Българо-византийските войни са поредица от сблъсъци между българи и византийци, които протичат през по-голямата част от Средновековието предимно на Балканския полуостров[4]. Те започват още преди трайното установяване на племената начело с Аспарух в североизточната част на полуострова в последната четвърт на VII век и преминават през няколко етапа. До началото на IX век държавата на Аспарух и неговите наследници успява да се утвърди върху територии на Източната римска империя между Стара планина и долното течение на Дунав. През първата половина на IX век следва бързо разширение на юг и югозапад, отново за сметка на Византия. Първо при кан Крум (управлявал през 803-814), а по-късно и при цар Симеон (893-927), България създава сериозна заплаха за Константинопол. В продължение на три века българите от запад, редом с арабите от изток, са най-опасните врагове на Византия. Борбата с византийците е съществен фактор за засилването на българската държава и превръщането ѝ в централизирана монархия. Експанзията върху земи, населени със славяни, вследствие на успешните сблъсъци с византийците, води до промяна не само в териториалния, но и в етническия облик на Дунавска България. Разредени от продължителни периоди на мир, войните не пречат на взаимното икономическо и културно влияние, особено върху България след покръстването през 864-866 г.

Българо-византийските войни не завършват със завладяването на България от император Василий II през 1018-1019 г. В периода на византийското владичество (до 1186 г.) българите вдигат няколко неуспешни въстания. Въстанието на Асен и Петър през 1185/1186 г. води до създаване на второто българско царство със средище в Търново. В началото на XIII век, при цар Калоян, възстановената българска държава обхваща отново (както три века по-рано) Мизия, Тракия и Македония, а в периода 1204-1261 г. се намесва активно в борбата между Епир, Никея и западноевропейските кръстоносци за наследството на временно унищожената Византия. От втората половина на XIII век насетне съперничеството между българи и византийци преминава в по-тесен териториален обхват (Тракия), успоредно с военно-политическото западане на двете държави и появата на нови регионални сили (Унгария, Златната орда, Сърбия, турци). Това съперничество улеснява проникването на османските турци на Балканите в средата на следващото столетие, в резултат на което и България, и Византия са покорени от османците.

Като съюзници на една от воюващите страни пряко участие в българо-византийските войни в по-ранен или по-късен етап вземат и други народи – унгарци, печенеги, сърби, хървати, кумани и др.

Враждите между ранните българи (т. нар. прабългари) и византийците започват след първите вълни на Великото преселение на народите. Смъртта на хунския вожд Атила през 453 г. и последвалото разпадане на държавата му заварват няколко големи етнически групи, известни от историческите извори под събирателното название „българи“. Едните обитават Панония (части от днешни Унгария, Войводина и Славония), а други - степите около Азовско море. Проблемите на Византия идват главно от панонските българи. Двустранните отношения са нееднозначни - империята е принудена да търпи българските набези в балканските си владения (диоцезите Тракия и Илирикум) и същевременно да поддържа добри отношения с българите, които използва като наемници в борбите с други свои врагове и преди всичко срещу остготите. Преселването на остготите от днешна Северна България в Италия през 488 г. отваря пътя за български нападения на територията на империята. Макар и не без известна несигурност, дължаща се на склонността на някои летописци да наричат нападателите със събирателни имена (например: „хуни“), вместо със същинските им етноними, историческите извори свидетелстват за мащабни български нападения в балканските земи през 493, 499 и 502 г. Българската заплаха принуждава император Анастасий I (управлявал през 491-518 г.) да построи т. нар. Дълга стена ) между бреговете на Черно и Мраморно море, отстояща на петдесетина километра от Константинопол. След поражение, претърпяно от византийска войска в Тракия през 499 г., империята не успява да окаже ефективен отпор на българите. Нови техни нападения са регистрирани в последните години от царуването на Анастасий I, когато (513-515 г.) те подкрепят и разбунтувалия се пълководец Виталиан.
Юстиниан I сред войници и духовници (мозайка от базиликата Сан Витале в Равена)

