Софийски университет ''Св. Климент Охридски"
Исторически факултет

Анализ
на
Учебник по българска история
за III прогимназиален клас

Съставил:
Ив. Ст. Попов

Изготвила: Нена Василева Василева
Специалност: История
Ф.ном. 845093

София; 2009.
Петия раздел е "Турско владичество". Иван Попов обръща особено внимание на този раздел. Съдържа 47 страници това е една трета от учебника. Разделен е на 24 методични единици, които са много малки една или най – много две страници е една методична единица. Няма отделен раздел Възраждане, то е част от този раздел. В началото на всяка методична единица има много добре формулирани насочителни въпроси. Няма никакви извори, нито пък обяснение на термини. Онова което ми направи впечатление е че тук там има някоя илюстрация , портрети на почти всички възрожденци които са споменати от автора и известни личности в следосвобожденскаа България, но няма нито една карта. Може би една от причините картите да липсват е че учебника се издава по време на първата световна война и няма средства.
Първата методична единица е Могъществото на Турция. Тук автора обръща особено внимание на това че турците (никъде не използва термина османци винаги говори за турци) дължали военните си успехи на двамата велики султана Селим I и Сюлейман Великолепни , (което ще рече, че акцентира върху ролята на личностите) които притежавали многочислена и добре дисциплинирана войска. По време на тяхното управление превзели Балканския полуостров и се се насочили към Западна Европа, като достигат до стените на Виена.Но Сюлейман който според автора е "най – великия султан" (с 108) под стените й умира на престола се качва по слаб султан Селим II и започва упадък в Турция. Като второстепенна причина за успехите на турците автора посочва, неуредиците и постоянните войни в Западна Европа.
Втората методична единица е Наредби и управление в Османската държава Тук автора запознава читателите си със държавно - административната уредба на османската империя с видовете данъци и кой какви данъци плаща; каква била турската войска. Автора изтъква че турците плащали съвсем малки данъци и че данъците се плащали главно от подчиненото население (с. 109/10).
Господари и рая е следващата методична единица тук се вижда нетолерантната нагласа на автора към османците. Автора посочва че подчинените народи – турците ги наричали рая което означава стадо и посочва техните мъки. Че те нямали никакви права, че турците нямали милост натоварвали ги с тежки данъци а най- тежко от всичко било че взимали децата им и насилствено потурчвали подчинените си. И естествено автора изтъква, че от всички подчинени народи българите били най – зле в най – тежко положение. Аргументите на автора за това негово мнение са че България заемала средата на Европейска Турция и българите били до вратите на Цариград, че тук имало най- много турци и затова тук се извършвали най – много насилия, грабежи , беззакония. Унищожавали и най- малката проява на свободолюбие и най- много тук помохамеданчвали и така се появили помаците, които запазили родния бащин език но изгубили бащината си вяра.
Какво било турското иго през XV и XVI век –мнението на автора е че по това време раята е в по-добро състояние. Специално в тази методична единица автора не толкова критичен и отрицателен (а като цяло е) по отношение на турското завоевание. Тук той посочва положителните страни на завоеванието ''турило край на непрекъснатите войни, що балканските народи водили помежду си и им дало възможност да се съвземат материално и да се отдадат на мирен труд '' (с.112) Мисля че автора тук си противоречи, хем населението да се отдаде на мирен труд, а малко преди това изказване той изрежда турските зулуми които пречат на поробеното население да води нормален, мирен живот.
Разбира се не са и пропуснати ползите от турското завоевание спрямо българския народ а те са ''разпокъсаните преди българи се сплотили сега в една народна цялост (мисля че не са напълно сплотени, щото има българи които с по модерен термин ако го кажа работят за турската кауза); като положителна страна на игото е посочено това че се изгладили различията между предишните български съсловия- боляри, духовници, народ; мисля че и по време на игото между българите продължава да има съсловни деления, само е променена терминологията, сега са чорбаджии и обикновените ако мога да ги нарека простосмъртни поданици на империята.
Семейства и общини с привилегии в турската държава –посочва че привилегированите в турската държава са хора, които вършат някаква държавна работа. Казва кои са тези привилегировани групи "войниците, дербенджийте, доганджиите, мартолосите, мензилджиите, меденджиите '' и съответно посочва привилегиите им.
