дефинирано като права на човека. Първо в Англия е приет Актът за най-добро осигуряване на свобода на поданиците и за предотвратяване на заточаването отвъд морето. По-късно е приет Билът за правата, а през 1707 г. – Актът за по-нататъшното ограничаване на правата на короната и най-добро осигуряване на правата и свободите на поданика. В САЩ на 04 юли 1776 г. е приета Декларация за независимостта на САЩ, която по мнението на Маркс е първата декларация за правата на човек. Във Франция правата на човек намират най-разгърнат израз в Декларация за правата на човек и гражданина. Принципите й са развити и обогатени в Декларация за правата на човека и гражданина от 1793г. редица положения от двете декларации преминават по-късно в Декларация за правата и задълженията на човека и гражданина. В нея се прибавят и политико-юридически гаранции за разделението на властите. Каузата за правата на човека се утвърждава в общественото съзнание. Човек е готов да се противопоставя дори на върховната власт, търсейки съдействие в съдебната власт. Днес правата на човека се неоспорима ценност. Всички признават значението им. Твърде често те биват използвани като оръжие за политическа борба в отделни държави и партии.
3. ИДЕИТЕ ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА И РЕАЛИЗАЦИЯТА ИМ ДО ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА –
Правата на човек са проблем предимно на вътрешното и националното право. Но човек в известен смисъл е наднационално явление. Всеки човек е родствен на останалите такива, каквато и да е допълнителната му характеристика. Хуманитарното поведение на отделния човек неизбежно преминава в такова на отделните държави. Доколкото хуманизмът е интернационален, дотолкова се осигуряват интернационални права на всеки човек. Така възниква международното хуманитарно право. До Първата световна войно е имало отделни споразумения в защита на някои категории лица. Вестфалските мирни договори съдържат специални разпоредби за защита на религията, малцинствата. След Първата световна война е създадена мрежа от международноправни актове в защита на правата на човек. Наред с тях са приети и конвенции в защита на труда. Израз на загрижеността за съдбата на множество бежанци, са появилите се редица международни актове. Контролът за спазване на сключените договори е приет от Обществото на народите. По време на Втората световна войнаправата на човека бяха жестоко потъпкани. Цели народи бяха подложени на изтребление. Преследвани бюха всички непълноценни и малцинствени народи. Според Хитрел за източните народи най-доброто е било, ако хората усвоят единствено езика на жестовете. По радиото за общината би трябвало да се предава това, което е полезно за нея – музика в неограничено количество. Фашизмът прояви своято варварска природа навсякъде, където установи господство. Българското правителство плътно следваще политиката на нациска Германия. Дълбоко потресено от престъпленията във фашистките държави, човечеството постави въпросътза произтичащата от тях отговорност. Първите стъпки в това отношение бяха направени със създаването на международните наказателни трибунали в Нюрдберг и Токио за съденен на фешистките военнопрестъпници. Актовете, с които бяха създадени трибуналите, поставиха основата, върху която възникна международното наказателно право. Трибунали като тези в Токио бяха създадени и в редица други държави, оказали се в господството на фашизма. Това е Народният съд за съдене на виновниците за въвличането на Б-я в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Той бе учреден в изпълнение на конкретни разпоредби в сключения през 1947 г. Мирен договор между съюзените и сдружените сили, от една страна и Б-я от друга. В този договор се има предвид, че Б-я е на страната на Хитлерова Германия и носи своя дял в отговорността на тази война. По чл. 5 Б-я има задължението за обезпечи задържането и предаването за съденена лицата, обвинявани в извършването на военни престъпления и такива против мира. Народният съд постави присъда за регентите Кирил Преславски, Богдан Филов и ген. Никола Михов. България може би днес е единствената страна, за извършени по време на Втората световна война престъпления министри.