По свидетелство на византийски и западни хронисти, при император Юстиниан I (527-565) нахлуванията на българите през р. Дунав стават почти всяка година паралелно със славянски нападения в пределите на империята.[11] Успехите на византийски военачалници над тях през 530 и 535 г.[12] са инцидентни. Зает в отбранителни войни срещу Персийската империя в Месопотамия, Сирия и Кавказ, и в отвоюването на Северна Африка, Италия и Испания от германските племена, Юстиниан е неспособен да отдели адекватни сили за защита на балканските си владения. Затова той изгражда общо 600 крепости, разположени в отбранителни пояси по Дунава, в Тракия, Родопите, Македония и Гърция.[13]
Крепостната стена на Солун

Тези мащабни строежи не спират нападенията на българи, славяни и други „варварски“ племена. През 539/540 г. голямо българско нашествие обхваща земите от Адриатика до Константинопол, съпроводено с обезлюдяването им.[14] През 50-те години на VI в. земите на юг от Дунав до Константинопол, Галиполи и Термопилите са плячкосани от кутригурите[15] начело със Хиниалон и Заверган.[16] За да ги неутрализира, Юстиниан прибягва до дипломатически средства. Със скъпи дарове византийският император печели на своя страна съседните на кутригурите утигури и предизвиква война, в която двете племена се обезсилват взаимно.[17]

След 568 г. панонските българи попадат под властта на Аварския хаганат, но продължават да воюват с Византия като аварски поданици. Известно е, че българи взимат дейно участие в обсадата на Солун през 618 (или 622) г., а така също и в голямата обсада на Константинопол от аварите през 626 г.[18] От края на VI в. до идването на Аспаруховите и Куберовите българи на Балканите Солун е обсаждан пет пъти от славяните.


След като императорите Лъв III Исавър и Константин V Копроним удържат редица победи над арабите в Мала Азия и Сирия, съотношението на силите на Балканите също се променя. През 755 г. Константин V предизвиква скъсване на договора от 716 г., като предприема укрепителни дейности в Тракия и преселване на войници от Сирия и Армения в тази област. Наказателният поход на българите достига до Дългата стена, но там те са разбити от византийците.[40] В ответния удар Константин V достига до граничната тракийска крепост Маркели, където българите са разбити повторно през 756 г. и принудени да искат мир.[41] Три години по-късно (759 г.) императорът навлиза в Дунавска България, но търпи тежко поражение в старопланинския проход Верегава.[42] Това е само началото на поредицата от походи по суша и по море, с които Константин V се стреми да унищожи българската държава. Походите съвпадат с период от двайсетина години, в които в България бушуват междуособни борби за власт и владетелите се сменят многократно.[43]
Българи посичат византийци

С помощта на флотата си византийците подлагат неколкократно на опустошение приморските български земи на север от Стара планина[44]. През лятото на 763 г. Константин V побеждава българския владетел Телец в голямо сражение при Анхиало (дн. Поморие).[45] Телец е убит в междуособиците, последвали поражението на българите при Анхиало, а на негово място се възкачва кан Сабин.[46] Неговите опити за мирно споразумение с византийците са безплодни. Мащабен поход по суша и море, организиран от Константин V през 765 г., се проваля след като голяма буря в Черно море потапя значителна част от византийската флота.[47] През 767-768 г. византийците отново нахлуват в пределите на българите и съюзното им славянско племе севери (в Източна Стара планина).[48] Следващите походи на Константин V са през 773-774 г. Чрез успешно сражение при Литосория императорът успява да предотврати поход на българите към Македония, но усилията му за завоюване на България са безрезултатни.[49] Императорът умира при подготовката за поредното настъпление срещу българите през септември 775 г.[50] След смъртта на Константин V българската държава се съвзема от междуособиците и войните, става по-силна от преди, а враждебното отношение към византийците сближава населяващите я славяни и прабългари.[51]

