Здравейте! Вероятно използвате блокиращ рекламите софтуер. В това няма нищо нередно, много хора го правят.

     Но за да помогнете този сайт да съществува и за да имате достъп до цялото съдържание, моля, изключете блокирането на рекламите.

  Ако не знаете как, кликнете тук

Хан Омуртаг /814 – 831/. Биография и управление

Безплатни реферати, есета, анализи, доклади и всякакви теми свързани с историята.
Археография, археология, архивистика, архонтология, бонистика, ваксилология, генеалогия, хералдика, дипломатика, документознание, епиграфика, историография, източникознание, историческа методология, нумизматика, палеография, папирология, хронология.
Нова тема Отговори
Потребителски аватар
Mozo
Skynet Cyber Unit
Skynet Cyber Unit
Мнения: 283199
Регистриран: пет юни 01, 2007 14:18
Репутация: 332742
Местоположение: Somewhere In Time

Хан Омуртаг /814 – 831/. Биография и управление

Мнение от Mozo »

Хан Омуртаг
/814 – 831/



В надписите Омуртаг е представен като син на хан Крум. Това се потвърждава и от един късен византийски извор от XI век. Обикновено името му се превежда като \"кръгъл\", \"дебел\", но според други то означава \"орел\". Доскоро се приемаше, че между Крум и Омуртаг управлявали двама (а според други и трима) владетели. Това погрешно мнение е преодоляно и хан Омуртаг се смята за непосредствен приемник на Крум. Има мнение, че Омуртаг е заел престола една година по-късно поради династична криза.
След утвърждаването си на престола Омуртаг \"започнал да върши големи опустошения\" в ромейските земи - лятото на 814 г. \"С варварска самонадеяност\" той отхвърлил мирните предложения на Лъв V - причините за отказа трябва да търсим в неприемливите условия, поставени от византийския император. През есента на 814 г. станало решителното сражение между войските на хан Омуртаг и на император Лъв V. Двете армии се срещнали в околностите на крепостта Бурдизо (дн. Баба Ески). В началото на сражението императорът започнал привидно отстъпление, което увлякло българите в преследване и те разстроили редиците си. След това ромеите внезапно се обърнали и спечелили голяма победа. Хан Омуртаг, който взел лично участие в сражението, се спасил благодарение на бързия си кон. Неуспехът принудил хан Омуртаг да започне мирни преговори. В началото на 815 г. в Константинопол пристигнали български пратеници и се състояла церемонията около подписването на мирния договор - тя станала в тържествена обстановка и пред многоброен народ. Споразумението предвиждало императорът да се закълне според езическия обичай на българите, а пратениците на Омуртаг - съгласно с християнския закон. Византийските историци осъждат единодушно Лъв V заради това, че можело да се види как \"най-християнският\" владетел \"излива на земята вода от чаша, обръща саморъчно конски седла, как се докосва до тройна юзда и вдига трева нависоко\". Друг византийски историк добавя, че Лъв V дори \"разсякъл кучета и ги употребил за свидетели\" на клетвените си думи.
/Езическата клетва на прабългарите имала дълбока символика. Изливането на водата се тълкува като предупреждение, че ако клетвата се наруши, кръвта ще потече като пролятата вода. В същия смисъл се тълкува и обръщането на конското седло - императорът трябвало да знае, че ако наруши мира, няма да може да язди повече кон или ще падне от него, смъртно наранен при сражение. Тройно завързаните ремъци символизирали здравината на споразумението, а издигането на тревата (по-точно скубането й) трябвало да напомня, че трева няма да остане в неприятелската страна, ако мирът бъде нарушен. Кучетата били принесени в жертва за заякчаване на споразумението./
Част от клаузите на 30-годишния мирен договор, сключен между хан Омуртаг и Лъв V, са записани в Сюлейманкьойския надпис. На първо място била определена границата между двете държави. Тя започвала от Дебелт, после стигала река Марица (при днешния Симеоновград) и оттам се прехвърляла по източния рид на Родопите. По този начин хан Омуртаг узаконил присъединяването на една голяма част от Тракия към българската държава. Другите точки на мирния договор уреждали положението на славянките племена, живеещи в Тракия, и условията, при които трябвала да стане размяната на пленниците.