4. СЪЗДАВАНЕ НА МЕЖДУНАРОДНА СИТЕМА ЗА ЗАЩИТА НА ПРАВАТА НА ЧОВЕК СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА. УСТАВ НА ООН. ОСНОВНИ СТРУКТУРИ И ОРГАНИЗАЦЯ НА ДЕЙНОСТ –
Втората световна война показва необходимост от нова международна организация, която да осигури човечеството от опоснастта на нови войни. Още преди края на войната ръководителите на антихитлерската коалиция започват разговори за създаването на ООН. Така от 50 страни се приема уставът на ООН. Той влиза в сила на 25 октомври 1945 г., след като е ратифицират от петте постоянни членки на Съвета за сигурност – СССР, САЩ, Великобритания, Китай, Франция. Б-я става член на 14 декември 1955 г. уставът на ООН е акт с универсално значение. Той урежда всички въпроси, от които зависят мира и сигурността. Той има и определено отношение към правата и свободите на човека. Като изхожда от общата задача да се създадат условия за стабилност и благоденствие, необходими за мирните и приятелски отношения на народите. Уставът възлага на ООНда съдейства за общото зачитане и спазване на правата на човека. Възлага на Икономическия и социален съвет , задачата да насърчи зачитането и спазването на правата на човека. Уставът огласява съветът да създаде икономическа и социална област за насърчаване на това развитие. ООН осигурява спазването и развитието на правата, не се задоволява със съдържащитесе в устава разпоредби и лансира идеята да се изработи универсален акт за правата на човек. Работата по Всеобщата декларация за правата на човека започва през 1946 г. когато се създава Комисия по правата на човека. Декларацията закрепва множество основни права на човека, , които правното съзнание смята за необходими. В чл. 1 и 2 се формират основните принципи в системата на правата на човек – принципът на всеобщонстта и този на равнопоставеността, а в следващите разпоредби и самите права – право на живот, право на свобода и лична сигурност, забрана за робството, забрана за жестоко отношение към човек, забрана за произволен арест, правото на справедлив наказателен процес, презумцията за невинност, забраната за обратно действие на наказателните закони, забрана за намесата в личния живот. Тези права са наречени права от първо поколение. В декларацията се съдържат и права от второ поколение. Въпреки непълнотта тя е задължителен документ на хуманизма. Декларацията няма непосредствено правнообвързващо действие. Тя е акт, който упражнява определено морално и политическо въздействие. В ООН не секват усилията да се изработят международноправни актове за правата на човека, които да притежават правнообвързващо действие. Комисията по правата на човек изготвя два международни пакта – МПГПП и МПИСКП.
5. ПРАВНО И ПОЛИТИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ НА ВСЕОБЩАТА ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕК –
6. ПАКТ ЗА ГРАЖДАНСКИ И ПОЛИТИЧЕСКИ ПРАВА. ФАКУЛТАТИВНИ ПРОТОКОЛИ –
Двата пакта са приети от Общото събрание на ООНС на 16 декември 1966 г. и влизат в сила след като са ретифицирани от необходимия брой държави – 35, което е през 1976 г. МПГПП е ратифициран от 148 държави, МПИСКП от 145. българия приема двата пакт през 1970 г. но те са публикувани в ДВ по-късно. Правата, закрепени в двата пакт въпроизвеждат правата провъзгласени във Всеобщата декларация за правата на човек. Появяват се и някои нови моменти – чл. 1 от МПГПП е формално правото на народите на самоуправление. Чл. 2 създава за всяка държава –членка задължението да зачита и гарантира на всички лица намиращи се на нейна териториа и под нейна юрисдикция , признатите им прават по пакта. Правото на живот е гарантирано с мерки, ограничаващи смъртното наказание. Чл. 9 разгръща формата на правата, които гарантират на личността справедлив наказателен процес.
7. ПАКТ ЗА ИКОНОМИЧЕСКИ, СОЦИАЛНИ И КУЛТУРНИ ПРАВА –
Нови моменти съдържат и МПИСКП. Признато е правото на стачка, на образование и на участие в културния живот. Пактовете предвиждат и механизми, чрез които трюбва да се упражнява определен контрол за спазването на признатите от тях права. Двата международни пакта за правата на човек образуват това, което се нарича Международна харта за правата на човека. Съставна част са и двата факултативни протокола към Международния пакт за граждански и политически права. Първият протокол е приет от Общото събрание на ООН на 16. 12. 1966 г. , предвижда правото на индивидуални жалби срещу нарушения на правата на човек. Вторият – приет от Общото събрание на ООН на 15. 12. 1989 г. предвижда премахването на смъртоното наказание.