Към края на VIII в. български отряди проникват в Македония. Това е засвидетелствано от поражението, което те нанасят на византийска войска в поречието на Струма през 789 г.[52] При владетеля Кардам България постига военни успехи срещу византийците в Тракия през 791-792 г. Поредното противопоставяне през 796 г. завършва вероятно с нов мирен договор.[53]
Гаруда язди Гопат-шах - скица на експонат от Златното съкровище от Наг Сент Миклош

Установяването и оцеляването на българската държава южно от Дунава през VII и VIII век се отдава на стратегическите предимства за отбрана, които осигурява Стара планина[54], и на човешкия и материален резерв от отвъддунавските български територии, останали незасегнати от византийските походи[55]. Допълнителен фактор е военният натиск, който Арабският халифат упражнява по същото време върху източните византийски граници (виж Византийско-арабски войни).[56]

След загубата на Египет през 40-те години на VII век Балканите (и в частност Тракия) придобиват по-голямо икономическо значение за Византия, отколкото при управлението на Юстиниан I, но жизненоважна за изхранването и защитата на Константинопол е Мала Азия, където се съсредоточават и основните военни ресурси на Византия. От тях за Балканите се заделя само в моменти, в които арабската заплаха е по-слаба. Едва към края на VIII век дългодишната военна и заселническа политика превръщат Тракия (макар и за кратко – до войните срещу Крум) в икономически пълноценна и стратегически значима за империята провинция.[57]

България пък е подложена в края на VII и през VIII век на натиска на авари от северозапад и хазари от североизток. Това, наред с икономическото и демографското надмощие на Византия, е причината българските владетели да възприемат ограничени стратегически цели спрямо империята. Една от тях е извличане на икономически облаги чрез данъци и благоприятни условия за търгуване. Друга цел на българите е да завземат източната Подбалканска област, през която минава най-прекрият и удобен път на византийските армии към столицата Плиска.[58][59]

Макар и по-малобройни и по-зле въоръжени[60], българите печелят някои решителни сражения, благодарение, от една страна, на отличната си конница и, от друга, на умела тактика. Чрез изчакване, внезапни атаки и контраатаки, преследване на разбития враг на голямо разстояние, те постигат победите при Онгъла (680 г.), Анхиало (708 г.) и Маркели (792 г.). Тези тактически прийоми дават преимущество на българите и по време на войните на Крум с византийците.[61]
Разширение на българската държава до средата на IX век [редактиране]
Нападението на император Никифор в България[62]

Както Константин V, така и приемниците му до началото на IX век предприемат последователна политика за възстановяване на властта на Византия във вътрешността на Балканския полуостров и укрепване на границите с България. На тази цел служат походите на византийските армии срещу славяните в Македония, Тесалия, Епир и Пелопонес през 758, 783 и 805 г.[63] Предприета е колонизация на областите, непосредствено граничещи с българското ханство, с население, задължено да носи войнишка служба. След успешните си походи срещу арабите през 746 и 752 г. Константин V отвежда голям брой заселници от Армения и Сирия в Тракия. Принудителното преселване на сирийци продължава (през 778 г.) и при сина на Константин, Лъв IV Хазарски.[64] Никифор I Геник (управлявал през 802-811) прехвърля войнишко население от Мала Азия в Тракия и поречието на Струма, за да спре зачестилите български нападения в тези райони.[65] За възпиране на българите, по цялото протежение на южните склонове на Стара планина е изградена линия от укрепления – Девелт, Адрианопол, Филипопол и Сердика.[66] Всички тези усилия пропадат, след като опитът на Никифор да унищожи България в пряк военен сблъсък завършва с тежко поражение.

