Основаването на Рим

[Mozo]

Основаването на Рим

Най-ранните сведения за човешка дейност в региона на Лациум, който включва град Рим, датират от Бронзовата епоха (около1500 г. пр.Хр.), но първите установени и уседнали поселения започват да се формират през VІІІ в. пр.Хр. Към това време археолозите посочват два тясно свързани народа – латини и сабини. Тези земеделски италийски народи били с родов произход, със социална йерархия, която доминира над ранна форма на управление на Рим и неговата претенция, за власт в района. Датата на създаването като селище или на серията племенни територии е неясна, но традиционното и легендарно създаване на града се датира през 753 BC. Въпреки че тази дата е тясно свързана с мита, то поне грубо се поддържа чрез археологически данни. Те показват, че през 8-ия век пр.Хр., две съществуващи колонии, една на хълма Палатин и друга на Квиринал се обединили, за да създадат едно поселение, като случилото се по време съвпада с датата, посочена в легендата. Според легендата, римляните свързват своето родословие с Еней, троянец, който избегнал падането на Троя, като избягал към Италия. Синът на Еней, Юлий основал град Aлба Лонга установявайки монархия. Двама потомци на царете на Aлба Лонга, близнаците Ромул и Рем, ще станат основатели на Рим. Но между тях избухнал спор, завършил с убийството на Рем и в крайна сметка, Ромул станал първият цар на Рим. Традиционната дата на самостоятелото управление на Ромул и основаването на Рим, 21 април, 753 г. пр.Хр. и до ден днешен се отбелязва с празник. Последващото развитие на града било силно повлияно от северните съседи на римляните – еетруските. Етруските, заплашвани от нарастващата сила и влияние на латинския град, скоро изместили Ромул и следващите латински царе били с етруски произход.
Епохата на царете
Царският период в римската история също толкова пропит с митове и легенди, колкото и самото създаване на града. Историите преминавали от поколение на поколение и очевидно намерили място в историите на Тит Ливий и Плутарх. Има свидетелство, което потвърждава периода на царете, но точните владетели, дати, събития и постижения вероятно завинаги ще бъдат неизвестни. Растежът на града и развитието на неговата култура през този период, обаче, са широко възприети. Ромул управлялва като първи цар на Рим от 753 – 715 г. Пр.Хр. Според Ливий той населил Рим с изгнаници от други места и им дал за жени отвлечените сабинянки.
Твърди се, че той изчезнал в мълния и по-късно бил почитан като бог Квирин. Той бил известен като царят-воин, положил началото на римската войска като чисто гражданска, ненаемна армия, докато разширявал римската територия. Hа него също се приписва разделянето на гражданите на патриции и плебеи, а населението обединява в три триби (Рамни – в чест на Ромул, Луцери – в чест на съюзника етруск Лукумон и Тации – в чест на Тит Таций, сабин и съцар на Рим). Ромул създал също съвет на “бащите” – сенат от 100 души, като длъжностите им се предават по наследство и по този начин се появили патрициите или децата на “бащите”. По негово време били утвърдени знаците на върховната власт – 12те ликтора, въоръжени с двуостри етруски брадви, вмъкнати в сноп пръчки (фаши).
Вторият цар, Нума Помпилий (715 – 673 г. Пр.Хр.), сабинец по произход и и предпочетен от сената заради своята набожност и добродетелност. Hа него му приписват основаването на по-голямата част от римските религиозни ритуали и служби, като понтифексите, фламините (sacred priests), весталките, строежа на храма на Янус и смяната на десетмесечния римски календар с дванадесетмесечния. Ливий твърди, че неговото управление било време на мир и религиозен блясък за града.
Известният със своята войственост Tул Хостилий наследил Помпилий като трети цар и управлялвал от 672 до 641 г. Пр.Хр. Heговото управление било време на завоевания и териториално разширение, белязано с рарушаването на град Алба Лонга и преселване на неговите жители в Рим, както и на войни срещу етруските градове Вейи и Фидения. Твърди се, че войнственото поведение и пълното пренебрежение на римските богове от Хостилий докарало чумата в Рим. Търсейки помощ от разгневения Юпитер, царят бил поразен от мълния. Той бил пълна противоположност на своя предшественик, както твърди Ливий "според него, на Рим било позволено да достигне до дълбока старост и негова главна цел била да намери причина за подновяване на военните авантюри." (Livy, History I, xviii)
Управлението на Хостилий и последвалата чума накарали сената да избере за четвърти цар Анк Марций (640 – 616 г. Пр.Хр.). На внукът на Нума Помпилий се приписва формиране на плебейската гражданска класа и основаването на първата римска колония Остия, в устието на р. Тибър, която имала особено значение за производството на изключително скъпата тогава сол. Тъкмо със солта е свързан и строежа на Via Salaria или пътя на солта. Построяването на първият мост на Тибър, понт Сублиций, както и сградата на съвета на “бащите” (по-късно известна като Хостилиева курия) също се отнасят към времето на Марций. С неговото име се свързва и присъединяването на хълма Яникул, намиращ се на другия бряг на р. Тибър, към системата от крепостни укрепления. Царят умело съчетал адмистративните си качества с успешни войни, водени срещу латините, които накрая били поселени на хълма Авентин. Анк Maрций, също както и своя дядо починал от естествена смърт.