8. КОНВЕНЦИИ НА ООН В ОБЛАСТТА НА ПРАВАТА НА ЧОВЕК. ПОЛОЖЕНИЕТО НА Р. БЪЛГАРИЯ ПО ОСНОВИТЕ ПО ТЯХ –
Освен Хартата за правата на човек се приемат още такивеа актове. Това са -
1. международна конвенция за предотвратяване и наказване ва престъплението геноцид, приета от Общото събрание на ООн на 9. 12. 1948 г. , влязла в сила в Б-я на 12. 01. 1950 г. конвенцията е ратифицирана с указ от 23. 05. 1950 г. чл. 2 от нея сочи признаците на това тежко престъпление срещу човечеството. В товахконвенция под геноцид се разбират следните действия, извършвани с намерение да се унищожи една национална, етническа, расова или религиозна група – убийство на членовете на тази група; причиняване на сериозни телесни повреди; предумишлено създаване на една или друга група условия, които са насочени към нейното унищожение; мерки, насочени към предотвратяване на раждането на дете в такава група; насилствено предаване на деца от една в друга група. Българското законодателство предвижда сериозни мерки за престъплението геноцид .чл. 116 от НК обявява наказанието, което следва да се налага за геноцид – лишаване от свобода от 10 до 20 години.
2. международна конвенция за предотвратяването и наказване на престъплението апартейд, приета от Общото събрание на ООНна 30. 10. 1973 г. , влязла в сила в Б-я на 31. 05. 1974 г. според чл. 2 престъплението апартейд означава следните нечовешки действия, извършвани с цел да се установи господството над една расова група или нейното систематическо подтискане – лишаване на членовете на тази група от правото на живот и свобода; чумишлено налагане на условия вна живот, които целят да причинят физическо пълно или частично унищожение на расата; вземане на законодателни решенеия, които имат за цел да възпрепятстват участието на расата в политическия, социалния, културния и икономическия живот; вземане на мерки към разделяне на населението по расов признак чрез създаването на изолирани резервати и гета за членовете на расовата група; експлоатиране на труда на членовете, като в частност и подлагането на принудителен труд; преследване на организации, като им се отнемат осовни права и свободи, поради това че се противопоставят на апартейда. Конвенцията задължава държавите да предвидят наказателна отговорност за лицата, които извършват това престъпление. Съгласно чл. 417 от НК извършителят на престъплението се наказва с лишаване от свобода от 10 до 20 години или доживотен затвор без замяна.
3. международна конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация, приета от Общото събрание на ООН на 21. 12. 1965 г. влязла в сила в Б-я на 4. 01. 1969, ратифицирана на 23. 06. 1966 г. и публикувана в ДВ брой 51 от 1966 г. конвенцията учредява и Комитет за ликвидиране на расовата дискриминация, който ще приема практическите мерки по осъществяването на нейните разпоредби.
4. конвенция против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко и унизително отнасяне или наказание, приета от ОС на ООН. Под изтезание се разбира всяко действие, което умишлено причинява силно физическо или психическо страдание на дадено лице. В това определение не се включват болката и страданието, които проитичат естествено по законови санкции или настъпват случайно при тях – чл. 1. всяка държава се задължава да приеме всички законодателни, административни, съдебни и други мерки за предотвратяване на изтезанията на територията на Р. Б-я. Конвенцията създаде и Комитет против изтезанията, който ще следи за спазването на нейните разпоредби.
5. конвенция по ликвидиране на всички форми на дискриминация по отношение на жените, приета от ОС на ООН, влязла в сила в Б-я на 03. 09. 1981 г. конвенцията дефинира дискиминацията по отношение на жените като всяко различие, което е насочено към отслабване на признанието, използването или осъществяването от жените, независимо от семейното им положение, въз основа на равноправието им с мъжете. Държавите се задължават да вземат всички мерки за ликвидиране на дискриминацията. В Б-я Конституциятта и текущото законодателство за изключили всякаква възможност за това. Конвенцията създаде Комитет за ликвидиране на дискриминацията по отношение на жените, който следи за спазване на разпоредбите.
6. конвенция по неприлагането на срока за давност по отношение на престъпления и престъпленията против човечеството, влязла в сила в Б-я на 11. 10. 1970 г. конвенцията обявява, че никакви давностни срокове няма да се прилагат спрямо военните престъпления и такива против човечеството. Б-я съобрази законодателството си с това –чл. 79 от НК казва, че не се изключват по давност наказателно преследване и изпълнение на наказание по отношение на престъпление против мира и човечеството. Кои са тези престъпления е обяснено в чл. 407 – чл. 419 от НК. Освен посочените актове по правата на човек заслужава да се споменат и тези – Международна конвенция против апартейда в спорта; Конвенция на ЮНЕСКО слещу дискриминацията в областта на образованието; Конвенция за политическите права на жените; Конвенция за националността на омъжената жена; Конвенция на МОТ относно правото на заплащане на труда на жените и мъжете, извършили еднаква работа; Конвенция за премахване на робството; Конвенция за статута на бежанците; Конвенция за статута на апатридите; приети за редица конвенции за правата на човека по време на веонни конфликти.