През 807 г. Никифор I предприема поход срещу българите в Тракия. Походът е прекратен още в началото си заради заговор срещу императора[67]. През следващата година (808) български отряди проникват на юг по р. Струма и разгромяват (вероятно край Сяр) византийска войска, контролираща пътя за Егейско море[68]. През 809 г. кан Крум завоюва град Сердика[69]. Опитът на Никифор I да си върне контрола върху града има само временен успех и скоро Сердика попада окончателно под властта на българите, с което пътят за българското настъпление на югозапад е открит[70]. С тези успехи българите поставят под въпрос опитите на Византия за асимилация на славянското население във вътрешността на Балканския полустров.[71]
Поражение на византийците при Версиникия[62]

През лятото на 811 г. Никифор I събира значителна армия и предприема поход на север през Стара планина. В първите сражения българските войски са разбити и византийците завладяват една от резиденциите на Крум (вероятно Плиска). Впоследствие обаче византийската армия е принудена да отстъпи. Нападната във Върбишкия проход, на 26 юли тя е почти напълно унищожена от българите (подкрепени от славяни и авари). Сред загиналите е и императорът[72].

След победата си във Върбишкия проход кан Крум пренася военните действия в Тракия и през 812-813 г. овладява редица градове (Девелт, Месемврия, Одрин и др.), с помощта на стенобойна техника, заимствана от самите византийци[73][74]. Тези походи имат защитен характер предвид отказа на византийците да приемат новите български предложения за мир. Целта на Крум е да принуди Византия да сключи благоприятен мирен договор, като отвоюва териториите в Тракия, отстъпени на Константин V.[75] В битката при Версиникия (юни 813 г.) българите разгромяват армията, командвана от император Михаил I Рангаве (811-813) и бъдещия император Лъв V Арменец[76], след което Крум достига до Константинопол[77]. Голяма част от населението на Византийска Тракия е преселено в българските владения отвъд Дунав. Много градове (включително и в Източна Македония) са напуснати от жителите си, които бягат от българите.[73][78]
Версиникия

Крум умира през април 814 г. в разгара на подготовка за решително нападение срещу Константинопол[79]. Неговият син и приемник, Омуртаг (814-831), продължава войната, но търпи поражение от император Лъв V Арменец в сражение в Тракия[73][80]. През 815 г. двамата владетели сключват мирен договор за срок от 30 години, с който се уреждат границите в Тракия и отношението към граничното славянско население[73][81]. Мирните отношения се задържат до кончината на Омуртаг (831 г.), като през 820 г., след възкачването на новия император Михаил II, договорът е подновен[73]. През 823 г. Омуртаг помага на Михаил II да се справи с бунта на Тома Славянина[82].

При възкачването на кан Маламир (831-836) на българския престол византийският император Теофил (829-842) нарушава мирния договор. Последвалите военни действия в Източна Тракия са успешни за българите, предвождани от кавхан (капкан) Исбул. В резултат на тази победа град Филипопол (Пловдив) е присъединен трайно към българската държава[82].[83][84] Враждите между българи и византийци се засилват в началото на управлението на кан Пресиан (836-852), защото византийска флота помага на разбунтувалите се македонци (жители на византийската област Македония, днешна Източна Тракия, които са пленени и преселени четвърт век по-рано от Крум) да избягат от Отвъддунавска България[85]. Български войски начело с Исбул отначало помагат на византийците срещу разбунтувалите се славяни от Родопите и Солунско, но след повторното нарушаване на мира от Византия обръщат оръжията си срещу нея. Въпреки липсата на категорични свидетелства се приема, че по това време (може би 837-839 г.) Западните Родопи и Македония (днешната историко-географска област) са присъединени към България.[86]
Покръстването на българите[87]