Мирният договор бил възобновен при поредната смяна на василевса през 820 г. Новият византийски император Михаил II Балба (820-829) и хан Омуртаг ще са се договорили да си помагат в случай на опасност. За това съдим от събитията, свързани с бунта на Тома Славянина, който от Мала Азия се прехвърлил на Балканите и в края на 821г. обсадил Константинопол. През 823 г. хан Омуртаг предложил на императора военна помощ - византийските историци обясняват постъпката му с желанието на българския владетел да заякчи мирното споразумение между двете държави: \"защото се навършвало едно десетилетие от тридесетгодишния мирен договор\". \"Императорът сметнал, че предложението заслужава внимание\", но се въздържал от проливането на \"християнска кръв, поблагодарил за усърдието\" и отпратил пратениците на Омуртаг \"с почести в страната им\". Всъщност Михаил II не желаел да бъде уличен, че в борбата си с узурпатора потърсил помощта на българите, т. е. пристъпил законите, които препоръчвали езичниците да не се намесват в разприте между християните. От достоверни източници е известно, че императорът повикал на помощ българския владетел, който не закъснял да се възползува от предоставената му възможност. През октомври 823 г. войските на хан Омуртаг се отправили към Константинопол и се установили на лагер при Хераклея. Тома Славянина вдигнал обсадата на византийската столица и тръгнал срещу Омуртаг с цялата си сухопътна войска, но в сражението бил напълно разбит и повечето от неговите хора били избити. Българите, носейки голяма плячка от неприятеля, се завърнали в страната си.
След като гарантирал съюза си с Византия, хан Омуртаг имал възможност да съсредоточи усилията си на север, където назрявали важни събития. Безпокойството му било предизвикано от новото раздвижване на североизточните му съседи - хазарите. През 824 г. той предприел успешен поход срещу тях и установил окончателно североизточната българска граница по река Днепър. Далеч по-сериозни били проблемите по северозападната граница. Те били свързани с раздвижването на славянските племена тимочани, а6одрити и браничевци, които към 818 г. се откъснали от съюза си с българската държава. Поводът за тяхното отмятане бил опитът на хан Омуртаг да ликвидира племенното им самоуправление - той продължил политиката на Крум за централизация на държавата, и от своя страна местните славянски вождове потърсили закрилата на франкския император Людовик Благочестиви - условието било да им се запази племенното самоуправление. Известно време българският владетел изчаквал, но през 824 г. поел инициативата за уреждане на пограничния спор - пратениците му пристигнали при императора на франките, където предизвикали истинска сензация. Императорът протакал преговорите. На следващата година (825) трябвало да изслуша ново пратеничество на българите, което настойчиво искало да се определят \"границите и пределите между българи и франки\".
През 826 г. хан Омуртаг поставил ултимативно въпроса за \"незабавното определяне на границите, или ако това не е угодно, всеки да пази границата си без мирен договор\". Людовик Благочестиви забавил отговора си, тъй като до него стигнали известия, че хан Омуртаг станал жертва на заговор. Впоследствие станало ясно, че слухът е лъжлив и той отпратил българската делегация, без да даде задоволителен отговор. Протаканията и увъртанията принудили хан Омуртаг към конкретни действия - през 827 г. българският флот се появил по бреговете на река Драва и с огън и меч наложил отново българската власт по тези места. Последвал нов поход през 829 г. - българската власт била възстановена, местните славянски князе били прогонени, а на тяхно място Омуртаг назначил български управители. Вероятно с тези събития трябва да обясним един пасаж от Чаталарския надпис на хан Омуртаг, където славяните са посочени сред неговите врагове. Някои тълкуват известието като доказателство за \"антиславянската\" политика на този владетел. Всъщност то свидетелствува за мерките, взети против отцепването на славянските племена в Северозападна България.
Едно друго решение на хан Омуртаг е предизвикало много коментари: на всички християни в българската държава било наредено (под страх от смъртно наказание) да ядат месо по време на великите пости. Всички се подчинили на княжеската воля, но неколцина епископи и свещеници (14 на брой), отказали да пристъпят християнския закон, били убити и се сдобили с мъченически венец. Религиозната ревност на хан Омуртаг изглежда най-малкото странна, след като знаем, че прабългарите поначало били толерантни спрямо чуждите религиозни култове. Някои придават на решението му антиславянска насоченост, като твърдят, че в огромната си маса славяните вече били приели християнството. Всъщност на преследване били подложени не славяните, а византийските пленници, които още хан Крум преселил в отвъддунавска България - там те живеели в компактни маси, управлявали се от собствени вождове и постепенно се превърнали в заплаха за българската държава. Следователно действията на хан Омуртаг предвиждали да се отслаби византийският елемент в страната. С оглед на това на преден план били изтъкнати религиозните различия, тъй като по онова време прабългари, славяни и ромеи се разграничавали предимно на верска основа.
