Добре дошли! Регистрирането отнема няколко минути и е напълно безплатно, но ще ви даде повече възможности. Може да влезете направо с профила си от Фейсбук. Натиснете тук!

Елисавета Багряна - "Кукувица", "Вечната", "Стихии", "Потомка"

Реферати, есета, доклади и всякакви документи свързани с литературата.

Модератор: Модератори

Елисавета Багряна - "Кукувица", "Вечната", "Стихии", "Потомка"

Мнениеот Mozo на Пон Дек 13, 2010 19:46

„СТИХИИ” – ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

Поезията на Ел.Багряна се формира в атмосферата на широките идейно-естетически процеси, които бележат литературното обновление след Първата световна война. Творчеството ú е едно от най-решителните отрицания на субективния и безплътен свят на господстващия дотогава в българската литература символизъм.
С поетическия дебют на Багряна българската жена излиза от сянката на домашното огнище и заявява пред света заложеното в душата на българката творческо начало. Отхвърлила ограниченията, изпълнена с жизненост, тя призовава към разкрепостяване на човешката природа, жадува да опознае тайните на живота.
Едно от емблематичните стихотворения за първата стихосбирка, а и за цялото творчество на Багряна е „Стихии”. Заглавието на творбата е показателно за решимостта на поетесата да опознае себе си, за да разбере „стихиите”, които бушуват в кръвта и. Тя самата се чувства част от тях и никакви пречки и условности не могат да я спрат в нейния устрем да бъде призната за човек, за личност, а не само за жена, разбирана в патриархалния смисъл на думата.
Стихиите в природата увличат и възхищават лирическата героиня, защото ú дават представа за абсолютна свобода, за неустоима сила, за рушене и съзиждане. В тях тя вижда природните еквиваленти на своята неподвластност на морални и и битови прегради, на закостенели условности. Те я вдъхновяват да разпери ръце за полет, да даде власт на волята си, на копнежа за пълно опиянение от живота, радостта и любовта.
Композицията на стихотворението е като че ли математически разчертана и подобно на фолклорните творби е подчинена на математическото число три: три разгърнати картини, последвани от едно обобщение в последния куплет. Поетесата утвърждава порива, устрема напред и нагоре, смелостта и непреклонността пред неизвестното. Всяка строфа представлява една емоционална и смислова цялост и изгражда самостоятелен художествен образ. Онова, което ги обединява, е възторгът на лирическата героиня и вярата ú , че ще осъществи себе си.
Стихотворението е написано под формата на обръщение. Събеседникът опонент присъства негласно, но осезателно, маркиран с личното местоимение ти, което се повтаря в началния стих на всяка строфа.
Чрез риторичните въпроси, започващи с анафоричното повторение „ Можеш ли да спреш ти...” героинята недвусмислено защитава тезата си, че никой и нищо не е в състояние да спре нейния порив, силен като стихия, към нови простори.
Поетесата е избрала три образа: вятъра, водата и виното – като сътворено от човека тяхно подобие. Текстът чертае реалистичен образ на стихиен вятър като неукротим немирник и пакостник. Но вятърът присъства и със своето символно значение като въплъщение на сила и устременост, на волност и непокорство, на неудържимост. Лирическата героиня е заслепена от неговата тотална освободеност, непризнаваща пречки и прегради. Строфата е изградена изцяло от думи, които изразяват движение или устременост. Чрез динамичните глаголи „иде”, „префучава”, „вдига”, „грабва”, „сваля” Багряна представя вятъра с неговата пластичност и неудържим порив. Предпочетеното сегашно време създава представа за повторителност, а с това и за вечност.
Със завидна творческа сила е изграден и образът на водната стихия, конкретизирана в река с красивото и смислово натоварено име Бистрица. Водата тук не е видяна в традиционния си символен образ на плодородието и обновлението. Тя е буйна, спускаща се устремено по пътя си, нехаеща за пакостите, които прави, самодоволна от надмощието си, от разрушаването на спокойствието и монотонността в битовото ежедневие на хората. В строфата ясно се усеща одухотворяването на водната стихия и паралелните преживявания на героинята, която жадува да разруши ледовете, сковали патриархалния начин на живот, да унищожи всичко, което пречи на волността и устрема напред.
Макар че се долавя съчувствие към пострадалите от стихията, внушено чрез умалителните съществителни „къщиците” и „градинките”, зрителният ъгъл на поетесата към природното бедствие не е трагически. Лирическата героиня се увлича дори от яростта на реката като израз на бунта, защото сама е изпитала това чувство в борбата си за лично щастие и индивидуална свобода. Вдъхновена от природата, тя възприема водната стихия и с очите: „мътна, пакостна”, и със слуха си: „разтрошава”, радва се на непобедимата ú мощ, на динамиката ú, подчертана чрез предмети, които не могат да устоят на нейния напор.
За третата стихия, която отговаря на личния порив към волност, героинята избира виното, в което се събира природната сила на гроздето и човешкия труд, вложен в добиването на виното. Но докато вятърът и водата нямат дом, виното е ревниво пазено в изби и бъчви, без обаче да загуби своята стихийна сила. Идеята за неудържимо движение се свързва с кипенето на виното, което ще предизвика и кипене на човешката кръв, и усещане за прилив на жизнена енергия. Дълбоките каменни изби сполучливо кореспондират с дълбоката древност и с вечността. Все в духа на събудения спомен за миналото и за дълбокия български корен са и надписите с „букви кирилски” : „черното” и „бялото” е и припомняне за двойствения образ на виното – питие на вечността, но и стихия, която превръща и човека в стихия – добра или зла.
Трите картини, които изгражда поетесата, преливат една в друга, взаимно се допълват и внушават представата за бурно движение. Обединяващ мотив е и чувството към родното. Повтарящото се в края на всяка строфа „в родния ми град” налага усещането за родова принадлежност, но разкрива и стремежа на героинята да открие корените на своята съпротива срещу застоя и безличното съществуване. Последната строфа не запазва анафоричните повторения на предходните, но също е оформена като риторичен въпрос. Интонацията е тържествуваща:
„Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната,
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, - мене как ще спреш?”
Финалното повторение, но вече в инверсия, привлича логическото ударение върху формата на личното местоимение за първо лице, с което се откроява неотстъпчивата и волнолюбива житейска позиция на героинята. Самоопределенията на героинята: „волната, скитницата, непокорната” изграждат духовно-нравствения образ на жена, разкъсала оковите на домашното пространство, устремила се към непознатото и непостижимото. Тя вече не е само „родната сестра на вятъра, на водата и на виното” – тя сама е и вятър, и вода, и вино – волна, горда и неудържима. Защото човек е роден сред стихии и не може да бъде покорен и смазан.