Наследникът на Maрций и пети римски цар, Taрквиний Приск или Taрквиний Стари (616 - 579 г. Пр.Хр.), бил първия етруски владетел, koйто взел властта по мирен път, получавайки мълчаливото одобрение и подкрепа на знатните родове. За него се казва, че бил опекун на децата на Марций, но ги натирил далеч след неговата смърт и убедил сената да бъде избран за цар. С нeговото управление се свързва въвеждането на римските игри (Ludi Romani), изграждането на Circus Maximus, храма на Юпитер на Капитолийския хълм и строежа на подземен водосточен канал (cloaca maxima), както и на цяла система от канали за обезводняване на блатата край града. Teзи дейности били обезпечени чрез завладяването на някои от съседните латински и сабински племена. Етруските дали на римляните писмото, което на свой ред взели от гърците, обществените постройки (вкл. Капитолийския храм на Юпитер) и нова политическа, социална и военна организация. Повечето от римските военни символи (орела напр.) и гражданските служби се развили през този период. Hа този цар също се приписва въвеждането етруската традиция за военен триумф в Рим и e първият, който организирал такъв. Традиционните символи на властта, фашите или снопове от пръчки с втикната в тях брадви, които дали името на съвременния фашизъм, също били с етруски произход и преминали в римската държава. От етруските римляните взели също и поръбената с пурпур тога, която по-късно обличали консулите, а може би и самото понятие за върховната власт – империум. Какви били по произход етруските е трудно да се каже, тъй като още между древните автори съществуват разногласия по този въпрос. Според Херодот те били пришълци от Мала Азия, докато Дионисий Халикарнаски виждал в тях коренното население на Апенините. Тези схващания залегнали и в основата на съвременните тези. Към тях следва да прибавим и възгледа за проникването на етруските в Италия от север. Макар че днес повечето учени приемат малоазийския произход на етруските, споровете все още не са приключили.
Не е ясно, дали синовете на Анк Марций или неговият зет Сервий Тулий, са отговорни за смъртта на Тарквиний Приск. Мнението, че неговото управление е период на етруско владичество в Рим, не се потвърждава от археологическите данни, а и самата легенда отхвърля насилственото завземане на престола.
Сервий Тулий (579 – 534 г. Пр.Хр.) бил шестия легендарен цар на древния Рим, и втория цар от етруски произход. В един разказ е описан като роб, който впоследствие се оженил за дъщеря на Taрквиний Приск и след убийството на последния, го наследил през 579 г. пр.Хр. Той бил първия цар, който дошъл на власт без допитване до плебеите, получавайки трона си чрез хитрините на своята тъща Taнаквил. Според Тит Ливий Сервий Тулий не би могъл да бъде роб, тъй като бил помазан за цар още като малко дете и дори твърди, че неговата майка била царица на един от етруските градове, превзети от римляните. След като била пленена и на нея и било разрешено да живее в двореца. Друга легенда го представя както наемник с прозвището Мастарна от Етрурия, свързан с Целес Вибена - основател на етруски град на хълма Келий, който с хитрост и подкупи успял да се добере до властта.
Отначало народът на Рим (populus) се състоял от три родови триби, съответстващи на атинските фили. Известни са техните по-късни названия: тиции, рамнии и луцери; смята се, че трибите отговаряли на етническата структура; така рамниите били латините, тициите – сабиняните, а луцерите – етруските. Въз основа на тези триби се комплектовали конните отреди и вероятен способ за управление на римската община била военната демокрация, при която основен политически институт били комициите или събранието на войните. След военните кампании срещу Вейи и етруските, Сервий Тулий подобрил административната и политическа организация на Рим, като разделил населението не по потекло, а по доходи. Критерий за имущественото състояние според едни източници била пртежаваната земя, а според други – парите. Всички граждани, и патриции и плебеи, били разпределени в пет класи според имуществения ценз. В първа класа влизали най-богатите граждани на Рим, т.нар конници или онези, които имали имущество на по-малко от 100 хил. аса, във втора - от 75 до 100 хил., в трета - от 50 до 75 хил., в четвърта - от 25 до 50 хил., в пета - 11 хил. аса. Останалите извън тази схема се наричали пролетарии. Реформите засегнали и опълчението, в което влизали всички свободни граждани, имащи земя или друго недвижимо имущество на възраст от 16 до 45 години. Лицата над тази възраст носели само гарнизонна служба. Всички военнозадължени в зависимост от имущественното положение се обединявали във войнски подразделения - центурии (стотни): конниците образували 18 центурии, от първота група - 80, от втората, третата, четвъртата - по 20, петата - 30. Центурията имала право на един глас, което означавало, че при гласуване, решителната дума имали центуриите на конниците и на първата класа. От това време насетне, всички важни закони и избор на длъжностни лица се решавали на събранията по центурии, докато политическата роля на куриатните събрания намаляла, а предишните събрания по племенни триби вече не се свиквали.
Сервий Тулий увеличил свещените граници на Рим (pomerium) включвайки в една окръжност петте отделно укрепени хълма и прибавяйки още два – Квиринал и Виминал. Градското население, зад чертите на стената "Septimontium" вместо по родов признак, на териториални обединения (курии), сега било разделено по административен и така се появили четирите градски триби - Субурана, Есквилина, Колина и Палатина, като към тях по-късно се присъединили и 17 селски триби. На всеки пет години се правел опис на гражданите за определяне на имуществения ценз. Бил въведен постоянен налог за издръжка на армията. По този начин, реформите на Сервия Тулий довели до сливане на разположените по хълмовете около Тибър отделните общини в силен и могъщ град, с общ религиозен център (Капиталийския храм) и създали ново, действително държавно устройство, основано на териториалното деление и имуществените различия.