Влошаване на турското иго. Опити за освобождение. В кая на XVI век положението на българите се влошило, през този период настъпила криза в империята, турците увеличили многократно данъците (а те са най-голямата тежест за българския селянин), например харача бил увеличен от 40 на 240 а след това и на 800 аспи. Зачестявали и загрубявали турските зулуми вследствие на което българите се залавят за оръжието вдигат въстание в Търново 1598 г. но е потушено жестоко '' нямаше място, което да не е покрито с мъртви. Бърда, долини, градини и полета всичко беше изпълнено с мъртви тела (с. 116).Споменава факти и за Чипровското въстание.
Живота на българите през време на тъмното робство –Края на XVII век е периода когато турската административна система се срутва, тогава особено се влошава положението на българите ''всички се хвърли ли да живеят на гърба на раята и войници и чиновници:" затова този период е наречен ''тъмно робство". Българите все още не въставали, поне през този период се били помирили със съдбата си ''Трай, че няма край, ''Търпи душо, черней кожо'', ''Преклонена глава сабя не я сече. Онова което крепило българите били техните обичаи, народни песни и разбира се автора (има специално отношение към Русия, навсякъде се забелязва) изтъква вярата, че ''православна и братска Русия един ден ще дойде на помощ на българския народ и ще го освободи от турския гнет".(с.119)
Хайдутството - споменато е че такова движение не съществува само у българите а и у другите балкански народи.Автора застъпник на мнението, че хайдутите защитавали онеправданата рая, хора, които не могли да преглътнат страданията на своите братя.Автора героизира и митологизира образа на хайдутина-народен закрилник, като не показва друга страна на това явление – има хайдути крадци.
Църковен и умствен живот на българите през робството – след падането на България под турско робство е унищожена Търновската патриаршия, при което автора набляга, че българите доброволно се подчинили на цариградския патриарх, надявайки се той да им бъде защитник. Попов посочва, че българите останали излъгани вместо да закриля българите, гръцките духовници търсили всевъзможни начини да спечелят колкото се може повече пари.
Що се отнася до умствения живот мнението му е че такъв нямало. Имало само така наречените килийни училища – скришом от турците в някоя стаичка на черквата се събирали младежи и се обучавали на четмо и писмо.
Фенерското иго – автора разказва на читателите си за плана на цариградските гърци от махалата Фенер "чрез църквите и училищата да погърчат всички християни от Полуострова, та един ден да възстановят византийската империя" (с.124). Споделя, че те се стараели да унищожат всичко което говорело за произхода и миналото на българския народ, и с огорчение признава че до голяма степен успели в българските градове се служело на гръцки език, и в училищата се учело на гръцки също. Но в селата нямали успех, селяните се оказали по- корави.
Разкапване на Турция.Кърджалии. Пазвантоглу. – в началото са посочени неуспелите реформи на султан Селим III да възстанови империята, след което автора преминава към размириците в империята – за кърджалиите и за Пазвантоглу дава общи сведения. Но на края заключението му е " през това време най-много са изпатили пак българите, защото в техните земи се извършвали всички тия събития" (с.126); (кражби, убийства, изнасилвания, с една дума всички зулуми).

Възраждане на българите – Отец Паисий и Софроний Врачански –
Автора в началото дава биографични данни за Отец Паисий. Привърженик е на теорията, че Паисий сяда да пише историята си след беседването "кой народ държи първо място". Попов признава, че историята не навсякъде е вярна, но пък изтъква че е писана със жар. Също така не пропуска да отбележи че "всеки, който прочитал историята му пламвал от любов към своя народ и започвал да работи за неговото свестяване".
Един от преписвачите на "история славянобългарска" е Софроний Врачански, за когото също имам биографични данни. "той бил даровит и трудолюбив човек"
Просветно движение. Венелин. Васил Априлов.Неофит Рилски. След освобождението на сърбите и гърците и появяването на руски войски на българска земя българите се обнадеждили разбрали, че вече е дошъл и техния ред да се освободят от вече непоносимото турско иго.Но по – будните и по – просветените българи подозирали че народния дух все още не достатъчно разбуден и затова се заловили с разпространение на просвещение на новобългарски език. Тези хора които се заели с просвещението на простия и неграмотен български селянин били по – заможните българи търговци.