В последните години от управлението на Пресиан (които съвпадат с началото на царуването на Михаил III във Византия) избухват нови военни действия в Тракия.[88] Те продължават в началото на царуването на Борис I и приключват с мирно споразумение през 856 г., въз основа на което България губи част от тракийските си владения, но затвърждава териториалните си придобивки на югозапад[89]. Войната през 863 г. е неуспешна за българите, но приключва с продължителен мир след съгласието на Борис да приеме заедно с народа си християнството от Цариградската църква[90].По-голямата част от управлението на Борис I (след 863 г.) и краткотрайното царуване на Владимир Расате (889-893) преминават в мир с Византия. Империята е принудена да воюва отново с българите едва на втората година от възкачването на Симеон I на българския престол. Военните действия започват през 894 г. и продължават с известни прекъсвания (поради временни примирия) близо десет години[91]. Те са начало на нов период в отношенията между Византия и България, доминиран от недоверие и амбиции за надмощие.[92][93] Предвестник на растящата дистанция между двете държави е отхвърлянето (през 893 г.) на гръцкия език в българската администрация и църква и замяната му със старобългарски.[92][94]
Българско нападение срещу ромеите[62]

Поводи за войната от 894 г. са преместването на пазара за българските търговци във Византия от Константинопол в Солун[95] и сключването на съюза между византийците и унгарците, които през това време заплашват отвъддунавските български територии[96]. През същата година княз Симеон нахлува в Източна Тракия и разгромява византийската войска, отслабена поради нуждата от подкрепления срещу арабите, нападащи имперските владения в Мала Азия и Южна Италия[97].

За да обърне хода на войната в своя полза, византийският император Лъв VI Философ (886-912) свиква нови войски в Тракия начело с изпитани военачалници и в същото време подбужда унгарците да нападнат България[98]. През 895 г. византийската флота прекарва унгарската конница през Дунав. Претърпял поражение от унгарците при Дръстър[99], Симеон повежда привидни преговори за мир с византийски пратеници[100]. През 896 г. с помощта на печенезите българският владетел напада и разгромява унгарците в областта Ателкузу (между р. Южен Буг и Днестър)[101]. Веднага след като осигурява тила си, Симеон нахлува в Източна Тракия и разгромява главната византийска армия в битката при Булгарофигон[102]. Три години по-късно, през 899 г., е сключен мирен договор, с който българските претенции за оставането на тържището в Константинопол са задоволени[103].
Пратеници на цар Симеон при Лъв VI (горе) и битката при Булгарофигон (долу)[104]

Нов конфликт избухва през 901-902 г., когато Симеон отнема временно от Византия редица селища около Драч (в днешна Албания)[105]. През 904 г. българите искат да заселят Солун, който по-рано през същата година е превзет и обезлюден от арабите, но Византия се противопоставя успешно на това с дипломатически средства. Границата между двете страни обаче е преместена по-близо до Солун, на около 20 километра северно от града[106].
Част от крепостната стена на Константинопол (снимка 1853 г.)

Симеон повежда следващата си война срещу Византия през 913 г. Целта на българския владетел е да установи господство на България в Югоизточна Европа като съгради нова империя на мястото на Византия. Присвоявайки си титлата на византийския император („василевс на ромеите“), Симеон възприема и претенциите на византийците за първенство в общността на християнските държави. Благоприятна възможност за осъществяването на тези цели се създава от династическата криза в Константинопол след смъртта на император Лъв VI (912 г.).[107] Наследникът на Лъв VI, император Александър (912-913), дава повод за войната като отхвърля българското предложение за подновяване на мирния договор от 904 г.[108] През август 913 г. Симеон обсажда с голяма войска византийската столица откъм сушата. По това време император Александър вече не е между живите. Регентството на малолетния Константин VII Багрянородни, начело с патриарх Николай Мистик, сключва споразумение с българския владетел. Симеон се оттегля в България, след като е коронясан за василевс (император, цар) на българите и след като регентите се задължават да оженят Константин VII за дъщеря на Симеон[109].