Отдавайки предпочитание на богиня Фортуна, царят и посветил няколко храма, както и на Диана. Той изградил също така палат за себе си на хълма Есквилин. С времето, Сервий Тулий непрекъснато фаворизирал най-разорените хора, за да извлече ползи от плебеите. Неговото законодателство било доста отблъскващо за патрицианският порядък и на неговото управление от четиридесет четирите години бил сложен край чрез заговор през 534 г. пр.Хр., оглавен от неговия зет Taрквиний Горди и собствената му дъщеря Тулия.
Седмият и последен римски цар, Тарквиний Горди управлявал от 534 до 510 г. пр.Хр. По време на неговото управление, етруските били на върха на своята мощ и властта на царя била абсолютна. Той отменил някои реформи от по-рано и използвал насилие и убийство за да се задържи на власт. Неговото тиранично управление било презирано от римляните и търпението им се изчерпало, когато се стигнало до изнасилването на Лукреция, жена на Луций Тарквиний Колатин, от Секстий - син на Taрквиний Горди. Група римски аристократи, водени от Луций Юний Брут, се вдигнали на бунт срещу монархията. Тарквиниите били прогонени от Рим и бил установен нов ред, при който властта останала в ръцете на сената (събрание на 300 от най-видните граждани, пазител на традициите на дедите, съветник на царя и представител на римския народ). След като сенатът гласувал, никога отново да не се допусне управление на цар, делегирал изключителни права на двама консули, избирани измежду знатните граждани за една година. За първи консули били избрани Луций Юний Брут и Луций Тарквиний Колатин и по тази начин се положило началото на Римската република. Освободени от управлението на царете, римляните развили строга социална йерархия, която щяла да даде тласък на завоюването на западния свят. В действителност обаче, историята не била толкова проста, тъй като за етруските не било толкова лесно да се лишат от контрола над тяхния важен фортпост на р. Тибър. Тарквиний Горди потърсил помощ от Ларс Порсена, владетел на етруския град Клузий. Според Тит Ливий, Хораций Коклес с безумната си смелост задържал неприятелите, докато другарите му разрушат моста над р. Тибър. Но напразно, Порсена влязъл в Рим, но не успял да го задържи дълго. Латинските градове се обединили с Рим, за да отхвърлят етруският ярем и спечелили важна победа при Ариция през 506 г. Пр.Хр. Оттук насетне, въпреки че етруското културно влияние останало силно, латинските граодве били политически независими.
Раждането на Римската Република

След сваляне на Тарквиниевата династия, древните римляни учредили политическо устройство, което всъщност поддържало сходни на монархията власти, но вместо да са в ръцете на един върховен владетел, сега били поделени между различни изборни служители, за да се избегне съсредоточаването на властта в едни и същи ръце и реставрирането на монархията. Дори и по-късно, по времето на империята се поддържали форми на републиканската система и макар на практика да е била установена абсолютна императорска власт, на теория тя все още била контролирана от сената и другите представителни органи. Тъкмо по времето на републиката, голямата експанзия на римската цивилизация, власт и структури трасирали пътя на европейското превъзходство. Но победата при Ариция не слага край на трудностите за римляните, тъй като преходът от монархия към република (510 – 509 г. пр.Хр.) съвсем не била проста институционална промяна, а и заплахата от могъщи неприятели тегнела над Рим. Във вътрешнополитически план, сериозен проблем били борбите между водещите родове, които използвали всеки удобен случай да се доберат до властта. На второ място идвала борбата между патриции и плебеи.
.

Патриции и плебеи

Недоволство и политическо разместване на пластовете стоели на пътя на младата република, тъй като новото политическо устройство съвсем не било безукорно и затворено по същност за общото население (плебеите). Рим бил обграден от могъщи външни врагове, включително неговите бивши етруски владетели, а патрициите (наследствените аристократични семейства, обединени в 300 рода) борейки се едни с други и с плебейската (обикновения народ) класа била непосредствен източник на затруднения. Римляните развили сложна клиентна система, при която по-богатите римляни след като вземели под свое покровителство роднини, плебеи и дори роби, се превръщали в техни патрони. Взетите под закрила хора, наричани вече клиенти, се вричали във вярност на патрона. Колкото повече клиенти имал един римлянин, толкова по-влиятелен бил той. В името на политически назначения и покровителство над различни клиенти, някои влиятелни патриции били готови да унищожат държавата и да пренебрегнат волята на народа за извличане на лична изгода.
Думите "патриций” и “плебей" са приели различни подзначения на богати и бедни в съвременния език, но подобно различаване не е съществувало през римската епоха. През ранния период от римската история не всички жители на Рим имали привилегията да бъдат граждани. Само старото население на Рим, обединено в 300 рода и наричано патриции, имало право да управлява града.
За разлика от тях, по-голямата част от населението или плебеите, макар и свободно, нямало никакви политически и религиозни права. Прието да се твърди, че те били покорените жители на съседни селища или пък чужденци. По времето на етруският цар Сервий Тулий, за да се намали влиянието на богатите патриции, плебеите получили правото да участват във войската и политическия живот. След премахването на царската власт, плебеите се лишили от защитник, а патрициите обсебили цялата власт в Рим и вероятно по-голямата част от богатството на ранната република. Лишени от политическо влияние, на плебеите им оставало единствено да се сражават за славата на града и това довело до обтягане на отношенията им с патрициите.