Автора посочва кои са тези българи или поне част от тях като Петър Берон и други. Особено акцентира върху личността, биографията и най – много върху книгата на Юрий Венелин "Старите и сегашните българи и връзките им с Русия". Попов смята, че тя отваря очите на много българи, а едни от тях е Васил Априлов. Автора дава да се разбере че първоначално Априлов се смятал за грък. "Но щом прочел Венелиновата история, Априлов разбрал, че е българин и горещо се заловил за народно свестяване" ( с. 133). Той заедно със съгражданина си Николай Палаузов открива българско училище в Габрово, а пръв учител е Рилския монах Неофит Рилски.Особено внимание автора отеля на него, посочва че е бил много трудолюбив и че станал много прочут учител. "Дори и сръбския княз Милош се опитал да го привлече " но Неофит "предпочел да работи за доброто на просветата на своя народ" ( с. 134). Както видяхме и в тази методична единица автора обръща много внимание на личностите и техния допринос за развитие за българската просвета.
В края на методичната единица автора посочва че броят на училищата все повече и повече растял. И на края за да покаже от колко голямо значение е било развитието на българската просвета на майчин български език Попов ето какво казва" забравеният български народ възкръснал за нов живот и нищо не могло вече да го възпре!" ( с. 134).
Църковен въпрос - в стремежа си към народно възраждане българите срещали големи спънки от страна на гръцките владици.След което българите започват борба за "църковни правдини". Особено се активизират след 1839г. Когато султан Абдул Меджид издал Хатишерифа с който се ''изравнявали турци и християни по право (с.135). Автора посочва че от тогава започва една тридесетгодишна продължителна борба за духовна свобода, "която ние наричаме църковен въпрос".
Особено внимание е обърнал Неофит Бозвели и Иларион Михаиловски, това са двамата "опитни и пламенни народни водители". За да изтъкне двамата водачи показва особено ясно омразата на Бозвели към гърците "мразел гърците от дън душа".
Попов изтъква също и успеха на Бозвели да обедини около църковния въпрос всички българи живеещи в Цариград, благодарение на които а особено на Стефан Богориди 1848 г. в Цариград била построена българска църква "цариградските българи имали едно място дето могли да се събират за обсъждане на общи работи и дето служили славянска литургия". Създадена била и цариградска българска община, която била" средоточно място, откъдето за напред се насочвали борбите" (с.136).
И на края е посочено спирането на църковното движение по време на Кримската война причината е надеждата на българите, че войната ще свърши с пълното им освобождение, но "българите още един път се видели измамени в своите надежди (с. 136). Няма оценка, само излагане на фактите.
Подновяване на борбата. Униатско движение .Братя Миладиновци. След Кримската война българите поели по – ожесточена борба, за църковна свобода, срещу "користолюбиви гръцки владици". Поискали пълно отцепване и независима българска църква. На 3. Април 1860 г. "българската църква скъсала връзките си с патриаршията", но патриаршията не искала да чуе за такова нещо. Тогава българите сключили уния с папата. Но Униатското движение не намерило достатъчно последователи – посочва автора. Но Попов смята че движението изиграло особена роля при решаването на църковния въпрос щото "русите и турците се стреснали и почнали да настояват да се тури край на разпрата"(с. 138).
В църковната борба взели и участие и македонски българи. Като "най – непримирим враг на гърцизма и на гръцките владици" автора посочва Димитър Миладинов. "Гърците, които си мислили че поне в Македония победата им е сигурна побеснели от яд като видели че тя им се изплъзва от ръцете" (с.139).
Разрешаване на църковния въпрос. Българската екзархия. Попов смята че неотстъпчивоста на патриаршията да реши българския въпрос а и вече появилите се между българите политически движения накарало Портата да реши "справедливите български искания" ( с. 140). На 28. 02. 1870 г. с султански ферман се учредила независима българска църква наречена Българска екзархия. Попов посочва че след това "българското име и българската народност се признавали пред целия свят
Борба за политическа свобода. Първи политически движения .Автора набляга на това, че българите по време на църковната борба не забравяли мисълта за политическо освобождение от турското иго.Споменава първите движения: Велчова завера, бунтовете в Пиротко, Берковско, Нишко, Видинско. И на края дава една обща оценка "защото въстаниците нямали оръжие, турската власт леко се разправяла с тях".
