Аз бях на тази война (Чечения - 95) / Я был на этой войне (Чечня-1995)
Автор: Вячеслав Миронов
Преводач: Ани Русева
Жанр: Война, Автобиография
Много точно и съвсем безпристрастно описание, какво всъщност представлява съвременната конвенционална война, без идеология, политически тъпотии и патетични приказки. Двата откъса от книгата, говорят достатъчно:
"Тичам. Дробовете ми ще се пръснат. Не ми достига въздух. Трябва да тичам на зиг-заг или, както казват в бригадата, "на винт".
Господи, помогни и... Помогни ми. Помогни ми да издържа това бясно темпо. Край, ако се измъкна, ще спра пушенето. Трак, трак. Нима е снайперист? Хвърлям се на земята и пълзя, пълзя извън зоната на обстрела.
Лежа. Май ми се размина - не беше снайперист, просто случаен изстрел.
Малко да успокоя дишането, да се ориентирам и напред - да търся командния пункт на първи батальон на бригадата. Преди два часа те докладваха, че са хванали снайперист - руснак, по негови думи - от Новосибирск. Земляк скапан. Заедно с разузнавачите на две БМП-та тръгнах да прибирам "езика", партньорът ми остана в щаба на бригадата.
С наближаването на гарата все по-често срещахме изгорена, унищожена техника и много трупове. Наши трупове, на братя-славяни. Това е всичко, което е останало от Майкопската бригада. Бригадата, която духовете* изгориха, разстреляха в новогодишната нощ на 95-та година. Боже, помогни ми да се измъкна... Разказват, че когато първи батальон превзел сградата на гарата и спрял да си почине, един от бойците се огледал наоколо и завил като вълк. И оттогава го избягват - бил полудял. Върви напред като омагьосан, от нищо не го е страх, нищо не го плаши. Във всяка част има такива отчаяни - и при нас, и при врага. Ех, Русия, какво правиш със синовете си?! Онова момче искаха да го пратят в болница, ама къде ти - не можем да извозим дори ранените. А той, макар и луд, но воюва. А на "континента" може и съвсем да откачи.
След два квартала попаднахме под ураганен огън. Духовете гърмяха отгоре, огънят беше страшен - около двайсет дула, но безпорядъчен. Наложи се да оставим БМП-тата и с две момчета да се промъкваме към нашите позиции. Добре, че хората пообръгнаха малко, посвикнаха. А отначало ми се искаше да вия като оня боец. Необстреляни войници, едни драпат напред, а други само с псувни и ритници можеш да ги изкараш от техниката и окопите. Аз съм добре, зад гърба ми са Баку и Кутаиси - 90-та, Цхинвали - 91-ва, Приднестровието - 92-ра и сега Чечения - 95-та. Ще се справим, само да се измъкна от тоя ад. Цял. Ако осакатея, в джоба ми лежи една симпатична играчка - граната РГД-5. Ще свърши работа. Нагледал съм се как в мирно време живеят осакатените герои от миналите войни, които са изпълнявали заповедите на Родината, партията, правителството и дявол знае още на кого в името на "възстановяването на конституционния ред" на територията на бившия Съюз. И сега изораваме нашата, руска земя по нечия поредна тайна заповед..."
" -- Изгорени, унищожени са пет танка, три БМП-та...
-- Пет танка?
-- Наистина е свършено с бригадата!
-- Абе ще млъкнете ли?
-- Предложено ни е самостоятелно да си проправим път към мястото на дислокация на стария КП и там да чакаме да дойдат останалите. Сега вече свърших.
-- А те къде са тръгнали?
-- Преследват ги духове. Няколко пъти са попадали на засада. Загубили са още пет човека, разбили са се на малки групи и ще се съберат на стария командент пункт.
-- Весело!
-- Разбиха ни като немците през Великата Отечествена при Курск.
-- Млъкни бе, изрод нещастен!
-- А вие какво се правите на герои!
-- Трябва да се предадем на духовете. Те през ноември миналата година първата танкова, който беше останал жив, върнаха!
-- Да бе, ще те върнат!
-- Забрави ли какво правят с нашите пленници?
-- И ние не сме по-добри...
-- И нашите ръце са целите в кръв.
-- Няма да ни пощадят.
-- Това е факт.
-- Тогава какво ще правим?
-- Как какво? Ще си пробиваме път към нашите.
-- Да се доберем до някоя част, а после и до стария КП.
-- А как ще се добираме до там?
-- Откъде да знам.
-- Дайте да погледнем картата.
-- Картата е от четирийсет и седма година, все едно да гледаш по кутия "Беломор".
-- Мда. Трябва да се доберем до нашите.
-- Дайте за начало да се махнем от тоя шибан площад.
-- "Дайте". Лесно е да се каже "дайте". А накъде да вървим? През моста?
-- Ще опитаме през моста, нали част от бойците натам отстъпиха. Май нямаше престрелка.
-- Ако бяхте на мястото на духовете, след като си върнете моста, без прикритие ли ще го оставите?
-- Н-е-е-е, сигурно.
-- Точно така. Нали едни и същи военни училища сме завършвали. Така че и мислим еднакво.
-- Те не мислят. Нали са "чепове".