9. ЕВРОПЕЙСКА КОНВЕНЦИЯ ЗА ЗАЩИТА ПРАВАТА И ОСНОВНИТЕ СВОБОДИ. ИСТОРИЯ НА НЕЙНОТО СЪЗДАВАНЕ. ПРАВЕН МЕХАНИЗЪМ НА ПРИЛОЖЕНИЕ. ПОЛОЖЕНИЕТО НА Р. БЪЛГАРИЯ –
ЕКЗПЧОС е подписана в Рим на 4. 11. 1950 г. тя влиза в сила в Б-я на 03. 09. 1953 г. конвенцията въпроизвежда каталога на права на човека от Хартата за прават на човек. Постепенно чрез допълнително приемани протоколи това бива значително разширено. Заедно с това се създават 13 протокола, от които няколко обявяват нови права. Първият протокол закрепя мирно ползване на собствеността, правото на образование, правото на свободни избори. Четвъртият протокол въведе забраната за лишаване от свобода поради неизпълнение на договорни задължения, правото на свободно предвижване и свободно избиране на местожителството. Шестият протокол въведе забраната за екпулсиране на някого от страната и смъртното нказание. Седмият протокол въведе забрана на експулсиране на чужденци и правото на обещетение. Дванадесетият протокол приет през ноември 2000 г. разширява приложното поле на недопустимостта на дискриминация при упражняването на правата на човека, основана на пол, раса, религия или социален произход. Неотдавна бе приет и тринадесетият протокол, с който се установява пълна забрана на смъртното наказание. Този протокол чака ратификация. С ЕКЗПЧОС бе създаден и Европейски съд по правата на човека.
10. ЕВРОПЕЙСКА КОНВЕНЦИЯ ЗА ГРАЖДАНСТВОТО. ПОЛОЖЕНИЕТО НА Р. БЪЛГАРИЯ –
Европейската доциална харта е в сила от 03. 05. 1996 г. Хартата поставя под закрила правото на труд, правото на справидливо възнаграждение, правото на организиране, правото на сключване на колективни трудови договори. Хартата създава контролен по нейното изпълнение механизъм, който има юридически и политически характер. В нея са визирани правото на закрила на работищети жени, правото на професионално ориентиране, правото на такава подготовка, правото на социално осигуряване, правото на соицални и медицински услуги, правото на инвалидите на независим живот, правото на реинтегриране и участие в живота на общността – това са общо 31 права. Той се въвежда до четири органа – Европейския комитет за социалните права, Правителствен комитет за Европейската социална харта, Комитет на министрите, Парламентарна асамблея. Всяка държава представя всеки две години на генералния секретар на Съвета на Европа доклад относно изпълнението на разпоредбите на хартата. По докладите се дават оценки, които могат да бъдат положетилни и отрицателни. Р. Б-я ратифицира хартата на 29. 03. 2000 г. законът за ратификацията е приет с декларация във връзка с ал. 1 на чл. А от част ІІІ на хартата. Приема контрол върху изпълнението на задължението по тази харта в съответствие с процедурата, предвидена в допълнителния протокоил към ЕСХ от 09. 11. 1995 г, относно системата на колективни искове. Следователно Б-я не се обвързва с осъществяването на някои изключително важни права, каквото е правото на справидливо трудово възнаграждение, осигуряващо на работниците и служителите и на техните семейства прилично жизнено равнище, правото на закрила срещу бедност и социална изолация, правото на жилище.