Борабата между патриции и плебеи

Римският империум или властта на закона и управлението било изцяло в ръцете на патрициите. Консулите били избирани измежду патрициите, както и квесторите, преторите и цензорите. Последвалите класови конфликти от господството на политическата власт на една класа над друга при фактическото прехвърляне на властта от царя към сената били наречени "класова борба". Впрочем, това бил просто повтарящият се образ на патрицианската класа опитваща се да се задържи на власт, докато плебеите се опитвали да се постигнат социално и политическо равенство. Патрициите, макар в по-голямата си част да са били уверени в своето богатство и знатен произход, не можели да съществуват без плебеите. Плебейската класа не само осигурявала зърното, но и работната ръка, поддържаща римското стопанство. Но най-важното, армията имала нужда от нея, тъй като тъкмо плебеите осигурявали войниците за легионите. Без тях Рим би загубил независимостта си и разполагайки с този силен коз, плебеите започнали да изискват равни права с патрициите.
През 494 г. пр.Хр., само 15 години след основаването на републиката, оттеглянето на плебеите на Авентинския хълм, възвестило фундаменталната промяна в републиканското управление. Плебеите създали народно събрание и тяхно собствено, алтернативно правителство, чак докато патрициите не се съгласили да направят отстъпки. Плебеите получили съкращаване на дълговете, а попадналите в робство били освободени. Но най-важната им придобивка била учредяването на пост, който щял да бъде неприкосновен.
Това било правото да бъдеш легално защитен от всяка физическа вреда, и правото за оказване на помощ (ius auxiliandi), означавайки легален начин да се спаси всеки плебей от ръцете на магистрата патриций. Тези магистратски постове били наречени трибуни или плебейски трибуни. По-късно, трибуните придобили далеч по-внушителна, и често манипулируема власт, като правото на застъпничеството (ius intercessio). То им давало правото да отхвърлят всяко действие или предложение на който и да е магистрат, включително и на друг трибун, за доброто на народа. Трибунът имал също властта да наложи смъртно наказание на всеки, който се меси в изпълнението на неговите задължения. Властта на трибуната да действа била подсилена от обета на плебеите да убият всеки, който навреди на трибуна, по време на неговия мандат.
През 451 г. пр.Хр., ново плебейско оттегляне довело да назначаването на децемвирата или десетчленна комисия, която трябвало да запише законите, тъй като плебеите не признавали повелените от римските богове закони. Така се стигнало до приемането на изписаните върху бронзови плочи “Закони на дванадесетте таблици”, поставени на форума и увеличение на броя на плебейски трибуни на десет. Тези закони, записани от човешка ръка, а не повелени от боговете, вече изравнявали патрициите с плебеите. През 445 г. пр.Хр. законът на Канулий узаконил браковете между патриции и плебеи. Заедно с по-късните междукласови осиновявания, на плебеите била дадена допълнителна класова подвижност и възможност за включване в магистратурите, достъпни преди това само за патрициите. През 367 г. пр.Хр. плебеите получили правото да бъдат избирани за консули, а през 366 г. пр.Хр. бил избран и първият плебейски консул. След това, законите на Луциниан – Секстиан изисквали, най-малкото единият от консулите да бъде плебеи. След изтичането на консулският мандат, плебея-консул ставал член на сената и това довело до разбиване на монопола на патрициите над сената. В допълнение, през 300 г. пр.Хр. на плебеите било позволено да заемат различни жречески служби и по този начин се изравнявали в религиозно отношение с патрициите. Накрая, най-голямото постижение на властта на народа, през 287 г. пр.Хр. решенията и законите приети на плебейските събрания, Concilium Plebis или"съвет на плебеите", ставали задължителни не само за плебеите, но и за всички римски граждани. Оттук насетне, вече нямало патриции и плебеи, а само римски граждани – богати и бедни.
Но въпреки това, далеч не цялата власт била засегната от реформите. Разполагайки със значителна власт чрез своите клиентите и ползвайки се с престижа на тяхното наследство, патрициите били способни да обърнат нещата в своя полза. Използвайки плебейският начин на осиновяване за свръхподвижност, някои патриции решили чрез него да се установят в плебейската класа и да получат възможност да служат единствено като плебейски трибуни. Рядък случай, при който подобна подвижност направила целия политически спектър отворен за управляващите класи. Този политически катаклизъм довел до появата на нова аристокрация, съставена от патрициански и богати плебейски семейства, а достъпът до сената станал почти наследствена привилегия на тези семейства. Сенатът, който първоначално не се занимавал със законотворчество и имал малка административната власт, сега се превърнал в могъща управляваща сила. Той се занимавал с въпросите за войната и мира, със сключването на външни съюзи, създаването на колонии и управлението на държавните финансии.
Възходът на тази нова аристокрация сложил край на конфликта между висшите ешелони на двете класи, но положението на по-бедните плебейски семейства не било подобрено. Всъщност, в съсловието на конниците, първоначално съставено от патрициански сенаторски семейства, започнало да имат достъп и плебеи, които разполагали с определено ниво на богатство и с времето се стигнало до отделяне на плебейскиия елит от обикновения народ. Очевидният контраст между положението на богати и бедни, довел по-късно, през Късната Република, до сблъсък между оптимати (аристократичната партия) и популари (народната партия). Тези борби прераснали в един, от няколко основни фактора, за срива на републиканската система.

