Стефан Цанев

[sansusi]

Ах...Случи се нещо ужасно...!
Под покрива на съседния дом се засели една непозната птица.
Може би беше лястовица или врабче,
никой не обърна внимание на това в началото.
А после... Нямаше значение...
Птицата носеше сламки, пера и кал
и градеше гнездото си пеейки - с голям ентусиазъм.
Никой не обърна внимание на това в началото.
А после, после нямаше значение.
Един ден птицата донесе връв или конец
и зазида единия край на гнездото си.
Никой не обърна внимание на това,
а после в десет - нямаше значение.
В десет - Птицата се обеси.
Крилата и дълго се съпротивляваха...
Съседите дълго наблюдаваха...
И очакваха нещо да се случи...
А обесената птица се полюшваше на вятъра,
като махало на часовник.
Кой направи примката?
Странно, че никой не обърна внимание
на това в началото...
Страшно беше после значението...
..............
И си мисля...,мисля...,мисля...,мисля...
На земята става нещо неестествено
щом и птиците започнаха да се самообесват.

[sansusi]

Над нивите безшумно пада здрача.
Заглъхва всичко сам съм - и тревите.
Аз идвам тука тайно да изплача
гнева и болките си и лъжите.
Наивен бях и вярвах много...
На всеки срещнат вярвах - нищо.
Обичах ги и лъгаха ме много много...
И много ми е болно - нищо.
Ако от обърканост забравя - знайте.
Погребете ме на село - при мама.
Тишина и далечност и цвят
естествен като цвета на дърветата.
Заглъхва всичко сам съм и
под мене земята тръпне
черна, топла, гола...
Аз вслусшвам се в спокойното и дишане
и падам на колене и се моля...
Земя -ти имаш хляб и гроб за всички.

[sansusi]

Снегът пада нежно като разкаяна жена
върху разкаляното рамо на пътя.
Трябва да си вървя. Иди си и ти.
Не можеш затрупа в мен всички предишни
крачки, устни и следи от нокти, иди си.
Безсмислено е. Бъдещето е тъга.

[sansusi]

Рак

Близките идат с цветя и много весели.
Болните са избръснати и много весели.
Какъв смях, какво безгрижие...
Трагично-печални изглеждат
влюбените по пейките.
Но после, после
застанете на автобусните спирки
и вижте очите на близките,
които си отиват.
Но после, после влезте в белите стаи
и вижте тези, които си отиват безвъзвратно...
Застанали са пред телевизора,
целите изкат да нахълтат в този сандък,
в който е затворен светът
от който те си отиват...
Но в други сандъци заключени ще си отидат.
Гълъбите гукат влюбено по перваза на прозореца.
Кълват храната на болните -
на тях за какво им е.
Затлъстяха символите на мира.
Боже колко са ненаситни...
С клюнове тракат...
Както казва поетът - ако беше
за военни цели щяхме да открием средство
против рака.
Изправяш се сам...
Изправяш се сам и настръхнал
срещу целият свят се изправяш.
И ти идва да крещиш и да плюеш срещу всички
гении, мозъци и изобретения.
Господа, на искаме да умираме.
Смъртта не е страшна - неизбежна е знаем.
Но неискаме да умираме така безпомощни
и за нищо в тази ракова болница.
По-добре - разстрел.
Дайте ни бесилки!
Не искаме да мрем в тази академия
на човешкото безсилие.

[sansusi]

Обичам те, когато идваш уморена,
с дълбоки сенки под очите
и в тях, като в безлунна нощ, изгряват
на скритите желания звездите.
Обичам да потъвам в тях като удавник,
да търся там и обич, и поезия,
макар че те за мен са недостъпни
като небесните съзвездия...

О, нека никога да няма пълнолуния,
че лунното небе е страшно пусто!
И нека никога не те целуна,
и нищо да не ми признават твойте устни,
и винаги да идваш уморена,
с дълбоки сенки под очите,
но никога във тях да не угасват
на скритите желания звездите...

Обичам те, когато идваш уморена.

[videania]

Много добри съвременни стихотворения!Майстор,не само в драматургията!

ВЕЗНИ

web | Българска поезия от 60-те г. на ХХ век

Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни:
радостта - и първото страдание,
верността - и нейните въжа,
ласките - и първата досада,
клетвите - и първата лъжа.
Ще претегляш, ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи - с очите ми,
силата - със нежността...
После ще объркаш всичко и наслуки
ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика - при любовта...
Страшно ще ти е да се събудиш -
по-добре е да не спиш:
да си идеш - ще ти бъде трудно,
да се върнеш - ще се унижиш.