"През време на тия въстания сръбското княжество играело една много долна роля. То подбуждало населението към бунт, като щедро обещавало барут, оръжие военна помощ. Ала щом българите се повдигали, сърбите не само че не изпълнявали обещанието си, но и сами се опълчвали срещу тях, за да спечелят благоволието на Турция".тук огледално се вижда изцяло негативното отношение на автора към съседа- съюзник –разбойник. Както се вижда вината за неуспехите Попов не търси в българския народ а я търси в съседа.
Организиране на политическата борба извън България – посочено е че в Сърбия, Румъния и Русия имало много български емигранти – изселници, които "незабравяли отечеството си и живо следели и работели за събуждането на народа си" (с. 143)
Като пръв деец за политическото освобождение е посочен Раковски, който "посветил живота си за свобода на своя народ". Попов казва че заветната мечта на Раковски към която се стремил била "Българите някога са били господари на Балканския полуостров и рано или късно пак трябва да станат такива" (с.143); в това изречение се оглежда стремежа му да изтъкне българите като най – великите. Няма никаква оценка за дейноста на Раковски само изнасяне на факти.
Организиране на борба вътре в България. Любен Каравелов и Васил Левски. Новите дейци след Раковски били Каравелов, Ботев и Левски които продължили борбата. Автора подробно разказва техните биографии и дейностите им. Като за най- деятелен от всички е посочен Левски, който е наречен от автора "най-великия апостол на българската свобода" (с.146). Разказва неговата дейност без никаква оценка. Като накрая набляга на предателството след което е заловен и обесен Апостола. И че след смъртта му дейността на комитета спира.
Голямото Средногорско въстание в тази методическа единица говори за априлското въстание ( наречено средногорско, може би щото е в Средна гора и Родопите). Автора посочва благоприятното положение за избухването на това въстание: херцеговинското въстание вървяло успешно, а сърби и черногорци отново се готвели за война, а също така и набляга на вече непоносимото, нетърпимо положение на робство. "Турците увеличили още повече данъците и ги събирали с голяма суровост. Никога насилията и грабежите недостигали такива размери, както сега. Над туй отгоре, озлобени от бунтовническите чети, турците взели явно да заплашват християните с всеобщо клане. Всичко това разтревожило извънредно много българите. И най-мирния и покорен рая ясно виждал, че турското иго не може повече да се понася."(с.148) Разказва за подготовката на революционерите от Гюргевския комитет за въстанието, като изтъква най-големия проблем на революционерите – липсата на оръжие. Най-голяма заслуга за подготвянето на въстанието , като че ли според автора принадлежи на Георги Бенковски. "Тоя смел и неуморим революционер избродил всички села градове и вдъхнал въодушевени и пълна вяра в успех." (с.148).След което продължава с факти по подготвянето, избухването и потушаването на самото въстание.
Клане.Четата на Ботев. Сръбско – турска война. В тази методична единица набляга на кървавото потушаване на въстанието - жестокостите на турците. "Полумесецът отново възтържествувал. Средногорското въстание било потъпкано. Но башибозуците не се задоволили само с това.Те дали воля на своята кръвожадност и показали, че напълно са запазили азиатската си зверщина. Шестдесет цветущи села и градове били превърнати в пепелища, а населението им , без разлика на старци, жени и деца, било осъдена на изтребление. Въстаналият тракийски край бил обагрен със кръв а поетата покрити с непогребани трупове."(с.150) Автора обръща внимание на реакцията на Европа, която научава за нечуваните зверства два месеца по-късно. И изтъква че Европа започнала да се интересува за съдбата на българите. Споменава за нещастната съдба на Ботевата чета четиресет дневните сражения и смъртта на самия Ботев – без оценка.
Попов набляга на това, че едва след кървавото потушаване на въстанието сърбите и черногорците обявили война на Портата. "Хиляди руски и български доброволци се явили под сръбските знамена.На сърбите били разгромени още в първите сражения, ударили на бяг, като оставили българските и руските доброволци сами срещу турския напор"(с.151) Тук автора косвено рисува образа на съседа "разбойник".
Освободителната Руско – турска война. Българското опълчение. Посочва факти, като разбира се не пропуска да спомене и българското опълчение. В началото аргументирайки се защо русите започват войната пише "руския народ се заел да извоюва с кръв свободата на славянските си братя отсам Дунав".