Завладяването на Италия
(340—268 г. Пр. Хр.)

В самото начало обхватът на римската територия бил твърде незначителен: жреците «полевото братство» (fratres arvales), съществуващо и в епохата на императорите, ежегодно извършвали празникът амбарвалий - тържествен обход на римското поле, и този обход съвпадал, очевидно, с най-старите граници на римската територия; тя имала на дължина 5 римски мили (1000 крачки) на десния бряг на р. Тибър на запад, 6 мили на левия бряг на реката, 5 мили на юг, по направление към Алба-Лонга, и само 2 мили на север. След поглъщането от Рим на няколко крайградски общини и завладяването — още през царския период — на градовете Хабий и Фидене, римската територия (ager Romanus) обхващала около 870 кв. км. На юг римляните се опирали на съплеменната им и съюзна федерация на латинските градове; на север имали срещу себе си могъщите, управлявани от царе етруски градове, но вплетени в слаба федерация помежду си; на изток враждували с родствените планински племена на сабиняните, волските и еквите, извършващи набези в плодородната римска «Кампания». В дребни схватки със съседите преминала за Рим първата половина от епохата (240 г. пр.Хр.), предшестваща пълното завладяване на Апенинският полуостров от Рим. На границата на двете половини е завладяването на град Вей от римляните (396 г. пр.Хр.). Могъществото на Рим след това било силно разклатено от нашествието на галите и опожаряването на Рим, но градът скоро се съвзел и успял да подчини цяла Италия, с изключение на долината на р. По и приалпийските области, числящи се към Галия.
Рим станал твърде силен член на латинската федерация и започнал да съзира в латинския съюз само оръдие за своята политика, като латините се опитвали да придобият по-влиятелна роля в него. Малко преди това се стигнало до споразумение между патрициите и плебеите, според което на последните било предоставено едно консулско място. Латините също поискали консулско място и достъп до римския сенат, но римляните им отказали и с няколко удари разбили латинската федерация, поставяйки латинските градове в пълна зависимост (340 г. пр.Хр.). Още до войната с латините, римляните воювали със самнитите, храбрите планинци от южна Италия, желаейки да подчинят богатото крайбрежие на тази област и нейните изтънчени гръцки градове. Заради контрола над Неапол избухнала втората самнитска война (326—304), едно от големите изпитания за Рим в стремежа му към световно господство. Виждайки превеса на римляните, етруските се притекли на помощ на самнитите, същото сторили и други планинци от средна Италия. Така Рим трябвало да воюва на два фронта, но превъзходството на неговата държавна организация, неизтощимостта на неговото военно опълчение и доблестта на неговите предводители му осигурили победата. Още веднъж вдигнали оръжие самнитите (298—290), задушавани в железния обръч от римски крепости и военни пътища; към тях отново се присъединили етруските, умбрите, галите от източна Италия - но отново победата била на страната на римляните. Независими останали само гръцките градове в южна Италия, повикали на помощ епирският цар Пир. Покоряването на гръцкият елемент в Италия било третият етап от нейното завладяване. Римският легион победил македонската фаланга, въпреки помощта във вид на страшните слонове, получени от Азия; през 372 г. пр.Хр. се предал гарнизонът на Пир в Тарент, а на следващата година, с падането на Региум, завършило завладяването на Италия от римляните.
Завоевания на запад
Първа Пуническа война
(264—241 г. Пр. Хр.)
Но недалеч от Италия, отделена от тесен пролив, се намирала Сицилия с нейните богати градове и плодородни полета, за властта над която се борили гърци и картагенци. Римляните, като господари на Италия, не могили до останат равнодушни зрители на тази борба. Те стоварили своите войски в Сицилия и открили епохата на пуническите войни, т.е. започнал третият етап от римските завоевания – след съседните на Рим области и Апенинският полуостров, сега римляните се насочили към Средиземноморието. Борбата между сицилийските гръцки колонии и Картаген, била борба на две цивилизации, европейска и азиатска, на две раси, арийската и семитската, както през средните векове за Сицилия се борели ромеи и сарацини. Както свидетелстват търговските договори, по-рано римляните се намирали в приятелски отношения с картагенците. Но сега неща се променили коренно. Помощта, оказана на римската партия в Месина, дала повод за първата пуническа война, продължила 24 години. Могъщата Сиракуза преминала на страната на римляните; римското селско опълчение, дисциплинирано в легиони, нееднократно побеждавало отрядите на опитните гръцки наемници, под командата на картагенски предводители. Но Картаген, като морска държава, можел да бъде победен само по море — и римляните скоро научили това, превръщайки, с помощта на изобретените от Дуилий абордажни мостове, морската битка в сухопътна. Недоволни от победите в Сицилия, римляните още през първата война организирали поход в Африка, застрашавайки самия Картаген. Този опит не бил успешен, но в резултат на войната римляните получили Сицилия — първата римска провинция, а скоро след това последвало завладяването на Сардиния и Корсика.
Настъпило кратко затишие: през 235 г. пр.Хр. дори бил закрит храмът на Янус, рядък признак на пълен мир. Римляните се заели с усмиряването на илирийските пирати в Адриатическо море и с колонизацията на пограничните с галите области; това силно смутило галите и се стигнало до конфликт, в който римляните, през 222 г. пр.Хр., завладели Милан, укрепили се на река По и положили началото на превръщането на Галия цизалпийска в северна Италия.