11. РАМКОВА КОНВЕНЦИЯ ЗА ЗАЩИТА НА НАЦИОНАЛНИТЕ МАЛЦИНСТВА -
Приета на 09. 10. 1997 г., ратифицирана от Б-я на 18. 02. 1999 г. конвенцията, както следва от нейното иве осигурява защита и редица права на лицата, принадлежащи към различни малцинствени групи. Тези права трябва да се уважата, доколкото са права на човека. Заедно с това те не бива да се изпозват срещу единството на нацията, да нарушават териториялната цялост и суверинитета на държавата, да застрашават нейната вътрешна и международна сигурност. По тези съображения НС приемайки закона з ратификацията на РКЗНМ прие и следната декларация. Като потвърждава своята привързаност към ценностите на Съвета на Европа и желанието за интеграция на Б-я ангажирано с политиката на защита правата на човека и на толерантност към лица, принадлежащи към малцинства и тяхното пълноценно интегриране в българското общество НС на Р. Б-я дакларира: “Ратифицирането и прилагането на РКЗНМ по никакъв начин не дава право на дейност, нарушаваща териториалната цялост и суверинитета на българската дървжава, нейната вътрешна и международна сигурност.
12. СЪДЕБНА ПРАКТИКА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕК –

13. НОВИТЕ ПОЛОЖЕНИЯ, СВЪРЗАНИ С ХУМАНИТАРНАТА ИНТЕРВЕНЦИЯ И СЪПОСТАВЯНЕ С ПОЛОЖЕНИЯТА НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО -

14. КОНСТИТУЦИОННО ПРАВНА И ДРУГА ВЪТРЕШНОПРАВНА УРЕБДА НА ОСНОВНИТЕ ПРАВА И СВОБОДИ –
Основните права са вид права на човака. Те имат същатата характеристика, каквото има всяко субективно право. Основното право е все пак особен вид субективно право. То е въведено от Конституцията, т. е. от основния закон. В нея намират място такива субективни права, чийто оБект са основните интиреси на човака. Задължително за всеки законодателе е общото правило. Основните права силно се родият с естествинети права. С това понятие се бележат такива, които са от естеството на човека. Конституционното закрепване има огромно юридическо значение. Конституцията и нейните права придобиват изключително стабилно правно битие.съгласно чл. 5 от нея нейните норми имат непосредствено действие. Те трябва да бъдат пряко прилагани като контекст на подлежащата правна уредба. Основните права имат огромно социално значение, най-напред за самия човек. Те са съществено значими и за обществото. Съвкупността от правата може де бъде разделена на групи или да бъде систематизирана. Като използваме признака “обект” можем да обособим средните –
- лични права, т. е. основни права чрез които гражданите осъществяват своя физически и духовен интегритет.
- Политически права, т. е. права, чрез които гражданите осъществяват учестието си в управлението.
- Социално-икономически права, т. е. основни права чрез които гражданите осъществяват участието си в създаването на основните материални и духовни права.
Към личните права можем да отнесем
- Правото на живот;
- правото на лична свобода и неприкосновенност;
- правото на неприкосновеннност на личния живот;
- правото на неприкосновенност на жилището;
- правото на неприкосновенност на кореспонденцията;
- правото на достойнство и хуманно отношение;
- правото на справедлив съдебен процес;
- правото на избор на местожителството и на преживяване;
- свобода на съвестта, на мисълта и на избора на вероизповеданието;
- сбовода на печата;
- правото да се изразява мнението;
Към политическите права се отнасят –
- избирателните прва;
- правото на сдружаване
- правото на събрания и манифестации;
- правото да се търси информация
- правото на жалби, предложения и петиции до държавните органи;
Към социално-икономическите и социално-културните права се отнасят –
- правото на труд и справедливо възнаграждение.