За боевете на руската армия е само споменато с няколко факта, но автора не пропуска да спомене надълго и нашироко за храбрите сражения на "шепата" българско опълчение срещу надмощния враг. "На българското опълчение се паднало първо да се срещне с ордите на Сюлейман паша при Стара Загора. И тук за първи път блеснала бойната способност на българския войник. Четири хиляди души противостояли на 15 хиляден враг....през трите дена на шипченските боеве, то се държало по такъв начин, че спечелило възхищението и учудването на цял свят", също тъка автора се е постарал да съобщи на читателите си и мнението на другите за опълченците "българските опълченци се бият като лъвове и незнаят що е страх казва един англичанин. Хора които се бият така юнашки, са напълно достойни да имат свобода".(с.153)
По отношение на Санстефанския мирен договор не казва никакви негови клаузи, или пък териториалните промени които настъпват а само "Сан-Стефансия мир, според който от всички земи, населени с българи се образувало едно автономно княжество"
Разбира се не пропуска да даде и оценка на договора а тя е "Сан-Стрефанския мир разрешавал българския въпрос най- правилно и с един замах".(с.153) След което споменава за Берлинския конгрес и подписания там договор, посочва петте части на които е разпокъсана България. Само това без никакъв коментар или оценка.

Шестия последен раздел е Трето българско царство. Съдържа 15 страници. Разделен е на 5 методични единици. Както и в предишния раздел в началото на всяка методична единица има въпроси, тук там има бележки под линия. Няма никакви извори, нито пък обяснение на термини. Същото, като и в предишния раздел има тук там някоя илюстрация и някой портрет.
Първата методична единица е Княжество България и Източна Румелия.
Мнението на автора, което той изказва в началото на методичната единица е че "Разпокъсването на България, отне на българите възможността правилно да се развиват". Но въпреки това българския народ в Княжеството се заел за уреждането на положението си изработва основния си закон Търновската конституция която според автора "напълно отговаряше на равноправния и демократичен български народ.''(с.154) (оценка на търновската конституция от автора).
Посочва, че "Главната цел, към която се стремиха българите бе освобождението и обединението на целия български народ...за да постигне народния идеал българите положиха най – големи грижи за уреждане на войската...И наистина българският войник с радост стъпваше в казармите, защото още от първия ден на свободата знаеше за какво ще има да се бориха готвеше сили за тая борба(с.155)Накрая посочва че двете държави имали напълно различно управление, закони и войска.
Съединението на Северна и Южна България. Сръбско-българската война. "Само Русия не даваше още съгласие за Съединение затова българите стояха 7 години разделени" мисля че това е крайна теза и 1885г. Русия не съгласна , но българите се обединяват. Също така и през тези години има опити за обединение но неуспешни. Мисля, че основната причина Съединението да се забави със седем години е щото на българите от двете страни на Стара планина трябва време за изграждане на държавната уредба, на войската за да поемат една толко желаната и в същото време двойно по рискованата стъпка, стъпка към национално обединение, а не защото Русия не позволява. (това може да се изтъкне като второстепенна причина защото особено важно е било мнението на освободителката)
Посочва фактите около Съединението и това че българите очакват война с Турция "но вместо на юг войната избухна неочаквано на запад със Сърбия, която погледна с недоволство и завист на Съединението и веднага почна да трупа войските си на българската граница, която беше почти незащитена...На 2 ноември сръбският крал Милан обяви война на българите без дори да ги предупреди , като излъга, че уж българските войски влезли в сръбска територия...В тридневния сливнишки бой с юнашкото си държане българските войски спряха сърбите"(с.156). След това автора в изложението си очевидно показва недоволствието че "България не получи обезщетение ни пада земя от сърбите" но с гордост заявява, че "спечелените победи закрепиха Съединението, подигнаха самоувереността на българския войник и разнесоха по света българското име".(с.157)
Накрая споменава за лошите отношения между Русия, която недоволства, и княз Батенберг, който напуска престола, следват ожесточени борби, които "туриха в опасност съществуването на нашето отечество, но опитния и енергичен Стефан Стамболов и патриотизма на българския народ запазиха България от тия опасни дни". (с. 157)
Закрепване на България. Македонският въпрос. Споделя мнението си че благодарение на роднинските връзки на княз Фердинанд с почти всички европейски владетели , а също така и благодарение на миролюбивата му политика България взела да се подобрява даже и "да сдобри отношенията с нашата освободителка Русия"(с.158) Моето мнение е че благодарение на миролюбивата му политика, а не на роднинските връзки България започва да се сдобива. А самото използване на прилагателното нашата –освободителка Русия, показва неговата привързаност и благодарност към освободителката.