През 914 г. императрица Зоя (майката на Константин VII) поема регентството и, за да попречи на нарастващото българско влияние върху империята, отхвърля споразуменията между Симеон и Николай Мистик[110]. В отговор на това Симеон праща войски, които превземат Одрин и притискат византийците в Солун и Драч[111]. За да се противопостави на българите, през 917 г. Византия сключва примирие с багдадския халиф и прехвърля всичките си войски за решителна битка на Балканите[112]. В битката при Ахелой на 20 август 917 г. византийците търпят съкрушително поражение[113].
Победата на българите над византийците при Ахелой, 917 година

След Ахелойската битка Симеон се провъзгласява за василевс на българи и ромеи[114]. Той овладява почти всички византийски територии на Балканския полуостров. Български войски нанасят още няколко поражения на византийците (при Катасирти през 917 г.[115], при Пиги през 921 г.[116] и др.) и проникват до Пелопонес[117]. Във византийски ръце остават само няколко анклава като Солун, Драч и самия Константинопол. Симеон обаче не успява да превземе Константинопол, защото не може да го блокира по море (два опита за съюз с арабите, които могат да му предоставят флота, са безуспешни)[118].

Превесът на сухопътните сили и липсата на флота у българите определят местата и характера на военните действия през този период: византийците запазват повечето от пристанищните градове, а българите ги обхождат по суша, без да могат да реализират пълно военно надмощие.[119] В невъзможността за изхранване на големия брой войници без успехи и плячка може да се търси и причината за временното прехвърляне на военните действия към Гърция.[120]

Паралелно със съперничеството в източната и южната част на Балканския полуостров, двете държави водят и борба за надмощие в Сърбия. В периода 917-924 г. Византия се опитва да постави свои привърженици на сръбския престол и да ги опълчи срещу българите, но в крайна сметка Симеон завладява част от сръбските земи[121].

След смъртта на цар Симеон (27 май 927 г.) наследникът му Петър I сключва мирен договор с Роман Лакапин, който трае около четири десетилетия. Вследствие от договора Византия признава царската титла на българския владетел и издигането на българската църква в патриаршия[122]При наследника на цар Симеон – Петър I (царувал през 927-969 г.), настъпва военнополитическо отслабване на българската държава, за което способства и появата на силни съседи на североизток и северозапад – унгарци, печенези и руси.[123] Отслабването на България съвпада с възхода на Византия, която през 60-те години на 10-ти век печели решителни успехи срещу арабите в Близкия изток и Източното Средиземноморие.[124] В борбата с арабите византийците усъвършенстват своята военна организация и тактика. Византийската армия се засилва чувствително с появата на свръхтежки конници (наричани катафракти или клибанарии), облечени заедно с конете си в брони. Икономическото засилване на Константинопол позволява на императорите да увеличат византийските и чуждестранните наемнически войски на постоянна служба, което повишава дисциплината и тактическата споеност на тежковъоръжената пехота.[125]

През 966 г. приключва 40-годишен период на мир между България и Византия. Един от поводите за конфликта е отказът на Петър да спре унгарските нашественици, които проникват през България във византийска Тракия.[126][127] Византийският император Никифор II Фока (963-969) предприема поход в южните предели на българската държава.[128] Зает във война с арабите в Сирия, той предпочита да не изразходва собствените си сили срещу Петър.[129] По почин на византийската дипломация през 968 г. руският княз Светослав I се явява на долни Дунав със силна войска.[126] Русите завоюват североизточните български земи (днешни Бесарабия и Добруджа). Цар Петър, който не успява да им се противопостави, умира в началото на 969 г.[130] Неговият наследник, Борис II, е принуден да се подчини на Светослав и да се присъедини към похода му срещу Константинопол.[131]

През 970 г. български и руски войски воюват заедно срещу византийците при Аркадиопол (в Тракия).[132] За да отстрани руската заплаха, през 971 г. новият василевс, Йоан I Цимисхий (969-976), повежда войските си на север от Стара планина. Резултат от този поход е завладяването на Велики Преслав (през април) и Дръстър (през юли) от византийците.[133] Княз Светослав е принуден да се оттегли от Дунавска България, където се разполага византийска военна администрация.[134] Българският цар Борис II е отведен в Константинопол и показно развенчан[135], с което византийците смятат, че са сложили край на българската държава (971 г.).[