Завоеванията на изток
Скоро за римляните се открила и източната, гръцката половина на Средиземно море, където те притежавали вече остров Коркира и градовете Аполония и Епидам, на източният бряг на Адриатика. Между монархиите, образувани от империята на Александър Велики, само две били способни да водят войнствена политика — Македония и Сирия. Филип Македонски, увлечен от победите на Ханибал, започнал да го подкрепя, но вяло, и още преди поражението на Картаген сключил мир с римляните. Сега в съюз с Антиох, той воювал с Египет и неговите съюзници Пергам и Родос, намиращи се в приятелски отношения с римляните. Последните поискали от Филип да отстъпи всичко, което отнел от съюзниците. През 197 г. пр.Хр. консулът Тит Квинкций Фламинин нанесъл на Филип поражение при Киноскефале. Филип се смирил, но Антиох, воюващ недълго преди това по бреговете на р. Инд, нахлул с войските си в Европа. При Термопилите той бил обходен в тил от консула Глабрион, а след това връщайки се в Азия, разбит през 190 г. пр.Хр. от Сципионите (Луций и Публий) при Магнезия, близо до Сарди. Антиох се подсигурил добре с пари (30 милл. руб.) и земи в Мала Aзия; последните римляните предоставили на своите съюзници, а на много градове възвърнали самостоятелността. Изобщо, римляните неохотно влизали в пряко владение на земите в чуждият им гръцки изток. Това особено ясно проличало по отношение на Македония. Нейният нов цар, Персей, отново вдигнал меч срещу Рим, но бил разбит от Емилий Павел при Пидна през 168 г. пр.Хр. и взет в плен. Римляните унищожили Македонската държава, но не завладели страната, а я разделили на четири самостоятелни, разделени в правно отношение федерации. Заедно с това, те обаче, се приближили към Македония, превръщайки страната на цар Хентий, съюзник на Персей (между Епир и Далмация), в провинция Илирик. След 17 години македонците въстанали под знамената на самозванеца Андриск, обявил се за син на Персей, римляните превърнали и Македония в провинция — първата на гръцка земя. Тогава дошъл и часът на Гърция, взела участие във въстанието. Страшното разграбване и разоряване на Коринт от Мумий ознаменувало началото на пряката власт на Рим над Атина и Спарта.
Азия
Скоро след това римляните по мирен път организирали провинция “Азия”: техният съюзник, пергамският цар Атал III, им завещал своето царство.
Епохата на реформите
Римските патриоти рано попречили на настъпващото извращение на нравите и застрашаващите ги в бъдещи злини. Целият втори век може да бъде наречен епоха на реформи и разделен, в това отношение, на две половини. Първата от тях се характеризира с консервативни настроения, стремеж да се възвърне доброто старо време, да се попречи на отстъпването от старите идеали. Представител на това време може да се счита Марк Порций Катон Стари, ненапразно наречен цензор. Представител на втората епоха бил Гай Гракх, с неговата система от държавни нововъведения, които трябвало да преобразят политическия и икономическия бит не само на римляните, но и на италийците, и да се пренесе центъра на тежестта от сената в трибуната. Главна роля през първата епоха играели законите против разкоша, дребнави, придирчиви и безплодни. Още законите на XII таблици ограничавали разкоша при изгаряне на покойниците. Редица нови закони започвайки с lex Oppia 215 г. пр.Хр., забранявали на жените да носят златни украшения с тегло повече от половин унция. След това следват законите на Орхий, ограничаващи броят на гостите (183), и на Фаний (161), определящи с точност, колко се позволявало на римската стопанка да похарчи за обяд и колко често в месеца, можела да излиза извън нормата. Най-силен удар, насочен срещу жените в Рим бил законът на Воконий, горещо поддържан от Катон. Той лишавал жената от права, ако тя била единствена дъщеря, да получи повече от половината от бащиното наследство, а ако имала братя – право да получи повече ценз от първи клас, т.е. 250000 аса. Голямо усилие стрували на Катон многочислените политически процеси, които той неуморно водел до дълбока старост срещу пълководци, лъжещи сената, грабещи хазната или разоряващи провинциите. Често подобни процеси имало и срещу честния Катон като средство от партийната борба. Може да се счита, че епохата на сериозните реформи започва с 149 г. пр.Хр., годината в която трибуна Калпурний Пизон (историк) прокарва закона de pecaniis repetundis. Това била първата държавна мярка за опазване на провинциалите от грабежа и изнудването на управниците. В предходните времена провинциалите невинаги намирали защита в лицето на сената; ако той приемел тяхната жалба и назначавал комисия, то преследването на виновните зависело от произвола на съдиите. Законът на Пизон назначавал постоянна съдебна комисия (quaestio perpetua) по делата за изнудване. За тази цел ежегодно се съставял списък (album) на избраните от средите на сената съдии, на брой 100 души, от които пък се избирал трибунал от 32 члена под председателството на претор; на този съд обвинителят и предявявал своя иск за отпускане на пари. Отначало този съд имал чисто граждански характер, но заедно с по-сетнешните закони той бил усъвършенстван и преобразуван в държавно-правен смисъл. Неправилно взетите пари започнали да се изискват в двоен размер: половината изисканото се връщало на пострадалият, а другата служела за наказание и придавала на съдебното решение наказателен характер. Заедно с това започнали да се разширяват и функциите на самия съд: можело да се оплачещ не само за изнудване, но и за жестоко третиране и накрая, дори да обвиняваш в лошо управление провинциите (crimen male administratae provinciae). Против друг недъг на тогавашен Рим — обедняването на уседналото селячество — била насочена реформата от 133 г. пр.