БАГРЯНА – „КУКУВИЦА”

Поезията на Ел.Багряна се формира в атмосферата на широките идейно-естетически процеси, които бележат литературното обновление след Първата световна война. Творчеството ú е едно от най-решителните отрицания на субективния и безплътен свят на господстващия дотогава в българската литература символизъм.
С поетическия дебют на Багряна българската жена излиза от сянката на домашното огнище и заявява пред света заложеното в душата на българката творческо начало. Отхвърлила ограниченията, изпълнена с жизненост, тя призовава към разкрепостяване на човешката природа, жадува за опознае тайните на живота.
За да разкрие своя дух и великата земна щедрост на жената, поетесата търси опора и в традиционните митове, оживели във фолклора. Тя черпи мотиви от народната песен и чрез общото, родовото изразява индивидуалността си.
Емблематично в това отношение е стихотворението „Кукувица”. Не случайно Багряна избира това заглавие – в българското народно творчество първообраз на непокорството на женската духовност е кукувицата. Творбата въплъщава представата за разбунтуваната жена, противопоставяща се категорично на ограниченията на патриархалните норми. Тя е с богат вътрешен свят, който не е копнежен, тих и смирен, а кипящ от емоционални преживявания, които героинята на Багряна открито и импулсивно изповядва.
Стихотворението е написано под формата на обръщение на лирическия субект- жената, към мъжа. Още в първите стихове, в които се редуват думи от народния говор и характерните езикови обрати, поетесата повежда диалог със стародавното, закостеняло възприемане на света. Тя се противопоставя на традиционното схващане за единствената роля на жената като пазителка на семейното огнище. Жената дава живот, без да е опознала виталната сила на собственото си съществуване. Духът ú е се определя от тесните рамки на битието и родовите традиции.
Лирическата героиня на Багряна отстоява правото да изживее пълноценно дните си, да бъде щастлива. Обръщението в стихотворението прераства в изповед на новата жена от първата четвърт на ХХ в. – богата духовно, разкрепостена, неудържима в поривите си, понесена от неутолимата жажда да докосне непознатото, да вкуси живота без задръжки и условности. Тя разчупва традиционната представа за дом и семейно щастие най-напред в душата си и заявява категорично:
„Няма нивга аз гнездо да свия,
Рожби румени да ти отгледам,
Вкъщи край огнището да шетам.”
Отново доминира несъгласието и отрицанието на традицията. Първоизворът на бунта в човешката душа е в изключителната сила на творческото, съзиждащо начало, даващо живот. Самочувствието на модерната жена, отхвърлила ограниченията, търси своите корени в прадревни предания:
„Мен ме е родила сякаш веда
И ми е прокобила несрета...”
Различието е осъзнато и прието като съдба. Но тъкмо тази несретна орис прави душата щастлива. И тя тръгва по света да утоли „жаждата” на духовните си търсения. „Скита” душата и винаги остава неудовлетворена.
„Дай ми мене по света да скитам,
Дай ми сборове, хора, задевки –
Другите да слушам без насита
И сама да пея на припевки.”
Героинята апелира за пълноценно изживян живот и нейният бунт е чисто човешки, въплътил в себе си порива към новото, неизпитаното, неизживяното. Анафоричното повторение на повелителната глаголна форма „дай” подчертава неутолимата жажда за живот на героинята на Багряна. Тя е пределно земна, чувствена жена, която осъзнава преходността на мига и бърза да погълне всичко, сякаш се страхува, че времето няма да и стигне:
„Моите очи се ненаглеждат,
моите уши се ненаслушват.”
Когато се бори за своето право да живее свободно, да опознае необятните хоризонти, поетесата се бори и за правото си свободно да обича, свободно да следва зова на младостта и любовта.Признанията на героинята са пределно ясни, изказът – опростено точен:
„ И така живота ще премине
ненаситена, ненаживяна...”
Духът броди неудовлетворен и търсещ святата истина за смисъла на човешкия живот. Финалът на творбата ни връща към всеизвестния факт – кукувицата снася яйцата си в чуждо гнездо, а не свива свое. В същото време обаче той ни отправя и към митологичните предания за прераждането на душата:
„ А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица – бродница ще стана...”
Носталгията по непознатия, духовен кръгозор остава.Неудовлетворена, душата се връща към митичната сила на вечното и святото начало на живота, поетически одухотворено в образа на „кукувицата – бродница”. Народното поверие е прераснало в идея за непобедимото витално чувство у жената.
Стихотворението е своеобразна автохарактеристика на лирическия субект, на жената, която в поезията на Багряна се саморазкрива с пълното съзнание за даденото и от природата право на изява и личен избор в живота.Нейната изповед е смела, неприкрита, категорична. Тя разкрива нравствената същност на българката, несломена от робските столетия, вечно устремена към красивото и стойностното в живота.