Ето,още едно впечатляващо!Писано е в 1972 г.-при комунистическия режим!!!
[vbox7]dd32dba7[/vbox7]

[gery81]

А това е моето любимо стихче от него

НОСЕТЕ СИ НОВИТЕ ДРЕХИ, МОМЧЕТА -
падаме, както ходим,
умираме, както спим.
Въпросите на тая планета
я решим,
я не решим…

Но не казвайте: утре ще бъдем красиви.
Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте: утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим,
умираме, както спим.

Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте: утре да бъдем честни,
днес тихичко
ще се проврем…
Носете си новите дрехи, момчета,
ходейки падаме,
сънувайки мрем.

Не казвайте: утре с вик на площада
ще кажа истината, после – на клада!
На клада, но утре. А днес потърпете,
днес се налага
да премълчим…
Носете си новите дрехи, момчета –
падаме, както ходим,
умираме, както спим!

[sansusi]

Браво момичета...

Недейте казва лоши думи на раздяла.
Съберете цялото си мъжество
и всичката си нежност - и бъдете
внимателни като в началото.

[sansusi]

Малка нощна изповед на една провинциална актриса

Дъжд плющи по прозореца, дъжд -
като аплодисменти.
- Не съм лягала с мъж
седем месеца.

Глад за клюки наоколо, глад
за нещо необичайно!
Целият провинциален град
вечеря с нашите тайни.

Обсъждат, пледират като в съд
между две кюфтета:
наистина ли незаконно спят
Ромео и Жулиета?

От различни или от един и същ
аборти Офелия прави?
Дъжд плющи по прозореца, дъжд
като небесни шамари.

-Медея, Жанна дАрк,Виржиния Уулф...
Властвам на сцената, тревожа!
А в живота най-големият ми триумф
е някой местен велможа.

Проповядват ми без користност, дълг
тез, през чиито кревати
минава най-краткият път
към столичните театри.

Дъжд плющи по прозореца, дъжд-
като в апокалипсис.
-Ти виждал ли си поне веднъж
банкет без актриси?

Откажеш- погребана си навек.
Преспят- изритват те като пачавра.
Трудно е да бъдеш честен човек.
Честна актриса - бял гарван.

Мечтаех слава, жребий необикновен.
Вече не искам. Пия. Не моля.
Умира бавно илюзията в мен
за моята човешка роля.

Ела, никой мой! Като влюбен се дръж
час-два - като на сцената...
Дъжд плющи по прозореца, дъжд -
аплодисменти.

[Stoiedno]

Боже колко време мина! Преписвахме Автореквием на ръка, защото по татово време, беше от "забранената" поезия и още нямаше копирни машини. Бяха го изтървали случайно в някакъв брой на списание "Литература" или "Септември" - не си спомням със сигурност. Винаги са ме възхищавали хора, които имат дързостта да казват и отстояват това, което мислят и това, което ги вълнува. Мисля, че С. Цанев е, може би, най-истинския ни дисидент. Възхищавам се на цветоусещането му и на начина му на мислене. Няма съвременен интелектуалец, който да ме е вълнувал и изненадвал повече от него. Трудно ми е да ви опиша, какво чувствам, когато чета стиховете му - то е някаква смесица, от спомени за младостта, вълнение от смисъла и чувството в поезията му и ... може би малко тъга. Страхотно е, че се сетихте за него.

[sansusi]

Специално за теб Стоиедно...
Мотото е от мен- Не е важно колко е голям домът ми, а колко е голямо сърцето ми.
Запустение
Ст. Цанев
Напредват бавно паяците. От към ъглите.
Превземат стая подир стая.
Завземат коридорите и стълбите.
Безмълвно смучат празното пространство
като кръвта на пеперуда
/разпадат се крилете и
като доспехи на археологичен рицар/.
Напредват бавно паяците

Къде са детските ни смехове?
Къде са някогашните илюзии?
Крилете ни къде са?
Случайна дума
увисва омотана в паяжините.
/Мълчанието имитира вечност/.
Напредват бавно паяците.
Превземат клетка подир клетка.
Завземат черепите и сърцата ни.
Безмълвно смучат мислите и чувствата.
Душите ни са празни като змийски кожи!
Напредват бавно паяците.

И нищо вече
не ни усмихва, ни тревожи.
1989 г.