По повод на тези събития е записана следната любопитна история. Когато един от изтъкнатите византийски пленници започнал да възхвалява Христос и да ругае езическите идоли на прабългарите, хан Омуртаг му отговорил със следните думи: \",,Не унижавай нашите богове, че тяхната сила е голяма. За доказателство служи това, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава. Защото, ако твоят Христос беше истински бог, както казваш, без друго би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, защото му служите и му се кланяте.\"
От речта на българския владетел личи една висока степен на народностно и политическо самочувствие, подплатено от съзнанието и за своего рода \"идеологическо\" превъзходство над ромеите. И наистина според представите на средновековния човек излизало, че Тангра е по-могъщ бог от Христос, тъй като с негова помощ ромейската държава била унизена, а прабългарите печелели победа след победа. Подобна идея прозира и в Чаталарския надпис на хан Омуртаг, където българският владетел си пожелава \"да тъпче добре с краката си императора, докато Тича тече и докато слънце сияе\". Пожеланието на Омуртаг изглежда най-малко странно, след като знаем, че той никога не е унижавал императора, нито го е побеждавал на бойното поле. Следователно триумфът, за който се намеква в надписа, е по-скоро привиден. В случая Омуртаг имал предвид не конкретен случай, а триумфа, който повече от столетие празнували българите, тъй като военното щастие оставало на тяхна страна. Въпреки всички превратности българската държава не само оцеляла в борбата срещу могъщата Византийска империя, но и постепенно завладявала нови територии. Един след друг хановете на България умножавали славата на българското оръжие. Не случайно хан Омуртаг се разпоредил към надписите около Мадарския конник да се прибави още един от негово име, с който се възвеличавали делата му, достойни за прослава сред българите.
В нашата история времето на хан Омуртаг с основание се величае като епоха на съзидателното начало - нему принадлежи заслужената слава на първо-строител на материалната ни култура през IX век. С името на Омуртаг се свързва възстановяването на опожарената Плиска - от укрепен лагер тя била превърната в истински средновековен град, заобиколен от яки каменни стени. Към великолепните постройки, с които той украсил столицата, на първо място археолозите сочат т. нар. Омуртагов дворец, езическото светилище, обществени сгради и др.
За една интересна страна от строителния размах на хан Омуртаг свидетелствува т. нар. Търновски надпис: \"Великият хан Омуртаг, обитавайки своя стар дом, направи преславен дом на Дунава и по средата на двата всеславни дома, като измери (разстоянието) направи могила. И от средата на тази могила до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунава има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измериха земята, направих тези писмена.\" Вероятно става дума за построяването на Малкия Переславец на Дунав, който безуспешно се търси от няколко поколения археолози. Друг един надпис съобщава: \"Великият хан Омуртаг, обитавайки стана си на Плиска, съгради малък дворец на Тича и премести там войската си срещу гърците и славяните. И направи изкусно мост на Тича, заедно с малкия дворец и постави четири колони, а върху колоните два лъва.\" Новият дворец или стан (аулът при село Цар Крум) охранявал проходите на Стара планина. А великолепните му постройки свидетелствуват не само за извисен художествен вкус, но и за материалните възможности на българската държава. При Омуртаг владетелската титла се сдобила с ново и дълбоко съдържание: той е не само \"велик хан\", но и \"владетел на многото българи\". Последната прибавка е строго премерена и отразява новия етап в народностното и политическото самочувствие на българите от IX век. При Омуртаг българската държава заемала огромна територия - от река Тиса до Черно море и от Днепър до Родопите. През средновековието обаче силата и мощта на една държава се измервала не толкова с територията й, колкото с многобройността на нейните поданици, тъй като те не достигали и се ценели високо. Следователно формулата \"владетел на многото българи\" внушава убеждението, че хан Омуртаг владеел многоброен народ, а силата на българската държава била равна на високото самочувствие на нейния хан.