БАГРЯНА – „ВЕЧНАТА”


Поезията на Ел.Багряна се формира в атмосферата на широките идейно-естетически процеси, които бележат литературното обновление след Първата световна война. Творчеството ú е едно от най-решителните отрицания на субективния и безплътен свят на господстващия дотогава в българската литература символизъм.
С поетическия дебют на Багряна българската жена излиза от сянката на домашното огнище и заявява пред света заложеното в душата на българката творческо начало. Отхвърлила ограниченията, изпълнена с жизненост, тя призовава към разкрепостяване на човешката природа, жадува за опознае тайните на живота.
В своя химн „Вечната” поетесата вижда жената ентусиазирана в кръговрата на живота, „вечна” - и мъртва, и жива. Безжизнена като бездиханна плът в тъжно-тържествената минута на смъртта и вечна като въплъщение на непобедения, на постоянно жадния живот, на непресекващата през столетията любов.
Картината на мъртвото човешко тяло е сдържано тържествена и проста. С мъдрото спокойствие на самото битие авторката вижда в него само миг от неспирния кръговрат на живота. Отделните детайли с пределна простота и изразителност рисуват края на един живот, без да внушават ужас и страх от смъртта – ръцете на покойната са спокойно „навеки скръстени” и съвсем естествено се говори, че „широк и чужд е вече пръстенът”. Багряна умишлено акцентува върху него, защото той символизира любовта, брака, вечността – в кръга няма начало и край.
Поетесата възприема света като вечно движение. Човешкият живот тя чувства като момент от безсмъртното битие на природата. Затова дори бездиханният труп на мъртвата не е в състояние да помрачи светлия и жизнеутвърждаващ поглед. За Багряна майчинството дава не само живот, то е начин да се победи смъртта. Тя е само брънка от един порядък, чието начало и край са живот.
„Ще минат дни, години и столетия
и устните на двама млади, слети
ще шепнат пак „Мария” или „Анна”
в нощта, сред пролетни благоухания.
А внучката ще носи всичко: името,
Очите, устните, косите – на незримата.”
Цялата психика на поетесата е проникната от естествените вечни закони на природата. Майчинството – това е дълбоката и органична връзка между „вечното” и „святото” у жената. То е звеното, в което се сливат грях и святост, биологично и духовно, езическо и християнско. Породено от „греха” на земната любов, то има за свой резултат светостта на заложената в самата му същност саможертва.
Отношението майка-дъщеря извиква на преден план идеята за вечността, майчинското начало, осъществяващо оптимистичната повторяемост на жизнения цикъл. Лирическата героиня на Багряна се стреми към надмогване тленността на човешкия живот чрез вечните, изначални стойности на любовта. Тя винаги сътворява живот. Затова и творбата започва с „реалната смърт”, но завършва с внушението за безсмъртие.
С виталността на своето светоусещане и сетивната предметност на поетиката си Багряна създава поезиа, подчертано реална и земна. Тя е проникната от естествено жизнелюбие, в нея се усеща пълнокръвието на ренесансовия човек.