- Правото на стачка;
- Правотото на обществено осигуряване и социално подпомагане;
- Правото на здравеопазване;
- Правото на образование;
- Правото на ползване на националните и обществено човешките ценности и на развитие на културата в съответствие с ентическата принадлежност;
- Авторски, изобретателски и сродните им права;
15. БЪЛГАРСКО ГРАЖДАНСТВО – ПОНЯТИЕ, СЪЩНОСТ И НЕОБХОДИМИ РАЗГРАНИЧЕНИЯ –
Всеки народ е развивали определен правен ред, като съществевон влияние са оказвали социалон икономическите условия на живот и контретните исторически фактори в съответния период. С развитието на общественитеотношения и намаляване зависимостта на хоратат от природата, както и на зависимостта им в борбата за оцебяване и в продължение на рода с напредъка в произдоството постепенно хората започват да стават по-независими. Появява се отчетливо социалното разделение, управляващи-управлявани, бедни-богати. Възниква държавата. Преобладаваща част от хората равнопоставени се превръщат в данъчно задължени предатъци към държавата. Те получават наименованието поданници. Периодът на феодалната държава положението на физическото лице се определяло от неговото поданство. Този правен институт е съдържал редица особености. Това са преди всичко задължения за плащане на данъци и военна повинност, вярност,2 послушание и твърде ограничен кръг от права. Поданството означава преди всичко състояние на подчиненост по отношение на монарха, собственик на земята и цялото имущество, намиращо се на съответната тиротиря, включителтно и на хората, както в замяна на дължимото подчинение поданниците получават справедливост, съвет и защита от владетеля. Гражданствта като правен институт се оформя като контрапунк на поданството по време на демократичните революции в края на 18 и началото на 19 век. Едва тогава лицата получават по- широки права и свободи и определени възможности за участие в политическия живот и осъществяването на публичната власт. В Б-я понятието поданство се въвежда с Търновската конституция. Нейна особеност е едновременното използване на понятиета поданик-гражданин. Според нея българите са поданници на княза. Конституцията от 1947г .замени инститтута на поданството с този на гражданството. Тогава по-широко навлязаха в обръщение понятията гражданство и гражданин гражданството се обуславя предемно от съществуващите социално икономически и политически отношения в обществото и представлява израз на икономико-политическата връзка на определено лице и дадена държава. Гражданството се определя като връзка на физическото лице с държавата, изразяваща се в съвкупност от права и задължения по отношение на държавата и в подчинение на нейната сувуренна власт. Понятието българско гражданство е еднозначно и достатъчно ясно. Гражданинът е неразделна част от народа на държавата. То е част от организираната общност от хора, обидинени като граждани на държавата, населяващи определена територия и попадащи под суверинитета й. Той се ползва със защита от страна на държавата и независимо дали и на нейна територия или не. Отношението гражданин-държава не е едностранно, двустранно и многообразно. Като едно лице придобие гражданство на дадена страна придобива съответни права и задължения. Би могло да се говори за съвкупност от права , присъщи само за българското гражданство.
16. ГРАЖДАНСТВО, БЕЗГРАЖДАНСТВО, МНОЖЕСТВО ГРАЖДАНСТВО, ТАКОВА В ЕС –
Гражданството освен като правоотношение и състояние, статут на личността в определен момент. В правната наука най-общо като правен статут се разбира съвкупността от права и задължения, които имат субектите на правото. Най-често статути се наричат нормативните актове за устройството на и дейността на международните организации. Един статут е винаги конкретно и точно определен. Понятията статут и статут са свързани. Статутът ни насочва към сферата на обективното право, а статусът към субективното право. Притежаването на статус има съществено значение за субектите на правото. Възприемането на гражданствотокато субектино право означава, че винаги има условия държавата да предостави своето гражданство. Според европейските стандартидържавите не са правно задължени да предоставят на конкретно физическо лице гражданството си. В съвременните условия върху правното регулиране на гражданството оказва принципът за самоопределяне на нациите който е тясно свързан със забраната за дискриминация. Гражданството е свързано с актовете по гражданско състояние, които формират гражданското състояние на едно лице. Системата ЕГГРАОН обхваща българските граждани и постоянно пребиваващите чужденци, получили статут на бежанци. Граждонството е отношение между физическото лице и отделната държава. То се изразява във взаимната обвързаностмежду индивида и държавата, чието основно съдържание са изразява в правата и задълженията. Гражданството възниква във вътрешното право на отделната държава. То винаги се свързва с определен тип държава и с определена социално-икономическа среда. То е основополагащ елемент на държавата и на човешката сигурност. Безгражданството /апатризъм/ е състояние, при което едно лице не се счита за гражданин на държава. Възможно е това състояние да възникне в момента на раждането. Това е възможно ако родителите на детето са без гражданство. Това е възможно и когато лицето бъдеосвободено или лишено от гражданство. Лицето без гражданство има ограничен равен статут. То не притежава пълния комплект от права напостаналите граждани. Според международното право без гражданство е лице, което не е смятано за гражданин нито на едно държава. Тези лица не са в състояние да установят гражданството си или то се оспорва от държавата, в която пребивава. Възможно е лице да бъде освободено от гражданство и да не успее да получи друго. Лице без гражданство може да кандидатства за българско гражданство тригодини след като получи разрешение за постоянно пребиваване. Чужденец, който по време на пребиваването си в Б-я е загубил гражданството си, с което е в страната при подаване на молба за удължаване на срока на пребиваването се придава и документ от съответните компетентни органи, с който се удостоверява, че наистита гражданството е загубино. Проблемите с лицата без граждансво е част от правата на човека. Същевременно те са потенциална заплаха за мира и сигурността, защото са свидетелство за проява на нетолорантност. Въпросите за лицата без гражданство могат да бъдат решени от действащите правни норми и законодателство. Съществуват и лица с множество гражданство. За придобиване на гражданство по произход, по месторождение, по натурализация и по възтановяане на гражданство може човек да се окаже с множество гражданство. За да може едно лице да е български гражданин е достатъчно единия родител да бъде такъв, ако другия е гражданин на друга държава то при раждането на детето то идва с двойно гражданство. Ако български гражданин е и чужд такъв той не се предава за съдене в друга държава. При сключване на брак се изпълняват нормите на Семеиния кодекс.