Под особен знаменател трябва да се разглежда една друга формула на неговата титла: Омуртаг е \"владетел в земята, в която се е родил\". Репликата е точно премерена и представлява открито предизвикателство срещу неприкритите претенции на византийските императори, които продължавали да броят земите между Дунав и Стара планина за свои територии, временно отстъпени на \"варварите\". Апологетите на тази доктрина се вдъхновявали от надеждата, че рано или късно ще настъпи денят, когато императорските знамена ще се развеят отново по бреговете на Дунав, т. е. държавата на българите ще бъде унищожена. На тези необуздани претенции хан Омуртаг отговаря по един достоен начин: тази земя е вече българска, в борба за овладяването й са пожертвувани поколения българи, следователно той е владетел не в чужда, а в \"своя\", \"собствена\" земя. Прибавката \"владетел в земята”, в която се е родил има по същество дълбоко патриотичен смисъл и е свидетелство за народностната ни консолидация през IХ век. От времето на хан Омуртаг са запазени десетина \"мемориални\" (възпоменателни) надписи, в които са записани имената на редица длъжностни лица, загинали при военни походи или починали на служба през управлението му. Хан Омуртаг ги назовава свои \"хранени хора\". С тази формула са изразени по своеобразен начин отношенията между българския владетел и зараждащата се феодална класа. Тя свидетелствува колко далеч е отишла идеята за самодържавието, щом аристокрацията зависела изцяло от благоволението на хана. Сведения за личния живот на хан Омуртаг няма. От имената на синовете му (Енравота, Звиница и Маламир) се досещаме, че съпругата му вероятно е била славянка.
Образът на хан Омуртаг е запечатан върху няколко късни миниатюри (от Мадридския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица) и в неговия медальон - всъщност това е едностранна златна монета. Върху медальона Омуртаг е изобразен с облеклото и инсигниите на византийските императори. Той е облечен с туника и хламида, която на дясното му рамо е закопчана с кръгла фибула. На главата си има ниска корона (императорски венец), увенчана на върха с кръст. В дясната си ръка българският владетел държи кръст, а в лявата - торбичка, напълнена с пръст, която трябвало да му напомня, че е простосмъртен. В горната половина на медальона е изписан следният текст: \"Хан сюбиги Омуртаг\", т. е. великият хан Омуртаг. Обстоятелството, че в своя медальон хан Омуртаг е представен с всичките „белези\" на императорската власт не може да предизвика някакво удивление - в по-голямата си част тези владетелски знаци са използувани още от хан Тервел. Известно недоумение предизвиква кръстът, който Омуртаг държи в дясната си ръка и който украсява неговата корона - при положение, че го знаем като гонител на християнството и суров езичник. Известно е например, че Омуртаг разполагал и с правата на върховен жрец - в един от надписите му се говори за даровете, които ханът поднесъл на Тангра. Друг византийски извор съобщава за бляскаво жертвоприношение, което Омуртаг извършил пред християните с намерението да им покаже превъзходството на своя бог и да ги приобщи към вярата на българите.
Но във византийската императорска идеология кръстът отдавна загубил значението си на символ на страданията и мъченичеството на Христос и се превърнал в най-важен белег на властта; чрез това \"победоносно дърво\" императорът оставал винаги победител. Следователно Омуртаг заел този символ откъм показната му страна като най-важен белег на властта и символ на идеята за непрекъснатата победа, с което формално се изравнявал с византийския император.
В края на Търновския надпис хан Омуртаг изпраща следното послание към идните поколения: \"Човек дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа тези писмена, да си спомня за оногова, който ги е направил. А името на владетеля е Омуртаг сюбиги хан. Дано бог да му даде да живее сто години.\"
Финалът на надписа звучи като пряк адрес към потомството: пред неговия съд Омуртаг се изправя с житейската си философия, която е коренно различна от сълзливата християнска обреченост и от утешението за безсмъртието на човешката душа. Българският владетел разсъждава за смисъла на човешкия живот, за тайнствата, наречени раждане и смърт, за онова, което стои между тях и което понякога историята определя като безсмъртие. В думите му няма стремеж към самопрослава; хан Омуртаг търси смисъла на човешкото съществуване в съзидателното начало, което трябва да му осигури признателността на историята, пред която се изправя със забележителните си дела.
Прочетено: 8819 пъти
Изображение
Нова тема Отговори

  • Подобни теми
    Отговори
    Преглеждания
    Последно мнение

Върни се в “История”