-- Ако бяха "чепове", нямаше да седим тук и да се тресем от страх.
-- Вярно.
-- Трябва да вървим, както вървяхме - на югоизток, а нататък може и да успеем някак да се прехвърлим на другия бряг.
-- Боклуци шибани!
-- Ти това за кого?
-- За всички! И за московчаните, и за умниците от Генералния щаб, и за туфлеците от Ханкала и Моздок. И за Гаранта на нашата Конституция, и за Министъра на отбраната, и за лайняните духове! За чий им е тая дупка Чечения?
-- Не мрънкай.
-- Аз да мрънкам? Искам да живея! Разбирате ли? Искам да живея.
-- Ами живей, ние пък какво ти пречим?
-- Вие не ми пречите, а московските недоносчета ми пречат.
-- Те на цяла Русия пречат. Е, и?
-- Как е, и? Да тръгваме за Москва.
-- Направо оттук ли?
-- Ти първо се измъкни от тоя площад, а после събирай войска за поход към Москва.
-- Ех, нямаме си лидер, вожд!
-- Вождове имат само индианците и племената.
-- Стига сте мрънкали! Тръгваме.
-- Накъде?
-- На югоизток, друг път няма.
-- А дали да не рискуваме през моста?
-- Ами рискувай.
-- Има ли доброволци да проверим моста?
Тишина, разкъсвана от откосите откъм Държавната банка и пискливите викове на чеченците.
- Няма. Значи тръгваме на югоизток. През деня ще се огледаме, ще починем и ще се свържем с нашите. Да тръгваме.
- Да тръгваме.
- А може би все пак през моста?
- Отивай. Никой не те държи. Отивай.
Тръгнахме. Бяхме се разпръснали на трийсетина метра и на ширина, и на дължина. Вървяхме бавно. Старателно гледахме в краката си, ослушвахме се за всеки шум. Луната беше в зенита си, осветяваше ни пътя, но и нас самите.
Духовете не се сетиха да ни преследват. Или се страхуваха, или не смятаха за нужно да си дават зор. Във времената на морските сражения, при Екатерина Втора, не са преследвали отстъпващия противник. Наричало се е "да построиш златен мост". Благородна постъпка. Ушаков, впоследствие станал адмирал, първи нарушил тая традиция и помлял турците.
Не трябва да вкарваш мишката в ъгъла и да я лишаваш от надежда за спасение. Ние бяхме като тия мишки. Изплашени, гонени, но ако ни вкараш в капана, ще се бием като обречени. Никой не ни се притичаше на помощ. Никой не ни организираше спасителни акции. Няма да се учудя, ако, след като се измъкнем от тоя "чувал", се окаже, че бригадата ни вече не съществува. Че са я разформировали под претекст за съкращение.
Да-а, това не е Америка. Там за спасяването на някакъв летец, улучен над Югославия, изпратиха цяла флота. И го спасиха! Намериха го в непроходимите гори и го евакуираха. А нас? Както е казал класикът: "Прокълнати и забравени!".
Ех, Родино, Родино, не си ни майка, а чужда лелка! Не искам синът ми да служи в твоите Въоръжени сили. За да стреля като мен по собствения си народ заради политическата импотенция на кремльовските алкохолици, изпаднали в маразъм.
Когато си до уши в лайната, от които не е ясно дали ще успееш да изплуваш, проклинаш всичко и всички. Целият свят е виновен за всичко, само ти не си. Но при анализа на ситуацията излизаше, че наистина не съм виновен. Не бяха виновни и хората, които вървяха до мен. Имаше само огромни политически амбиции. Ако говорят оръдията, дипломатите трябва да мълчат..."
*Дух - съкратено от душманин. Терминът е влязъл във военния жаргон още по време на Афганистанската война.
*БМП - бойна машина на пехотата.
Вячеслав Миронов е роден през 1966 г. в град Кемерово в семейството на военнослужещи. Следва в Марийския политехнически институт и завършва Кемеровското военнокомандно училище. Служил е в Кишинев, Кемерово, Новосибирск. Изпълнявал е различни длъжности по време на командировките си в Баку, Цхинвали, Кутаиси, Приднестровието, Чечения. Раняван е много пъти. Награден е с Орден за храброст. Женен е и има син. Завършил е задочно Сибирския юридически факултет.
Военната специалност на Миронов е свързочник, но в Грозни му се налага да изпълнява съвсем други задължения. Писането на книгата започва през 1998 година. Има съзнателни неточности относно тактико-техническите характеристики на въоръжението и бронетехниката. Всички фамилии са променени, съзнателно е променена и географската и времевата връзка, между описваните събития.
Съдържание:
1. Аз бях на тази война - Вячеслав Миронов
Приложени са две интервюта на българи участвали във войната в Чечения:
2. Войната в Чечня – историята на един българин участник в нея - Петър Симеонов
3. Българин, бил се в Чечения: Ужасни зверства видях! - Руслан Валентинов
Формати на файловете: FB2 и TXT
Програми за FB2(FictionBook) формат: FBReader и CoolReader
Поддържат се много операционни системи (мобилни платформи, таблети, телефони и т.нт.)
Източник: http://www.artofwar.ru