Държавите членки на ЕС въвеждат понятието европейско гражданство , водени от желанието да установят пряка връзка с ЕС и конкретно физическо лице да участва в социално-икономическия и политическия живот. Всеки гражданин на ЕС има право да кандидатства за местни избори на територият на държавата, в която живее. Гражданте на ЕС могат да разчитат на дипломатическа и консулска закрила от органите на държавата, различна от държавата на произхода, когато националната им държава няма представителство в третата страна.
17. ВИДОВЕ ПРОИЗВОДСТВА СВЪРЗАНИ С БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСТВО –
Производството по установяване на гражданство се налага, тогава когато лицата са пребивавали в чужбина и се съмняват дали са загубили гражданството си или имат промени, свързани с него или основателни причини относно гражданството. За установяване на българското гражданство заинтересуваното лице подава молба по образец. Тея се падава лично или по пощата или чрез изрично упълномощено лице в Министрерство на правосъдиетои през дипломатически и консултантски посолства. При починали лица молбата молбата може да бъде подадена от техните наследници, притежаващи удостоверения за наследници, издадени от общината или притежаващи съдебно решение по повод на заявен от тях интерес възтановява се гражданството на гражданин, освободен от българско гражданство без да се направили искане за това и изелили се в страни с които Б-я не е сключила изселнически спогодби ако в 1 годишен срок от влизане в сила на този закон направят формално искане до министъра на правосиъдието и правната евройнтеграция. Основните изисквания за осъществяването й са лицето да е било български гражданин; да не е подавало молба за освобождавано от такова; да не се е изселило по изселническа спогодба; да е направило формално искане до минитъра на правосъдието за мъзтановяване на българското си гражданство. Документите, които трябва да бъдат приложени към молбата са –
- акт за раждане
- документ, удостоверяващ датата и начина за напускане на страната
- справка за гражданството на лицето по регистрите за гражданска регистрация от съответната община по последно местоживеене на молителя на Р. Б-я
- внесена такса
разпоредбите, отнасящите за гражданството на съответната европейска страна са пряко свързани с договорите за обратно приемане. Обект на тези договори са-
- гражданинът на трети държави и лица без гражданство за които е доказано че са пристигнали на територията на молещата се страна от територията на замолената такава
- удостоверение за гражданство, издадено от съответните компетентни власти
- всякакъв вид паспорт, издадени на граждани на Р. Б-я
- пасавани със снимки
- военни паспорти или лични карти на военнослужещи
изключени от задължението на обратно приемане по принцип са следните катогории лица –
- притежаваща валидно разрешение за пребиваване
- лице от трета страна, която има безвизов режим с молещата държава
- лица, които имат валидна виза за трета държава
- лица на които молещата държава е признала статут на бежанецили които са в процедура за такъв
- лица които са в процедура за получаване на гражданство на молещата страна до окончателно вземане на решение по случая
- лица които имат валидно разрешение за постоянно пребиваване в трета страна
министърът на вътрешните работи със заповед може да разпередят експулсирането на чужденец, когато присъствието му в страната създава сериозна заплаха за националната сигурност и обществения ред. Очевидно спрямо български граждани не може да бъде приложена такава мярка.
18. ПРИНЦИПИ НА НЕОТНИМАЕМОСТ НА ОСНОВНИТЕ ПРАВА И СВОБОДИ В ПРАВНАТА УРЕДБА –
Всяка общност се подчинява на определен режим. Системата на основните права също се подчинява на принципи. Те са –
- принцип на всеобщността на основните права – всички трябва да притежават основни права, защото всички имат едни и същи основни интереси. Трябва да правим разлика между основни права на гражданина и основни права на човека. Всеки гражданин има основните права на човека, но не всеки човек има основните права на гражданина. Правата на гражданина са права на човека, който е гражданин на съответната държава.