Хр. на трибуна Тиберий Гракх. Свободните земи в Италия за раздаване на гражданите нямало; поради това Гракх предложил да се възползват от тази част на обществената земя, над която частни лица били получили правото на владение (possessio), а не на собственост (dominium). Правото на владение на обществена земя било ограничено на 500 югера, а за главите на фамилии, имащи двама синове и повече — 1000 югера. Излишъкът от земя бил предвиден от Тиберий за раздаване на гражданите, нямащи земя, в размер на 30 югера, без право на продажба или отчуждаване, или облагане с данък. Оставащите в ръцете на собствениците 500 югера ставали тяхна пълна собственост; както изглежда, на тях се предполагало отначало да им дадат и особено възнаграждение. От правна гледна точка против плана Тиберий Гракх нищо не може да се възрази; неговият проект в традиционната история се представя като просто възобновяване с него на закона на Лициний и Секстий, издаден 234 години преди това. В подкрепа на Гракх се изказал знаменитият юрист на това време, главният понтифекс Муций Сцевола. Повече възражения могат да се изкажат против закона, от гледна точка на справедливостта, тъй като много участъци преминали в ръцете на новите собственици по пътя на продажбата и в много от тях били вложени големи средства – за постройки, напояване и т.н. Във всеки случай проектът на Тиберий нарушавал интересите много оптимати и поради тази причина срещнал силно противодействие от страна на сената. Другият трибун Октавий, наложил на него вето; Тиберий умолявал своя другар да се откаже от съпротивата, но напразно. Тогава Тиберий повдигнал въпроса, може ли трибун, избран за благото на народа, да остане трибун, ако той действа във вреда на народа — с други думи, може ли да бъде лишен от своето звание неприкосновения трибун? Комициите се съгласили с Тиберий Гракх. Октавий бил отстранен и законът на Тиберий бил приет от народа. Била избрана и комисия от 3 лица (triumviri) за да приложат на практика закона. Сред тях бил и Тиберий, със своя брат Гай. Но Тиберий срещнал силна съпротива, когато започнал да се стреми — въпреки обичая — към трибунска длъжност на следващата година. В деня на изборите, тълпа от сенатори, решили да «спасят републиката», нападнали привържениците на Тиберий и в схватката той бил убит. Оскъдността на нашите сведения, не ни позволява да определим, с колко граждански закони Тиберий разпредели земята. Политическите последствия от неговите мероприятия са видни: той открил ерата на аграрните закони и борбите между форума и сената и противопоставил принципа на абсолютното народовластие на принципа за неприкосновеност и самостоятелност на магистратите. Десет години по-късно, въпреки интригите на сената, братът на Тиберий Гай станал трибун. Блестящ оратор, Гай Гракх бил първият, който внесъл в ораторската реч тази живост в движенията на тялото, с която се отличават днес италианците. Той бил трибун две поредни години и за това време предложил серия от закони, от които четири имат важно значение. Lex de abactis лишава от правото да се заема каквато и да е длъжност от този, който е лишен от магистратура по решение на народа; този проект засилвал авторитета на народното събрание по отношение на длъжностните лица и в същото време бил специално насочен към Октавий, стремящ се към консулство, но бил спрян от Гай. Lex ne quis injussu populi judicaretur трябвало да бъде гаранция за гражданите срещу такива насилия от страна на консулите и сената, на каквито били подложени привържениците на Тиберий Гракх. По-общо значение имали два закона, насочени към ограничаване влиянието на сената. На това учреждение принадлежало правото да разпределя провинциите между намиращите се на длъжност консули и претори и сенаторите го използвали за засилване на своето влияние над магистратурата, назначавайки предани на сената лица в най-добрите провинции. Предвид на това, lex de provinciis consularibus на Гай Гракх задължавал сената още преди избирането на новите консули, да определи провинциите, в които те щели да бъдат изпратени. Lex judiciaria изправяла срещу сената нова аристокрация, предоставяйки съдебната власт в процесите срещу провинциалните магистрати на конниците, вместо на сенаторите. Друга поредица от закони имали за цел да подпомогнат римският демос. Тук спада аграрният закон, за чието съдържание ние нямаме сведения и закона de remilitari, съкращаващ срокът на военна служба и разпореждащ отпускане на средства на войниците за амуниции за сметка на хазната. Най-съдбоносна по своите последствия била lex frumentaria, предоставяща на римските граждани да плащат за хляб в обществените магазини по 61/3 аса за модий, т.е. да го получават на половин цена. На този закон следва да се гледа преди всичко като на средство, с което трибунът привличал на своя страна столичния пролетариат, незаинтересован от аграрните закони. От римска гледна точка, този закон бил напълно справедлив. Рим гледал на завладените от него провинции, като на свои имения (praedia populi Romani) и почти всички слоеве римски граждани извличали оттук изгода: нобилитета — управлението на провинциите, конниците — занимавали се с откупите, простите граждани — служели в легионите и се обогатявали с военна плячка. Единствено столичният пролетариат, освободен от войнска повинност, не участвал в дележа на общата плячка; единственото средство да му се предостави някаква част от нея било продажбата на докарваното от провинциите зърно на по изгодна цена. Но тази мярка, превръщала самодържавната