ПОТОМКА - БАГРЯНА
Поезията на Ел.Багряна се формира в атмосферата на широките идейно-естетически процеси, които бележат литературното обновление след Първата световна война. Творчеството ú е едно от най-решителните отрицания на субективния и безплътен свят на господстващия дотогава в българската литература символизъм.
С поетическия дебют на Багряна българската жена излиза от сянката на домашното огнище и заявява пред света заложеното в душата на българката творческо начало. Отхвърлила ограниченията, изпълнена с жизненост, тя призовава към разкрепостяване на човешката природа, жадува да опознае тайните на живота.
Кипналата като вино трескава метежност и неудовлетвореност на духа на поетесата носи лирическите копнежи, събрани в стихосбирката „Вечната и святата”, излязла през 1927 година.
С изящна художествена пластика на поетично слово и лирически образи е изразен свободният полет на мисълта и въображението. Чувствата са пронизани от земни, витални страсти. В лирическите послания има романтична извисеност и езическа, земна чувственост. Много волност и сила струят от стиховете на Багряна. Тя вае дъхави български слова, разплита тайната на душата, домогва се до премълчаните истини за жената и греховните изкушения на „вечната и свята” жажда на човека да зачева и да дава живот.
Греховност и святост се срещат. В техния нравствен и духовен контраст застава „вечната” женска душевност на лирическата героиня. В монологична АЗ-форма поетесата изповядва тревогата на душата, застанала на кръстопът между минало и настояще. Стиховете на Багряна настойчиво дирят родовото минало в съвременния пулс на житейското битие:
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Размиват се реалните контури на спомена, но усещането за родова духовна близост е силно. От него лъха живот, който е част от земното и духовно битие на героинята. Родовата кръв напомня за себе си. Споменът изчезва като прекъснат сън и Багряна, чрез изповедната АЗ-лирическа форма, влиза в диалог с разбунената си душа. Действието става стремително. Динамично се сменят чувства и настроения.
Но усещам, че в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Пулсът на времето отеква в художественото съзнание на лирическата героиня. Греховната съблазън да сътвори живот подчинява душата и поетичното съзнание, разтваря тайника на паметта. Потичат образи. Застигат се. Отначало неясни, но все по-плътно очертаващи се с пулса и дъха на времето, от което изплуват:
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Романтичният филтър изсветлява образа. Нощта става дълбока и светла. Поривът на душата и земната страст на чувството
създават усещане за светла и свята любов. Тъмната греховност на желанието е потопена в светлината на изплувалия спомен за отминал живот. Душата ликува, „взира” се в разтворилата се тайна на сърцето, чийто „глас” кънти със среднощния конски тропот на уловена романтична изповед:
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятъра, следите изравнил.
Вятърът приласкава спомена. Вдъхва му живот, който, блеснал като магнетично видение в съня на лирическия унес, „изтича” обратно, назад в миналото. Любовта със своя сърдечен плам винаги е вълнуващо романтично приключение за духа. Нейните „следи” остават. Споменът за нея идва и си отива като милувката на вятъра - любим метафоричен образ в поезията на Багряна, свързващ незримо с тайната на любовта минало и настояще.
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Любовта за лирическата героиня е волна и свободна, витална стихия на духа, тя носи горещата страст на споделеното чувство. Поривът на сърцето бие с пулса на радостта, но и на дълбокото съмнение, раздвоило душата от осъзнатата греховност на чувството. В „среднощ дълбока” идва споменът за любовта, но и в същата тайна доба на приказно любовно щастие се разпада съмнението за вечната сила и постоянство на чувството.
Може би съм, грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя –
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.
За Багряна любовта е светлият грях на душата, запалил в кръвта огнената страст на живота. Земна, истинска и силна е болката от раздялата с любовта в лирическата изповед на поетичното АЗ. Тя не сломява волния дух на героинята. Любовта като наследствен родов закон разпалва „жаравата” на обичта в душата на потомката, която е „само щерка - вярна” на сътворяващата живот „майчица”-„земя”. Това е „вечната и святата" жена -„грешна и коварна" в поезията на Багряна.
Сигнатура:
ИзображениеИзображение
Аватар
Mozo
Lame forum support
Lame forum support
Репутация: 8060
Mozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутацияMozo изгражда репутация
 
Мнения: 147856
Регистриран: 01 Юни 2007
Наличност: 1,554,587.80
Банка: 5,487,906.26
Местоположение: Somewhere In Time
Най-високи резултати: 43
Статистика на победите: 0





Назад към Литература

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 5 госта