- Принцип на равноправието – всички трябва да имат едни и същи права, но и отношението към тези права в процеса на тяхното осъществяване трябва да е едно и също т. е. равно за всички граждани. Равноправието означава равни права за всички. В този смисъл трябва да се прави разлика между привилегии и предимства. Привилегията е право, предоставено на човек които притежава други права. Предимството е предоставянето на право на човек, които притежава права, но не може да ги осъществи.
- Принципът на целостта на основните права – всички основни права са еднакво важни за личноста. Принципът на целостта бива често нарушаван. У нас се проявява принебрежително отношение към социално-икономическите и социално-културните права. Основните права се намират в тясна взаимна обусловеност.
- Принципът на единството на обществените и личните интереси при формулирането и осъществяването на основните права личните и обществените интереси се намират във взаимопроникващи връзки.
- Принципът на единство на правата и задълженията
- Принципът:”На гражданите е разрешено всичко, което не е изрично забранено със закон”
- Принципът на неотменимостта на основните права, закрепен в чл. 57, ал. 1 от Конституцията
19. ЗАКРИЛА НА ОСНОВНИТЕ ПРАВА И СВОБОДИ –

20. ПРАКТИКА НА КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД ПА ЗАЩИТА НА ПРАВАТА НА ЧОВЕК –

21. СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО ЗАЩИТА НА ПРАВАТА –

22. ЗАЩИТА НА ПРАВАТА НА ГРАЖДАНИТЕ ПРИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ С АДМИНИСТРАЦИЯ –

23. ВЪВЕЖДАНЕ НА ОМБУДСМАН –
Институтът на омбудсмана, съсдадена н страните н процес на демократичния преход има важна роля за укрепванетона гражданското общество и за защита на правата на човека. Очертават се разнообразни форми и особености при създаването на института но омбудсмана. Въпреки това акцентите неизменно са съсредоточени с следните основни насоки – контрол върху дейността на администрацията и защита на правата на човека при взаимоотношенията му с публричната власт. основните трудности пред омбудсманите в странитеу от Централна и Източна Европа се обуславят от трудните условия на преход, недоизградено законодателство, институции и традиции във взаимоотношенията между граждани и администрация. Поради това тяхното изграждане и стабилизация е от значение за успеха на цялостния преход и за утвърждаване ;енностите на модерното общество. Изясняването на проблематиката, свързана с административното обслужване на населението, предполага анализ на икономическата, социалната и политическата среда. В последните 30-40 години се разработват множество нормативни актове, които уреждат проблемите по административното обслужване. В практически аспект решават само частични проблеми. Подобряването на организацията на работата на административните органивключва и създаването на бяра за обществено обслужване на гражданите. Институтът на омбудсмана е уникален като възникване и еволюция в развитието си. Основната сфера на въздействие е администрацията. Обичайно се избира от парламента на съответната държава и това го поставя в независимо положения спрямо съответната администрация. Актовете му трябва да са безпристрастни и справедливи констатации за управлението. Омбудсманът е своеобразен коректив на начина на управление и на функциониране на администрацията. Той се утвърждава като част от механизма за контрол и въздействие върху публичната власт. това е извънсъдебно средство за ефикасна и бърза защита на конституционно и законова закрепените права на гражданите чрез безплатна и леснодостъпна защита на засегнатите от администрацията. В редица страни може да инициира законодателните промени, да сезира съответния конституционен съд. В някои страни се допуска тоя да бъде член на съдебен процес. Мнението на омбудсмана се иска често при усъвършенстване на административния капацитет, при сключване на договори. С основание може да се направи изводът, че нараства ролята на омбудсмана за законосъобразно, справедливо и ефиктивно развитие на публичните правоотношения.
24. ОПИТА ОТ ПЪРВИТЕ ТРНИ ГОДИНИ – РАБОТА ПО ПИЛОТНИ ПРОЕКТИ –

25. ЗАКОНОДАТЕЛНА И ПОДЗАКОНОДАТЕЛНА УРЕДБА НА ОМБУДСМАНА –
26. ЗАЩИТА СРЕЩУ ДИСКРИМИНАЦИЯ –

27. ПРАВАТА НА ЧОВЕКА В КОНСТИТУЦИЯТА НА Р. БЪЛГАРИЯ -