тълпа в предмет на обществено презрение, откривала съдбоносна за римската политика епоха (panem et circenses); тя привличала в Рим нови тълпи пролетарии и ги отдавала в ръцете на демагозите, а след това в ръцете на честолюбиви генерали. Далновиден реформатор се оказал Гай Гракх в следните три от предложените от него мероприятия. Римляните отдавна се славели като строители на пътища; построените от тях пътища, следите от които за запазени и до днес, обхващат всички римски владения – и в Италия, и в провинциите. Предложената от Гай Гракх lex viaria проектирала, както изглежда, цяла система от нови пътища, предоставяйки в негово разпореждане, като строител, на огромни парични средства и му давала възможност да прокара покрай новите пътища, неговият аграрен закон и да създава нови поселения на римски граждани в Италия. Още по-далеч отивал неговият закон за изграждането на 12 римски колонии в провинциите, между другото, една от тях – Юнония – на мястото на разрушения Картаген. В Италия нямало повече свободни места за колонии, а и западните и южните провинции се нуждаели от римски колонисти. Със своите предложения Гай Гракх запълвал пропастта между Рим и провинциите и полагал основите на плодотворна колонизаторска политика, осъществена от империята. Още по-опасна била бездната между римляни и италиици; като че предвиждайки бедствието сполетяло Италия след 40 г., Гай Гракх предложил да се даде римско гражданство на съюзниците. Сенатската партия с ожесточение се борила срещу последните две мероприятия. Против закона за колониите тя изправила трибуна Ливий Друз, опитващ се да привлече народа на своя страна с неосъществимото предложение да създаде колонии в Италия, а също и жреците, плашейки хората с мними предзнаменования за бедствия, ако ненавистната на боговете земя на Картаген бъде заселена с римски граждани. За да попречи на изравняването на италииците с римляните, сенатската партия подстрекавала егоизмът на последните, плашейки ги, през устите на консулите, че италииците ще седнат на техните места в цирка и ще изядат предназначения за тях хляб. Гай. Гракх не бил избран отново за трибун. Въпросът за колония Юнония разбунил духовете; случайно насилие на ликтора предизвикало кърваво стълкновение, след което Гракх избягал от Рим и заповядал на един от робите си да му нанесе смъртоносен удар. Дейността на аграрната комисия била прекратена, на притежаващите поземлени участъци било разрешено да ги отчуждават; но 3 години след смъртта на Гай Гракх била създадена първата колония на Рим извън Италия — днешният Нарбон в Южна Франция. Епохата на реформите приключили и се оказало, че Рим, както се изразил Тит Ливий, бил «еднакво неспособен да понесе както пороците, от които страдал, така и средствата за тяхното лечение». Между сената и форума се разгоряла непримирима борба. Сенатът заглушил с насилие партията на реформите и след това, по случая Югурта, показал своята подкупност и управленческа неспособност; форумът бил завладян от демагози, на които идеите на братя Гракхи послужили като средство за политическа борба. Започнали смутове, сред които започнала да се оформя нова власт.

Марий и Сула
Гай Марий, военният реформатор
(107—100 г. Пр. Хр.)
Епохата от смъртта на Гай Гракх до победата на Октавиан Август може най-добре да бъде охарактеризирана с думите на Гай Светоний Транквил за предзнаменованията в Рим, които предвещавали, че «природата готви римският народ за цар»: regem populo romano naturam parturire. Зараждане на императорската власт. При това подготвяне на империята, което е отличителна черта на последния век до Рождеството на Христос, може да се разграничат четири момента, олицетворяващи четири исторически личности. Първият момент представлява сам по себе си едновременната поява на демагога и генерала, не желаещи да бъдат под крилото на сената и сливането им в едно предвещавало това сливане на трибунската власт (potestas) с «империума» на консула, което споставило основата на императорската власт. През 100 г., трибунът Апулей Сатурнин, възобновил по всички направления политиката на Гракхите, превръщайки я в просто оръдие на личното честолюбие: той прокарал аграрния закон, фрументарния закон, по силата на който модий пшеница се давал на гражданите за 5/6 асса, т.е. почти даром, колониалния закон и закона за величието на Римския народ (de majestate), довеждащ до крайност идеята за народовластие и обръщащ я в средство за разчистване на противниците чрез политически процеси. Този закон бил предвестник на основаните на доноси политически процеси по време но империята. Аграрният закон на Сатурнин имал за цел да награди със земя войниците на Марий, победили кимврите и тевтоните. В лицето на Марий войската и нейният пълководец влезли в римската история с нова роля. Обедняването на селяните и човешките загуби при поражението на римските легиони от северните варвари накарали Марий да приеме на военна служба пролетариите: преобразеният военен строй придал на легиона по-голяма сплотеност, символ на която станал сребърният орел; продължителността на походите още по-тясно свързвали легионите с пълководеца. Сам Марий, под влиянието на страха, внушен на Рим от кимврите и тевтоните, бил избиран четири поредни пъти за консул. Честолюбието на «новия човек» (homo novus) дотакава степен се разгоряло, че през 100 г. той започнал, в съюз с Сатурнин, да се стреми да бъде избран за консул за шести път. Скоро обаче, Марий, боязлив в отношенията си със сената, отстъпил пред своите съюзници, а с тяхната смърт от ръката на враждебната им партия, приключила за известно време и политическата роля на Марий.