Македонския въпрос – македонските българи (така ги нарича) – след берлинския конгрес остават под турска власт, автора отбелязва че те не се примирили със съдбата си "пламенни родолюбци кръстосваха из целия край и образуваха бунтовнически комитети . В тая работа най-много се отличи кукушанецът Гоце Делчев, който с пълно право може да се нарече Македонския Васил Левски."(с.159)
"В борбата си с македонските българи, турците прибягнаха още към едно оръжие: те повдигнаха срещу тях сърбите и гърците.Гърци и сърби отдавна се лакомиха да грабнат българска Македония. Насърчавани от турците, те пръскаха много пари, подържаха училища в чисто български краища, отнемаха манастири и черкви и с чети, убийства и палежи сплашваха и принуждаваха българското население да се обявява за сръбско и гръцко"(с.159)
Турско – балканската война. (Така е наречена първата балканска война) Автора отбелязва, че насилията които извършили младо турците стреснали България,Сърбия и Гърция и "доскорошните врагове забравиха враждите си и си подадоха ръка с общи усилия да запазят правата на своите сънародници" (с,160).
И отново за пореден път изтъква че българите са най-изтрадалите, че на тях се е паднала най-трудната задача."В тая война гърци, сърби и черногорци се бореха при много по леки условия. Падна им се да воюват на запад, ..където много леко се справиха с малочисления неприятел. Не тъй лека беше задачата на България. Турците знаеха че българите са им най-опасния противник и заради туй срещу тях насочиха главните си сили. На България се падаше най – големия товар и тя изкара почти толкова войска, колкото трите й съюзници заедно(с.160) Посочва, че българите решават изхода на цялата балканска война.А особено изтъква българските юнаци "българският войник прояви коравина на своя дух и любовта към отечеството си...и със своя нож внасяха трепет сред по – многочисления си враг"

Междусъюзническата война 1913 г. Автора показва недоволството си към съюзниците, които "не се притекоха на помощ на българите на изток, дето непрекъснато прииждаха нови турски сили".Огорчено констатира, че българите са извършили най-големите си подвизи и дали най-големи жертви и с горчивина казва, че съюзниците ''не ни признаха заслугите, а напротив полакомени от леко заграбената плячка те решиха да задържат всички земи които са заели. Сърбите потъпкаха договора сключен с България, те ламтяха сега да задържат всички земи до Вардар...гърците вместо да ни благодарят, че им дадохме възможност да си вземат Епир и Крит, те искаха да задържат за себе си Солун и македонските земи, които бяха в техни ръце.
"България не искаше да се бие, но те правеха всичко възможно да предизвикат война".
Отново е изтъкната българската армия "и сега българите показаха, че са същите храбри войници, ударите които нанасяха бяха убийствени".
Но след включването но Румъния и Турция във войната българите се оказват безсилни срещу пет врага."Нападнат от пет врага,оклеветен и очернен пред целия свят и изтощен от три войни, българския народ трябваше да се подчини и да остави да бъде ограбен. Отнеха му това, което беше придобито с потоци кръв и с невиждано геройство "(с.168)
Учебника завършва със следващия параграф "нашите врагове ликуваха и тържествуваха, но радостта им не отиде задълго. За извършеното си престъпление, те скоро получиха заслужена награда. В общо светската война, която започна 1914 г. и още се води пред нашите очи паднаха разгромени най-подлите ни врагове – сърби, черногорци и румънци. Българското оръжие се покри с най-голяма слава, а българският народ се видя напълно обединен.Дано Бог и занапред да пази Отечеството и да закриля справедливото българско дело!"(с.160) Към последното да добавя, че учебника е писан 1917 г. по време на първата световна война, когато България има огромни успехи във войната, войските й са в желаните от нея територии, но за съжаление везните с обръщат и тя излиза от войната, като победена, и вместо пълно обединение тя изживява първата си национална катастрофа.